16.6.Приложения по лекцията “Човешката субективност и екзистенцията”

ИДЕИ:

(І) „За Шопенхауер волята за живот съответствува на безсъзнателното, тя не е нещо друго, а безсъзнателния живот на тялото, тъй като тялото е материализация, носител и непосредствен израз на волята за живот. Тялото е символ и въплъщение на волята за живот, с други думи казано, на безсъзнателното. Тялото “присъства” в душата чрез безсъзнателното, то е представител на тялото в душата, изглежда тук можем да открием тайнствената връзка на душата и тялото. С този възглед на Шопенхауер започва т.нар. “шопенхауерова цивилизация”, която вижда именно в тялото (и във всичко, свързано с него) върховната ценност – за разлика от средновековната християнска цивилизация, поставяща на това място душата.

Нашата съвременност, нашата епоха принадлежи на “шопенхауеровата” цивилизация – като по особен начин е свързана с ценностите на християнската култура и нравственост. Това, че психологията на д-р З.Фройд, поставяща в центъра именно безсъзнателното, стана един от символите на ХХ век, потвърждава правилността на такава констатация: нашето време вижда я тялото върховна ценност и ядро на своята култура – и същевременно търси собствен начин за примиряването му с душата. Всяка епоха и всяка култура е особена форма и неповторим начин на единение на душата с тялото, който се отразява и рефлектира върху всичко, създадено от нея – задавайки, подобно на принцип, нейния характер, патос и дух… Безсъзнателното чрез тялото реализира себе си, а животът на тялото, както справедливо отбелязва още Шопенхауер, се свежда до непрекъснатото “искане”, до сляпото желание за удовлетворение. Какво иска тялото, какво иска безсъзнателното? – това е въпросът, на който ние вече знаем отчасти отговора благодарение на идеите на Шопенхауер и на изследванията на Фройд, също и на последователите му.

Тялото иска да живее, тази воля за живот е дълбок израз на фаталната за тялото преходност и тленност, който по парадоксален я потвърждава и доказва. Тялото е предопределено да умре без да остави и следа, отпечатък върху земята и света. Тази негова неотвратима орис го кара да превърне живота в свой шанс и в своя съдба, а също и в свой принцип. Страстната жажда да живее колкото се може повече и по-пълноценно, не пропускайки нито миг, е един вид компенсация и заместител на предусещаната от него участ да умре. Краят, за който е родено тялото, го принуждава да се държи здраво за живота – защото тялото, впрочем, друго няма и не може да има.Със смъртта и разпадането на един организъм и на едно конкретно тяло животът, вечната виталност, жизнената сила сама по себе си, няма да пресекне, но именно обречеността на това тяло в крайна сметка да се раздели завинаги с живота го кара безкрайно и силно да обича живота, да се стреми да не пропусне и частица от него. Волята за живот е вечна и неунищожима сила на живота, но преходни и смъртни са индивидите, посредством които тази воля реализира себе си. Затова всяка индивидуална воля у човека е така “жадна” и “ненаситна” спрямо живота в своя копнеж и страст по него, затова е така неизтощима в своя жизнен потенциал. Затова всичко онова, което служи на живота и което по естеството си е живот (или само го наподобява), е безсъзнателно желано от волята, тя има неоспорим “нюх” към тези неща. И така стигаме до важния въпрос: какво желае безсъзнателното, какво иска неговата “воля”?

Безсъзнателното иска само едно нещо: удоволствия и съответно “бяга” неудържимо от неудоволствието и страданието… Безсъзнателният живот на тялото има един единствен център и една единствена грижа: удоволствието. Тялото е страстно влюбено в удоволствието… Открили този принцип на безсъзнателното, свеждащ се до неутолимата жажда за удоволствия, потребно е да се запитаме: а кой род удоволствия е в състояние да задоволи най-пълно и истински неговата страст и любов към удоволствията? И тук отговорът е един: “половата любов”, “използването на гениталиите” (Кант, Шопенхауер), удоволствието от секса, търсенето и достигането до оргазъм (еротичен екстаз), при който силата на удоволствието е несравнима с нищо друго (Ницше, Фройд). Наистина, наслаждението на тялото, изразявано от самото естество на безсъзнателното, достига най-голямата си интензивност и се усеща най-пълноценно при сексуалните удоволствия, при удоволствието, получавано от секса – и това нито един морализъм не може да отрече.”

