Нравственият облик на нашенските най-първи “демократи” (8)

– Аз съм крайно учуден, че се придава такова голямо значение на моята скромна личност: все пак излиза, че само аз, че само моята личност е единствената пречка изобщо за започването на какъвто и да е демократичен процес на пловдивска земя! Ако наистина е така, аз съм готов веднага да си тръгна, понеже милея най-искрено за демокрацията ни. Признавам, че дойдох тук да чуя и да видя как ще потръгнат нещата, понеже, знайно е, аз съм философ, психолог и изследовател, та тия неща са интересни за мен. Ако позволите, аз бих могъл да бъда чисто и просто само публика, щом господин демократът се гнуси толкова от мен, та предлага да бъда изхвърлен немедленно. Но искам да запитам нещо: какво имаше предвид господинът като каза, че само аз съм… „нелегитимен“? Крайно ми е любопитно да разбера, и щом задоволи интереса ми, си тръгвам веднага.

Сега едно малко разяснение: лицето, което предложи да се махна, та кръглата маса да започне, сиреч постави условието, че не може да седи на една и съща маса с мен, ми беше доста бегло познато, но не дотолкова, че да не мога да си спомня две случки, в които на моя милост й се наложи да обмени някакви реплики с туй лице. Това лице Теодор Димитров после придоби кажи-речи историческа роля в пловдивското СДС, стана негов лидер, от което произлизаше, че моя милост вече по никакъв начин нямаше как да бъде дори призната формално за седесар: той стана олицетворение на тукашното “седесарство” и негов “модус вивенди”, тъй да се рече. А двата инцидента, при които ние с Теодор Димитров се сблъскахме, бяха следните, разказвам ги, защото те са изразителни за тогавашните „демократични нрави“.

Аз казах, че в клуб ДЕМОКРАЦИЯ, на който аз бях един от учредителите, по едно време заприиждаха потоци от хора, сред които аз разпознах някои най-примерни “другари-комунисти”. Един от тях трябва да е било и лицето Теодор Димитров. Аз винаги съм си бил устат, и на тия сбирки участвах в дискусиите най-активно. Аз бях първият, който постави ребром един най-болезнен въпрос: “Може ли човек, бидейки комунист или бидейки член на БКП, едновременно с това да си е и… демократ, да си е опозиционер?! Може ли, сиреч, да се противопоставяш в качеството си на “опозиционер” на управляващата партия, на която обаче си член? Може ли да си хем опозиция, хем управляващ, какво значи това? Не е ли прекалено байганювска една такава теория?!”. И аз веднага си казвах мнението: или си комунист, или си опозиционер, избирай, и двете едновременно обаче не става, просто няма как. Първа скокна на бой като чу моя въпрос госпожица Дърева, сякаш й бръкнах с два пръста в самата душа: тя нарече това “софистика”, нищо не пречело да си опозиция на собствената партия, дори особено ценни били хората, които, бидейки комунисти, са и опозиция, понеже, представете си, те “разяждали врага отвътре”. Като каза този бисер уважаваната Дърева, аз, разбира се, скокнах и я помолих да каже а кой за нея, собствено, е “врагът”: комунистите ли за нея са “врагът”, след като тя десетилетия е била примерна комунистка, или демократите са, респективно, враговете й – на нея самата и на партията й, така мила на сърцето й?! Веднага групичка другари почна неистово да крещи и вие: “Абе къв е тоя бе, за какъв се мисли пък тоя бе, ами той тук явно е само некъв си провокатор бе, та той само пречи бе, да вземем да го изгоним, що го търпим още бе?!”. В такъв момент председателстващият Сапарев – единия път Огнян, другият път Славян, те, братята, сякаш бяха абонирани все те да председателстват! – подлагаше на гласуване дали лицето Ангел Грънчаров да бъде изгонено от заседанието. Аз обаче питах доколко подобава за един клуб, наречен КЛУБ ДЕМОКРАЦИЯ, да гони ония, които мислят различно, сиреч доколко е демократично да не се допуска другомислието, и Сапареви ме гледаха като ударени с мокър парцал, пък аз си оставах. Точно в един такъв един момент лицето Теодор Димитров не издържа, скочи и ревна с цяло гърло срещу мен:

– Абе не го слушайте тоя бе, той е провокатор, той е учил в СССР, нищо чудно и да е от КГБ, такива нямат място в една демократична организация!

