Доколко самите хомосексуалисти разбират какво точно са?

ГЛАВА ВТОРА: ОПИТ ЗА ПОГЛЕД… “ОТВЪТРЕ”: Доколко самите хомосексуалисти разбират какво точно са, или кои са трудностите на гей-самоидентификацията?

Обществото няма добро или високо мнение както за хомосексуалистите, така и за… психолозите, на които често се налага “да бъркат в какви ли не мръсотии”, тези на човешката душа. Затова то като че ли с известно основание има право да смята тези последните за “смахнати”, което е добре дошло за самите психолози, защото им дава възможността свободно да казват онова, което мислят. Да не говорим пък за философите, за които отдавна е “доказано”, че “съвсем не са наред”, и ето тези две обстоятелства ми дават неоценимия шанс да разгледам в най-пълноценен аспект онова, което от известно време занимава моя интерес, сиреч моя съвсем… “извратен вкус”.

Когато веднъж, заинтригуван силно от душевността на хомосексуалистите, им предложих в мрежата своята безплатна психологическа консултация, то почти единствения отзвук, който получих, беше една кратка бележка, написана от гей: “а вие, психоаналитикът, лично хомосексуалист ли сте? Защото ако не сте, то как тогава ще ни разберете, как тогава ще можете да ни помогнете?!”. Аз тогава се опитах остроумно, а всъщност не съвсем, както сега разбирам, да се отърва по следния начин от “прекалено неудобния въпрос”. Защото, всъщност, друг и не можех да дам, аз написах там: “Ами приемете че психоаналитикът е… безполово същество, на което изцяло можете да се доверите!”. След това мое “оригиналничене”, прочетено от много хомосексуалисти (всичко това ставаше в един открит и свободен гей-форум!), аз вече не получих нито едно предложение за консултация или индивидуална анализа на проблем от страна на някакъв хомосексуалист; дали тогава не направих голяма грешка? И по-важното: защо се получи така?

Аз тогава, разбира се, не можех да кажа: “да, аз съм хомосексуалист” или “не, аз не съм хомосексуалист”, и то не защото нито едното не е вярното (то и това само ми липсваше!), но защото ако бях казал едното или другото, то и в двата случая щяха да се появят бариери, които след това не бих могъл да разруша по никой начин. На пръв поглед младият гей, който ми е поставил “коварния въпрос” за моята лична сексуална ориентация, е съвършено прав: само ако си “вътре”, само ако лично си преживял всичко, то едва тогава можеш да имаш претенцията, че разбираш, а също че можеш да помогнеш някому. Аз го разбирам, но като психолог зная, че ако бях казал в една прекалена “предоверителност” (която, впрочем, в един открит за много очи форум звучи напълно тъпо!) “да, аз съм гей, повярвайте ми, аз добре ви разбирам, защото съм един от вас!”, то нещата биха се объркали до невероятна степен. Защото на това мое желание уж безкористно да помогна би се погледнало, и то с основание, съвсем недоверчиво: то би се изтълкувало като не дотам умен начин… да си намирам “сексуални партньори”! И това вече би провалило без остатък моята задача, моето иначе искрено желание само да помогна.

Ако пък бях казал “не, аз, за съжаление, не съм хомосексуалист, но съм иначе много толерантен към вас човек!”, то и това би ме провалило още преди нещо да съм могъл да направя: отсреща биха си казали, че едва ли с нещо бих могъл да им бъда полезен щом съм “от другите”, щом си пребивавам спокойно зад стените на “единствено правилната сексуална ориентация”, щом са ми неизвестни безпокойствата на хомосексуалистите или щом зная за тях само “на книга”, ала не съм ги преживял лично. Ето защо и досега смятам, че съм бил прав, казвайки онова, което тогава казах, но то все пак не беше разбрано: защо се получи така? Аз избрах “по-малкото” зло, но то на пръв поглед се оказа тъпа грешка: иначе поне бих могъл все пак да имам някакъв контакт, някаква възможност да окажа известно влияние! Ето защо е неблагодарна задачата на психолозите: когато си прав, съвсем не те разбират, а ако добре те разбират, и дори те хвалят, то знай, че отдавна си се провалил като психолог! Но да оставя настрана това, да се запитам защо все пак не последва никаква реакция от страна на нашите гейове на моето предложение да ги консултирам безплатно (като “рекламна акция” на новооткритото от мен бюро за виртуална психоаналитична консултация, нещо, което, доколкото ми е известно, се прави все пак за пръв път в света!)? И защо интересът им към моята новост пресекна тъкмо след като аз дадох своя прословут “изцяло погрешен отговор” на основателното запитване на този хомосексуалист?

