Един виц и малко… разсъждения около един филм

септември 11, 2007

Филмът се нарича „Животът на другите“, немски е, и вицът е именно от него. А го гледах по горещата препоръка на един мой човек, който го гледал и много се развълнувал. Намерих филма, гледах го, и първо ще разкажа вица, който най ме впечатли, а пък после ще разкажа и мнението си за филма и особено за поставените в него проблеми.

Една сутрин Ерих Хонекер, комунистическият вожд на Източна Германия, отворил прозореца на кабинета, погледнал Слънцето и му рекъл: „Добро утро, мило слънчице!“. Слънцето се усмихнало и му отвърнало: „Добро утро, другарю Хонекер!“. Към обед вождът пак отправил поглед към Слънцето, и пак му казал: „Добър ден, мило Слънчице!“. А то му отвърнало също доста любезно: „Добър ден, другарю Хонекер!“. Привечер Хонекер пак погледнал към Слънцето и пак му рекъл: „Добър вечер, мило Слънчице!“, ала не получил никакъв отговор. Пак повторил „Добър вечер, мило Слънчице!“, пак нищо. За трети път, и вече почти обиден казал: „Добър вечер, мило Слънчице!“, и едва тогава Слънцето му казало: „А, да имаш да вземаш да ти отвърна, вече съм на Запад, ела ме цуни по задника!“.

Не знам дали е смешен вицът, понеже мнозина от младите не са го живели онова време. Аз, примерно, си спомням, че по едно време когато бях млад много завиждах на птиците, даже на най-обикновените и нищожни врабчета. Завиждах им, и то не за друго, ами защото можеха когато си поискат да си прелетят… границата и да пътуват в други държави. На щъркелите завиждах, на всички птици завиждах, и на Слънцето, естествено, завиждах. Ето как тази завист към… Слънцето е породила и този виц дори в Германия. Та филмът разказва истории, случили се след 1984 година в ГДР, и в които, естествено, е замесена зловещата ЩАЗИ („Министерство на Държавната сигурност“ значи туй ЩАЗИ). И в него се разказва съвсем неправдоподобна дори и от психологическа гледна точка история как някакъв капитан от ЩАЗИ по чисто емоционални причини прикрива „антикомунистическата дейност“ на едни интелектуалци. Сиреч във филма се развива доста модната напоследък особено у нас хипотеза за… „добрите ченгета“. Знаете, тя особено здраво е залегнала в сърцето на нашия (не)уважаван президент, който е ченге, както подобава за една ченгесарско-мутренска държава, каквато всъщност сме си. При това, естествено, е от „добрите ченгета“. Добри ченгета са също, предполагам, и Доган-Сава, и Карточник-Симеон, и Коритаров-Алберт, и кой ли не още (да не ги изброявам, че са много). Защо е неправдоподобна историята ли? Ами защото да бъдеш „добро ченге“ от ДС, и при това да не си преживял необходимия за това ценностен поврат (а това не е лека и проста работа, това е цялостно преструктуриране на съзнанието на индивида върху съвършено различни основи!), е просто невъзможно и абсурдно. Този капитан във филма е един съвсем неубедителен и психологически недостоверен образ, докато другите ченгета („лошите“) са представени съвсем убедително в озлобеността си спрямо хората, имащи вътрешен пиетет към свободата. Такива във филма са представителите на „творческата интелигенция“, по-специално един писател, публикувал тайно статия в сп.“Шпигел“, заради която ДС се меси, та да изобличи и накаже „злосторника“, дето се е осмелил да каже истината за прословутия „комунистически рай“.

Това е за филма, слаб филм, нищо че се мъчи да представи една човешка трагедия. Иначе е интересен стига да не беше натрапена на зрителите спекулацията за „доброто ченге“. За мен обаче е по-важна реакцията на оня така развълнуван от филма наш сънародник, препоръчал ми да гледам филма, който при това живее в Америка, и който напоследък проповядва теорията за „всеопрощението“ спрямо злодеите от ДС. Ето откъс от неговото писмо, с което той ме убеждава да подиря и да гледам филма: „Защо казвам че ДС е едно нищо? Защото единственият предмет на дейност, особено на прословутото Шесто, е да следи кой каква музика слуша, какви радиостанции, какви вицове разказва – защото това са искали няколко партийни дерибеи. Нищо, което да може под каквато и да е форма да предизвика професионална гордост, отпечатък в историята. Просто елементарни блюдолизци… Ако в днешно време някой напише точен анализ на дейностите на тези служби от онова време, вярвам цялото международно разузнаване (знаеш че света на секретните служби е малко по-особен) ще бъде скандализирано, и тия наши хубавци ще загубят всякакъв „престиж“ – ще излезе наяве тяхната неописуема посредственост!“. Мисля че не е нужно специално да се показва тук опита му за омаловажаване на тираничната роля на този наистина „непоколебим щит на Партията“, какъвто тогава беше ДС. И за който сега нашите „добри ченгета“ в хор пеят, че били служили не на „Партията“ им, ами на… „държавата и държавността“. Остана да кажат че са служили на… свободата и на демокрацията, та да бъде фарсът пълен, а пък наглостта им да е хептен безпределна.

Аз своето мнение съм си го казвал, иска сега да добавя това. За да се освободим от кошмарите на миналото се иска да се знае цялата истина за него. Цялата мръсна пяна на миналото трябва да оттече и да отиде из канализацията за мръсни води, иначе горко ни. То е нещо като огромен гноен цирей върху лицето ни, или пък е като разсейки на отрова из душите ни. Ако циреят не бъде спукан, ако гнойта не изтече, ако се опитваме да го крием зад мазила и помади, както всъщност досега правихме, е застрашено здравето на целия организъм. А отровата на миналото е със страшно дълготрайно действие. Иска се пречистване или катарзис в нравствения живот на нацията, иска се болезнена раздяла с миналото при ясното съзнание какви злодеяния са били вършени в него. Иска се морално оздравяване на нацията и раздяла с лъжата, с която живяхме десетилетия. Иска се раздяла със символи и грозни останки на миналото като Гоце, Сава, Мурад, Бор, Бреза, Алберт, Петров и пр., и пр. Защото едва тогава имаме шанса да поставим на здрави основи нашата млада свобода и нашата така неукрепнала и ощетена демокрация. Всичко друго наистина е само най-жалък фарс и съвсем блудкав водевил, с който се мъчат да ни баламосват – за кой ли път вече…

Реклама

Written by aigy Публикувано в Антикомунизъм, Свобода, Човекът