Поздравителен адрес до седенкюващите и размотаващи се господа министри

Искаме с това писмо да ви изкажем нашата най-искрена и дълбока благодарност за това, че със своето високомерие и цинизъм сплотихте редиците на нас стачкуващите. Благодарим ви и за това, че с култовите си реплики, разменени по време на работната си среща със синдикатите в неделя, разкрихте истинското лице на управляващата класа в България. Не че не знаехме за какво става въпрос! Но надеждата умира последна…

А и нали ние, учителите, сме в училищата, за да учим и възпитаваме подрастващото поколение на България. Да му обясним що е това гражданско общество, демокрация, свобода на словото и убежденията. И най-вече да формираме у младите вяра в държавните институции и уважение към тях. Простичък физичен закон обаче гласи, че на всяко действие има равно по сила противодействие. В този смисъл не може да очаквате уважение от народа, който управлявате, ако самите вие не изпитвате уважение към него.

Още преди три века френските просветители издигнаха идеята, че да управляваш не е привилегия, а преди всичко голяма отговорност към народа. Вие, господа министри, сте служители в държавната администрация, следователно слуги на обществото, на нас, на всеки един български гражданин. Явно е обаче, че сте проспали часовете по история в училище, както и тези по етика.

И слава Богу, че е така, защото именно вие, с надмеността си хвърлихте дебела цепеница в огъня на учителското недоволство и той се разгоря още по-буен, а искрите му разпалиха решимостта дори и у най колебаещите се, а даже и у все още нестачкуващите. Вие, господа министри, успяхте и в още едно благородно дело – чрез метода демонстрация, показахте на всички извън сферата на образованието, че нашите искания са основателни и че трябва да застанат зад нас. Такава подкрепа от ваша страна не сме си представяли и в най-смелите мечти.

За благодарност ще ви почерпим с тортите, които ядем от началото на стачката, защото сме бедни и нямаме пари за хляб. А вие, господа, си спомнете какво се случва с тези управляващи, които вместо да служат на народа си, го презират!

С БЛАГОДАРНОСТ: СТАЧКУВАЩИТЕ УЧИТЕЛИОТ ПТГ ”ИВАН РАЙНОВ”, гр. ЯМБОЛ: БЛАГОДАРСТВЕНО ПИСМО ДО Г-Н ПЛАМЕН ОРЕШАРСКИ – МИНИСТЪР НА ФИНАНСИТЕ, ДО Г-Н ДАНИЕЛ ВЪЛЧЕВ – МИНИСТЪР НА ОБРАЗОВАНИЕТО И НАУКАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ.

Кратък коментар: Имаме една твърде подходяща за случая поговорка: „Волът рие, но хвърля цялата пръст на гърба си“. Точно товя правят тия наши министри, да не говорим пък за недоразумението-премиер, което има глупостта да застане зад гламавите си министри. Вместо, ако имаше известен разсъдък, да ги остави да изгърмят като бушони, но да спаси правителството си. Опърничавостта на Станишев-Дмитриевич просто показва, че обреченият да се провали просто неумолимо прави всичко, за да се изпълни съдбата му. Отдавна учителската стачка можеше да бъде забравена. Сега Станишев поради извънмерния си инат доведе нещата до положение, което добре се описва пак с една българска поговорка: „Колкото повече мърда, толкова повече му… влиза“. Знам ли, може пък да му харесва: живеем в модерни времена, в които нетрадиционните сексуални ориентации се оказват твърде разпространени дори и сред политическите елити…

Дали пък цялото им управление на днешните ни управляващи не е едно голямо и най-тъпо “размотаване”?

Видяхте ли, чухте ли скандалния разговор между двамата министри – Вълчев и Орешарски – записан тайно от репортерката на БТВ? Усетихте ли с какво безочливо презрение се отнасят те към нас, управляваните?! Ето, ако не сте чули или усетили, ето, можете да го направите, записът се намира тук. Та двамата министри си обещават два-три дена на преговорите да размотават другата страна, и хич не им пука, че във времето, в което те ги „размотават“, хиляди учители ще стоят без заплата и без средства за съществуване. Но къде ти да търсим и най-бегли представи за морал и съвест у нашите толкова арогантни управници: та цялата им власт и коалиция е поставена на съвсем аморални основи?!

