8.3.Цялото сътворено битие носи върху себе си белезите на Духа

8.ЛЕКЦИЯ ОСМА: Защо съществуващото съществува?

8.3.Цялото сътворено битие носи върху себе си белезите на Духа

Щом като битието е надмогнало небитието, то това е проява на колосалната сила, на несъкрушимата мощ на съществуването. За да бъде “удържано” съществуването като съществуване и съществуващото именно като съществуващо, е потребна също такава сила. Как обаче инертността, задушаващата всичко инертност на несъществуването е била победена и съкрушена? Дали не самата мощ е необходима тук?

Тук има нещо безкрайно важно, което много често съвсем не се осъзнава. Това е положението, че мислене и битие съвпадат, че са тъждествени. Казано така, едва ли някой нещо разбира. А става дума нещо просто, за това, че мисленето, от друга страна погледнато, е битие. Самият факт, че изказвайки тази мисъл, й “придавам” битие, показва, че мисленето не само че е битие, но и е пораждащото битието. И коя е тази всемогъща сила на мисълта, пораждаща “битието като цяло”, ако не духът като самата мощ?

Да помислим и по тези въпроси. Ако мислене не съществува, ако то по начало е небитие, то какво тогава би било битието? Можем ли да кажем нещо за битието ако мислене не съществуваше? Няма ли да е нищо битието без мисленето? Битието не е ли загубило… самото себе си без мисълта? Какво би било битието без мисленето, без това дълбоко отношение към самото себе си, което всъщност го крепи, придава му самата сила на съществуването?

Да, така е, защото ако допусна “не-мисленето” като съставка на битието, то това означава, че небитието е нахлуло в битието. А безкрайно странно и немислимо е онова битие, което “включва” в себе си и… не-битие? Ако това е възможно, то не следва ли, че и небитието… “съществува”? Ако помисля това, че несъществуващото… съществува, аз не разрушавам ли самата възможност за мислене? По този начин не “взривявам” ли самата възможност за битие?

Да кажеш, че битие и небитие съ-съществуват, преплитат се и са нещо неделимо, нещо взаимно предполагащо се, е едно, но е друго да допуснеш, че небитието съществува в същата степен колкото и битието, е доста рисковано. Битието притежава огромна онтологическа мощ, която небитието не може да притежава – защото ако я притежаваше, щеше да неутрализира порива на битието към съществуване. И тогава в света би се възцарило господството на тоталното нищо. Ето защо щом нас ни има, то поне това показва, че битието превъзхожда небитието в онтологичен план: водещо е битието, а пък небитието е негово отрицание. Макар че в някакъв смисъл и битието е отрицание на небитието: битието сякаш е не-не-битие! Но битието е надмогнало небитието, сразило е тази негова анихилираща стихия, излюпило се е в средата на небитието, и е удържало натиска на небитието отново и тотално да се възцари.

Но кое тогава е естественото, необходимото, истинното? Битието или небитието, мисленето или немисленето? Може би това, че доколкото мисленето е битие, дотолкова и битието е мислене? Какво е без мислене битието? Какво е без битие мисленето? Дали пък не следва, че самото битие е мислещо, че самото битие мисли? Може би битието, мислейки, само заявява за себе си, т.е. придобива битие в пълна степен? Без съзнание и мислене съществува ли по принцип съществуващото? Какво е онова битие, на което липсва най-важното – усещането и съзнанието, че съществува?

Ето че пак се подхлъзнах към философстване чрез поредици от въпроси. Но пък това ме освобождава да развивам една догматическа гледна точка, това придава живост и гъвкавост на философстването – нещо, от което не искам да се откажа, което трябва да съхраня. И за което съм готов да жертвам систематичното развитие на една гледна точка – защото за мен полифонията, сблъсъкът на много гледни точки е онази “музика на мисълта”, която най-много се нрави на слуха ми…

Може ли да съществува ощетено откъм най-важното битие? Немислещото, а затова и непълноценно, “проядено” от небитието битие, заслужава ли да бъде наричано битие? Ако небитието чрез немисленето бавно “изяжда” битието, то това не значи ли, че то е по-мощно от битието?

Може би да, но може би и не: небитието прояжда битието, ала това не само че не застрашава самото битие, но, напротив, придава му динамика, гъвкавост, живот. Това, че “има” небитието в лоното на битието, както вече отбелязах на нужното място, прави възможно самото движение, а двжението, разбира се, е живот. Става така, че небитието става нещо като условие за богатството, многоликостта на битието – ето в това се крие загадъчната дяволитост на битието, което сякаш смуче жизненост от небитието. Колкото и парадокласно да звучи това – на пръв поглед обаче. А при по-близко разглеждане се оказва, че е нещо съвсем естествено.

