За живота учим, не за училището

Това са думи на великия Сенека, които ни казват една забравена или пък съвсем недооценявана истина. Ако днешните ученици, а в още по-голяма степен учителите, а да не говорим за образователната институция разбираха и вярваха в този така дълбок смисъл на “ученето като подготовка за живота”, то до плачевната ситуация в родното училище изобщо нямаше да се стигне. Ала много са причините нашето училище да се подхлъзне и да тръгне по пътища, които го отвеждат встрани от самата идея на ученето, образованието и възпитанието.

Да, днес всички единодушно казват: учениците ни не искат да учат, на учителите пък даже не им се работи за такива мизерни заплати, директорите само чакат инструкции отгоре, а министърът сам не знае в кой свят живее. Нещата не вървят на добро след като учениците си живеят с убеждението, че в училище просто им губят времето, че всичко, с което ги занимават там, съвсем не е това, което трябва да се прави в едно модерно училище, че педагогиката ни е безнадеждно остаряла и анахронична до степен да е даже вредна за младежите. Води се тиха, но не по-малко изтощителна война между ученици и учители, в която учителите се мъчат все пак нещо да научат възпитаниците си, а пък те правят всичко, което им е по силите това да не се случи. Но и едните, и други не съзнават, че това, което са се амбицирали да отстояват, по начало си е “кауза пердута”, и че съвсем друга трябва да е насоката на случващото се в нашите училища.

В огромния информационен поток, в който ние, съвременните хора, сме потопени, е безнадеждна работа някой да бъде натискан да поема, да знае и да смила все повече и повече информация. Ако съзнанието бъде претрупано, задръстено и запушено от каква ли не информация, ефектът върху това съзнание е направо разрушителен, да не говорим за това, че е просто безсмислен. А от нашите ученици се иска да бъдат вундеркинди или енциклопедисти: да знаят за всичко по много. И понеже това е невъзможно, се стига до задача “минимум”: да знаят за всичко поне по нещичко. Ала и това не се удава на разярените ни възпитатели, та в крайна сметка се стига до това, до което се стигна: днес учениците ни, уви, знаят по… нищо за… всичко. Сиреч нищо не знаят, и не само че не знаят, ами се и гордеят с това.

Искам да кажа, че всъщност са твърде прави: това е техния протест срещу една образователна система, която изобщо не зачита личността им, която не ги пита какво искат, какво им е потребно, в която някой друг е решил вместо тях тези неща, една система, от която безвъзвратно е прокудена тъкмо свободата, първото условие на живота за човека. А образованието по начало трябва да е форма на живот, да е пълноценен духовен и интелектуален живот – и ако беше такова, младите хора нямаше как да не го обичат и да не са изпълнени с трепет пред него.

Там, където властва системата, оттам животът е прокуден (по Мамардашвили), там срещу живота се предприемат най-отчаяни опити да бъде съкрушен и умъртвен. Точно това от десетилетия се прави в нашето училище: то просто убива жизнеността, дръзновеността на младите души, то прави всичко да ги обезличи, да ги унифицира, да ги тури в калъп, да ги превърне в благовъзпитани старци, да потисне поривите им към личностно самодоказване, към отстояване на своята оригинална самоличност, да оскверни копнежа им по свободата. Кризата в нашето училище не е започнала с идването на демокрацията – както искат да ни го внушат някои радетели на “възвишеността” на командното “социалистическо училище”! – да имат обаче много здраве тия, дето си мислят, че могат да ни заблуждават така арогантно! Тази криза е започнала много по-отдавна, още с въвеждането у нас на абсурдните разсъдъчни педагогики, стереотипи, дидактики, “възпитателни мероприятия”, вдъхновени от командната съветска теория за пресоване на човешките души на Макаренко и на Крупская. Ето защо заразата в тялото на българското образование е така жестока, ето защо усилията за внасянето на живот в него трябва да бъдат така упорити, а пък разбиранията ни за това откъде трябва да се почне, трябва да са добре промислени и пределно ясни.