Сега ще се чака явно какво ще кажат „тримата големи“ – Симеона, Доган-бей и Дмитриевич Серьожка. Те щели да се срещат тия дни, а в това време министрите, чиито заплати се плащат именно от нас, размотаваните данъкоплатци, ще ни размотават, без обаче да губят заплатите си за времето на размотаването! Ето че се оказва, че да си министър и да „размотаваш“ нещата, вместо да си вършиш работата, за която са те турили там, съвсем не означава, че няма да си получиш заплатата. Пита се: може ли да се плаща заплата на министри, които не правят нищо друго, освен да ни „размотават“? Дали пък цялото им управление на днешните ни управляващи не е едно голямо размотаване? Размотават ни най-усърдно, и в паузите между две размотавания правят някоя и друга далаверка – ето това е принципът, по който действа нашата сегашна власт. Тройната ни управляваща коалиция се крепи, както вече и децата знаят, на едно тройно голямо и дори на трета степен произведено най-арогантно безочие…

Ето че тази нова репортерка, дето уж случайно си тури микрофона там, пред двамата скучаещи на преговорите министри – единият от тях, двамата негодници, е дори вицепремиер! – ни направи голяма услуга: тя успя да ни покаже с този запис истинския морален лик на нашите управници. Който има усет за тия неща, сигурен съм, че се е отвратил напълно. Илюзии некакви не трябва да имаме: управляват ни най-арогантни типове с аморално поведение и дори, бих си позволил да кажа, с престъпни наклонности. Защото как иначе освен престъпно може да се нарече това „размотаване“ на преговорите по една стачка, която трета седмица е парализирала образователната ни система – и от която страдат и учители, и ученици, и родители, другояче казано, страда цялата нация?!

Иде съвсем културна “смяна на караула” по върховете на управлението и най-мирно предаване на цялата власт на мутренския елит на нацията

Все съм си мислил, че наглостта трябва да има известен предел, но се оказа, че не било така: нямало! Изглежда първите ни държавни и политически мъже в лицето на Гоце Първанов, Серьога Дмитриевич, Д.Вълчев, Орешарски и пр. са се амбицирали да ни докажат, че абсолютна наглост като тяхната няма никакъв предел, а за да го докажат тия са готови да съсипят даже и държавата.

Имам предвид особено поведението на гореизброените персони в доста затегналата се ситуация с учителската стачка: след като повториха безброй пъти втръсналите на всички лъжи и увъртания, че „няма пари“, че даже и ако по левче им се даде на даскалите, държавата ще пропадне в спиралата на неудържима хиперинфлация, че на никой не трябва да се дава, щото ако се даде на един, всички ще скокнат да искат и пр. в края на краищата изтърсиха, че нашите учители всъщност са „неприлично богати“! Да, нещо такова бил казал министър Орешарски, изтъквайки, че заплатите на нашите учители са даже прекалено високи: „Средната работна заплата на педагогическия персонал в средното образование е 472 лв, заяви министърът на финансите Пламен Орешарски. Според него във това възнаграждение влиза и тринадесетата заплата… “Учителите получават над средната заплата за страната и ние сме единствената държава в Източна Европа с такова съотношение“. На това просто му се казва най-нагъл и безочлив цинизъм!

Тая история с учителската стачка и изцяло ирационалното поведение на лявото ни правителство ще бъде съхранена като най-точен пример в съвременната ни история, категорично ясно показващ как лявата лъжа – „Ние на всички ще дадем, никой няма да бъде забравен, всеки ще бъде най-старателно обгрижен от държавата стига да ни изберете и да ни дадете властчицата!“ – в крайна сметка се обръща срещу самите лъжци, които, веднъж изпуснали един доста нагъл и дъл дух от бутилката, по никакъв начин после не могат да го натикат обратно пак там, в бутилката. И ето сега са готови на невероятно гъвкави словесни салтоморталета, което пък говори, от друга страна погледнато, че ни предстоят крайно интересни и весели дни. Учителите ни, разбира се, няма да отстъпят по никой начин, колкото и да ги убеждават нашите управници, че „всъщност те са прекалено и дори неприлично богати“, че пари даже и не трябва да си помислим да им дадем щото те и не им трябват, щото те си имат предостатъчно, ама явно са станали доста алчни и лакоми даже…

