11.5.Животът е тайна, която трябва да бъде разгадана

ЛЕКЦИЯ ЕДИНАДЕСЕТА: Тайнството на живота

11.5.Животът е тайна, която трябва да бъде разгадана

Великият Достоевски има една мисъл, в която казва: “Човекът е тайна, която трябва да бъде разгадана… аз се занимавам с тази тайна, тъй като искам да бъда човек”. Човекът и животът обаче са неделими: човекът съвпада с живота си, а според това как живееш, какъв живот си си избрал, такъв и ставаш. Ако съществуваш подло, ако си позволяваш всеки ден да правиш разни подлости, ти няма как да не станеш подлец; може, разбира се, да избереш живота на достоен човек, и да станеш такъв. От теб си зависи.

Всичко е в наша власт, човекът е свободен да избира какъв да бъде – стига, разбира се, да е осъзнал свобода си – и да се ползва от нея. А пък в крайна сметка всичко зависи от този наш първоначален фундаментален избор: да бъда свободен – или да се откажа от свободата си. Някои обаче, да не кажа мнозинството, едва ли са осъзнали, че и тяхната собствена свобода е техен избор, че свободен не се става автоматично или по наследство, че за свободата си човек трябва да се бори всеки ден.

Животът ми ще бъде такъв, какъвто съм си го направил сам, какъвто си го правя сам: всекидневно и ежеминутно. Моят живот е моя победа, мое завоевание, или пък е мой собствен провал, мое поражение. Никой друг, нищо друго не може да е причина или да е отговорно за моя живот. В този смисъл казах, че човекът е неделим от живота си, който именно е негово собствено произведение. Животът ми може да бъде всякакъв, но няма как да бъде всякакъв, а ще бъде какъвто именно аз съм решил и избрал. Във всеки миг от безброя възможности за живот и съществуване аз избирам само една – и се отказвам от всички други. Точно този непрекъснат избор, цялата тази поредица от избори прави моя живот моя съдба, моя съдбовна обвързаност с моето собствено бъдеще. Тези и много други въпроси от екзистенциалната диалектика на човешкото съществуване съм разгледал в своята книга “Преследване на времето: изкуството на свободата”. И който иска може да се вглъби в тях, уединявайки се с тази книга – или с много други подобни книги, които са написани от философите на ХХ век: векът, в който философията има огромни постижения в разгадаването на вечната загадка на човешката свобода и също на човешкото съществуване.

Разбира се, на едно по-прозаично и всекидневно ниво хората продължават да се питат “А какво е животът?”, търсейки някаква обща и общозадължителна истина, валидна за всички нас. Аз пък смятам, че самият човек е непосредствен жив образ на тази негова лична истина за живота, до която той се е добрал. Ние не можем да живеем еднакво, да искаме едни и същи неща, не можем да мислим все едно и също и все по един и същ начин. И слава Богу че е така: иначе животът ни неминуемо ще стане един кошмар. Затова, примерно, когато “средностатистическият българин” седне на масата, отрупана с всякакви ястия, меса, питиета и сладкиши и доволно възкликне: “Ето това е животът!”, то това показва неговата доста примитивна и материалистическа идея за живота, зад която пък се крие доста мизерна и представа за човека. Животът ни трябва да е разнообразен, не трябва да се лишаваме от нищо, от всичко трябва да опитаме, на всичко следва да се насладим – може би имат основание ония, които мислят така. Но спрямо себе си и спрямо своя живот аз не трябва в никакъв случай да допускам своеволия, непростими волности. Трябва просто да се опитам да разбера за какво ми е даден животът, какво е човешкото предназначение на този свят и едва на тази основа да почна да градя някакви “планове” за бъдещето или жизнени проекти за това какво искам да бъда. Животът предявява определени изисквания към нас, живеещите, и ние не трябва да се правим на “ударени” или пък да си запушваме ошите за онова, което той най-настойчиво ни нашепва. От нас се иска да открием сърцата и душите си за вибрациите, трепетите, копнежите, поривите и пр. на автентичния живот, достоен за човека, и да му се отдадем изцяло. Животът в никакъв случай не търпи и не понася своеволия и насилия, правени на някаква разсъдъчна основа: много са бедни представите за живот, които нашият ум-разсъдък може да измисли, та да правим така, че животът ни да им се подчинява. Ето защо изглежда наистина за живота си най-много от всичко следва да слушаме сърцето си: защото тъкмо в него са изворите на живота. Умът е безсилен, и трябва само да немее пред великата загадка на живота, този безценен дар, отпуснат ни така великодушно от нашия толкова благ Творец.