Аз, разбира се, нямаше да съм психолог, още по-малко пък психоаналитик, ако нямах умението да се пренасям в душевността на другия, на различния човек, да се овладявам от неговата чувствителност – без непременно да съм “като него”, а да оставам, все пак, себе си. И тук моята лична сексуална ориентация съвсем като че ли няма никакво значение: например това че съм мъж не значи, че не мога да консултирам… жени, както и ако бях жена, то това не значи, че моята компетентност би се простирала само сред женското съсловие! На психолога, особено пък на психоаналитика, му е напълно достатъчно да е човек, а всичко останало на тази основа може да бъде постигнато: и хомосексуалистите, и жените, и всички ние сме преди всичко човешки същества, и това е “нещото”, което ни сродява и ни прави така близки, че бихме могли да се разбираме напълно. Защо обаче това просто нещо не беше разбрано тогава от нашата “гей-общност”? И разбира ли се то от цялото ни общество – така нетолерантно към различията ни, към нашата човешка и неповторима раз-личност?

Аз тук няма да говоря за специфичните особености на жизнената философия на “българския гей”, а на хомосексуалиста изобщо – независимо от рисковете за това, които изцяло съзнавам. Смятам, че общото “говорене” си има своите предимства пред емпиричната описателност, която, от своя страна, си има своите собствени, които обаче в случая не ме интересуват. Аз искам да разбера изчерпателно екзистенциалната ситуация, в която пребивава душата или съзнанието на всеки гей, независимо къде по света живее той, а такива, в частност, има и в България. За да се схване и изрази “особеното”, трябва да е постигнат принципа, това е моето дълбоко убеждение, от което винаги съм изхождал – и на което няма да изменя и сега. А докато принципът не е постигнат, то психологът витае в пълната неопределеност, която много често води до това, че мнозина мои “събратя-психолози” са се оставили на кухото остроумие да говорят и мислят… каквото им скимне, и така само да “шашват” клиентите или пациентите си. Аз обаче не искам да бъда шарлатанин…

Принципът на нещо може да се схване единствено така: в едно свободно и спонтанно “вживяване” на цялата душа, на цялата мисловност и чувствителност да се опиташ да преживееш, да се овладееш от вътрешността на една друга личност и раз-личност и то така, че да не позволиш нищо да не ти се изплъзне, все едно че си… загубил себе си и си станал… друг, но въпреки това да си самия себе си и то в един истински и най-висш смисъл. Само така ние разбираме каквото и да било, не само другия, но дори и себе си: когато пък себе си опитвам да разбера, то моето Аз (съзнанието) трябва да се потопи в “океана” на моята цялостна душевност, да се проникне от нея и да я “поеме” до такава степен, че да не позволи нищо да му се изплъзне, и същевременно да запазя себе си, сам да схвана своята пълнота и богатство, и така да бъда себе си по най-добрия начин. Всеки индивид е неоценимо богатство, това е принципът на моята екзистенциално-хуманистична психология и философия на човека, това е един прост принцип, който обаче толкова повече е истинен. Мисля че казаното е вече достатъчно за да пристъпя към анализа, който тук е моя непосредствена цел. (Ще си позволя да добавя само това: всичко дотук казано не е уклончив опит да снема от себе си подозренията че самият аз съм… хомосексуалист, както някой може да си помисли! Нали се разбрахме: психологът е… “безполово същество”, той друго не може да бъде, като психолог, естествено, не като човек, като човек той е всякакъв, като другите, той там вече е себе си, той е личност със своите лични сексуални предпочитания! Нали не ме смятате за толкова… страхлив, че да прибягвам до такива фокуси за да скрия нещо, което изобщо няма отношение към същината на работата в случая, който тук ме занимава!)

