18.3.Интелектът, умът, разсъдъкът

18.ЛЕКЦИЯ ОСЕМНАДЕСЕТА: Човешкото съзнание

18.3.Интелектът, умът, разсъдъкът

Сетивността като проява на човешката душа ни доставя разнообразна информация за нещата, явяващи се чрез сетивата на съзнанието. Незаинтересованото съзнание, което се оставя просто отворено към тези неща, нахлуващи спонтанно в него е рядко срещана възможност. Обичайното е, разбира се, душата да се грижи за потока от свои впечатления, да не е безразлична към него, да го направлява съобразно някакъв интерес.

Съзнанието на човека не е слънце, което може наведнъж всичко да огрее и да види, а по-скоро е “прожектор”, чийто сноп лъчи озарява със своята светлина фрагменти от съществуващото извън него. При това този сноп лъчи на съзнанието се движи и осветява само онова, което искаме – и можем – да видим и разберем. Нашето оглеждане, вслушване и т.н. в нещата, в тяхното съществуване не може да спре на нивото на сетивността, а трябва да продължи по-нататък.

В сетивността ние забелязваме само как нещата изглеждат отвън, познаваме тяхната повърхност – т.е. улавяме такива външни страни и особености като форма, обем, тежест, цвят и пр. на нещата, или всичко онова, което е дадено в явлението им, в явяването им пред съзнанието и душата. Ако искаме да прескочим тази граница или периметър на сетивността, на сетивно даденото, да отидем отвъд нея, т.е. да познаем невидимата същност на нещата, тяхното естество, цялата изчерпателна истина за тях, се налага да мислим, да разгадаваме чрез мисленето тяхната скрита за сетивата същност.

При мисленето душата използва целия свой потенциал и всички свои възможности за познание – стремейки се да проникне в дълбините на предмета, които са недостъпни за сетивно възприемане. Душевната способност за познание и мислене открай време се нарича ум, интелект, разсъдък и дори – не съвсем основателно – разум. Интелектът има един истински интерес: знанието. В знанието – не в недообмисленото мнение, не в предразсъдъка, не в догмата – човекът се надява да притежава истината, която внимателно разграничава и разделя от заблуждението и илюзията, а също и от прикритата, но съзнателна лъжа. В мисленето съзнанието се оставя да бъде завладяно от знанието, правейки всичко възможно да се “потопи” пълноценно в него. Тази цел на познанието – знанието – е толкова примамлива, защото се основава на увереността, че чрез него съзнанието притежава дълбоката същност на нещата, самата истина за тях. Дали тази увереност и тези надежди са оправдани ще трябва да разберем по-надолу. Същевременно сме длъжни да осветим, т.е. да познаем пътя, по който върви човешкото съзнание, овладяно от копнеж по знанието, с други думи казано, сами да тръгнем по пътя на мисълта и да преживеем нейната любопитна одисея. Непреживяното непосредствено никога не може да бъде разбрано.

Човекът така или иначе е мислещо същество, което разсъждава и мисли непрекъснато, даже и тогава, когато не го иска или пък не го съзнава. Мисленето е едно от обичайните занимания на душата, на душата, “подгонена” от собственото си любопитство. Тук думата любопитство не е употребена в отрицателния й нюанс. Любопитен е онзи, който изпитва “любов към питането”, обича да пита, т.е. да задава въпроси и, предполага се, да търси отговори. В това едва ли има нещо лошо, особено когато питаме не някой друг, а себе си, своята душа за нещо, което искаме да проясним. Отрицателният смисъл на думата любопитство идва вероятно от прилагането му спрямо другите хора, и то в двояк смисъл. Първо, затова, че любопитният досажда на другите хора със своите въпроси и вероятно прекалява в това и, второ, когато проявява нездрав интерес към някои други личности, към техния живот и отношения.

