13.5.Самосъзнанието за свобода

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.5.Самосъзнанието за свобода

От всичко казано по-горе следва, че свободата е самобитие, битие, което само себе си създава, или – което е същото – свободният човек е самобитност, самостоятелност, „самост“, личност и раз-личност, сама себе си постигаща. Т.е. човекът сам себе си – като човек, не като живо същество! – непрекъснато прави и създава.

За да прави това, за да върви ефективно към себе си, и при това да съхранява и потвърждава свободата си, човек най-напред избира себе си, бъдещето си на свободен и самодеен човек. Първоначалният избор на свободата всъщност е оставяне на живата спонтанност-автономност на волята. А след това човек на тази почва остава верен на своя избор – поне до момента, в който не е разбрал провала си и затова не е изправен пред потребността от промяна, от нов кардинален избор на самия себе си.

Ние можем безкрайно или поне много пъти да избираме себе си, макар че едва ли тази възможност е нещо, от което често се възползваме; но свободата изисква винаги да я виждаме пред себе си, т.е. да не сме проникнати от чувството за обреченост и безсилие – за да не се окажем в примката на абсолютната власт и на неспособността си да бъдем други. Избрал в свое лице „този човек“, индивидът постига увереност в избора си чрез непрекъснато осъществяваните моментни или частични избори, в които неизбежно личи кой е този, който ги прави, какво той наистина иска, какво този човек в резултат ще бъде, т.е. какво бъдеще той заслужава. Затова първичният избор на себе си, за който тук става дума, е избор на проект за едно битие, което искаме да бъдем, а другояче казано, е избор на бъдеще, което ще бъде само ако ние го извикаме тук при нас от небитието, само ако му придадем битие и по този начин придърпаме желаното бъдеще при себе си – или пък сами отидем при него (от друга страна погледнато).

Във всяка постъпка или действие човек – дори и да не го иска или съзнава! – показва себе си, но той показва не друго, а своята вярност към себе си, към решението си да бъде „той самият“, а не някой друг. (Макар че във всеки момент и във всяко действие човек може и да изневери на себе си, да се откаже от себе си, да се промени, да се опита да стане друг и пр.) Усещането за откритост към всяко бъдеще е тъкмо усещане за свобода. Човек е свободен само когато може да бъде друг, но въпреки това не иска да стане такъв и затова остава верен на себе си, а значи и потвърждава първичния избор на себе си, избора, благодарение на който е това, което е – и иска да бъде. Ако липсва подобна откритост и съзнание за нея, то на тяхно място идва усещането за обреченост, което само потвърждава невъзможността да бъдеш друг, неспособността да се променяш, да постигаш или поне да искаш друго бъдеще, да искаш нещо по-добро от това, което си и т.н., т.е. с това само демонстрираш несвободата си.

Говорейки за избор, искане, дори съзнание за свобода, аз нямам предвид, че свободата е мислене и разсъдливо съпоставяне на възможности, чрез които ние изявяваме някаква своеобразна проницателна пресметливост. На всеки е ясно, че предимствата на свободата не могат да се изчислят, тук дори и перфектното знание на висшата математика на никой не може да помогне. Подобни сложни реалности от типа на реалността, свързвана със свободата, не се поддават нито на изчисления, нито пък на вериги от логически изводи, нито на обмислящо всичко докрай извеждане, нито на пресмятане или пък на някаква претенциозна, но гола разсъдливост. Не е открит и няма да бъде изобретен „алгоритъм на свободата“ и е безсмислено да го очакваме, да се надяваме на него. Онези, които се опитват да надхитрят свободата, скоро са разочаровани: те пресмятат „плюсове“ и „минуси“, но скоро разбират, че сметките им съвсем не излизат. Това е така, защото свободата не може да се постигне само на основата на една човешка и душевна сила (разсъдък, ум, интелект), напротив, тя израства на почвата на човешко-душевната и субективна цялост на индивида, на всички сили и на целия потенциал на душата и човека (чувствителност, въображение, съзнание, интуиране, усет, импулсивност, памет и пр.). В кардиналния избор “да бъда или да не бъда” свободният човек залага и се опира тъкмо на себе си, на своята цялост, на своята индивидуалност и уникалност – и само тогава наистина е свободен.