Хомосексуалистът преживява обикновено твърде болезнено своята различност (спрямо… мнозинството!) по отношение на един такъв значим аспект на живота, какъвто е сексуалността и сексуалните отношения. Едва ли има гей, който да не е изпитвал безпокойства и притеснения относно насоката на своята сексуалност от момента, в която е усетил нейния специфичен порив – и това остава за цял живот (макар че по-късно всички се примиряват, но не напълно, безпокойствата остават, макар и изтласкани, макар и мнимо преодоляни). Gay-ят (тази английска дума, доколкото ми е известно, означава нещо като “веселяк”, човек, който твърде много е привързан към живота и е верен на самата жизненост, един вид това е… поклонник на бог Дионисий, бога на веселието и… виното!), та, значи, онзи, който е гей не се страхува да признае че е гей само в условията на пълната анонимност, например в един гей-чат, а мнозина и там се чувстват понякога некомфортно (да речем когато “чатят” от един интернет-клуб и се страхуват от това че във всеки момент някой може да погледне зад рамото му и да открие фрапиращото обстоятелство, че проявява “нездрав интерес” към нещо, което “нормалният човек” отбягва с презрение или дори с погнуса). Специфичното желание за удоволствие от сексуалното общуване само със собствения пол (лесбийките също са… хомосексуалист(и)-ки!) и особено удовлетворяването на това желание в дължимата степен води до това, че хомосексуалистът започва да изпитва задоволството, че “природата го е направила такъв”, но мнозина не престават да съжаляват дълбоко някъде в душите си, че не са като… “другите”, като ония, които имат свое семейство, деца, други радости на живота, от които те са лишени (или ако не са лишени, то пък това им доставя безчет други главоболия и безпокойства!).

Гей-ят живее в два свята, този, общия за всички свят, в който той не може да заяви гласно за своята сексуална идентичност, и другия, светът на малцинството, в който се чувства при себе си, и “равен с другите”, но който все пак е един изтласкан в периферията самобитен свят на “еретици”. Тази двойнственост необходимо води до неизбежната амбивалентност на екзистенцията, в която пребивава един гей, на съществуването, което той е избрал: да бъде “поданик” на два свята, да има явно и скрито всекидневие и поведение, да бъде външно “като всички други”, но само вътрешно да е себе си, да е като “своите”, сред които се чувства пълноценен и “равен”, да е… “чужд сред другите” и “свой само сред някои от тях”, нима това е… “нормално”?! Аз съм гей, но аз трябва да направя всичко, за да запазя тази тайна само за себе си и за един все пак колкото се може по-тесен кръг от мои доверени лица, по-голямата част от които са именно “като мене” – нима това е съществуването, на което някой би завидял? Аз като гей съм човек, но крайно… “различен от повечето хора човек”, и аз трябва да съхраня една коварна тайна, тайната, че обичам да правя секс само с индивиди от моя пол – ето го моя “модус вивенди”, около който протича всекидневието ми, нима лесно се живее с тази непомерно тежка грижа? Ето че своеобразната екзистенциална ситуация, която хомосексуалистът “влачи навсякъде след себе си”, непреодолимо води до една крайно изострена чувствителност, до едно специфично съзнание, което самият той трудно разбира, в дебрите на което често е така объркан или пък се чувства прекалено самотен. Но дава ли си сметка “средният хомосексуалист” какво точно е и защо е… “такъв”?