Автентичната любов към питането обаче е ценно качество на мислещия човек и на неговата душа – защото такъв човек поставя въпросите единствено – или най-напред – на самия себе си и сам търси техния отговор. Такъв човек се пита за всичко около себе си, за което открива, че е неясно, загадъчно, тайнствено, непознато. Човекът, чиято мисъл е будна, непрекъснато открива неща, за които си струва да се запиташ за да ги проумееш или проясниш. Любопитството – така разбрано – е израз на будната мисъл и следователно стои в основата на познавателния интерес. Пита онзи човек, на който нещо му е станало изведнъж интересно, но е добре най-напред себе си да попита и да се опита да си даде отговор. И то не какъв да е – който временно да приспи мисълта му – а убедителен, смислен отговор. Отговор, който носи интелектуално удовлетворение, който ни е възхитил и дори удивил, в който сме показали силата, изтънчеността, остроумието на своя интелект.

Удивлението е началото на питането, то е първия импулс на познавателната активност на човека. Затова смисленото задаване на въпроси не може да бъде сведено до празното любопитство на нездравия интерес съм другите, до користното вмешателство в техния живот, които трябва да отбягваме. Има безкрайно много наистина удивителни неща, но те трябва да бъдат открити, забелязани и разбрани като такива. Способността да бъдеш удивен от нещо е ценно качество, което не трябва никога да губим – след като сме го притежавали всички през детството си. Удивителното е такова за способния да изпита удивление, за онзи, който вече не притежава тази способност, то съвсем не съществува.

Заблуждават се ония хора, които си мислят, че най-много обичат да питат ограничените, глупавите или дори тъпите хора, сиреч индивидите с по-заспал, неразвит интелект. Напротив, за глупавия всичко е ясно, въпроси не съществуват, той никога не пита, никога не е заинтригуван от неизвестното. Глупав е този, който се самозаблуждава, че всичко е известно и вече казано, че всичко е вече открито или пък че всичко той си знае и затова не изпитва потребност да търси, да увеличава умствения си потенциал. (Ясно е, че неупотребяваното – телесен орган или душевна сила, ум и пр. – закърнява или затъпява: умът ни трябва да бъде непрекъснато “изострян”!)

В същото време умният човек съзнава границата на неизвестното и на своето знание и стои пред нея със своите питания. Затова Сократ – “най-мъдрият от всички гърци”, по думите на жрицата-оракул – е казвал, че знае само едно нещо: че не знае. Многознайството няма нищо общо с мъдростта, а също и с ума: компютърът си “мисли”, че всичко знае. Ако един човек си позволи да каже, че много знае или дори че няма нещо, което да не знае, това е сигурен белег, че е неимоверно ограничен човек. Високомерните от “прекомерна ученост”, които си вирят носа за да ни покажат колко са “начетени”, обикновено са хора с твърде плитка душа. А иначе е просто глупаво да се стремим към всестранна информираност: потребно ни е просто да използваме ума си.

Съзнанието за непонятност и неизвестност всъщност е началото на познанието и мисленето. Любопитството, направлявано от учудването и удивлението – разбирани в указания смисъл – е силата, която ни движи по пътя към потребното ни знание и към жизнено значимата за човека истина Всичко останало съвсем няма значение, например хорските мнения, предразсъдъците, стремежа към изтъкване и “признание”, похвалите от учители и родители и пр.

Мислещият човек стои пред света със своите питания и целеустремено търси отговора им. Предметът, обектът на познанието е безмълвен и е безсмислено да чакаме отговор от него на своите въпроси и търсения. Безмълвието на съществуващото увеличава тайната, пред която сме изправени, но в разгадаването й трябва да разчитаме само на себе си. Затова мисленето е процес, осъществяващ се изцяло в сферата на субективността, в пределите на човешката душа. Задълбочавайки се в самата себе си, мислещата душа се откъсва от зависимостта си от външния предмет и въпреки това – или благодарение на това! – успява да проникне в неговата скрита от погледа същност, в неговата сърцевина.

Това е парадоксът на всяко мислене и познание: отдалечавайки се и откъсвайки се от пряка зависимост на предмета, мисълта навлиза в неговата вътрешна същност. Така тя се появява и връща при предмета с цялата мощ на прозрението, успявайки да го овладее и подчини на себе си. Този познавателен парадокс може да бъде разрешен само със средствата на философията, тук ние просто го констатираме. Силата на човешката мисъл е толкова голяма, че философът Кант с право е определил разума за законодател на природата.

(Следва)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s