Но има още нещо крайно показателно, което вещае бърза развръзка: в казуса с учителите се намеси най-после и титанът на нацията Бойко Борисов. Той си каза тежката дума, и ще видите сега как целият казус ще бъде разрешен или дори разсечен за броени часове. Защото титанът ще срази като народен герой така наглият идиотизъм на управляващите. Които, изплашени от неговата извънредна мощ, набързо ще сколасат да клекнат и да приемат учителските искания. Абе друго си е да се намеси в учителския казус такъв свръхприродно надарен пич като дон-бат Бойко! Дори самият Гоце не можа нищо да направи, но дон Бойко намеси ли се, всичко завчас се решава: поучително е това сценарийче, драги ми дами и господа, дето ни го готвят! Помнете ми думата, до ден-два след намесата на този колос на народната любов учителската стачка ще свърши, учителите ще бъдат задоволени, та и те също да дадат своя глас за любимеца на цялата ни невероятно наивна и благодушна нация!

Какво показва всичко това ли? Ами то се нарича бавно и старателно режисирано пренасяне на народната любов от един компрометирал се управленски екип към друг такъв, който е на стартовата линия. И по всеобщ медийно-олигархичен консенсус властта ще мине по най-мирен и „демократичен“ начин към новите избраници. Тия, дето отстъпват като по команда, са старите мохикани БСП, Симеон, Доган и Гоце, все ченгета на ДС, изчерпани и компрометирани докрай. Тия, дето идат да ги сменят, са мутрите от ГЕРБ, свежички като младенци. На туй му се казва мирен и най-културен преход и учтива смяна на караула в една просперираща олигархична „демокрация“ като нашата, като българската. Да ни е честита и да ни е за много години, мили ми дами и господа!

Пример за дискриминация на едни блогове за сметка на други, и то по политически причини

След като блогът ми беше изхвърлен от Блогосферата на в-к ДНЕВНИК - и, впрочем, ми беше обяснено, че това не било така, ами било по съвсем принципни подбуди: блоговете уж били класифицирани по някакъв доста неясен признак! – сега пък се оказа, че блогът ми се радва на специално внимание и от другия блогагрегатор, този на в-к КАПИТАЛ. Ами просто момчетата, които го завеждат, явно по своя самоинициатива, решили да направят така, че да излизат само последните две заглавия от моя блог в агрегатора. А заглавията на всички други, по-раншни публикации, да се крият от ползвателите на тази услуга.

Открих също, че и още един блог – този на Иван Бедров - е ощастливен с такова специално внимание. Разбира се, веднага реагирах и писах на администратора. Отвърна ми това момче – Еленко – ето така: „Здравейте, Предполагам, че има проблем с вашата RSS емисия. Нито един участник в Мегафон не изпитва подобен род проблеми. Еленко, Икономедиа“. Което, сами разбирате, не отговаряше на истината, и аз не се забавих да му го кажа писмено, понеже съм силно привързан към тази, пустата му истина – поради което явно си и патя. И Еленко, изобличен, естествено, млъкна, но не оправи проблема – изглежда, кой знае защо, се заинати. А пък на мен ми се чини, че този проблем е доста принципен. Та по тази причина му написах нижеследующото писмо, та да му покажа до що се свежда този проблем и че той не е така безобиден, както изглежда на повърхността:

Здрасти, Еленко, писах ти, ама явно не си получил писмото ми или си пропуснал да ми отговориш. Оказа се, че и на друг участник в блогагрегатора на КАПИТАЛ - Иван Бедров – също не му излизат темите. Което показва, че причината не е в RSS емисията, както ми отвърна на предишното писмо. Хайде, колега, Еленко, не се ебавай, ами ни пусни всички теми в Мегафон, а? И то не за друго, ама заради великия принцип: хората имат еднакви права.

