18.7.Истинският смисъл на образованието

18.ЛЕКЦИЯ ОСЕМНАДЕСЕТА: Човешкото съзнание

18.7.Истинският смисъл на образованието

Идеята на автентичното образование е подпомагане и поощряване на самостоятелното мислене, на чистата и свободна изява на познавателната активност. Всичко останало, което не се съгласува с тази идея, е излишна тежест, баласт или пречка, която неизбежно слага своя негативен отпечатък върху умовете на обучаваните, на младите хора преди всичко.

Учителите имат голямата отговорност да не налагат своята ограниченост – всеки човешки ум е ограничен, само Божият разум е безграничен! – върху умовете на своите ученици, а да запазят и подпомогнат природната им надареност, да насърчават всяка проява на оригиналност и самостоятелност в разсъжденията, да създадат атмосфера на свободно и непринудено преоткриване на истините на науката от самите ученици – без да им ги натрапват наготово като нещо външно и чуждо на душите им – както, уви, много често се получава днес. Тази е мисията на учителя: да помогне на учениците да мислят със собствените си умове, да възпита неоценимото “мъжество да се ползваш от своя ум” (Кант), което е признак на мислещия и свободен човек.

Човешкото мислене е необятна тема на психологията и философията и явно тук съвсем малко може да се каже. Основното е да се разбере принципа, от който то се определя. Останалото е нещо, което всеки сам може да открие, надлежно прилагайки своя ум.

Всъщност при ученето учещият е активната страна, субектът, който всичко сам върши – защото именно в неговото съзнание става дълбоката трансформация на съзнанието, наречена познание, а също и разбиране. Затова самостоятелната активност на учещия е самата въвлеченост на душата му в процеса на учене и познание. И ако тя липсва, тогава никаква методика и дидактика (теории за обучението) няма да ни помогнат, както, впрочем, не са помогнали особено на никой досега!

От тази гледна точка ролята на учителя не е нищо друго освен създаването на подходящите условия – на атмосфера, психичен комфорт, при който душата иска и желае да учи и се чувства приятно при учене – за появата на подобна въвлеченост и активност на съзнанието в заниманията му с наука и познание. Учителят не бива да стреми “да дава” готови знания, които да бъдат след това механично заучавани (зазубряни). Ако един учител си позволява това, той вече се е провалил като учител. Истинският учител е този, който подобно на Сократ твърди, че “нищо не знае” и затова оставя учениците да правят опити сами да достигнат до знанието – насърчавайки и стимулирайки ги в техните усилия. Ако не възникне ситуация, благоприятстваща ученето, и нагласа, съответстваща на нея, ученето става мъчение и движение по омагьосани кръгове, а излизането от тях е безкрайно трудно. Такова механично учене е по-лошо даже от неученето, което е за предпочитане пред него: защото учейки по неподходящ начин, ние можем да намразим ученето изобщо, да се отвратим от него завинаги. Точно което, за съжаление, става от години от нас. Става нещо непростимо: пилее се интелектуалният капитал на нацията, най-ценният капитал, с която тя разполага. Това е същинско престъпление! Но щам се прави и щом се търпи, логично е да се запитаме: а дали някой съвсем умишлено не се стреми мнозинството от хората да са с непълноценно образование, т.е. да са немислещи, неразбиращи, глупави, инертни, апатични и т.н.

За това доколко порочна и извратена е представата на мнозинството от хората у нас относно ролята на учителя свидетелства поне това, че самите учители считат за най-дълбоко свое унижение и оскърбление ония случаи, в които им се налага да кажат думите “не зная”. Същевременно учениците смятат за безспорно изискване учителят всичко да знае и от всичко да разбира. Затова се срещат учители, разхождащи се със самочувствието на подвижни… британски енциклопедии; подобни екземпляри страшно се обиждат и дразнят от поставен им от техен ученик въпрос, на който те не могат да отговорят. За което сами са си виновни: тяхната позиция е силно уязвима и лесно могат да станат за присмех и посмешище – ако не са станали такива отдавна.

Подобни куриози биха изчезнали, ако всички – учители, ученици, родители, цялото общество – разберат някои прости неща. А именно, че ученето е едно човешко отношение между свободни индивиди и личности, че учители и ученици са партньори и съ-участници в тази най-свободна дейност – човешкото познание – която трябва да се осъществява непринудено, приятно, с желание и въодушевление и за двете страни. В подобна творческа атмосфера, жизнено необходима за ученето, учителят вече е партньор и сътрудник, в чиято опитност никой не може да се усъмни.

Човечността в отношенията ученик-учител е първото условие за появата на благоприятна познавателни ситуации, в които съзнанията им се поглъщат еднакво без остатък, а ученето става откривателство, живо творчество на ценности. Само в такива ситуации душата и паметта на ученика работи интензивно, с целия си капацитет.

В такива редки случаи – а защо и да не станат по-чести, от нас зависи това! – душите изпитват неописуемо наслаждение, така силно, че Аристотел с право е поставил интелектуалните удоволствия на душата на първо място сред душевните състояния, определяйки ги като истинско блаженство на духа.

(Следва)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s