Из ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА: ПСИХОЛОГИЯ, А. Грънчаров

(2) На презрителите на плътта искам да кажа своята дума. Не искам от тях нито отново да се учат, нито да ги поучавам, а само да кажат “сбогом” на собственото си тяло – и тъй да занемеят.

“Тяло съм аз – и душа” – тъй говори детето. А защо да не говори и човек като децата?

Но пробуденият, знаещият казва: “тяло съм аз изцяло и нищо повече от това, а душата е само слово за нещо от тялото.”

Тялото е голям разум, множественост с един-единствен смисъл: война и мир, стадо и пастир.

Сечиво на тялото ти е, брате мой, и твоят малък разум, който ти зовеш “дух”, малко сечиво и играчка на твоя голям разум.

Ти казваш “Аз” и се гордееш с тази дума. Но по-голямото, в което ти не можеш да повярваш, е твоето тяло и неговият голям разум: той не казва “Аз”, а прави това “Аз”…

Зад твоите мисли и чувства, братко мой, стои мощен повелител, един непознат мъдрец – той се зове себесъщност. В твоето тяло живее той, той е твое тяло.

В твоето тяло има повече разум, отколкото в най-добрата ти мъдрост. Пък и защо ли му е притрябвала на твоето тяло най-добрата ти мъдрост?

Твоята себесъщност се присмива на твоето “Аз” и неговите горди подскоци. За какво са ми тия подскоци и полети на мисълта – си казва тя. – Те са само обиколен път към моята цел. Аз държа поводите на “Аз”-а и съм вдъхновителят на неговите понятия.”…

На презрителите на плътта искам да кажа една дума. Презрението им е всъщност чест за тях. Кое е това нещо, което е създало почит и презрение – и ценност и воля?

Творческата себесъщност създаде почит и презрение, тя създаде наслада и болка. Творческото тяло си създаде духа като ръка на своята воля.

Дори и в своята глупост и презрение вие, презрители на тялото, служите на своята себесъщност. Казвам ви: самата ваша себесъщност иска да умре и се отвръща от живота.

Не е вече по силите й да прави това, за което жадува повече от всичко: да твори извън своите граници. За това жадува тя повече от всичко, това е нейното най-пламенно желание.

Но твърде късно е вече за вас да постигнете този блян: защото вашата себесъщност иска да залезе, о, презрители на тялото. Да залезе иска вашата себесъщност, затова вие презряхте плътта! Защото не е по силите ви да творите извън този затвор.

Затова вие възневидяхте сега живота и земята. Неосъзната завист се таи в разкривения поглед на вашето презрение.
Аз не вървя по вашия път, о, презрители на тялото! За мене вие не сте мостове към свръхчовека!

Тъй рече Заратустра.

Фридрих Ницше, “ТЪЙ РЕЧЕ ЗАРАТУСТРА: КНИГА ЗА ВСИЧКИ И НИКОГО”

(3) Докато тялото на животните, подчинявайки се на инстинктите, непосредствено прави всичко, което изисква идеята за животно, то човекът, напротив, трябва да стане господар на собственото си тяло посредством дейността.

Към онова, което служи за изразяване на човека, се отнася например това, че той има изправено положение на тялото, също така развитите му ръце като абсолютно сечиво, устата, а също и смехът, плачът и т.н.и в цялото му същество е разлят един духовен тон, който непосредствено характеризира тялото му като израз на някаква висша природа.
Абсолютният жест на човека е неговото вертикално положение…

Ръката на човека и особено китката изглежда е присъща само на него; нито едно животно няма такова подвижно сечиво за дейност, насочено навън. Човешката ръка е сечиво за сечивата, тя е способна да служи за изразяване на безкрайно множество прояви на волята.

ГЕОРГ ХЕГЕЛ, „ЕНЦИКЛОПЕДИЯ НА ФИЛОСОФСКИТЕ НАУКИ“

(4) Душата е осъществяването на естественото тяло, притежаващо органи. Ако окото би било живо същество, то зрението щеше да бъде неговата душа.

АРИСТОТЕЛ, ЗА ДУШАТА

(5) Духът става човешка душа чрез падение. Оттук може да бъде разбрана неговата история, а също и неговото завръщане. Да е душа, означава да е свързан с тяло като наказание за падението. Това предпоставя, че душите са съществували още преди превръщането им в човешки души… духовете са приковани към материята не просто за наказание, а и за поправяне. В този смисъл Бог е създал материята като лечително средство за отпадналите духове.
Като лечително средство материята не може да бъде сама по себе си зло. Та нали тя е била сътворена и се превръща чрез творящите ръце на Бога в това прекрасно произведение на изкуството, каквото е светът. За всеки дух Бог е предвидил толкова материя, колкото е необходимо за неговото поправя-не и за съвършенството на света.

