14.4.Светът на свободния човек е негова собствена еманация

14.ЛЕКЦИЯ ЧЕТИРИНАДЕСЕТА: Пътят към моята свобода

14.4.Светът на свободния човек е негова собствена еманация

Свободата не е и не може да бъде дар, за свободата си трябва да се борим. Борейки се за свободата си, опитвайки се да се освободиш или да съхраниш постигнатата свобода, човек същевременно и света си прави свободен. Ето в това се крие невероятно богатият смисъл, скрит в човешката свобода: благодарение на нея не само самите ние, но и нашият свят постигат своята истина. Светът за свободния и несвободния са коренно различни и дори несъвместими по принцип. Те не могат да живеят в един и същ свят, те живеят в съвсем различни светове. Да, не става дума за това, че възприятието им на общия за тях свят е различно, де да беше така: аз поддържам концепцията, според която светът на свободния е несъвместим със света на несвободния.

Защото какво значи световете на свободния и на несвободния просто да са принципно различни? Ако ми предложат да заменя света на свободния със света на несвободния никога няма да се съглася. Ето защо обаче тук изниква в съзнанието ми един съдбовен въпрос: а какъв, впрочем, е моят свят? Как да разбера, че светът, в който живея, е свят на един автентично свободен човек?

Присвоявайки си повече свобода аз променям заедно с това и света, в който живея. Защото тук не се мени само начина, по който аз гледам на него, мени се самият свят. Моята свобода рефлектира в света и го подлага на промяна. Независимо от това, че мнозина смятат, че светът, в който живеем, общо взето си остава непроницаем за свободата. Но такива явно живеят в някакъв съвсем друг свят. Светът на свободния човек е негова собствена еманация, негово собствено творение.

Защото всяко мое свободно действие нанася непоправими поражения на света, не познаващ свободата. Разбира се, че моето свободно действие среща яростната съпротивата на света, сблъсква се с неговата инертност. В такъв случай ми се налага да удвоя усилията си, да вложа много повече енергия за сломяването на съпротивата му. Защото по начало светът не е нищо друго освен инертност, която си заслужава да бъде сломена.

А загубилият инертността си свят неизбежно е станал по-човечен, по близък до човека. Човекът е динамика и активност, която не знае покой. Свободата ми, насочена към света, има за предназначение да пробие неговата инертност. Светът, както и да го гледаме, общо взето е податлив на ентусиазма на свободата. Макар че често свободата ни се разбива в него сякаш се удря в огромни дебели и бетонни стени. Ако е така, то как е възможно все пак свободата в крайна сметка да надделее? Изглежда самият свят има някакви свои тайнствени заложби за свобода. Той е податлив за човешката активност и свобода. Може би това е така, защото е влизало в плановете на мъдрия нас Създател. Разбира се, вярно е и това, че аз самият трябва да предразположа – чрез действия! – своя свят към свободата.

Светът, доколкото е свят, познава и по начало свободата: само в недокоснатата от светлината на човешкото съзнание природа няма никаква свобода. О-свет-еният от човешкото съзнание фрагмент от света точно благодарение на това е станал свят и част от света. Тази първична активност на съзнанието, която внася самата световост в света, е от фундаментално значение. А по-нататък ми се налага аз самият да продължавам непрекъснато да я внасям в него.

Но как обикновено светът приема свободата ми? Трябва ли в своите усилия да-внасям-свобода-в-света да се облегна на неговите закони? Или пък неизбежно ми се налага също да ги нарушавам? Какво ще стане ако прекалено се облягам на законите на света? А какво ще се получи ако редовно ги нарушавам? Това са важни въпроси, на които всеки следва да отговори сам: защото тук универсални, подходящи за всеки случай отговори няма. Защото всеки ще се опре в отговора си на своя собствен и личен потенциал от свобода, който вече е успял да отвоюва, да постигне и да съхрани.

Всеки също трябва да отговори и на един такъв въпрос: кой е “по-силният” – аз или светът? Защото ако не вярвам, че мога да подчиня света на свободата си, то едва ли си струва тогава всеки един опит в тази насока. В такъв случай ме обзема понякога коварно отчаяние: когато съм усетил непроницаемостта на света за свободата. Но вероятно в такъв случай трябва да потърся съдействието на други хора, с които да си обединим силите и усилията. И инертността на света пак ще бъде надмогната и победена.

Когато си обединявам усилията с други хора за постигане на общозначими цели има много неща, които трябва да направим, та да се сработим в свободите си. Защото ако тяхната свобода не съответства по степен на моята отдаденост на свободата тогава е възможно общата ни енергия и решимост за свобода да бъде блокирана. И какво ли ще се получи тогава? Какво ми се налага да направя в такъв случай? Имам ли право да се меся в свободата на друг човек?