Що се отнася до нашата сексуалност всички ние, независимо дали сме гей или не, сме като че ли напълно безпомощни, тя не се поддава на съзнателен контрол, ние нямаме власт над нея, напротив, изцяло сме зависими от сексуалните си предпочитания (влечения на либидото), макар че не сме склонни да го признаем. Тъй като това е принцип, валиден за всички индивиди безразлично към сексуалната им ориентация, то и хомосексуалистите не правят никакво изключение: в дълбините на душата си те усещат пориви и влечения, ориентирани и насочени само спрямо представители на същия пол, тази дълбинна нагласа се съзнава като “интерес” или като “еротични чувства”, като “впечатлителност” по отношение на прекрасните индивиди от “моя пол”, и на тази основа вече съзнанието е поставено пред ред изпитания, голяма част от които са непознати за представителите на “нормалната сексуална ориентация”. Известно е, че така нар. “Свръх-Аз” е носител на морални предписания и по-скоро на норми на “всеобщия разум” и на… “мнозинствената нормалност”, поради което конфликтът на тези последните с явната “абнормалност” на еротичния хомосексуален копнеж е неизбежен и в много случаи – крайно изострен. От една страна аз, “хомосексуалистът”, или по-скоро човекът, който чувства зависимостта на своето либидо само от мъжкото и мъжествеността (да речем), съзнавам, че имам своето право на щастие, още повече че и аз мога да бъда харесван от… “такива като мен”, от “сродни души” с така желани от мен тела. Аз не мога да се откажа от силния еротичен и любовен копнеж, защото без него животът за мен губи цялата си привлекателност, ако се откажа от него за мен по-добре би било да съм мъртъв; но от друга страна аз даже трудно мога да призная даже и пред себе си, че тези мои копнежи ще бъдат приети от “другите” за основателни – както това би се оценило ако аз бях “нормален” и се впечатлявах изключително от момичета и жени (да речем). Аз значи съм длъжен да крия своите еротични чувства в тяхната “изключителност” и екзистенциална самобитност, понеже съзнавам, че “обществото” би ме осъдило жестоко ако си позволя да ги демонстрирам открито и предизвикателно, а в най-добрия случай би ме приело с хладно безразличие или подигравка. От друга страна аз не мога да потискам безкрайно своята сексуалност, защото тя си иска своето, и защото аз бих постъпил крайно глупаво да се представям “за какъвто не съм”: не мога да се откажа от себе си, от своята различност, и то тъкмо затова, защото тя съвпада с мен самия. Много често този конфликт, който тук се опитвам да опиша в неговата чистота, се изостря допълнително, защото и самият хомосексуалист не е наясно със своята “самобитност” и “изключителност” и сам не иска да я приеме; понякога гей-ят сам не знае какво е и какво точно иска, струва му се, че “може” и “трябва” да стане като “другите” или като “останалите”, а това, че все пак има някои “странни чувства” и влечения му се вижда “отклонение”, което трябва сам да победи. Аз тук не споменавам атмосферата, в която живее хомосексуалният ни герой, особено тази в семейството и училището, която няма как да не е настроена негативно спрямо “абнормност” каквато за тях не може да не е хомосексуалността: семейството (бащата и майката) за хомосексуалистът символизират “общността” с нейния непоклатим морал, а пък училището е самата тази вече придобила “личностност” общностност, в която за него е все по-трудно да живее, да се нагажда и да се съобразява със суровите й предписания за позволено и непозволено. Така че ранната младежка възраст на хомосексуалиста приминава в непознати за другите безпокойства, които все повече се задълбочават с нарастването на потребността от сексуални контакти, от непосредствено задоволяване на нагона. Когато сексуалността на младия човек вече ясно е оформена, а тенденцията на либидото е станала устойчива и дори “непроменима”, то младият гей (примирен, така да се каже, със самия себе си!) вече е принуден да навлиза в общността на “своите”, в която единствено може да бъде приет, сред която може да получи признание, която единствена може да му даде шансове за удовлетворение в лицето на “сродни души и тела).

Ясно е обаче, че тази гей-общност (малцинствена сексуална “община”) е… “някъде тук”, но тя съвсем не афишира себе си, при това младият човек е изпълнен с предчувствия и опасения от това как ще бъде приет и от “своите”; иска се голяма доза решителност и дори авантюризъм в това да “затръшнеш вратата на голямата общност” и да се приютиш комфортно сред едно малцинство, което само се чувства “изгонено” и нежелано. Докато младият гей има илюзии както относно самия себе си, така и относно възможността да бъде “като другите”, то неговите безпокойства като че ли са притъпени, но когато той вече се чувства “непоправимо друг” в сравнение с тях, то за него компромисите са невъзможни, а чувството за отхвърленост се засилва – той става чужденец в една нетолерантна или пък лицемерно толерантна общност.