Битието сякаш се гаври над небитието, ползвайки се от неговия потенциал за своите си цели. Какво битие щеше да е битието, което се оставя да бъде изядено от… небитието, т.е. от “нещо, което даже не съществува”?! Небитието се мъчи да подкопае или да изяде битието, но напразни са неговите усилия. Битието става многоцветно, пластично и живо тъкмо благодарение на небитието – и в това се изразява иронията на битието, което все едно се присмива над небитието.

А какво, впрочем, е това мислещо (битие), което се е “заразило” от не-мислене (не-битие)? Може ли битието да не мисли себе си тъкмо като битие? Може ли това да е битие в истинския смисъл?

Не знаещото и даже не подозиращото че съществува, не изразяващото съществуването си по никакъв начин, не съществува изобщо. Няма как да съществува онова, което не “показва” с нищо съществуването си. Движението например е начин битието да докаже съществуването си. А това движение битието го постига благодарение че впряга небитието за своите цели. По същата тази причина мисленето и съзнанието е най-първичен израз на битие.

За да покажа дълбоката връзка на битие и мислене, стигаща чак до пълно тъждество, ще дам едно пояснение. Аз, примерно, мога да бъда овладян от една мисъл или идея. Тя е отначало смътна, но постепенно расте и добива очертанията си. После идва моя порив за осъществяване на идеята ми, аз почвам да проявавам различни активности, та да й придам налично, непосредствено битие. Волята е тази, която ми дава ресурса да работя за осъществуването на тази моя същност (идея, мисъл), която се е родила в лоното на съзнанието ми, ала неудържимо търси излаз навън, във външното. И за да направя това, което душата ми съкровено иска, аз трябва да приложа много усилия, да понеса и доста жертви. Например, да напиша ето тази книга, която така силно е овладяла духа ми. Който си мисли, че е проста работа да напишеш една книга, горчиво се лъже.

Добре, когато постигна онова, което духът, душата ми е родила, когато създам това, което съм искал, аз съм реализирал идеалното (духовното) в инертната материя. Истинското битие, което господства над небитието (материята) е духът. Нека да запомним това. Нека никога да се го изпускаме от вниманието и съзнанието си.

Сега да помислим и да си представим нещо друго: Божието битие и неговият безкрайно мощен, абсолютен мисловен – идеен, духовен, творчески! – заряд. От зараждането на идеята в Божия разум до нейната реализация не се иска време, а всичко явно става за един миг. Божията мисъл твори битие в момента, в който Бог нещо поиска и помисли. Бог има непостижимия за нас по мощ потенциал, с който е в състояние да заповядва на материята – и материята мигновено изпълнява и се подчинява. Бог казва: да бъде светлина, и светлината вече я има! Да бъде свят – и светът възниква! От проекта до реализацията при хората се иска много време, докато онова Същество, което безкрайно ни превъзхожда, твори мигновено, понеже и Божията воля има тази свръхестествена способност. Не бива да приписваме на Бога – ако искаме да проумеем това – човешки черти. Напротив, себе си отчасти можем да разберем по аналогия с нашия творец, комуто ние сме най-бледо подобие, понеже Той е наш творец.

И ето че при Бог има пълно тъждество между мисъл и битие, между дух и материя: материя и време изцяло признават приоритета на Духа. Става дума за Божия Дух, а не за духа на човека, за който казахме, че тъждеството между мисъл и битие се разбира по-скоро като възможност, като потенция. Ала цялото сътворено битие носи в себе си белезите на Духа, който го е сътворил.

И по тази причина е неотвратима съдба едно битие да не съзнава себе си тъкмо като битие. По тази причина ние даже не можем да си представим безразличното към себе си, не разбиращото съдбовността на своята битийност битие. Именно защото да съществува е много по-отговорно от това да не съществува. А иначе как тази отговорност ще може да бъде носена без съзнание за нея?

“Бездушното” към себе си, непризнаващо и не познаващото битийността си битие едва ли може да се нарече битие. Защото именно е много по-лесно да не се съществуваш. А трудното и истинското е да съществуваш – и да искаш да съществуваш. А трудността – и отговорността! – може може да я носи достойно само онова, което я съзнава. Тогава?

(Следва)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s