Вместо да погребем “трупа на комунизма”, допуснахме той да вампиряса (6)

Навлизам в анализа на най-решаващите събития от декември 1989 година. По това време другите народи в Източна Европа показаха твърдост и изгониха комунистите по най-позорен начин от властта. Тези народи тръгнаха с готовност по трудните пътища на свободата, не се огънаха или уплашиха и постигнаха много повече от нас. Ние, българите, по ред причини не можахме да се отървем от комунистическата напаст и оставихме мутиращият комунизъм да нанесе безброй злини на цялата нация. Мутрите, организираната престъпност, кражбите, убийствата, „присвояването“ на цялото национално богатство от същата номенклатурна комунистическа клика, превръщането на комунистите в „капиталисти“, от борци срещу капитализма в „строители на капитализма“, ченгесарският контрол на целия преход, арогантният аморализъм на политическата класа и пр. са именно ипостаси или ракови разсейки на болестта, наречена комунизъм. Общественото тяло у нас не можа да надмогне, уви, тази болест…

Защо стана така, защо сме изиграни, защо вместо действена демокрация от европейски тип имаме комунистическа олигархия от азиатско-деспотски или руско-путински тип е крайно болезнена тема. Но въпреки всичко трябва да се разсъждава и да се търси истината. Именно през декември беше прекършен за първи път, и то по крайно гнусен начин, нашият български устрем по свободата. За първи път през декември „другарите“ у нас ни показаха, че свободата и демокрацията у нас задълго ще си остане само химера, и че ще става каквото искат те…

В спомена за оня студен декември ми е останала съвсем ясна картина на главната улица В Пловдив, на площад „Централен“, изпълнени с протестиращи в мъглата разгневени хора. Да, много мъгливи и студени дни се случиха тогава, сякаш и самата природа страдаше заедно с нас, сякаш и Бог беше солидарен с нашата борба. Претистирахме срещу член Първи на комунистическата конституция, според който „ръководната роля в държавата принадлежи на Българската комунистическа партия“. И то за вечни времена! Да, точно това си бяха записали в конституцията си „другарите“, та да има пълни гаранции за грабежите им! И когато казахме, че това безобразие трябва да престане, че искаме многопартийност, че искаме избори, че искаме демокрация, „Партията“ – така се пишеше самата тя тогава! – заяви нагло: „Тая няма да стане“, „Властта с кръв сме я вземали, с кръв ще я дадем!“, а пък и никаква вина нямаме, няма да поемем никаква вина, защото „Вината обичаме да ги поемаме само с… мезе!“. Да, ето така се държаха тогава „другарите“, чувствайки се пълни господари на тази страна и на този народ. Това за вината и за мезетата го каза тогава (или малко по-късно) Филип Боков, доскорошен съветник на президента Гоце Първанов, а сега – главен секретар на Министерския съвет на Дмитриевич Станишев или шеф на канцеларията му, не знам точно! Народът скочи, ужасен от тази колосална комунистическа наглост, и се стигна до момент, в който разгневените хора бяха способни на всичко: започна няколкодневната антикомунистическа революция у нас, в която „другарите“ в един момент почнаха да треперят, предчувствайки неминуемо възмездие заради престъпленията им. И ето, ние в Пловдив, а пък в София хора от цялата страна заявиха своята решимост да изтръгнат властта от костеливите ръце на престъпната партия.

Дойдоха исторически дни, чиито шанс завинаги да се отървем от комунистическата напаст беше провален по добър български обичай съвсем просто: чрез предателство. „Другарите“ явно не ги е било толкова страх от разгневения народ, защото току-що появилите се „водачи“ на този народ в лицето на Жельо Митев Желев, Петко Симеонов и други такива куриози отдавна са служели на самите тях: наистина се оказва, че бивш комунист няма и не може да има. Лицето Жельо Желев, марксистки философ и голям приятел на Доган, някога е бил комунист, пък после станал „малко по-малко комунист“, пък го изключили от „Партията“, пък той години наред водил борби да го върнат в лоното на партията-кърмилница. Това е кратката история „дисидентстването“ на лицето „наш Жельо“, както любовно го наричахме тогава: явно сме били страшни наивници! Ама имали ли сме друг избор: та явно не друг, а службите на ДС ни натрапиха нашите „демократични“ и „опозиоционни“ водачи, вождове, лидери и кумири?!