Ясно е също, че в един момент младият човек с оформено вече хомосексуално съзнание и чувствителност прави първите си плахи стъпки за сближение с евентуални сексуални партньори: това са близки приятели, чиято сексуалност все още не е съвсем ясна, това са копнежи по връстници, в която ориентация не може да има никакво съмнение, но която, уви, не е “като моята”, това са първи влюбвания, чиито ефект върху душата е колосален именно заради усещането за “греховност” на това, което така силно се иска както на душата, така и на преизпълненото с жизненост младо тяло. Едва ли “обществото” може да си представи и да се вживее в една такава “парадоксална” (от негова гледна точка!) чувствителност, която обаче носи в себе си печата на толкова много човечност и дори на възвишеност: този млад човек е готов да излезе срещу целия свят за да защити своето право на щастие, на любовта, за която копнее сърцето му, приемайки всички рискове от това, рисковете че няма да бъде разбран, няма да му бъде “простено” никога, че ще бъде жестоко отхърлен.

Аз много съм мислил върху това екзистенциално предизвикателство, което носи в себе си хомосексуалността, и което едва ли се съзнава в неговата фаталност от всички представители на тази сексуална ориентация. Стигнал съм до извода, че тук се корени онова дълбоко чувство за свобода “въпреки всичко”, която е така разпространена сред хомосексуалистите, и която силно поразява ония, които са имали контакти с тях (даже и не на сексуална основа!). Живеейки на ръба на “опозоряването за цял живот” поради клеймото, което жестокото общество не престава да дебне, за да намери сгоден случай да му го “лепне на челото”, хомосексуалистът няма как да не се овладее от порива към “пълната (истинската) свобода”, която е готова да скъса връзките си с всичко инертно и консервативно – за да извоюва правото си на щастие, на живот и на любов. Ясно е, че тази свобода се настанява в сърцата им поради изключителността на екзистенциалната ситуация, в която тяхното малцинство всекидневно пребивава – и чиито рискове така непреодолимо дебнат на всяка крачка. Ето защо смятам, че на тази основа към хомосексуалистите като тенденция принадлежат обикновено личности с несъмнено превъзходство, тук личностният момент необходимо произтича от дълбоката потребност да утвърдиш и извоюваш своята свобода (свободата, без която животът не си струва усилието да се живее!), свободата, която единствена може да гарантира човешкото право на удовлетворение и щастие в една такава жизнено важна сфера каквато е тази на нашата сексуалност. Там, където е покълнала свободата, неизбежно се появяват и нейните плодове: силната личност, духовното превъзходство, жизнеустойчивостта, енергичността, смелостта да приемеш предизвикателствата и рисковете на свободното съществуване, оня дух на авантюризъм, без който “оесняфяването” е гарантирано, а провалът на живота ни именно като живот, е неизбежен. Ако свободата е безпокойство, и тъй като хомосексуалистите имат съществуване, което преизобилства тъкмо на… безпокойства, то значи за тях свободата не е лукс или раскош, а първа жизнена потребност и даже прокоба на живота им. Така ми се струва че може да се обясни защо хомосексуалисти са били личности от ранга например на Платон, Шекспир, Леонардо да Винчи, Байрон, Пруст, Фройд, О.Уайлд и мнозина други, а също и безспорният факт за това че хомосексуалността е така разпространена сред представителите на “интелектуалния елит” на обществото. Но това са следствия, а мен тук ме интересуваха основанията…

Разбира се, че не е възможно да се опише направо онова, което става в душата на това изключително човешко съществуващо, каквото е един гей. На мен ще ми се наложи да премина през много страници, за да изявя неговата така интригуваща загадка, а засега трябва да се примиря с това, което тук успях да кажа. Надявам се, че то е все пак една основа за ония постижения, към които отдавна се стреми както психологията, така и екзистенциалната човечна философия, но на които и двете са все още доста големи длъжници.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s