17.6.Чистите отношения на човека към света и към себе си

17.ЛЕКЦИЯ СЕДЕМНАДЕСЕТА: Богатството на човека е в душата му

17.6.Чистите отношения на човека към света и към себе си

И така, по поетия път на разсъждение стигнахме накрая до главния въпрос: какво е душата? Вече сме длъжни да му дадем отговор, подготовката за това свърши.

Съществената “половина” на човека, наред с тялото, е неговата душа. Тя обхваща в себе си всичките многообразни прояви на душевен живот, тя е тяхното единство и цялост. Душата е единството и хармонията на всичките нейни прояви, които ние за нуждите на анализа и изследването можем да разчленяваме и разглеждаме поотделно: мислене, чувстване, воля, вяра. Но не бива да забравяме това, че когато говорим за мисленето например, ние всъщност говорим за душата като мислене, душата, изявяваща се тук чрез една своя възможност или способност, каквато е мисълта. И така за всичките нейни различни прояви – чувстване и пр. Душата на човека има способността, наред с другото, да мисли и чрез тази нейна способност човекът влиза в едно особено отношение към света и към самия себе си. Значи за да разберем отделните прояви на душевен живот, ние трябва да проникнем малко по-дълбоко, а именно да разберем ония отношения към света и към себе си, в които е в състояние да встъпи човекът. Тези отношения са корен, от който израстват способностите на душата, душевните прояви са “ефирната субстанция”, в която се “обличат” тези коренни човешки отношения.

Ясно е, че без разбирането на тези последните душевният живот действително си остава непонятна тайна. Ако разглеждаме мисленето, например, като нещо изолирано и само по себе си, единствено като “психичен процес” или нещо такова – без да сме разбрали неговата основа и корен, а именно човешките отношения към света – ние никога няма да го проумеем, защото сами себе си сме изолирали от разбирането каква е същината на тази така удивителна човешка способност, каквато е мисълта. По същия начин стоят нещата и с останалите, не по-малко удивителни прояви на човека. Душата на човека се изявява веднъж като мислене, друг път като чувстване, като воля и пр., нещо повече, тя добива качеството си да бъде човешка душа именно в цялата съвкупност и единство на всичките тези прояви, т.е. в тяхната неописуема хармония. Пълноценно живеещият човек е в състояние да встъпи в многообразни отношения към света и към самия себе си; тази е естествената основа на душевния живот и на способностите на човешката душа.

А какво е това отношение на човека към света и отношение на човека към самия себе си? Защо го обявихме прибързано за някакъв “корен”, от който израствало всичко – без да знаем какво е то?

В тези думи не се крие някаква велика премъдрост, те означават нещо, което всички могат да разберат и което съвсем не е сложно и объркано. Ако се е получило такова впечатление преди малко, време е чрез разяснение то да бъде разсеяно.

Човекът е в състояние да заема различни позиции спрямо нещата, които го заобикалят, а също и спрямо себе си. Да речем, виждате на улицата момиче или момче, което срещате за пръв път. То може да ви направи впечатление, но може и да ви остави почти напълно безразлични. Ако ви впечатли с нещо, обърне вниманието ви, то вашето отношение към него вече се е породило. Едно ли е възможното отношение, което мога да имам към непознатата “персона” от улицата, или пък съществува възможност за повече, и то различни по характер такива отношения?

Първата съвсем естествена реакция е “харесва ми” или пък “нищо особено”. И двете са възможни, но в един момент, без да зная защо, само едната ме спохожда. Да речем, момичето ми е харесало, нещо “трепва” в мен, заглеждам се, в душата ми се появява емоция, става ми приятно, мога дори да се увлека малко повече, отколкото е прилично и да й се усмихна. Ето го първото естествено човешко отношение, емоционалното. Всички знаем как подобни отношения могат силно да ни ангажират, да овладеят цялата ни душа, за да стигнем дотам… “да загубим разсъдъка си”: защото се е появила любовта. А кой не знае какво неописуемо вълнение ме обзема когато в очите на непознатата красавица отсреща съм “прочел” същия отклик, същото небезразличие, същата емоция на харесване и дори привличане? Това е първото човешко отношение и едва ли има някой, който да не го разбира.