Вътрешната, постиганата само в пределите на душата свобода, става искрата, от която лумва нейната светлина, светлината на автентичната и сама себе си потвърждаваща във всичко свобода, свободата на пълноценно живеещия човек. Свидетелство дали е налице подобна автентичност е именно импулсивността, другояче казано, спонтанността на свободното съществуване (и на стоящия в корена му избор!), неговата непринуденост и желаност от всички душевни сили на човека – без съпротивата на нито една от тях. Следователно трябва да се вземе предвид настроеността на душевно-личностната цялост на човека да приеме и да поддържа неговия първичен избор, да му дава импулси за живот, здравина и твърдост. Това съвсем не означава, че свободният не познава колебанията, съмненията, безпокойствата, нерешителността и пр. Напротив, познава ги, и то много добре, нещо повече, истинското безпокойство и автентичната нерешителност са възможни само на почвата на автентичната свобода (извън нея всичко е коренно различно!). Но свободният човек умее да се справя с тях в позитивна насока, не да ги побеждава, а да се импулсира от тях, да черпи вдъхновение и нови сили. Той е постигнал умението да извлича от тях сила, да не им позволява да го заразяват със слабост.

И така, свободата е човешка способност за концентриране на енергията на индивида в една точка, способност за натрупване, а не за разпиляване. Тя акумулира жизнена сила, а не я изразходва без остатък. В този смисъл свободата е изкуство, таланта за което си го даваме сами, сами себе си надаряваме с умението си да бъдем свободни (или се лишаваме от нея, т.е. стигнали сме дотам да предпочитаме несвободата си пред свободата. По рождение сме еднакво несвободни, но в същото време сме и свободни в потенция: пред нас са еднакво открити както перспективата на свободата, така и тази на самолишеността от нея; ние сами избираме какво да станем или да бъдем. Впрочем, ние всеки ден наново се раждаме за свободата си, пробуждаме се за нея – или пък във всеки миг й обръщаме гръб, проспиваме всичките си възможности.

Оказва се, че свободата е категоричния отговор на загадката на съдбата, „всеки сам е ковач на съдбата си“ (Клавдий) – опирайки се на своята свобода, на свободата си, която е успял да завоюва или постигне. Оплакванията срещу „зла съдба“ не се приемат: защото те не са друго, а самоокайване, не знаещо какво прави, самооправдание, което цели да прехвърли на нещо друго собствената вина. А значи в крайна сметка е опит за подмяна на смисъла, опит за подмяна, който е в основата на винаги неуспешните (в очите на свободните хора) попълзновения да прехвърлиш другиму собствената вина – явяващи се отличителен признак на несвободните, на отказалите се от свободата.

Но свободата е и разгадаване на тайната на всички човешки реалности: живот, битие, достойнство, справедливост, добро, успех и провали, достижения, дела, смисъл на ставащото с мен самия и пр. – ако погледнем от гледната точка на индивида. А също и власт, история, политика, законност, човешки права, институции, държава, групова и народностна психология, стадност, прогрес, създаване и рушене, престъпление и наказание, ценности и оценка, история, пазарен строй, трагичност, оптимизъм и пр. – ако се вгледаме в човешкото от гледна точка на общността, на „всички ние“, на „другите“, на народностния живот. Всяко явление, произлизащо или дължащо се на човешка активност, е белязано със знака на свободата. То, следователно, носи в себе си смисъл, който е непостижим извън разбирането на свободата, без съотнасянето с нейното дълбоко естество.

