9.6.Приложения към лекцията “Сферите на битието”

ИДЕИ:• “Така, макар че никога не обхващаме сигурно целостта на съществуващото в себе си, ние се намираме поставени в центъра на някак разкритото в целостта си съществуване. Най-сетне има съществена разлика между схващането на целостта на съществуващото в себе си и поставеността ни в центъра на съществуващото в цялост. Първото е невъзможно по принцип. Второто постоянно се случва в човешкото битие. Всъщност изглежда така, като че ние тъкмо във всекидневната си дейност сме обвързани с това или онова съществуващо все едно, че сме се загубили в тази или онази област на съществуващото. Независимо, че по този начин всекидневието ни може да изглежда разбито, то винаги запазва съществуващото, дори само като отсянка, в едно единство на “целостта”. Собствено тогава и само тогава, когато не сме заети с нещата и с нас самите, сме завладени от тази “цялост” – например в истинската скука. Тя все още е далече, когато ни отегчава тази книга или онази пиеса, онова занимание или тази леност. Дълбоката скука, стелеща се в преизподнята на човешкото битие като тиха мъгла, потапя всички неща, люде и така – самите нас, в едно удивително безразличие. Тази скука разкрива съществуващото в целостта.

Друга възможност за такова откриване ни дава радостта от актуалното битие не просто на някаква личност, а на един обичан човек.

Такава битийна настроеност, в която някак “е” все едно, ни оставя – определени от нея – да се намираме в центъра на съществуващото в цялост. Наличността на настроението не само че разкрива по свой начин съществуващото в целостта, но и самото разкриване става основно събитие в нашето битие; събитие, което е много над една обикновена случка.”
(Мартин Хайдегер)

• “Същността на човека е несравнима. Човекът, който ние сме, изглежда е най-самопонятното и е най-загадъчното сред всички други неща в света. Оригинално, по безброй много начини, това е изразено приблизително така: човекът е едновременно всичко. Душата е всичко – казва Аристотел. Човекът не е животно и не е ангел, казва един средновековен мислител. Между двете, той има част и от двете. Но като център на всичко сътворено, той се отличава не само от животните, но и от ангелите. Човекът има едно дълбоко скрито в него, “причастно на сътворението познание”, казва Шелинг, защото е присъствал на своето възникване…

Самотен е човекът в неизмеримия, безмълвен свят. Той първи придава от себе си език на безмълвието на нещата. Мълчанието на природата може да въздейства върху него един път неприветливо, чуждо, като безмилостно и безразлично към нас, и друг път като възбуждащо доверие, понасящо ни и помагащо ни мълчание. Самотен е човекът като част от природата. Едва в общността с другарите си по съдба той става човек, самият себе си, и повече не е самотен. Тогава природата за него се превръща в един втори план на безмълвно говорещата тъмнина. Ние сами за себе си изглеждаме като светлина в този свят, като това, в което за първи път се осветяват нещата, защото са обхванати от нашето мислене и отношение…

От гледна точка на света ние се схващаме като телесно, живо налично битие, без което не съществуваме. Ние сме свързани с това налично битие, движим се в него и усещаме телесността като наша до отъждествяване с нея…

Ние не можем да се разберем от гледна точка на историята, извън реалността на традицията, без която не бихме стигнали до нас самите…

Можем ли да се разберем тогава чрез свободата на нашите вътрешни и външни действия? Тук достигаме до дълбочината и корените на нашето самосъзнание. Но не разбираме екзистенцията на нашата свобода. Защото не сме се създали сами нито като налично битие, като което сме родени, нито като свобода, с която сме надарени, когато сме овладени от нея…

Човекът е по Ницше “неустановено животно”. Животното повтаря само това, което вече е било, и не може повече. Човекът, напротив, по своята същност не може да бъде така, както веднъж е бил. Той може да попадне в задънени улици, да дегенерира, да се самоотчужди. Той се нуждае от спасение, излекуване, освобождаване и връщане към самия себе си. Това обаче не се извършва в една общовалидна позната или предполагаема посока на едно истинно само по себе си човешко битие.”
(Карл Ясперс)
• “Човекът е победител на химерите, новото на утрешния ден, реда, от който пъшка хаосът, точката на помирение. Той е съдник на всички неща. Не е слабоумен. Не е червей, а пазител на истината, грамада от сигурност, слава, а не измет на вселената… Ако се унижи, ще го възхваля, ако се хвали, ще продължа да го възхвалявам. Аз го помирявам. Той ще успее да разбере, че е брат на ангела…

Човекът е дъб. В природата няма по-як от него. Няма защо вселената да се надига в негова защита. Една капка вода не е достатъчна за да го запази. Дори и вселената да го защити, той няма да е по-опозорен от онова, което не го запазва. Човекът знае, че царството му е безсмъртно, че вселената има начало. Вселената не знае нищо: той е в краен случай мислеща тръстика.”
(Блез Паскал)

• “Шахматната дъска е мирозданието, фигурите – явленията във вселената, правилата на играта – това, което именуваме природни закони. Играчът от другата страна е скрит за нас. Ние знаем, че той играе винаги често, справедливо, с търпение. Но ние също така от горчив опит знаем, че той никога не прощава грешки, че няма да прояви нито най-малко снизхождение за незнание. На този, който добре играе, плащат по най-голямата ставка, с изобилната щедрост на силния, на възхитения от силата в другия. На този, който играе глупаво, правят мат – бавно, но безпощадно…

Но откъде да знаем кога Големият Играч ще реши да блъсне масата, да събере фигурите и да ни обучи в правилата на нова игра? Какво ще стане с жалките жетони, спечелени от мен? Аз ще се окажа съвършено неправ.”
(Хъксли)

• “… за хората, които имат пари и които не се отбиват от широкия път, светът е устроен добре.”
(Хегел)

• “Моли се и се труди! (Ora et labora!) Моли се и проклинай! Проклятието е противоположно на светите думи, но в религията тези неща съвпадат. Да бъде проклета земята и потта на лицето ти ще ядеш своя хляб! Да работиш – това значи да унищожаваш или да проклинаш света…”
(Хегел)

КАЗУС:
Ако са възможни следните алтернативи на човешко съществуване, коя от тях ви е най-близка:

• Съществуване с Бога
• Съществуване без Бога
• Съществуване срещу Бога

С коя от посочените алтернативи се свързва най-пълноценно идеята за свобода? А идеята за живот? Какво се случва с човешкото достойнство в единия, в другия и в третия случай? Как, впрочем, възприемате следното изказване на Достоевски:

Ако ми докажат, че истината е извън Христос, то аз бих предпочел да остана с Христос, а не с истината.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s