Тогава, в ония дни, „люпилня на лидери“ беше предаването „Всяка неделя“, водено, както сега вече знаем, от агента на ДС „Димитър“, подвизаващ се на „журналистическия фронт“ под името Кеворк Кеворкян. Друго едно такова предаване на единствената национална телевизия беше „Панорама“, водено от Иван Гарелов, да, същия, с мустаците, дето Слави Учиндолски го взе да води онова шоу, пък после го изрита немилостиво. За този Гарелов, пак журналист-международник, мълвата упорито говореше още тогава, че си е направо полковник от ДС, сиреч с чин като на светиня му, като на самия патриарх Максим! Та тия двамата всъщност, следвайки нечии инструкции, решиха кой ще бъде поднесен на народа като „дисидент“, като „опозиционер“, като „новата съвест на народа“ и пр. Телевизията има голяма сила – това другарите са го знаели още тогава и го използваха майсторски. Горелов и Кеворкян канеха в предаванията си марионетки от типа на „наш Жельо“, тия пък се репчеха с по една-две заучени фрази и хоп – ставаха лидери и кумири на нашия наивен и така жаден за демокрация народ. Никога в историята на българската демокрация от ония дни ние, демократите, не сме си избирали демократично своите лидери: те ни бяха натрапени отгоре! Това именно показва колко всъщност е струвала онази тогава наша „прохождаща демокрация“. Тя всъщност, види се, съвсем не е прохождала, а е лазила на корем и като охлюв пред господарите си, пред „сивите кардинали“ от ДС! Така ни натрапиха за „демократични лидери“ не само Жельо и Петко, ами и Тренчев, и Доган, и сина на генерала от ДС Каракачанов, и кой ли не още, все хора, които с огромно презрение към тълпата играеха ролята си и ни поздравяваха със знака „виктъри“ по митингите. А ние, наивниците, дори по едно време им вярвахме. Лицето Жельо Митев Желев пък, чухте ли, оня ден бил обявил ГЕРБ за „дясна партия“ и е оценил, че лицето Дмитриевич Станишев „управлява хубаво“ – това нещо да ви говори, скъпи ми дами и господа наивници?!

И когато на 14 декември решеният на всичко народ огради Парламента – и тогава имахме „парламент“, но съставен все от „другари“, със 100% комунисти в него, същинска мечта, а, Дмитриевич Станишев?! – и заяви, че няма да се разотиде, когато хората, разлютени от наглостта на комунистите, освиркаха и Петър Младенов, заел мястото на Живков, и другите велможи от комунистическия елит, които се опитаха „да говорят с народа“, тогава на сцената се появи „наш Жельо“ и призова хората да си идат! Малко по-рано, миг преди това Петър Младенов, обиден от освиркванията на тълпата, е промълвил своята прочута фраза „По-добре танковете да дойдат!“. Ала службите от ДС са предложили „модифициран троянски кон“ за по-ефективен танк, който да смаже и погаси революционния плам на свободните хора. И ето, „демократът Жельо“ и компанията му предадоха хората, а „наш Жельо“ по този начин си заслужи в отплата президентския пост. А пък другите „първенци-демократи“ си получиха също подобаващи служби. Именно: я вечен абонамент за парламента, я министър, я посланик, я нещо друго, все така сладичко…

„Демократичните лидери“ и комунистите се споразумяха, за да се отпуснат малко клапаните на напрежението, да започне „национална кръгла маса“, където да се осъществят всички сделки на нашия нов елит. Тази кръгла маса си беше говорилня и шоу, а пък ние, наивниците, на моменти дори ръкопляскахме. Когато днес говорим, че нашата „демокрация“ е станала менте, че се е превърнала в „театър“ или в чалготека, че е по-скоро виртуална, отколкото действителна, трябва да знаем, че началото на този процес беше именно „кръглата маса“. Дори не се посвениха да използват символа на „трапезата“ или „софрата“, така близък на българското съзнание, а и ние, наивниците, тогава изобщо не се усетихме, че ни баламосват с приказки и речи. А пък всъщност почва дележът на голямата баница, на цялото това лапане, с което ще се запомни „преходът“, и то все между „другарите“! Вместо както стана в другите страни комунистите да станат по-ниски от тревата, да бъдат изритани позорно от властта, да не смеят да припарят до лапането вече, у нас нашите специфични „демократи“ почнаха пазарлъци с тях – оттогава, та до ден днешен! А ние се оставихме да ни правят на идиоти – и дори дълго не съзнавахме, че сме точно това. Вместо за закопаем завинаги трупа на комунизма в гробищата, ние допуснахме той да си остане все оня призрак от времето на Маркс, или по-скоро да стане вампир, и то доста охранен, впрочем, който да ни пие кръвчицата години наред и все повече да дебелее. Ето това е резултатът на нашата специфична българска олигахично-комунистическа „демокрация“. „Демокрация“ ли казах? Айде де…

Че е ставало всичко така аз имам едно съвсем лично свидетелство, за което за първи път ще призная ето сега – понеже моментът дойде. Вярно е, че мащабът е друг, но същината е същата. Ето моята лична история на провала ми. Аз бях тогава поставен в един момент на кръстопът. Аз избрах достойнството и свободата си – и загубих всичко останало. Но глупаци всички като мен явно не са били. Ето за какво става дума.

