17.8.Приложения по лекцията “Богатството на човека е в душата му”

ИДЕИ:

(1) … Възниква тип човек, който избира да бъде абстрактен, тоест да знае истинното под строгата му форма на инструменталност и без разбулване. Да знаеш,без да виждаш: ето абстракцията. Тя е възможна единствено чрез Mitsein. Абстрактният човек се възползва от разкриванията на другите, товари другите да верифицират неговите антиципации. Абстрактният човек мисли върху мисленето на другите, тоест върху разкриванията, които той не осъществява.той прилича на математика, който се помества на равнището на сложните формули, съдържащи операции, които трябва да бъдат извършени, и не извършва никога тези операции. Абстрактният човек разсъждава не защото не вижда, а за да не вижда. Самият той е абстрактен (чрез корелация): например той яде абстрактно, в състояние на разсеяност по отношение на разкриващата стойност на яденето. Той яде, четейки, говорейки, подобно на фригидната жена, която се люби, мислейки за нещо друго. Абстрактният човек е човек, който мисли винаги за нещо друго, за да избегне разкриващата стойност на настоящето си поведение, каквото и да е то. Абстрактният човек е отсъстващ. За абстрактния човек Истината не е нито Битието, нито разбулването на Битието, а познание върху Битието в отсъствие на Битието. Тоталната Истина става следователно съвкупността от познания и Битието попада извън истината, то е само нейният фундамент, към който се отнасят познанията. В крайна сметка за абстрактния човек познанието замества Битието. Той е идеалист поради страх от в-себе-си. Той замества ползването от Битието с простото му визиране. Така човек може да познае всичко, игнорирайки всичко.

По този начин самото незнание е страх от Битието или страх от свободата, или страх от разкриващия досег с Битието, или пък страх от трите едновременно.

ЖАН-ПОЛ САРТР

(2) Преди да срещне абсурда, обикновеният човек живее със своите цели, с грижата за бъдещето или оправданието (няма значение от страна на кого или на какво). Той оценява своите възможности, разчита на това, което ще му се случи по-късно, на пенсията си, на работата, на синовете си. Вярва, че все още нещо в неговия живот може да бъде направлявано. Всъщност той действа, сякаш е свободен, ако ще всички факти да се обединяват, опровергавайки тази свобода. Абсурдът разклаща всичко из основи. Представата, че “аз съм”, моят начин да действам като че ли всичко има смисъл (дори в случаите, когато казвам, че нищо няма смисъл), всичко това се опровергава по невероятен начин от безсмислието на възможната смърт. Да се мисли за утрешния ден, да се определя една цел, да имаме предпочитание, всичко това предполага вяра в свободата дори когато понякога се убеждаваме, че не я усещаме. Но в този момент осъзнавам, че тази висша свобода, свободата “да бъдеш”, която единствено може да стои в основата на истината, не съществува. Тук единствена действителност е смъртта. След нея играта свършва. Аз вече не съм свободен да се продължа, а съм роб, и то роб без надежда за вечна революция, без убежище в отричането.А кой без революция и без отричане може да бъде роб? Може ли да съществува пълноценна свобода без увереност във вечността?

Но същевременно абсурдният човек разбира, че дотук той е бил прикован от този постулат на свободата към илюзията, от която е живял. В известен смисъл това го е спъвало. В рамките, в които си е представял целта на своя живот, той се е съобразявал с изискванията на желаната цел и е ставал роб на своята свобода… Колкото и далеч да се държим от всякакви морални и социални предразсъдъци, изпитваме ги върху себе си отчасти и според най-добрите (има добри и лоши предразсъдъци) устройваме живота си. Така абсурдният човек разбира, че действително не е бил свободен. За да говорим ясно в рамките на моята надежда, на моето безпокойство за една естествена за мен истина, за един начин да съществуваш или да твориш, в рамките, в които подреждам своя живот и доказвам с това, че предполагам смисъл в него, аз си създавам прегради, в които затварям своя живот. Постъпвам като всички чиновници по дух и по сърце, които само могат да ме отвратят и които, сега го осъзнавам, просто приемат като нещо сериозно свободата на човека.

Абсурдът ми изяснява този въпрос: утрешен ден не съществува. Това и ще бъде условието за моята дълбока свобода… Връщането към съзнанието, бягството от ежедневната дрямка представляват първите стъпки на абсурдната свобода…

Да потънеш в тази бездънна сигурност, да се почувстваш тъй чужд на своя собствен живот, че да не можеш да го развиеш и да преминеш през него без късогледството на любовник – в това се съдържа принципът на едно освобождение. Тази нова независимост е завършена като всяка свобода на действие. Тя не прави финансови операции върху вечността. Но тя замества илюзиите на свободата,завършващи със смъртта…

АЛБЕР КАМЮ

(3) Идеята за човека, който непосредствено, с помощта на изначално даденото му чувство, усеща своята свързаност със заобикалящия го свят, звучи толкова чуждо, вписва се толкова зле в тъканта на нашата психика, че можем да опитаме с психоаналитичното, т.е. генетично, извеждане на това чувство. Следователно ние сме изправени пред следния ход на мисълта: обикновено за нас няма нищо по-сигурно от чувството ни за самите нас, нашето собствено Аз. Това Аз ни изглежда самостоятелно, добре построено спрямо всичко останало. Че това впечатление е измамно, че Аз-ът по-скоро продължава навътре, без ясно очертани граници,в една безсъзнателна духовна същност, която ние означаваме като Его, служещо за фасада, на това ни научи психоанализата, на която дължим още много сведения за отношението на Аза към Его. Но навън, изглежда, най-малко Азът да запазва ясни и рязко очертани граници. Само в едно състояние, и то доста необикновено, което обаче не можем да наречем болестно, нещата стоят другояче. Във висините на влюбеността границата между Аза и обекта е застрашена от изчезване. Противно на всички сетивни доказателства, влюбеният твърди, че аз и ти сме едно, и е готов да се държи така, като че ли това наистина е така.”

Д-р ЗИГМУНД ФРОЙД

КАЗУС:

● Какво означава и до какво довежда отказването от Аз-а, стремежът да загубиш или разтвориш своя Аз в нещо друго, да го потиснеш до степента на “изчезване”?

● Това добро или лошо е за човека? А как да оценяваме поривът към утвърждаване на своя Аз, за издигането му над всичко друго?

● Прав ли е Аристотел, забелязал още преди толкова векове, че “човекът всъщност обича най-много от всичко друго себе си”?

● Дали този онтологически егоизъм може да се преодолее – и за добро ли ще бъде това?

АЛТЕРНАТИВИ:

Опитайте се, осмисляйки казуса и предложените тук идеи (или на някои други, известни ви от четенето на философски книги) да формулирате възможните алтернативи на отношение към собствения Аз?

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s