Да продължим разсъждението си по-нататък. Възможно е реакцията, която току-що описахме, да не се е състояла, да не се е появила. Стоя и от любопитство (или от нямане какво да правя – ако става, да речем, на спирката на автобуса) започвам да “разглеждам” непознатата личност срещу мен. Все пак с нещо ме е заинтересувала. Виждам например скъпото кожено палто и си правя извода, че това е състоятелна дама. Защо ли чака тогава на такова място? Започвам да мисля. Или чака някого, или дебне такси, или пък става нещо друго, което не мога да проумея. Дали пък не е от най-древната професия и затова е просто на подходящо място за “улавяне” на жертвата си? Разбира се, че стои тук неслучайно, по-право казано, явно сама се предлага да стане жертва на някой сексуално неудовлетворен мъж – дали пък не е точно това? Чудя се и не мога да разбера причината до момента, в който една скъпа кола спира и дамата, усмихната, се качва. Явно е чакала приятеля си, а аз какви ли глупости не измислих! Да спрем дотук. Какво беше това мое отношение към непознатата от спирката на автобуса? Аз исках да си отговоря на някакви въпроси и ме бяха обзели досадни мисли. Опитвах се да открия каква е тази личност, да позная чрез изводи на основата на наблюдения истината за ставащото, тласкан от някакво недотам пристойно любопитство. Интересувах се чисто познавателно от нея, исках да зная що за личност е тя, непознатата от спирката на автобуса. Това всъщност е второто човешко отношение към света, познавателното.

Но описаната ситуация съдържа и трети момент, дължащ се на първите два. При емоционалното отношение “развръзката” е интересна сама по себе си, тя дори е цел на ставащото, макар и безсъзнателно осъществяваща се. Те могат да се запознаят, след като си размениха усмивки и топли погледи. Те могат да тръгнат заедно и дори историята на тази случайна среща може да се задълбочи дотам, че след няколко месеца двамата да бъдат… венчани в храма като съпрузи за цял живот (и това се случва!). Последиците могат да бъдат различни, но те се изразяват в действия, породени на основата на спонтанно появилата се взаимна емоция между двама млади хора, между две млади и стремящи се една към друга души. Аз няма тук да описвам тези действия, вие се досещате прекрасно, може би и на вас това ви се е случвало, сигурно е така. Интересуваше ме това, че в случая се разгърна едно практическо отношение към един такъв “фрагмент” от света, какъвто може да бъде едно красиво случайно срещнато момиче или девойка. Нека думата “практическо” да не бъде приемана като уронваща интимността на ставащото в конкретния случай, употребих я в най-общия смисъл.

И така, открихме три човешки отношения към света. Първото, емоционалното, нека го наречем ценностно, второто се оказа познавателното, третото нарекохме практическо. Има ли още такива, възможни други, но също така основни, коренни отношения?

Това са “чисти”, т.е. несмесени едно с друго отношения на човека към света и към самия себе си – защото и към себе си можем да се отнасяме емоционално, познавателно, дори практически. Освен това те са коренни, основни. Други такива отношения няма, друга чиста и принципно различна позиция не може да бъде открита. Човекът или познава нещо, т.е. иска да установи какво е то само по себе си и следователно да знае неговата същност, или го оценява, т.е. стреми се да разбере смисъла, значението и ценността на това нещо за него самия, или, накрая, се отнася към него практически, т.е. на основата на знанието и ценността формира цел за това какво трябва да бъде то с оглед на някакви човешки потребности и интереси и затова действа, за да го промени и да му наложи своя отпечатък. Друго такова принципно различно човешко отношение няма, ако има, то няма да бъде или чисто, или пък коренно. Що се отнася до отношението към самия себе си, то също може да бъде само три типа: да зная чрез познание какво (или какъв) аз съм, да оценявам себе си, да “харесвам” или “не харесвам” свои качества или прояви и, накрая, да се опитвам практически да се променям съобразно това доколко се познавам и ценя – сам себе си. Първото се нарича самопознание, второто – самооценка, а третото – саморазвитие, самоусъвършенстване. Друго и различно от това спрямо себе си не мога да правя, но и това съвсем не е малко.

Познавателното отношение на човека към света и към самия себе си се извършва и реализира чрез мислене, ценностното чрез чувстване, емоционално преживяване на душата, а практическото се “прави” от искането, волята, желанието. “Да мисля”, “да чувствам” и “да искам” са трите чисти и коренни човешки прояви и те се “обслужват” от съответните способности на душата.

Всички други многообразни човешки отношения и прояви възникват на основата на тези три и представляват смесването им в едно ново, но вече не основно, а производно и сложно човешко отношение. Следователно всяко друго сложно отношение, ако бъде разложено, в основата му ще се откроят поне две или пък и трите коренни отношения. Освен това някое от тях може да бъде преобладаващо или доминиращо, също те могат да бъдат “дозирани” в съчетанието им по различен начин и съотношение, което дава възможност за още по-голямо многообразие и богатство на човешки отношения към света и към самия човек.

Затова можем да кажем с право, че човекът не е нещо друго, а същество, което е способно да се отнася многообразно и субективно – (в добрия и “лошия” смисъл на тази дума!) към всичко съществуващо.

(Следва)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s