14.1.“Технология” на свободата

ЛЕКЦИЯ ЧЕТИРИНАДЕСЕТА: Пътят към моята свобода

14.1.“Технология” на свободата

Ако не е достатъчно само да искам свобода, то тогава ми се налага да я правя. Как да направя себе си свободен – изглежда това е най-важното. Защото в степента, в която правя свободата си, аз правя и самия себе си. Аз самият съм това, което ме е направила моята свобода.

А и свободата е тази, която ми открива хоризонта на бъдещето. Ако свободата ми дава власт над бъдещето, над моето желано бъдеще, то тогава аз нямам право да се отказвам от нея. Аз искам и светът ми да е свободен: ясно е, че свободният и несвободният съществуват по коренно различен начин. Което води дотам, че те и живеят в различни светове. Разбирайки своя свят, аз си разчиствам сметките с моята свобода. Но кога съм наясно със свободата си? Дали, прояснявайки свободата си, аз се “вглеждам” съсредоточено тъкмо в себе си? А може би аз съвпадам със свободата си, която ме е направила такъв?

Но има и нещо друго: все пак дали свободата се “прави” – или тя се ражда? Какво означава да правя свободата си? Поддава ли се свободата ми на “правене”, на “техническо сглобяване”? Как да разбирам умението, раждащо моята свобода? Това са безкрайно важни и трудни въпроси. Ако свободата се ражда по някакъв естествен начин в моята душа, а след това овладява съществуването ми, то моята заслуга за това сякаш не е налице: всичко е станало все едно покрай, ако не и против волята ми. Моята свобода тогава придобива някаква доста странна самостойност по отношение на мен самия, тя става “нещо” в мен, което не зависи от мен. Но нали става дума за моята, а не за нечия чужда свобода, нали аз съм този, който търси свободата си, нали аз всекидневно полагам някакви усилия, за да съхранявам и потвърждавам свободата си – как тогава свободата ми да е независима и от мен самия?! Да оставя свободата ми да стане свободна от мен самия – такава една “освободена свобода” и свобода без корен не ми е по вкуса, а пък и в нея долавям някаква най-коварна абсурдност. Ето че остава другият вариант: аз въпреки всичко правя сам свободата си, тя е резултат и производна на моите желания, иновации, инициативи, на склонността ми към рискове, тя е израз на любовта ми към живота. Разбира се, свободата не се прави по план, изцяло разсъдливо, в нея е налице една жизнена достоверност, която именно трябва да бъде отчетена, и която се постига единствено при съблюдаване на вярност към отредената ми жизненост, а този момент именно ме настройва да мисля, че свободата ми сякаш се ражда вътре в мен, в моята субективност, в дълбините ми. Разбира се, подобно на живота, и свободата е едно необяснимо с рационални средства тайнство, затова всичко казано за нея е все “сякаш”, все на почвата на “изглежда”, “може би”, “вероятно”, “навярно” и пр.

Ако свободата ми се основава на някакво умение и дори “сръчност” в правенето й от мен самия, то е логично да се запитам: а “учи” ли се това умение, или то се придобива покрай съзнанието? Ако свободата ми е преди всичко друго съзнателна, то каква е една такава свобода? Какво печеля и какво губя от нея? “Да бъда свободен” – това само на “умствени упражнения” ли се дължи? Това са неизбежни въпроси, които в светлината на казаното всеки сам може да реши в степента, която е задоволителна за неговия дух.

Аз бих си позволил да нарека една такава свобода в сферата само на съзнателното “пресметлива” свобода. За нея мога да приема, че тя носи в себе си опасността да постоянно да пропуска нещо важно в “сметките” си. Кое може да е то ли? Ами явно в реализацията на свободата има много фактори, някои и скрити за самото съзнание, които е трудно да се моделират в него и пресметнат. Затова свободата не е проста ориентираност в обстоятелствата, във външните условия и фактори на съществуването.

Едва ли може изобщо да съществува подобна “обстоятелствена” свобода. Тя се оказва прекалено условна, което да се дължи на нейната прекалена съобразеност с условията – преди всичко външните. Тя е автоматична и зависима свобода, а имаме ли право да наричаме свобода нещо, което по същината си е отрицание на свободата. Такъв един автоматизъм на моята свобода съвсем не ми е по вкуса.

Защото по тази логика се стига до невероятни абсурди. Например аз трябва да чакам в обстоятелствата на своя живот сгодния случай, който ще ми предостави свобода, възможност да се покажа свободен. Аз, както се вижда, трябва да залагам на случая за да се почувствам свободен. Но тогава свободата ми неминуемо ще се окаже случайност, инцидент в съществуването ми. Ала ще дочакам ли някога такъв късмет, който да ме ощастливи със свобода?

Но не бива да забравям вътрешните обстоятелства, съществуващи в душата и личността ми. Ето че се оказва, че свободата в някакъв смисъл е именно усет, настроеност на цялата ми душа. Мога да приема от тази гледна точка, че свободата е субективна отдаденост, чрез която постигам истината на тоталността, наречена човешко съществуване. Задоволява ли ме едно такова разбиране?

Усетът ми дава целостта на моята субективност, ангажира ме напълно и без остатък към истината на моето съществуване. С голяма доза основание аз мога да смятам, че тъкмо това е пълноценната свобода. Свободата ми зависи само от мен, тя е моя власт върху собственото ми съществуване. Аз трябва изцяло да съм отговорен за това дали съм свободен, не някой друг – нима има нещо по-естествено и разумно от това?!

Ако имам чувството, че е точно така, то това ли е “пълната свобода”? Ако изневеря на този усет, ако си позволя да се оправдавам, прехвърляйки вината върху обстоятелствата, то какво всъщност правя? Няма ли тогава свободата ми да остане неродена?

(Следва)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s