Точно заради свободата човешките реалности са времеви и затова – исторични, затова те представляват история, която може да бъде автентично разбрана единствено на почвата на свободата, от гледна точка на свободата. Размишлявайки върху подобни човешки тоталности, ние проясняваме истината на свободата. Т.е. изпълваме се с автентично самосъзнание за нея: самосъзнание е тъкмо свободно отнасящата се към себе си човешка цялост, изпълнеността с тази последната. Тъй като свободата живее в историята (лична или всеобща), то представата за нея става плътна само чрез задълбочаването в историята като шествие на свободата и на свободния дух у човека. За свободата обаче не се иска просто да знаем или пък да сме информирани – това е почти нищо, при това е невъзможно просто да се знае, потребно ни е нещо много повече от това!

Смисълът тук е да живеем с нея, да сме отдадени на мъдростта на живота, която само свободата може да ни даде. Разбиращият свободата човек я разбира тъкмо защото той практически живее с нея, единствено в нея се чувства човек. Затова на никаква цена няма да се откаже от нея или пък да я подари на някой друг в нейната жизнена пълнота. Такъв човек е носител на смисъл и творец на ценностите на свободата, с които е пропит живота му – живот, единствено заслужаващ името човешки.

Свободата се оказа истинския principium individuationis в един двояк смисъл – като основание на човешкото съществуване (на индивидите) и като начало, носещо в себе си тяхната индивидуация (самоопределяне, самостойност, самобитност, раз-личност, неповторимост, уникалност). Това означава, че на свободата си дължим всичко, тя е корен на човешкото именно като наше собствено постижение.

Но свободата не е само чувство или самосъзнание, лежащо във вътрешността на индивида, спотаено в неговото сърце и душа. Свободата трябва да разпростре себе си и да обхване целостта на човешкото битие, да стане именно душа на съществуването във всичките му измерения. Ако свободата си остане само вътрешна, ако тя няма силата да потвърди себе си навън, в делата, постъпките, действията на искащия да бъде свободен, то такава свобода само в пределите на субективността се оказва безсилна, недействителна, измамна, ограничена, дори суетна.

Свободата обаче не заслужава такава неблаговидна участ, тя не е и не трябва да бъде самоизмъчващо се и безсилно чувство, ограничаващо индивида в собствените му граници. Вярно е, че по начало свободата е именно чувство и самосъзнание, но тя не трябва да си остане само това. А трябва да разгърне своята мощ и реалността си във всичко, до което индивидът се докосне. Свободата трябва да потвърждава себе си всекидневно, да налага себе си и така да преобразява съществуването ни.

Светът не може да остане нещо чуждо на индивида и неговата свобода, човекът трябва да преоткрие себе си в него, т.е. да го направи свободен и свой свят. Но човекът като конкретен индивид не може да владее целия свят. Макар че в някакъв смисъл автентично съществуващият индивид иска и дори постига точно това: светът, в който живея, е моят свят! Но индивидът е господар само в онзи отрязък от големия свят, който може да нарече собствен, истински свой – тъй като само в него свободата му постига своята действителност. Ето че собствеността е второто условие на истински човешкото съществуване наред със самата свобода. А собственост и свобода се намират в най-дълбоко единение, неделимост, дори пълно покритие.

Още от момента, в който индивидът се почувства овладян от дълбокото чувство за свобода и усети силата му, той вече е собственик на неоценими богатства – първото от които е превъзходството, което му дава самата свобода. Оказва се, че истинското и първично богатство е онова, което е скрито в нашите гърди, него именно молци не го ядат, то е извора, от който изтичат всички други богатства. На него най-вече трябва да сме собственици в най-възвишения смисъл на тази дума. Някои обаче се чувстват длъжни да се представят за скромни и затова непрекъснато се преструват, че се гнусят от думи като богатство или собственост, собственик и пр. От какво всъщност тези „чисти души“ се гнусят?!

Да, истинското и първично богатство е онова, което е скрито в нашите гърди. Щом като човек разбере това, на него му остава само чрез действия да превърне предимствата си – основаващи се на неговата раз-личност! – в нещо налично, от възможно да го направи действително, зримо, реално, като власт и господство в своя свят.

(Следва)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s