15.2.Мога ли да бъда свободен сред несвободни?

ЛЕКЦИЯ ПЕТНАДЕСЕТА: Човешката общност и надмогването на безличността

15.2.Мога ли да бъда свободен сред несвободни?

Вече се разбра, надявам се, от всички, че свободата не се дава – по природа или по рождение, като наследство, като подарък от някой друг и пр. – тя се взема. Тя е най-лична заслуга и постижение на оня, който я е придобил и сътворил у себе си. Какво следва от това?

Да, наистина точно така стоят нещата с моята свобода. И това ме задължава много, също така ме изпълва с необясним трепет. Осъзнавам в един момент, че постигайки свободата си, аз правя според нея и самия себе си! Успоредно с търсенията на свободата си аз търся и самия себе си – вярно ли е това, така ли е? Степента на моята свобода, на моята освободеност, точно съответства на проявеността на моята уникална личност. Това е нещо велико, то ми дава невероятно силното съзнание за отговорност пред самия себе си и пред живота ми. Аз ставам силен благодарение на това усещане за мощ и за зависимост единствено от себе си. Моят живот е в моите ръце – нима може да бъде иначе?!

Но ако всички ние сме различни, то това се дължи тъкмо на свободата, която всеки от нас е успял да завоюва за себе си. А че сме различни и че други не можем да бъдем е неопровержима и ненуждаеща се от доказателства аксиома на съществуването на човешки същества изобщо. Точното съответствие между налична свобода и личностност на индивида води до прекалено важни следствия. На тази основа – щом като неминуемо има по-свободни и по-несвободни, а също и, вероятно, съвсем освободени и изцяло неосвободени! – следва, че аз съм поставен в една твърде разнолика “сфера на свободи” и на раз-личности, която така или иначе силно ми влияе.

Какво, впрочем, става при сблъсъка на моята свобода с нечия несвобода? Дали свободата ми може да устои на натиска на несвободното обкръжение? Дали несвободата не е твърде агресивна? А невъзможно ли е и свободата да е агресивна? Какво би означавало това? Ето малка част от въпросите, които с неизбежност се изправят пред съзнанието ни още тук.

Аз, предполагам, мога да влияя на несвободните чрез свободата си. Но имам ли право да налагам подобни влияния? Едва ли мога и едва ли бива да се меся в нечия свобода – и в нечия несвобода. Защото свобода е прекалено лично пространство със свои строго определени граници, които нямам право да престъпвам. А как самият аз реагирам когато нечия несвобода нахлуе в пространството на моята свобода?

Разбира се, крайно ми е неприятно някой да се меси в свободата ми, да се опитва да ме наставлява, да ме контролира, да ми дава “мъдри съвети”, воден от някакво мнимо свое съзнание за собствено превъзходство. Самият факт, че си го позволява спрямо мен, ми говори, че този съвсем не разбира и не цени свободата. Щом като някой си позволи да нарушава нечия чужда свобода, това ми показва, че той не разбира и не цени и собствената свобода. Защото истински, автентично свободният никога няма да си позволи да накърни с нещо нечия чужда свобода – и то тъкмо на основанието, че не иска, не обича и няма да позволи някой да накърнява и неговата собствена свобода. Това е един най-ясен критерий за разпознаването на това доколко даден индивид разбира що е свобода и цени свободата си. Ако държи на свободата си, такъв няма никога да си позволи да ощети с нещо чуждата свобода; ако обаче не знае и даже не усеща що е автентична свобода, такъв много обича да се меси в чуждата свобода – и за съжаление с такива нахалници е пълно в живота ни. Защото, уви, нашето общество е общество, в което неразбиращите свободата и нехаещите към нейното велико тайнство са мнозинство. Точно тази ужасна деформация на душите ни завеща комунизмът.

Наистина, какво, преобладава в общността, в която живея – свободата или несвободата, свободните или несвободните? Дали наистина несвободните в едно съвременно общество може да са мнозинство? Вероятно да: защото ако свободата доминираше и налагаше непрекъснато своите мощни влияния върху душите и съществуванията, то това неминуемо отдавна щеше да е довело дотам обществото, в което живея, да е вече пред прага на пълното съвършенство! А това съвсем не е така: съвършени общества по принцип няма. И съвършени хора няма.

Ето защо съм склонен да приема, че истински и автентично свободните във всяко едно общество винаги са малцинство, те съставляват един елит, имащ огромно превъзходство пред останалите, и причината за това е, че тези хора умеят да се ползват от великите дарове на автентичната свобода. А пък несвободните, неумеещите да се ползват от плодовете на свободата, нерешителните пред свободата си, безразличните към свободата, ония, които недоумяват пред нейното велико тайнство, оказва се, винаги са мнозинство. Те съставляват една настроена враждебно към автентичната свобода маса от безличия, която е готова при първа възможност да ликвидира свободата по принцип – за да отстрани “крещящата несправедливост”. Оказва се, уви, че непълноценно живеещите, неразбиращите естеството на живота за човека, сиреч несвободните, винаги са мнозинство, и че те са способни жестоко да се разправят с истински свободните. И ако това важи за всяко съвременно общество, представете си в каква невероятно по-голяма степен е характерно за общества като нашето, в които комунално-комунистическото преклонение пред несвободата е било култивирано и насаждано в душите на нациите, пострадали от комунизма, цели десетилетия!

Ала ако свободата поради естеството си – та тя е нещо изцяло индивидуално! – няма възможността да се наложи изведнъж и поголовно, то какво следва от това? Не излиза ли, че ако свободата по принцип е прекалено толерантна, то в общността тъкмо несвободата е в своята стихия?