Затова никога не бива да казваме: “животът ми трябва да е това, само това, той не може да е нищо друго”. Той, животът, винаги е много повече от онова, което изобщо можем да си представим. С мисли и с думи никой не може да изчерпи неговата безкрайна мощ. На живота си трябва да се оставяме изцяло покорно, изпитвайки най-съкровени чувства, благодарение на които можем да бъдем причастни на неговата наистина велика тайна. За разгадаването на която изглежда изобщо и живеем.

Затова положитено се самозаблуждават ония, които си мислят, че животът бил “проста работа”, “очевидно нещо”, при това “най-ясното”. Разбира се, още по-лошо е допълнително да си усложняваме както живота, така и представата си за него. Но никога не следва да подценяваме живота си, понеже той е най-ценното, което имаме, с което разполагаме. А ресурсът на човешкия живот е времето, което ни е отредено. Този, който ни е дал живот, ни е отпуснал в добавка към него и някакво отредено време, в което да се причастим към тайната на живота. Същият този мъдър и великодушен наш Благодетел също така ни е подтикнал и към свободата да избираме сами какво да бъде, какво да се случва с нас самите, дал ни е шансовете да се борим и да постигаме своите завоевания и постижения. Какво друго изобщо ни е необходимо още, та сме винаги недоволни?! Онзи, който недоволства от живота си, към себе си трябва да насочи своето недоволство: там, в нас самите, е причината животът ни да не е такъв, какъвто ни се иска. И какво ни пречи да го направим какъвто сме пожелали? Ние сме тази единствена пречка: от нас зависи всичко. Всичко друго са само подробности.

Да, ала мнозинството от хората вечно и най-недоволно мърморят: “обстоятелствата” били лоши, “условията на съществуването” ми пречат, “някой си там” ми бил скроил гаден номер и пр. – все някой друг, все нещо друго им било виновно. Обстоятелствата и условията не могат да бъдат отговорни за нищо, защото те нямат съзнание или душа. Те са фактор, с който си длъжен да се съобразяваш, нищо повече. Но и самите обстоятелства са под наша власт: като не ти харесват толкова, промени ги! Каво има тук малодушно да се плаче и мърмори?! По това доколко мърморят и се мъчат да се оправдяват за науспехите си се познават ония, които са се отказали от свободата си, които не са се справили със задачата сам да сътвориш бъдещето, което ти лично си пожелал. Несвободните са тия, които вечно мърморят, плачат, представят се като нечии вечни жертви, на тях винаги обстоятелствата са им виновни, а най-често някой друг, представете си, бил виновен за проваления им живот. По-ясно и категорично признание за несвобода едва ли съществува.

Човек трябва да опитва непрестанно да постига за всяко нещо тъкмо мярата. Не е ли в тази връзка възможно нито да “опростявам” прекалено, нито пък излишно да “усложнявам” живота си – и представата си за него? Ако животът сам по себе си е неизразимо тайнство, то това само засилва моята лична отговорност към него. Аз съм творецът на собствения си живот, никой друг! Напразни опитите ми да го “проумея”, да го “покоря” със слабия си ум, добре, какво има повече да хленча?! Животът ни е даден да го живеем, а не да го познаваме. Познание за живота и наука за живота няма и не може да има – и слава Богу че е така! Защото ако имаше, животът ни щеше да стане кошмар! Защо е така ли? Ето защо.

Ако има наука за живота, то тази наука щеше да изобрети и единна, валидна за всички “истина за живота”, в която да се въплъти единното обективно знание за живота. На тази основа би следвало да възникне и “технология”, която да ни учи как е правилно да живеем, как именно да правим живота си. Щеше да изчезне всеки избор, всяко лично вдъхновение, всяка дързост, всяко изпитание, всеки риск. Щяхме да започнем да живеем като програмирани машинки, като роботи. Нямаше да има свобода, нямаше да има и никаква ценност, защото без свобода всичко се обезсмисля: какво от това, примерно, че правя добро, след като това не е мой избор, а е програмирано от някой друг, всесилен научно-технологичен диктатор?! Комунизмът се опита да приложи тази доктрина за “научно подредения” живот, в който няма избор, няма стихийност, няма произвол, няма свобода, а всичко е решено на научна основа, на основата на “най-правилното научно разбиране” на живота и на всичко останало. Животът при комунизма точно по тази причина стана ужасен, изцяло абсурден, непоносим кошмар…

Но защо все пак ми е потребно известно “съзнание за живота”? Мога ли просто “да се оставя” на живота си? Но имам ли право да се поставям “над” него? Докъде ще стигна ако се опитвам да живея “безсъзнателно”? Тогава ще бъда ли по-близо до естеството на живота? Това са неизбежни въпроси, на които отново човек трябва да отговаря сам. Общите отговори и рецептите тук не помагат никому.