Ориген

(6) Тялото ни пречи при познанието на Божията същност. Причината е в нашата телесност, а не в някаква завист на Божествеността, която не иска да сподели с нас собственото се богатство. Телесната ни природа ни пречи при познанието на Бога. И това е добре за нас. Защото колкото по-трудно познаваме Бога, толкова по-високо го ценим; тъй като това, което се познава лесно, не се цени. Освен това Бог ни пази по този начин от гордостта на един Луцифер, който, препълнен със светлината на познанието, не искал да превие гръб пред Бога. И най-сетне нашето усилие, насочено към познанието на Бога, ще бъде отплатено в съответствие със стремежа ни по-късно на небето. Затова между нас и Бога съответства тази преграждаща стена, т.е. тялото, което не ни позволява да съзерцаваме Бога. Това тяло, нашата “слепота” и “мрак”, не ни напуска при спекулациите ни, не ни напуска даже тогава, когато се концентрираме изцяло в себе си самите и се опитваме да се откъснем от сетивни-те неща; винаги нещо от телесните неща се вмесва в нашите понятия и ни пречи да проникнем до чисто духовната и до сродната нам Божествена сфера. Както човекът не може да избяга от сянката си, както окото влиза в досег с външните неща само посредством светлината и въздуха, както рибата може да плува само във водата, така и ние не можем без помощта на телесното и сетивното да достигнем до Бога.

(Григорий от Назианс) Е. ЖИЛСОН, Ф. БЬОНЕР, ХРИСТИЯНСКАТА ФИЛОСОФИЯ

(7) Може да се каже, че бидейки тясно свързани, душата и тялото не принадлежат към един и същ свят. Тялото принадлежи на материалната сфера, която познаваме благодарение на сетивния опит; родината на душата е другаде и душата се стреми непрестанно да се върне там. Тази родина е светът на свещените неща. На душата се приписва и още едно достойнство, което винаги е било отказвано на тялото; докато последното се разглежда като профанно по същината си, душата вдъхва нещо от онези чувства, които повсеместно са били пазени само за Божественото. Тя е от същата субстанция, от която са свещените същества: тя се различава от тях само по степен.

ЕМИЛ ДЮРКЕМ

КАЗУС:

● Дали хората не се делят в крайна сметка на три типа (в зависимост от отношението си към тялото): на “презиращи” тялото, на “възхваляващи” го и на такива, които “реалистично” гледат на него, т.е. на “аскети”, “хедонисти” и “благоразумни”?

● Вие лично себе си към коя група отнасяте? Разбирате ли предимствата, които ви дава това, а също и недостатъците и рисковете, на които сами се излагате, приемайки съответната позиция?

● Какво означава за вас идеята на ония, които имат друго разбиране за ценността на тялото в сравнение с вашето?

● Как възприемате тяхната “философия на тялото”, способни ли сте да проявите уважение и разбиране спрямо идеи, които не съвпадат с вашите?

АЛТЕРНАТИВИ:

Първата алтернатива изхожда от предпоставката, че тялото е храм на душата, а душата е негово божество. Това означава, че душата, бидейки активната сила и формата на тялото, изцяло формира и “извайва” – както скулпторът извайва статуята – своето тяло и затова отвсякъде в тялото “просветва” и проличава нейната същност. Тялото по този начин е творение на душата, тя одухотворява тялото, явяващо се нейна материализация и обективация, неин външен израз. Душата налага своя отпечатък върху тялото и вероятно това са имали предвид древните римляни, изричайки своята прочута максима “Здрав дух – в здраво тяло”.

Втората алтернатива тръгва от други предпоставки, които също трябва да признаем за законни. Връзката между двете лица на човека се извежда от противоположни принципи, главният от които е този, че тялото – явяващо се въплъщение на изначалната воля за живот, си е изградило и създало един “израстък”, който ние наричаме душа. Тялото е носител на първичната виталност в лицето на волята за живот, а като допълнение към нея – и в служба на нея – съществува душата, която в определени свои прояви – като мисленето и разсъдъка например – се явява “противоестествена” сила, опитваща се да “обуздава” и да противостои на желанията на тялото и поривите на волята за живот…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s