Не е справедливо, признай, на някои постовете им да се кипрят цяла седмица там, а пък на други – и то на по-активно пишещи като нас с Бедров – постовете да стоят само по час-два. И също това не е честно спрямо хората, които ползват тази услуга – нищо че тя е частна, уважението към клиента е нещо, което важи особено за частните медии и институции. Защо не е честно ли? Ами защото де факто така криете от своите клиенти огромната част от заглавията на нашите публикации. Смятам, че това наистина не е честно.

Пиша това само от свое име, защото на Бедров явно му е писнало да се занимава. Не че на мен не ми е писнало, но пиша това, защото просто такава е задачата на моя блог: да защищава човешките права и ценности навсякъде, където те се нарушават. Сиреч въпросът е принципен. Ако се допусне такъв прецедент – дискриминация на едни блогове за сметка на други, и то явно по политически причини – това хвърля лоша сянка върху фирмата, на която служиш, Еленко. Но, повтарям, мен лично ме интересуват по-специално човешките и гражданските свободи и права на личността и само по тази причина пиша своето възражение. Убеден съм, че че вникнеш в чистотата и благородството на мотивите ми, вярвам също и в твоята привързаност към свободата и човешкото достойнство, поради което разчитам, че ще поправиш несправедливостта.

С най-добри пожелания: Ангел Грънчаров

Публикувам тези писма, понеже проблемът има и известен обществен нюанс. Нищо не пречи да проведем и дискусия по него, аз лично обичам твърде много дискусиите. Смятам, че всеки ако си излее свободно мислите и емоциите, ще му олекне, това ще има освобождаващ от напрежението ефект, и знам добре, че това е нормалното. А трупането на абсурдна злоба към този или онзи, ебаването му, дискриминацията на едни и толерирането на други и пр. са лоши и недостойни прояви, говорещи са личностна слабост и негодност. Аз по тази причина съм привърженик на откритостта. А откритостта – „незабулеността“! – по идеята на един велик философ е другото име на истината.

Възраждането на изразителната мощ на езика (4)

Има една възможност, с която можем да свързваме нови надежди в търсенията, насочени към все по-пълното изразяване на общозначимото за човека – и това е разговорният език в цялата му гъвкавост и пластичност, в непостижимата му изразителност. Този великолепен език точно съответства на душевността на съвременния човек, на съзнанието му, а оттук и на онези екзистенциални корени, за които казах, че отговарят на дълбоко интересуващите ни “човешки и житейски истини”.

Казаното на един такъв човешки език дори и в привидната му “повърхностност” носи в себе си значим екзистенциален смисъл, който не може да остави безразличен нито един човек. Следователно има някакво “обикновено” – но въпреки това съвсем съвременно! – “съзнание”, което по непосредствен начин отразява “вътрешността на човека”, неговите екзистенциални дълбини и корени. Това “съзнание”, по-точно съзнание-разбиране си е родило свой собствен и съвсем разбираем език (разговорния!), който притежава свойството да ангажира и приобщава към себе си множеството “родствени съзнания” на различните човешки същества.

Онези духовни форми, преди всичко някои разновидности на изкуството (поезията, драмата, романа: спомнете си Шекспир и богатството на живия език, който той “използва”!), които черпят от извора на разговорния език, най-силно въздействат на човека, те не могат да го оставят безразличен. Онези форми на духа (науката, а също и определени насоки на философията), които гледат на него с високомерие и презират “недодялаността” му, изглежда точно затова създават “продукти”, изцяло безразлични на човека – живеещ под властта на разговорния език с всичко онова, което стои зад него: нагласи, екзистенциални корени, мисловност, чувствителност, усет, вкоренени в нас смисли, ценности, жизнена духовност и пр.