Оптимизъм обаче ми дава съзнанието за това, че успоредно с нарастването на моето съзнание за свобода и на моята ангажираност със свободния живот и светът се освобождава от инертността, от несвободата си. Ето защо аз съм непоправим оптимист относно изхода на съдбовната битка между света, сиреч между необходимостта, между строгата причинна обусловеност на материалните връзки в света, и свободата. А гаранция за това е обстоятелството, че успоредно с нарастването на моето съзнание укрепва и моята воля за свобода.

Та нали ако се примиря с несвободността на моя свят, то от това следва, че съм се отказал от свободата си! Моята свобода доказва силата си тъкмо в отношенията ми със света. Ако се отчая от неподатливостта, от твърдата непробиваемост на света за човешката свобода, то на основата на това отчаяние ме очакват безброй други разочарования. Но оптимизмът на силните и на истински свободните побеждава всяка несигурност и всяка склонност към отчаянието.

Изглежда светът по парадоксален начин ме импулсира – без сам да знае и иска това! – за свобода. Той, светът, сам по себе си не е друго освен едно мощно предизвикателство, провокация, на която не мога да устоя. Защото ако света, в който живея, е несвободен, то това непременно ще засили моята жажда за свобода, моята любов към свободата. Има ли, впрочем, свобода в природата? Ако можеше да има, тогава откъде ли се е взела? Но ако няма – защо ли природата е лишена от свобода?

Оказва се, че само човекът е това, което ражда свободата за света. Ако аз – човекът със своето съзнание за свобода – непрекъснато се опитвам да се вместя в един толкова инертен за свободата свят и в един съвсем несвободен природен ред, то тъкмо това е истинското основание да се излюпи свободата в него. Без мен в този свят свободата ще намалее или ще бъде застрашена. Ето защо, след като от моята всеотдайност и преданост към свободата зависи окончателния баланс за това доколко е свободен нашият общ свят, то именно това мое съзнание ме импулсира да не мирясвам докато не направя всичко онова, което е в моите сили, та свободата в света да тържествува най-триумфално.

Оказва се, че коренът на свободата изобщо е тъкмо в моята душа, в душата на свободния човек. Ако светът, в който живея, или моят свят, е породен от моето съзнание и чувство за свобода, то той неминуемо ще се сгромоляса ако аз самият се откажа от свободата. Ето в какъв смисъл свободата е мой дълг и моя прокоба. Аз от свободата си няма как да избягам. Тя постоянно ме зове. Това, че светът по начало е склонен да се връща към несвободата ме задължава всекидневно да участвам в битката на свободните хора за повече свобода. Защото това е и битка за повече чест, достойнство, просперитет…

Но ако някога се изпълня с безразличие към свободата, ще бъда наказан за това със съществуване в свят, който ме задушава, потиска, тегне върху ми. Справедливо ще е едно такова наказание за ония, които са се оказали недостойни за мисията на свободния човек и са се прекършили. Но ако аз и моят свят сме неотделими, то спойката между нас е тъкмо свободата, няма да е какво друго. В такъв случай ако се оплаквам горчиво от света, в който живея, то от какво всъщност се оплаквам?

Да, така е: оплаквам се от… себе си! Това за нещо е знак, за какво ли? То най-напред е ли признание за несвободност. Свободният човек склонен не е склонен да се оплаква от своя свят защото това е негов личен свят, съвпадащ с него самия. Свободният просто му е благодарен, благославя: чувството за добре изпълнен дълг дава тази велика умиротвореност на човешкия дух, която отличава свободните от несвободните, достойно живеещите от недостойно живеещите. Свободният няма основания за оплакване защото той живее с едно най-възвишено чувство за доволство от самия себе си.

Затова когато усетя в себе си някаква абсурдна и варварската зависимост от един чужд на мен самия свят, то от това усещане следва, че трябва най-напред да се разбунтувам срещу своята слабост, срещу своето безволие, което ме е довело до една такава неблагоприятна за мен самия участ. Моята свобода се крепи на един такъв несвършващ никога бунт. А след това следва да си запретна ръкавите и да почна своята лична битка за свобода, от която няма почивка нито ден.

Дръзновеността за свободата отличава влюбените в свободата от ония, които “благоразумно” чакат някой друг да се погрижи за тях. Нека да си чакат, но аз няма да падна до нивото на такава грозна унизеност. Те са се примирили и дори не искат да разберат за какво е знак тяхната примиреност. Такава една нагласа за пасивно очакване обрича тия хора на мизерия и на вечни унижения. Аз пък изпитвам само погнуса от една тава участ. И затова ще направя нужното тя никога да не ме сполети…

(Следва)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s