Като университетски приподавател имах някакво влияние сред студентите, пък и сред обществеността заради свои изяви по медии и пр. Веднъж в ПУ студентите бяха организирали митинг, не си спомням сега точно за какво е било. Аз разбира се бях там. Слушах изказванията с интерес. Изведнъж зад мен чух някакви викове, някой искаше думата. Обърнах се и видях зад мен неколцина „другари“ с костюми. Сред тях различих лицето на един комсомолец, шеф в някакъв комитет, дори му знаех името покрай мои истории в Комсомола: казваше се Жан Виденов. Та точно този искаше думата и се развика. Никой не му обръщаше внимание, аз се обърнах и му казах: „Недей, няма смисъл, ще те освиркат!“. Той обаче се ухили гадничко и продължи да иска думата. По едно време дадох знак на мои хора да му направят път към трибуната. Жанчо поговори, беше, естествено, освиркан, опозорен, но пък някои фактори, предполагам, са го забелязали. Което явно му е била целта…

Аз пък, както казах, ходех на всички открити събрания на партиите, новите най-вече, а един ден гледам афиш: и БКП се „отваря към хората“, кани любезно всички граждани на свое открито партийно градско събрание. Взех едни приятели и отидохме да погледаме поне шоу. Да, обаче шило в торба трае ли: по едно време взех да искам думата да кажа нещо. Другарите, няма как, ми я дадоха. Много добре си спомням какво казах тогава, понеже за първи път се изказвах на такъв висок техен форум. Бях кратък. Казах им, че трябва, понеже сме християнски народ, да се покаят за греховете си. Ако искат прошка от народа за страданията, трябва да има някакво що-годе искрено покаяние от тяхна страна. Обясних им какво значи това „искрено покаяние“, на което разгневеният народ единствено може да повярва. Казах им: излезте на площада пред хората, паднете на колене, раздерете си дрехите, посипете си главите с пепел, плачете и се кайте – едва тогава ще ви повярваме и простим. Друг начин няма. Казах тия думи и очаквах залата да се срути от негодуванието на присъстващите. А те стояха като онемели от наглостта ми. Стояха с отворени усти. Пълно мълчание около минута. В един момент някои по-млади комунисти се съвзеха и започнаха… да ръкопляскат! Чудо невиждано, не съм чакал такъв ефект, аз чаках да ме разкъсват! Да, някои от по-младите почнаха да ръкопляскат на моето „библейско изказване“. Ала в следващия момент по-бавномислещите „другари“ се освестиха и почнаха, както си му е редът, да ме освиркват, да крещят, да искат линчуване за наглеца. Аз набързо си обрах крушите и навън – това беше в тогавашното кино „Кочо Честименски“ – запалих цигара да се успокоя и да почакам приятелите, с които бях отишъл на комунистическото сборище.

Да, но докато те дойдат дойде една „другарка“ на средна възраст, в която аз разпознах не кой да е, а една от заместничките на самия първи в Пловдив! И то по най-важния ресор: идеологията. Няма да й казвам името, но казаното вече е достатъчно по-възрастните пловдивчани да се сетят кого имам предвид. Тази дама ми каза ето това: „Господин Грънчаров, искам да ви поканя да дойдете утре в кабинета ми в Партийния дом! Искам да ви кажа нещо много важно за вас! Моля ви непременно да дойдете! На пропуска ще ви чакат“. Каза това и бързо се върна в разбунената зала да въвежда ред. Тя, „всемогъщата другарка“, ме „молеше“, а аз стоях като ударен с мокър парцал по лицето, не можех да повярвам!

Не спах една нощ, разсъждавайки за какво ли може да ме вика. На други ден, разбира се, не отидох. Може за много неща да ме е викала. Аз обаче тогава усетих нещо нечисто в думите й. Може би искаха да сключват сделка с мен. Нещо като сделка с Дявола: давам ти всички земни благини, за да ми продадеш душата си и да почнеш да ми слугуваш. Аз обаче и тогава, и до днес съм бил и си оставам непоправим идеалист. Затова и не отидох. Реших да си запазя душата. Защото и тогава, и досега смятам, че тя ми е най-голямото богатство.

Скоро се разбра, че започва възходът на Жан Виденов, който го доведе до върха на партията им и на държавата. Аз бях и съм още добър оратор, знам ли, „Партията“ нищо чудно да е искала да ме „поизползва“?! Такива хора тогава се търсеха много. Хора с „чене“. Може мен да са ме предвиждали за участта на Жан, но поради неявяването на… Иван спечели Жан?! Трудно е да се каже обаче сега кой е спечелил и кой е загубил. Мнозина обаче в ония дни не са били такива идиоти като мен: тогава се купуваха съвести кажи-речи с цели чували! Да, беше време на възходи и на падения както всяко смутно време…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s