Тогава ония мои привърженици-антикомунисти, които бяха малцинство, се пообъркаха, аз пък не му останах длъжен на този Димитров, и му рекох едни думи, които той явно няма да забрави докато е жив. Казах му: “Слушай бе, не ми говори за комунизъм бе, на теб дори лицето ти излъчва комунистическа злоба, на теб все едно на челото ти пише с червени букви “Аз не съм друго освен жив комунист!”, та ти излъчваш комунизъм с всяка фибра на тялото си бе, Теодоре!”.

Ето заради какви мои думи туй лице Т.Димитров от този момент нататък вече не можеше да ме понася и явно с пълно основание човечецът каза, че с такъв крайно лош тип като мен не може да седи на една и съща маса. А другият инцидент около това лице беше по-късно когато аз присъствах на представяне пред пловдивската общественост на новата ДЕМОКРАТИЧЕСКА ПАРТИЯ, на която лицето Т.Димитров беше местен шеф. И на това представяне си позволих да го запитам дали той лично разбира смисъла на термина “демокрация”. Т.Димитров се изчерви, понеже не знаеше що значи думата демокрация, и почна да крещи, че “съветски възпитаници” нямат право да питат що е демокрация, а пък аз казах: “Ето, с поведението си този шеф на Демократическата партия показа, че самият той няма нищо общо с демокрацията и с демократичността!”, публиката се разсмя, а аз си тръгнах. Та от тия два случая Теодорчо явно така силно ме мразеше.

Но да се върна сега на самата софра, пардон, кръгла маса. Като рече тия думи за моето изгонване, Т.Димитров мигом стана любимец на цялата “демократична общност”, понеже, както казах, изобличаването само на моя милост като “нелегитимен” доведе до това всички да си отдъхнат блажено и замечтано, някак си упоени от чара на своята легитимност, а пък това, нямаше как да не породи неудържима симпатия към лицето Теодор. Но аз с известна наглост си позволих да запитам що е това “легитимност”, може ли Теодорчо да ми обясни, та да си тръгна, ако осъзная с негова помощ що е то. Тогава този мой въпрос предизвика още по-всеобщ уплах сред демократичната общност, понеже ровичкането в термина “нелегитимност” можеше да доведе дотам, че да се разбере, че де факто никой не е легитимен. Затова моето настояване беше прието с всеобщо възмущение най-вече от страна на демократичната общност. Аз обаче заявих нещо друго, което пък наля още повече масло в огъня:

– Господа – рекох – хубаво, нека аз да съм “нелегитимен”, но ДИСКУСИОННИЯТ КЛУБ КЪМ ПУ е съвсем легитимен и не е от вчера. Аз съм избран за ръководител на този съвсем законен клуб, има си протокол, никой не е изразил несъгласие с моя избор, а и градът знае, че аз съм и създател, и ръководител на клуба вече толкова време. Всички опозиционни партии и сдружения се появиха доста по-късно след клуба, така че смятам, че аз съм си съвсем легитимен. Ето че по тази причина ще излезе, че някои искат да изгонят от “кръглата маса” единствения легитимен опозиционен представител, което е лош знак, зла прокоба за нейното начало. Аз не разбирам как е възможно да се допуща това?! Помогнете ми да изляза от това недоумение!

Като рекох това, чух, че някои представители на опозицията с по-чувствителни души взеха от възмущение да вият на умряло, а пък в средите на управляващите настъпи известно радостно раздвижване: шоуто започна да си го бива. Намеси се Пачов да усмирява страстите, щото наистина някои демократи-опозиционери направо си виеха на умряло от моята нечувана наглост.

– Драги дами и господа, другарки и другари – рече Пачов най-тържествено, поглеждайки към мен и смигвайки ми: явно още помнеше, че го бях обидил преди време като го нарекох публично “господин”, и то във времена, в което всички още се “другаросваха”. Призовавам лицето Ангел Грънчаров да излезе от залата, да напусне кръглата маса, и да не пречи повече с тия глупави схоластически спорове. Щом не го искат господа демократите, значи е демократично да излезе: демокрация е това, което мнозинството иска и каже. Господине, излезте ако обичате и затворете вратата след себе си.

Рече това Пачов, опозицията си отдъхна, а някои дори изръкопляскаха. Аз обаче съм голям инат и рекох това:

– Господин Пачов, искам да изразя известно несъгласие с вашата позиция по казуса. Вие имате доста специфично разбиране за демокрацията. Ала демокрация не е мнозинството да решава, а пък малцинството да бъде гонено: това, уважаеми господине, е болшевизъм! Сиреч вашето разбиране за демокрацията е съвсем болшевишко. Демократичността изисква мнението на малцинството да бъде зачетено, и самото малцинство да не бъде притеснявано. А ето вие искате да ме изгоните, позволете да запитам, а навън чака ли ме кола на “Народната милиция” та да бъда подложен на “най-демократично” превъзпитание в милицията?