Да живееш интуитивно, спонтанно, безсъзнателно има и риск: да станеш животно, да загубиш човешкия си облик. Ето че тогава съвсем ще се разминеш с дълбокото естество на живота, такъв, какъвто е предопределен той за човека. Това, че съм човек, разполагащ със свободата си, ми дава правото и стремежа да се разпореждам изцяло с живота си, да бъда господар на живота си. А това как се ползват от живота си нашите “събратя по живот” – животните – много ни показва. Те обаче за нас не могат да бъдат някакъв особен пример. Тяхната преданост на живота, това как те се радват на живота си, единствено може да ни стимулира и ние да гледаме по-непосредствено, по-просто на живота си: той наистина ни е даден да му се наслаждаваме. Ала често ние само си го объркваме и усложняваме излишно. Животните обаче не могат да направят това: тяхната несъзнавана вярност към живота е единственото нещо, което можем да вземем за себе си като пример. Ето защо в някакъв смисъл животните живеят “по-правилно”. Те са изцяло “потопени” в стихията на живота. Те са органична и неотделима част от тази стихия. Нашата, човешка мисия в този живот обаче не може да е същата. Ние имаме по-голяма отговорност: ние можем да заставаме и срещу живота. Животните това не го могат. Ние обаче правим от живота си свое произведение. Това е нещо велико. Човекът затова неслучайно е богоподобен. Животните просто са деца на природата. Това е огромна разлика. Не се знае в чия полза обаче. Защото на тази основа човекът може да разруши и себе си, и дори и целия живот по планетата, може да изтреби всичко живо.

Нашият проблем е в нашето съзнание. Благодарение тъкмо на съзнанието си – и… “без да искаме” – ние се отдалечаваме от първозданната стихия на живота. Съзнанието в някакъв смисъл може да стане сила, изцяло враждебна на живота – и опитваща се да го разруши. Науката също може да стане такава сила. Нашият враг е точно това, което е и най-голямото ни предимство: съзнанието. Ако наистина животът ни е една възвишена стихия, не трябва да насочваме срещу нея силата на съзнанието си: защото животът все пак всичко може да надмогне. Даже и да го унищожим на тази планета, нямаме гаранция, че той някъде другаде в безкрайния Космос няма да се пренесе – ние не знаем дали сме единствените живи същества в безкрайната Вселена?! Но точно затова никой не бива да допуска лукса да се самоизолира от естеството на самия живот. Защото тогава трябва да опита да осъзнае какво ще стане с живота му. Жалка картина е живот, лишен от живец и от жизненост. А извор на жизнеността е самият живот, той е и носителят й.

Ето защо неизбежно трябва да се запитам: да ценя истински живота си – какво означава това? Какви изисквания ми налага една такава нагласа? Ако пък надценя живота си, какво ли ще ме сполети? Мога ли да очаквам тогава “непоправимото”?

Но има и друга опасност: а ако съм склонен непрекъснато да подценявам живота си? Няма ли самият живот да ми отмъсти подобна неадекватност и грозна неблагодарност? Няма ли тогава да допусна животът да ми се изплъзне? Да пропилея, да пропусна живота си – какво ли пък означава това?

Ако проявя невярност спрямо живота си, ще бъда, вероятно, жестоко наказан. Това не са безобидни или пък дребни неща. Защото ако се размина с най-важното – животът – то за какво ли изобщо съм живял? Но нима тогава въобще ще съм живял? Знам поне това: животът, който Някой ми е дал така великодушно, трябва да го изживея достойно и с благодарност към Великия Благодетел. Животът за мен е едно изпитание – изпитание на моята преданост спрямо него. Мога или да се проваля, или да преуспея – от мен единствено си зависи. Аз избирам успеха, а не провала… и ще работя за него до последната си минута!

(Следва)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s