Ето защо едно възраждане на изразителната мощ на езика – в древността се е вярвало в магическата сила на словото! – може да се очаква само на почвата на всекидневния разговорен език, обслужващ потребностите на самия живот, на човека, зает със своя живот. От тази възможност е крайно време да се възползва и философията, а също и близката до нея психология, а двете, взети заедно, могат да поставят основите на едно обновено човекознание, което е способно да вълнува човека – и което точно поради това ни е така необходимо. Силната и свежа струя на човешкия разговорен език може да прочисти понамирисващите на мухъл пространства на претендиращата за “чистота” философия, в които преди това “обикновените хора” нямаха особено желание да влязат. Само така би се преодоляло абсурдното положение човекът да е безразличен тъкмо към човека – защото “за него” му говореха на един изцяло неподходящ, дори неадекватен от гледна точка на живата човечност език. Но по-важно е друго: само така може да се постигне съответствие с иначе вечно убягващата ни човечност, сърцевината на човешкото и човека, по друг начин неуловима и изплъзваща ни се.

Излиза, че от едно такова пренастройване на философията и родствената й психология по посока на човешкото, което ще роди автентичното човекознание, печалбите ще бъдат поне две: адекватност с “предмета” – самият човек с цялата му свита, дълбините и висотите на неговия дух, на чувствителността и мисловността му! – и разбираемост от човешките същества, които няма как да не бъдат ангажирани с едно такова знание-разбиране, щом то изразява тях самите, съкровената им вътрешност. Едва тогава човекът ще има шанса да “разпознае” себе си в онази картина, която философията чертае и рисува за самия него; доскоро той там виждаше само жалки гримаси, карикатури, сенки, фалшиви подобия, т.е. самата “безинтересност” и безчовечност.

Казаното дотук съдържа само идеята. Ако идеята е добра, то тогава възниква въпросът: как онова, което тя изисква, може да бъде направено? Действително, как може да се постигне един такъв тип философстване в желаната му изразителност?

На първо място едно такова философстване не конструира, а само изразява онова, което философът намира в неподправен вид в самия себе си, в собствената душа. Такова философстване следователно е самоизразяване, насочено единствено към живия и саморазкриващ се човешки смисъл, към “екзистенциалните корени на човека”, които всеки от нас може да разкрие само в себе си. “Вглеждайки” се в себе си, човек не може да не разпознае в съзрения образ тъкмо човека, при това се иска само да е верен на своята обичайна нагласа, пряко свързана със самия живот, с почувстваната и примислена “всекидневност”.

Другояче казано, едно такова изискване всъщност се свежда до правото в пълна степен да се възползваме от свободата си, т.е. да бъдем в истинския смисъл на думата човешки същества. Значи верността към себе си и към истината на човешкото съществуване, определяна като свобода, е главното изискване-условие на предлаганата философска, т.е. в пълнотата си човешка нагласа. Осигурявайки си потребната свобода (която само ни гарантира близостта до човешкото!), човек остава “при себе си”, а този е пътят на философстването, което не е чуждо на самия човек.

Надявам се текста, “правен” по горните изисквания, да може да се чете с удоволствие от “всички”, а също и да поражда ентусиазъм за самостоятелни занимания, за личното и отговорно вникване в своята личност и душа, в неразделния от нас живот и в тайната, заради която вероятно живеем на този свят. Нима е малко това?

Явно е, че едно такова човекознание е преди всичко практическо. Как така “практическо” – и защо?

Първо, защото то не обича да “теоретизира”, да се абстрахира от непосредствената даденост на човека и човешкото, да се откъсва от тях и да се затваря в черупката на “отвлечените неща” (които малко ни засягат и затова особено не ни интересуват – поне както ни изглежда!). Следователно това човекознание не напуска почвата на непосредствено преживяваното, а се опитва пряко да го изрази на собствения му език – и затова се стреми да “превежда” на този език всичко онова, което се изразява като теоретично (чисто мисловно, разсъдъчно и пр.).

Тук значи няма да се “произвеждат” конструкции на чистото мислене и знание, а само ще се улавят “наличности” – “на-личности” – думата наистина е прекрасна! – такива, каквито ги намираме в неподправен вид в самите себе си, такива, каквито те сами ни се разкриват, а ние просто ги “регистрираме”. Става дума за феномени на човешкото и за стоящи зад тях екзистенциални структури, които по друг начин не можем да постигнем.