Сега от страна на управляващите някой другар изви на умряло, а Пачов скочи и удари по масата досущ като кумира си Сталин. Признавам си, и аз изтръпнах: все пак това беше абсолютен господар на цяла една губерния, на един цял вилает!!! Пачов изрева:

– Няма да спорим, господинчо, ти трябва да излезеш, и по-бързо го направи, та да не съжаляваш. Милиция няма да те чака, вече у нас е демокрация, но има други институции за такива като тебе, които обаче няма да ги споменавам – понеже всички се сещат!!!

На мен пък, признавам си, шоуто взе да ми харесва. Реших преди да си тръгна да нанеса още един удар, та удоволствието ми да бъде по-пълно. И това произнесох следната реч:

– Господин Пачов, аз, разбира се, скоро ще си тръгна, но и на осъдените на смърт дават последна дума, та да се възползвам и аз. (В залата демократите, крайно изнервени, че не са те най-отпред на сцената, почнаха злобно да се смеят и да ме освиркват: санким, ний сме героите, тоя за кой се мисли та си позволява да заема такива героични пози?!) Добре, демократите не ме искат, но има един друг вариант. Клубът, който представлявам, заедно със съществуващото към него ДВИЖЕНИЕ ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ДУХОВНИТЕ ЦЕННОСТИ И ЗА МИЛОСЪРДИЕ, формално погледнато, са структури на… Комсомола, на ДКМС. Защото през всичките тия години след създаването си през 1987 г. Клубът наистина беше финансиран от ДКМС, и си беше част от него, нищо че имаше такава некомунистическа слава. По тази причина не мислите ли, че моето място тогава е от страната на управляващите? Виждам, че от вашата страна на “кръглата маса” седи представител на ДКМС. Дали да не дойда да седна при вас?!

Пачов пак скочи, но се овладя и попита стреснатия комсомолец съгласен ли е моя милост да мине към ДКМС, да стане един от техните представители. Кариеристчето-комсомолец веднага изрева: “Не, никога, само през трупа ми може да стане това!!!”. Опозицията и управляващите дружно изръкопляскаха на този героичен жест на младежа. Пачов ми посочи вратата. Никой не ме искаше, затова казах, че се радвам неимоверно че все пак “кръглата маса” започва, пожелах им успех и си излязох.

Навън се сетих, че можеше да продължа шоуто, или поне да проваля “кръглата маса”, като заявя, да речем, че само милиция може да ме извади от залата. Но те бяха гадни, щяха да пренесат цялата кръгла маса на друго място, само и само аз да не съм на нея. Оказах се сам срещу всички, това не ми е било за първи път, не ми беше и за последен: комай кажи-речи и досега съм си все така. Разбрах, че случилото се има особен смисъл за мен, и че хора като мен наистина тепърва няма да имат място на софрата, наречена “българска демокрация”. От този момент аз реших да не се занимавам с политика, а да гледам отстрани случващото се: нямах така ценното качество свръхнаглост, иначе можеше да остана. Разбира се, превърнах се в изследовател на феномените на така специфичната нашенска демокрация – и до ден днешен съм си все такъв. Ето пак днес, да, в 2007 година, 18 години по-късно от описваните събития, на моето име е наложена забрана по медиите: съобщиха ми, че интервюто, което дадох на Елена Дойчинова от Канада, нямало да бъде публикувано в тамошните вестници! Това се случва за пръв път: явно бойковистите имат по-дълга ръка от комунистите, която стига чак до Канада. Тя, горката жена, решила веднага да го предложи на тукашни български издания: нито едно даже не й отвърнало, че я отхвърля! Била го пратила и на в-к СЕДЕМ, тя обаче не знае обаче, че бойковистите го купиха и Ангел Грънчаров там повече никога няма да бъде печатан.

Туйто – какво друго да каже човек? Нищо не се е променило откакто се помня, приятели. Казвам всичко това, пък вие си мислете каквото искате. Някои ще рекат “Тоя има параноя!” – нека да говорят каквото си искат. Но някои може да допуснат, че има и известна истина в думите ми, че нищо не се е променило. Това е особено вярно що се отнася най-вече до разпространения манталитет и стереотип на съзнанията. Днес мен пак не ме приемат нито “опозицията”, нито “управляващите”. Чувствам се навсякъде “немил-недраг”, и знаете ли, това чувство съвсем не е унизително?! Защото е имало някога и други такива “немили-недраги”, и те са били малцина, и те са се броели на пръсти – нали се сещате кои са били те? Ех, Българио, Българио…

(Следва)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s