17.3.“Човекът е същество, към всичко привикващо”

17.ЛЕКЦИЯ СЕДЕМНАДЕСЕТА: Богатството на човека е в душата му

17.3.“Човекът е същество, към всичко привикващо”

Всяка склонност е отклик на определена телесна форма, проява и отговор на човека по повод на някакво телесно настроение, което от своя страна е израз на всеобщата настроеност на тялото към търсене на удоволствия и избягване на болката. В определен смисъл може да се каже, че всеки телесен орган (като „част“ на организма, наречен тяло) е носител на определени и специфични желания, бидейки живо, относително автономно „същество“, което си иска своето – и може да заяви искането си, дори да го “извика”, да го представи със свой вик, на непрекъснато заседаващия “симпозиум” (пир, пиршество) на тялото, където са представени всички без никакво изключение телесни сили и органи.

Всеки орган иска и заявява искането си, но всички органи едновременно не могат да получат удовлетворение, такова ще получи за известно време само един, а останалите трябва нетърпеливо да чакат. Може затова да се предположи, че на този „симпозиум“ крясъците и виковете са невъобразими, вероятно той протича като непрекъснат, перманентен скандал, на тази основа произлиза вечната неудовлетвореност на тялото като цяло, като всеобхватност на много телесни сили, енергии, импулси. Когато някоя телесна сила започне по-често да налага себе си в сравнение с останалите, то това вече е проява на тенденция в живота на тялото, когато тя започне да доминира устойчиво, то това е склонност в собствения смисъл на думата. Ясно е, че това е станало, защото тази сила вероятно е по-силна от останалите, по-мощна, или пък по-категорично е заявила искането си пред симпозиума и затова е успяла да го наложи, т.е. да постигне ангажиране на цялата жизненост на тялото в желаната от нея насока.

Точно поради това може да се каже, че тялото (това тяло) е склонно да удовлетворява именно това доминиращо желание, т.е. тук имаме една негова особеност или склонност. Вероятно други тела по друг начин канализират енергиите и желанията на отделните юргани, значи при тях са налице различни, склонности, друга форма на индивидуалност на тялото – стига това да не звучи прекалено странно. Да е индивидуално, а значи и индивид едно тяло – допустимо ли е да се мисли така? Изглежда е съвсем допустимо: в телата (човешките, но и не само те) са изключително различни (раз-лични), пълно покритие и тъждество и тук не може да се намери въпреки приликите, значи всяко от тях е индивид, обособено своеобразие. Това положение няма защо да бъде специално обосновавано, различията между телата са видими с просто око, тук не е така трудно да се съзре различието – както е при душевните прояви, душевните измерения на човешката индивидуалност.

Нещо повече, с основание може да се каже, че индивидуалността на телата предопределя в известен смисъл индивидуалността на душите, не може – например – едно “хилаво” слабо тяло без особена изразителност да “има” силна, жизнена душевност. Изглежда ощетените в тяло по-често са ощетени и духом, тъй като и в двете се проявява една и съща сила на живота (жизненост, виталност), на която те са само „съдина“, форма, можеща да я побере. Независимо от възможни изненади тук принципът е: “подобното се съпровожда от подобно”, изключенията не могат да го разклатят.

И така, склонностите са телесно-субективната основа на онази привикваемост на човека според Достоевски, написал: “Човекът е същество, към всичко привикващо”. Склонностите ни привързват здраво към нашето собствено тяло, а оттук и с целия свят – и с неговата същина: волята. Следователно пълноценен е животът, дължим на една здрава, неизвратена и развита телесност, която свободно изявява самата себе си и по естествен път се уравновесява с потребното на душата, с нейния собствен, но не откъснат от тялото, живот. Враждебността на някои душевни сили (мисленето, съзнанието, ума, разсъдъка, интелекта) спрямо определени изяви на тялото, на негови склонности, органи и навици, е безсъмнена, но тя трябва постепенно да се разсейва, а враждуващите страни – да търсят примирение, потискайки голото отрицание и пълното неприемане на конкурента, желанието той да бъде унизен или унищожен. Потребността от хармонизиране и примирение на телесно и душевно неизбежно се налага, тъй като двете “пол-овини” на човека са принудени да съжителствуват в едно същество, което не може да бъде разкъсано на две, а трябва да остане една цялост и неделимост.

Човешкото тяло затова е самостоятелна ценност, която трябва да бъде разбрана, в никакъв случай не подценявана или игнорирана – защото ако това стане, тя е в състояние жестоко да ни отмъсти. Цената в такъв случай е прекалено голяма и разумният човек не бива да стига до плащането й. А тази цена е: един неизживян, осакатен, непълноценен живот, който едва ли заслужава това име, името живот. Един неизживян живот – можем ли да си позволим това, след като, както повечето хора твърдят, животът ни бил само един?! Какво остава от човека, след като е пропилял най-важното, което има: животът?! Животът, благодарение на който ставаме това, което трябва (и искаме) да бъдем ако го отнемеш от „живеещото“, ще остане ли изобщо нещо?!

На пътната врата на дома на Мартин Хайдегер е било написано следното библейско изречение: “Най-много пазете сърцето си, защото в него са изворите на живота”. Но нали сърцето ни е телесен орган?!

(Следва)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s