Ако искаш сянката да остане зад гърба ти, погледни към Слънцето…

На посещение в Пловдив тия дни е немският авангарден изобретател, специалист и преподавател по „соларни технологии“ г-н Вили Кирхенцайнер от Мюнхен, Германия. Той е поканен от пловдивски бизнесмени, проявяващи интерес към тези екологично чисти нововъведения в енергетиката. Вчера г-н Кирхенцайнер изнесе лекция в елитната пловдивска Професионална гимназия по електротехника и електроника, на която присъствах и аз – и от която съм невероятно силно впечатлен. Искам тук да разкажа какво чух като прибавя и някои мои разсъждения – няма как, наистина чутото необичайно ме развълнува и ме накара да се замисля. Да добавя, че за силното въздействие на думите на лектора имаше голям принос чудесният превод на г-жа Кох.

Темата на лекцията беше обявена като „Възобновяеми източници на енергия“. Г-н Кирхенцайнер е преподавател в сродно професионално училище в Мюнхен и същевременно е водещ експерт в областта на тези технологии. Той започна лекцията си с изтъкването на най-съвременните подходи в обучението на младите хора в Германия. Това, че неговата лекция се проведе по време на 10-я ден на учителската стачка – в която учителите от ПГЕЕ-Пловдив участват на 100%! – има дълбок символичен смисъл: българските учители, независимо от незавидното положение, в което са поставени, в лицето на учителите от ПГЕЕ-Пловдив показват, че имат готовността да бъдат равностойни партньори на европейските си колеги. И не само са готови, ами и от години го правят. Аз и друг път съм писал за тази наистина авангардна и на европейско ниво пловдивска гимназия, примерно в статията за нейния директор: Строители на капитализма: инж.Венелин Паунов, един блестящ мениджър в образованието. На лекцията присъстваха всички стачкуващи учители от гимназията и много ученици, които специално бяха дошли да чуят превъзходната лекция на г-н Кирхенцайнер.

Та немският експерт-преподавател започна с тезата, че в днешна Германия в обучението на младите се поставя акцент върху моженето, а не само върху знаенето, върху знанието. Учениците трябва да имат възможността „да пипнат с ръка“ всичко онова, за което учат – и по тази причина непосредствено до ученическите банки в кабинетите се намират местата за практическо усвояване на уменията. И то именно чрез правене на това, което преди това си видял като схема в компютъра или като макет – и за което преподавателят току-що ти е обяснил. Немците все повече залягат на ученето чрез правене, а не чрез четене, тази така ефективна и проста формула на обучението, от която обаче нашите чиновници и управниците ни от МОН са на светлинни години разстояние и едва ли скоро ще могат да я асимилират даже. Германците следват по този път американците, които отдавна прилагат тия толкова ефективни прагматични принципи в обучението. А те са ефективни именно защото са толкова прости: всяко гениално нещо е така просто, подчертаваше много пъти в лекцията си г-н Кирхенцайнер.

Освен това той обърна вниманието на стаилата дъх аудитория и върху това, че особено важно е в процеса на обучението младите хора да получават удоволствие, да им е приятно, да има една съвсем творческа атмосфера на търсене, изследване, правене и пр. И то често дори под формата на игра, на най-непринудени, спонтанни и свободни младежки инициативи. Ето когато учат примерно за това що е енергия, им се дава възможността всеки ученик даже да почувства с какво е това енергия. Защото немските педагози добре знаят принципа, че едва на основата на лично преживяното ученикът ще разбере даденото знание завинаги. Как става това ли? Ами примерно на учениците им се предлага чрез специален уред – велогенератор – даже с краката си да усетят какво е това един киловат, а именно като сами произведат енергия, която да причини ефекти, равни на един киловат. Същото е и в компютърните технологии: ако не го пипнеш, ако не го направиш сам, никога няма да усвоиш нещо. И това е навсякъде – било в програмирането, било във всички останали сфери. (И във философията дори вече е така, и аз точно това правя в моите уроци и лекции, това препоръчвам да се прави и в написаните от мен учебни помогала.) Също така на младите хора им се дава възможност сами да си правят дискотеката – като пак с велогенератор сами произвеждат нужната им енергия за тонколоните, китарите, микрофоните. Пропуснах да отбележа, че цялата лекция на немският колега беше илюстрирана с чудесна компютърна презентация с фотоси, схеми, видео и пр. А пък той показваше върху екрана с някаква показалка със светлинен лъч, която аз лично виждах за първи път, но която обаче също е толкова просто нещо, за което обаче не бях се сетил. Той даде също и други примери, да речем за фонтан с моторче, задвижвано с енергия, добивана чрез слънчеви (соларни) модули и съответната установка. При което интересното е, че учениците наблюдават с очите си как когато слънцето се крие зад облак, водата във фонтана лети по-ниско, а когато напече, тя хвърчи все по-високо. И други такива примери даде превъзходният лектор…