Всъщност ако свободата е преизпълнена със субективност, и то истинска, здрава субективност, то оттук следва, че не-свободата е съвсем “обективна”, т.е. отличава се с някаква мнима свръхиндивидуалност и свръхобективност. Именно това – свръхиндивидуалното, свръхобективното! – всъщност не е нищо друго, освен апотеоз на самата безличност и безликост. Обществата по принцип, а особено пък обществата, в които липсва или е неразвита една култура и традиция на автентичната свобода, не са нищо друго, освен царство на безличността, в което личността се чувства ужасно потисната – и точно такова общество, уви, е нашето. В общества като нашето личността кажи-речи се оказва “инцидент”, “аномалия”, нещо “ненормално” – и затова общността в такива общества, или комуната, е преизпълнена с враждебност най-вече спрямо личността, спрямо личностното начало, спрямо индивидуалността и спрямо свободата. Защото, казахме, личност и свобода са тъждествени, а пък там, където цари безличността, там, естествено, е същинско царство на несвободата. Такова същинско царство на несвободата беше комунизмът, а пък комуноидността на посткомунистическите общества е точен измерител на царящата в техните недра несвобода, на тяхната, следователно, жестока антиличностна настроеност.

Защо, впрочем, използвам така широко тази дума: не-свобода? Какъв – и какво! – е несвободният? Да, той наистина е роб – на своите слабости, на инертността си, на природата си, на своите инстинкти, на другите, на обществото или държавата, на навиците си и пр. Най-коварното е обаче, че робът, истински несвободният даже не забелязва своето робство. Предполагам, че той дори чувства недостиг на свобода. На такъв му е съвсем комфортно да си живее в несвобода. На него му е неуютна тъкмо свободата. Той е силно привързан и даже пристрастен към несвободата. Точно на тази основа – понеже той, вероятно, даже не подозира какво е това свобода – такъв е готов на всякакви изстъпления спрямо свободата, спрямо чуждата свобода. Свободният за него е непоносим, той явно му се вижда абсурден, неразбираем, чужд и плашещ. А пък свободният, разбира се, изпитва към несвободния единствено съжаления. Даже не го презира, съжалява го. Разбира се, свободният трябва всекидневно да се бори за свободата си – като воюва неуморно спрямо безличността, комуноидността, дезиндивидуалността, спрямо опитите за инвазия и агресия от страна на така привързаната спрямо несвободата маса от безличия. Защото натискът от страна на безличността спрямо обичащите свободата е чудовищен – и не отслабва нито миг.

Как ли съществува самолишилият се, отказалият се от коварната свобода? Доволен ли е от себе си, подозира ли от какво се е лишил? Ако съществуването му е трагедия, възможно ли е да разбере това? А ако само си мисли, че няма такова нещо, че всичко му е наред, то какво ще произлезе от това за него?

По принцип мен лично не ме касае особено това, което той е допуснал да направи със себе си. Но по някакъв начин това, което е станало с него, все пак ме засяга. В негово лице несвободата – моят смъртен враг – триумфира и желае да погуби моята свобода. Как тогава да съм безразличен към това, че около мен щъка такава враждебна към свободата ми маса от несвободни и люто мразещи свободата хора?

Не, аз не мога да съм безразличен – и тук, когато моята свобода е застрашена, аз, напротив, ставам твърде… личен! Разбира се: та неговата несвобода не само може да засегне мен и моята свобода, моя съкровен порив към свободата, но и с положителност би ги ликвидирала – ако аз самият се размекна и не съм на нивото на отговорността си. Настина, как става така че аз, опитващият се да бъда свободен, и той, неподозиращият какво е свободата, съ-съществуваме в един общ жизнен свят?

Да, неговата несвобода може да навреди, да ощети моята отдаденост на свободата. Тя ми пречи в някакъв смисъл дори повече отколкото на него самия: понеже той не знае какво е това свобода. Разбира се, че той ми пречи, особено когато се опитва да се меси в моята свобода, да ме “дърпа” към своята си несвободност. Ако свободата винаги е толерантна, то това означава, че несвободата е винаги крайно нетолерантна и враждебна. Това обаче не е основание заради толерантността си да допусна несвободата да залее моя собствен остров на свобода – и да ликвидира в крайна сметка свободата ми. Не, аз това няма да допусна: наистина свободата трябва да изобрети своите начини да се защищава. И трябва да ги прилага безкомпромисно. Компромиси със свободата си аз няма да допусна. С друго може, но със свободата само не. Никога!

Аз, уви, съм заобиколен с толкова много неразбиращи и неценящи свободата си хора. Мнозина около мен съществуват непълноценно и без никаква грижа спрямо свободата си. Аз зная, че за тях е непонятен моят сърдечен порив към свободата. Аз зная, че те няма да ме насърчат никога в моите търсения на свобода и автентичност. Тогава какво ли ще произлезе, какво ли ще се случи с моите стремежи да живея свободно, автентично, истински и пр. в едно такова враждебно на свободата и на личността ми общество?

Как се чувствам в едно съществуване, в което съм самотен – що се отнася до моята съкровена пристрастеност към свободата? Ами ясно как: противоположното на това как се чувствам сред общност или група от истински свободни хора. Когато съзирам около себе си истински свободен човек, държащ на личността си, в сърцето ми се заражда неудържима симпатия. Усещам прилив на най-искрен възторг от предчувствието ми за дълбоко личностно, душевно и духовно родство. Ала когато съзра до себе си мътния, неразбиращ, подобно на животинския, поглед на овладян от несвобода човек, аз настръхвам все едно съм съзрял влечуго, а не човек. Тази моя реакция показва всичко: думи тук вече не са нужни…

(Следва)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s