У нас вече второ десетилетие се говори за реформиране на онази заварена и така абсурдна система на образование и възпитание, която социализмът ни завеща. Много министри идваха с “велики и кардинални” концепции за “пълен поврат”, ала се оказа, че всяко реформистко усилие, колкото и величаво да е било, се разминаваше по коренен начин със смисъла и идеята за една същностна реформа и за един действителен поврат. Всички концепции се опитваха по нов, невиждан досега начин да… “регулират”, да “подтикват”, да “контролират”, да “ръководят”, да “стандартизират”, да “провеждат” и т.н., т.е. всички те се основаваха на презумпцията, че има един “всичко разбиращ” властови център, която всичко може да предвиди, всичко трябва да планира, да контролира, да “внедрява”. Респективно на това се приемаше по условие, че има и една маса от изцяло безволеви “обекти на педагогически въздействия”, това са именно образователните мениджъри, учтелите-възпитателите, и, разбира се, учениците. Ето защо всъщност цялата епична епопея по реформирането на нашето образование се провали тотално, а тя се провали и разпра по всички шевове и защото цялата й идея беше да съхрани и да запази водещата и властническата роля на образователната бюрокрация, на чиновниците, които добре съзнаваха, че ако се проведе една истинска и същностна реформа, то тя неизбежно ще ги направи излишни. По тази причина се стигна до парадокса образователната бюрокрация, водеща самоотвержено тази люта битка за собственото си оцеляване, да стане най-сериозна пречка пред действителната, същностна и смислена промяна на жалкото и наследено, но непроменено досега статукво в сферата на образованието.

А всъщност се иска нещо много просто, което именно е и онази опорна точка, от която може всичко да се подмести, та да отиде всяко нещо на мястото си. И то се свежда до едно най-първо условие на всичко останало: иска се свобода. Свобода на всички в тази т.н. “сфера на образованието”, защото без свобода няма смислено образование, няма възпитание, няма дори и наука. Образованието е на най-интимна сфера на духовен живот, а духът и животът като такива се нуждаят от свобода, за покълват, за да цъфтят и за да стават все по-плодоносни. Свободата е почвата, в която може да израсте свободната, пълноценно развиващата се, самостоятелно мислеща, суверенна и сама правеща своя живот личност. От тази гледна точка запитайте се доколко имат свобода днешните възпитатели, също нашите ученици, а и училищните мениджъри. Те не знаят какво е това свобода или ако знаят или пък се мъчат да я съхранят, то го правят с ясното съзнание, че са нарушители, че са дори… “разрушители” на съществуващата, още ненакърнена, но така анахронична образователна система у нас.

А учителите ни са поставени в ситуация, в която по никакъв начин не могат да защитят достойнството си: от тях се иска да бъдат крепители на една система, която души собствената им свобода, която унижава и мачка всекидневно тяхното човешко и професионално достойнство. Те имат най-жалък социален статус и от тях абсурдната система изисква да са най-смешни носители на един демодиран аскетизъм-алтруизъм, на един парадоксален романтизъм-идеализъм, да бъдат, другояче казано, било Дон Кихотовци, било Паисиевци, било най-сетне някакви “таксидиоти”, на които общността с право презира защото са позволили така да бъдат унижавани. Разбира се, за да са в тази ситуация вина имат и те самите – защото не се съпротивляват и не се бунтуват. Защото не виждат в своите „анархично настроени“ ученици свои съюзници. И защото не са си още обединили силите с тях та да щурмуват ужасната система, в която са поставени.

(Следва продължение. Тази тема си струва да бъде обсъдена в оставащите дни до началото на учебната година, пък и след това. Аз съм писал за тия въпроси и на други места, и затова, за да не се повтарям, ето връзки до тях: Крайъгълният камък на образованието и също в “Освобождаването” на… свободата у нас самите. Тия дни ще напиша продължението на настоящата статия. В момента не съм при компютъра си, пътувам по крайбрежието на Черно море. Луд човек съм, наистина, щом пиша такива неща, седейки на плажа. Прави са тези дето ме мислят за луд…)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s