Общо взето в Германия отдавна са разбрали, че най-важното е у младите да се насърчават креативните (творческите) способности и умения, като това може да стане чрез подбор на преподаватели, които сами са по-креативни. Също така там добре се знае, че с възрастта креативността наистина намалява, като обаче са засилват други ценни качества на личността, които пък липсват на по-младите преподаватели. На мен като философ и психолог особено силно впечатление ми направи това, че съвременната немска философия на обучението се основа тъкмо на едно най-дълбоко познаване на човешката психика. Или на разбирането, че ценна личност се ражда едва тогава, когато тя от най-ранна възраст е поставена в условия, провокиращи нейната най-свободна и творческа изява. Нещо, за което, впрочем, аз от години пиша в книгите си, ала за което никой не ми е обърнал някакво внимание тук, в България. Да не говорим пък за официалните образователни институции, които даже се опитаха да забранят да се преподава по моите помагала и методи. Но това, че аз виждам родство и потвърждение на моите разбирания в думите на специалисти от европейска величина като г-н Кирхенцайнер само ми показва онова, в което винаги съм бил убеден, а именно, че съм се движил за тия години по правия път…

Прощавайте за отклонението, но бях длъжен да го кажа в контекста на течащата още учителска стачка. Ето, вижте нагледно как ние, българските учители, независимо от това, че сме поставени в толкова унизителни и мизерни условия, въпреки всичко имаме право да се съизмерваме и дори сравняваме със своите европейски колеги. Защото тук, у нас в България тия преподаватели, които сме се развивали и сме имали своите постижения, сме го правили винаги напук на системата, в жестока битка с нея, бидейки принудени да се изявяваме като бунтари и като „донкихотовци“, а не защото тя ни е насърчавала нещо да постигнем. Напротив, постоянно ни е пречила и ни продължава да ни пречи. Нека тия, които сега по време на стачката роптаят спрямо нашите учители, да се позамислят и върху тази страна на тежката ситуация, в която се намираме. Защото често са склонни да обвиняват за това или онова тъкмо учителите, докато трябва да се знае и признае, че те всъщност са най-големи жертви на тази анахронична и абсурдна образователна система, която още си продължава да агонизира пред очите ни. А пък правителството и дори мнозинството в обществото ни все още проявяват престъпно безразличие – като си затварят очите пред най-назрелите потребности на образованието на нашата младеж.

Г-н Кирхенцайнер завърши увода на лекцията си, или уводната си презентация с констатацията, че казаното дотук е относно онова, което може да се нарече „детска градина на бизнеса“ що се касае до соларните технологии по-специално. Защото отначало на обучаваните им се дава възможността все едно да си поиграят със слънчевата светлина и топлина. Та да усетят по-плътно колосалния ресурс, който се крие в енергията на Великото Светило, ако мога да използвам известните начални думи на великия немски философ Фр.Ницше в неговата книга „Тъй рече Заратустра“.

Но, добави г-н Кирхенцайнер, не е достатъчно просто да си играем със Слънцето, а трябва да се научим да го използваме колкото се може по-пълноценно. Затова той и каза африканската поговорка, която аз си позволих да сложа в заглавието на тази статия. И то това да се прави според принципа на така мъдрия немски манталитет: нищо да не се хаби и прахосва. Което, впрочем, е доста различно от разпространения нашенски манталитет – ние всичко похабяваме и прахосваме. И дори и не съзнаваме, че това е съвсем непростимо безразсъдство…

(Следва, очаквайте още поне две статии за крайно интересната и така поучителна лекция на г-н Кирхенцайнер в елитната пловдивска гимназия по електротехника и електроника.)