Жесток екзистенциален проблем: излишен си защото си… нормален

Вчера срещнах една моя позната, която по професия е начална учителка. Отдавна не се бяхме срещали, та седнахме да пием по едно кафе. Жената – тя е около 35 годишна – ми изплака мъката си: вече пет години не може да си намери работа, не упражнява професията си. Крайно дефицитни били тия работни места, децата били намалели, директорите били корумпирани и без подкуп хептен не назначавали. Тази жена със сълзи на очи ми разказа тия неочаквани за мен неща: винаги съм си мислел, че за учителки у нас има в излишък от работни места, понеже професията им е съвсем непривлекателна.

Тя обаче обичала професията си, много й липсвали децата. Била излязла да се разходи в този първи учебен ден, понеже не издържала вече: ето, за шести път за нея няма първи учебен ден на нова учебна година. Това наистина е трагедия ако можете да го усетите. Много ми стана мъчно за нея, опитах се да й вдъхна малко надежда, но май не успях. Защото почнах да разсъждавам пред нея ето за това.

Blog Action Day

На 15ти октомври блогъри от целия свят ще се обединят около един важен проблем, за който всички ние мислим. През 2007 този проблем е околната среда. Всеки блогър ще напише нещо относно околната среда, по начин по който той или тя вижда проблема. Нашата цел е да накараме всички да заговорят затова, за едно по-чисто бъдеще.

Ние търсим блогъри от всички националности и произход; блогъри, които пишат за разнообразни теми и биха желали да се присъединят към нас. Ето какво трябва да направите:

Публикувайте на 15ти октомври. Публикувайте статия на своя блог, която да се отнася до тема по Ваш избор и да има връзка с околната среда.

(Целият апел можете да прочетете в сайта на Blog Action Day. Аз лично ще се присъединя към акцията.)

222 222 посетител на блога HUMANUS!

Блогът HUMANUS още не е на една година: създаден беше миналата година на 9 октомври. Днес обаче влезе 222 222-ия посетител, което, както и да го погледнем, си е една хубава цифра. Не че гоня „бройки читатели“ или пък „рейтинг“, но си струва да бъде отбелязана тази съвсем кръгла и символична цифра. Символиката й я виждам в това – тия толкова много двойки все нещо говорят! – че блогът ми е едно място за най-оживени дискусии, за остро противопоставяне по най-горещи въпроси, за отрицания, несъгласия, дори за конфликти. Но аз това го оценявам като нещо съвсем естествено и нормално – и изобщо не се боя от него.

Разбира се, че не съм ограничен човек, който да „цензурира“ или пък да драска мненията, които не съвпадат с неговата крайно бедна представа – както правят толкова други. Казвам го с пълна убеденост, и то независимо от това какво говорят зложелателите ми. На които много им се иска да ми пришият точно такива етикети: „нетолерантен“, „нетърпим към различните мнения“, „ограничен“ и пр.

В новия брой на най-интелигентния вестник у нас

Днес в новия брой на в-к СЕДЕМ излезе моята статия „Крайъгълният камък на образованието“. В броя има също интервю с Мартин Заимов, статии от Антоанела Понева, Иво Беров, С.Стефанова, Йоана Стефанова, а също и любопитни материали за Лучано Павароти и др.

Не знам дали твърдението в заглавието не е възможно най-лошата реклама на един вестник, ама поне е доброжелателно. Факт е, че у нас най-много се четат най-тъпите вестници.

Възхвала на ченгетата: да убием мръсниците с мълчание

По-долу е рецензия на германския филм „Животът на другите“, написана от един последовател на „помирителя“ Симеон – да, представете си, имало и такива още! – който е твърд привърженик на тезата на своя кумир: за миналото трябва да се мълчи. Мълчанието било оздравяващо и пречистващо, не говоренето. Аз мисля иначе и по тази причина се счепкахме. Разбира се, няма лошо да се спори, напротив, длъжни сме да спорим и да разговаряме. Ето неговата „рецензия“ на филма, който стана повод да се ожесточи нашата дискусия за Държавна сигурност:

Във всяко интелигентно и цивилизовано общество, секретните служби, занимаващи се с разузнаване и контраразузнаване, носят особеният ореол на висок дух, патриотизъм и морал. И има защо да е така – тези герои, в много случаи завинаги оставащи “зад сцената на действията”, рискуват живота си в името на родина и идеал.

Един виц и малко… разсъждения около един филм

Филмът се нарича „Животът на другите“, немски е, и вицът е именно от него. А го гледах по горещата препоръка на един мой човек, който го гледал и много се развълнувал. Намерих филма, гледах го, и първо ще разкажа вица, който най ме впечатли, а пък после ще разкажа и мнението си за филма и особено за поставените в него проблеми.

Една сутрин Ерих Хонекер, комунистическият вожд на Източна Германия, отворил прозореца на кабинета, погледнал Слънцето и му рекъл: „Добро утро, мило слънчице!“. Слънцето се усмихнало и му отвърнало: „Добро утро, другарю Хонекер!“. Към обед вождът пак отправил поглед към Слънцето, и пак му казал: „Добър ден, мило Слънчице!“.

Тъпите медии ли детерминират просташките вкусове на публиката или обратното?

В новия брой списание „Литернет“ излезе моята статия „Идеята за университет и… университетите в България: академичният дух“. Въпреки че тази статия предизвика в блога – според статистиките – нищожен интерес в сравнение с публикацията, в която се твърди, че карането на велосипед увеличава… пениса (тази статийка си остава недостижим рекордьор в читателския интерес!), то аз смятам, че разсъжденията ми за университета и за академичния дух са нещо много по-важно и значимо. И по тази причина се радвам, че статията ми излезе в такова авторитетно списание като „Литернет“, където ще бъде прочетена от изключително интелигентни читатели.

Отбелязвам тези неща, защото наистина е крайно смущаващо, че ония неща, които са значими и важни изобщо не интересуват хората у нас, а пък глупостите и простотиите са безкрайно интересни за масовия човек.

Ново, но този път съвсем екзотично убийство в София

В София тази сутрин бил прострелян и убит някакъв човек, нищо ново де, но, отбележете, бил убит с… арбалет! Ей-така, съвсем публична екзекуция с това архаично оръжие, в магазина, където убитият работел. След като се нагледахме на поръчкови убийства с разстрели с пистолет, вече идва май епохата на по-старите оръжия: арбалети, боздугани, секири. Току-виж по туристическите проспекти за чужденци ще почнат да пишат: „Елате в България, това е единствената страна, в която можете да умрете с каквото си оръжие искате, предлагат се убийства с автомат „Калашников“, с арбалет, със секира, с овчарска гега, с боздуган в главата или

Да почетем със спомен жертвите на терора от 11 септември 2001

Днес преди шест години в Ню Йорк тия, които невероятно силно мразят западната цивилизация на свободата, демокрацията и човечността, нанесоха своя така жесток терористичен удар. Срещу Америка, най-мощната опора на свободата, демокрацията и хуманността: да, без Америка и нейната мощ този свят може да стане кошмарно място. Слушал съм извратеняци и у нас, които без свян са ми казвали, че се били радвали на това, че Америка е ударена така жестоко – и че й било най-после отмъстено право в сърцето. Тия също са ми казвали, че им било най-приятно да гледат как “гаднярите-американци” скачали от 100-ия етаж, та да не изгорят живи. Явно им е било много приятно да си представят как тия хора летят стотици метри в бездната и след това се размазват на асфалта…

Аз пък изпитвах тогава съвсем други чувства. Има хора на този свят, за които човешкият живот е нещо свято, и затова отнемането му по каквито и да е подбуди, дори и „най-величави“, е винаги престъпление. И няма значение каква е националността, каква е расата, богат ли е или беден, или пък къде живее: всички ние сме Божии чада и имаме еднакво право на живот.

Колко ли са тоталните ненормалници сред нас?

„Неопровержими доказателства за вече генетично запечатаната идиотия на голяма част от българите“ – така е представил в писмото си до мен един човек, който ми изпраща и самите доказателства: записи от камерите за полицейско наблюдение на движението по столичните улици и булеварди. По-долу ще можете да ги видите, непременно трябва да ги видите. Наистина това са многозначителни кадри, и те добре показват какви сме, какви хора има около нас, и дори обясняват защо някак си нещата у нас не вървят. Или не вървят към добро. Не говоря само за „движението по пътищата“, само за движението по тия, обикновените пътища, ами имам предвид най-вече едни други пътища, пътища на живота ни, пътища на нравственото ни усъвършенстване. Става дума за пътищата, по които ние трябва да минем, та да заживеем един ден нормално и човешки. Впрочем, ето ги и самия видеоматериал:

Записи на камерите за полицейско наблюдение из София: без коментар и
Други записи с коментар от полицейски служител