Кое е “вечното” и “човешкото” в една модерна “гей-философия”?

ГЛАВА ПЪРВА: ПОСТАВЯНЕ НА ПРОБЛЕМА – Кое е “вечното” и “човешкото” в една модерна “гей-философия”?

Съвременното общество почти не се интересува от същностната страна на хомосексуализма, а е впечатлено единствено от неговата външна и така “парадоксална” изява, рязко контрастираща с “очевидностите” на хетеросексуалната ориентация. Във всяко общество ценностите на “мнозинството” са натрапчиво водещи и задаващи така наречените норми, “нормалността”, която това общество смята за единствено допустима и дори “прилична”. Всичко разминаващо се с представите на сексуалното мнозинство се смята за “фрапиращо” и дотолкова будещо само един външен интерес, че даже и най-либералните общества таят зад стената на показната търпимост своето хладно недоумение какво всъщност е хомосексуализмът като явление и като практика. Общо взето липсва стремеж за разбиране, за заставане на позицията на другия и различния, което е особено необходимо в такава важна “сфера” на живота каквато е сексуалността.

Ето защо е така необходимо да се вникне по-дълбоко в душевността, в ценностите, дори във философията на живота, която неизбежно съществува сред представителите на хомосексуалната ориентация. “Ние”, “нормалните”, не трябва да си позволяваме да гледаме на “тях”, “различните”, като на овладяни от странности и капризи суетни индивиди, разминаващи се коренно с изискванията на самия живот и даже на “природата”. Това е още толкова по-необходимо, защото допускането, че “те” също са хора като нас, неумолимо води до приемането, че “те” също си имат ценности, разбирания за живота, за онова, което “прави живота живот”, имат си норми и дори “нормалност”, също така и душевност, която тъкмо заради раз-личността си вече е богатство и принос в общочовешката култура. Съзнавайки потребността от диалог между сексуалните (а това всъщност са жизнени, “житейски” и в този смисъл човешки!) ценности и култури, се заех със задачата да провокирам един такъв разговор, който единствен може да ги приближи една към друга и дори да ги примири в едно хармонично единство. Ето защо написах това по-долу, стремежът ми е само да се започне този разговор, от който особено има нужда едно такова нетолерантно към различията общество, каквото е нашето.

Да си гей в днешно време у нас, пък и по света, дори и в най-развитите в духовно отношение общества (нека да имаме достойнството да признаем това!), не е “привилегия”, която обществото насърчава. Съществуват все още рудименти на
сексуалната дискриминация и сегрегация, които, подобно на расовата, дълбоко са залегнали в душите едва ли не на “всички”. Самите хомосексуалисти особено много страдат от това, защото все пак “те” са малцинство и са слаби, винаги ще бъдат слаби, докато пък мнозинството се чувства силно и дори “право”, което засилва недоверието. Вярно е, че в последните десетилетия поне външно острото противопоставяне като че ли беше изживяно, но това е само видимост, зад която съществуват тежки пластове на неразбиране и на недооценяване на чуждата “раз-личност”. Това например се демонстрира в спонтанните реакции на иначе съвсем толерантен човек, който, да речем, току-що е разбрал, че неговият син е… гей, или пък дъщеря му – лесбийка. (Бихте могли сами да си представите тези реакции, които са разбираеми и твърде човешки; предполагам и на сина и на дъщерята съвсем няма да е приятно това, че са признали своята… “извратеност”!). Така е днес, така, струва ми се, ще бъде още дълго време, независимо от думите, с които непрекъснато подчертаваме своята иначе все по-засилваща се толерантност…

Но ето във връзка с това ми се стори потребно да се запитам дали такова е било винаги отношението към така наречените хомосексуалисти. Поразрових се в специалната литература и открих поразителни неща, които тук искам да споделя. Те трябва да ни накарат да се замислим, ако искаме да разберем всичко не в неговата “куриозна”, а в същностната му страна. Ето за какво става дума…

Ще тръгна от началото на европейската култура, а именно от древна Гърция. Знаем ли как тогава са се отнасяли към… хомосексуализма и към хомосексуалистите, към тогавашните “обратни”? Почти никой днес не знае това, а и вероятно мнозина не искат и да знаят; точно затова то трябва да им се каже.

Из цяла тогавашна Гърция, и особено в Атина, Спарта и особено, да речем, в Тива или в Крит, на “хомосексуализма” се е гледало като на нещо съвсем естествено и “в реда на нещата”, никой почти не се е дразнел от това, че “има и такива”. Как е било възможно това, та нали те са били толкова “по-изостанали” от нас, днешните “цивилизовани… варвари”?!
В Спарта, и също така в Крит, даже е имало обичай всяко момче на определена възраст, да речем в периода на най-решаващите му години (от 12-13 до към 18-20), да бъде давано на възрастен, зрял, “истински” мъж за най-пълноценно “обучение” във всички тайнства на живота. Те били наричани “любовници”, и родителите сами се грижели да осигурят такъв един “любовник” на детето си, който лека полека го въвеждал не просто в тайните на живота, но и в тези на любовта като негова сърцевина. Явно те са “правили и секс”, както бихме се изразили днес, макар че едва ли това е най-важното: “любовникът” въвеждал “любимото си момче” и в тънкостите на военното изкуство, практическите дела на живота от най-различен характер, дори изглежда му давал и най-необходимите знания, почерпани от опита – и които то едва ли би могло да открие само на своите години. Когато брадата на младия човек станела съвсем “истинска” и мъжествена, “му разрешавали” да живее както той сам иска, но преди това бил изцяло “подчинен” и “зависим” от своя любовен партньор; даже последният бил наказван при военните неуспехи на своя възпитаник…

Как е възможно всичко това? Нима то не е… “извратеност”, от която е съвсем нормално по бузите ни да избият червените петна на нескриваното възмущение?

Спартанците не са правили обаче всичко това просто “ей-така” или защото… “нещо не е било наред” с тяхната сексуалност (такова “обяснение” най-напред се появява в учените ни глави!); всички тези обичаи са имали огромен за тях, но непостижим от нас самите смисъл. Какъв е бил този смисъл?

По някакви свои и неизвестни на нас “съображения” древните спартанци може би не без основание смятали, че при своята “любовно-образователна система” младият човек успява да придобие по естествен път своята мъжественост, живейки със своя по-зрял “възпитател”. Смятало се е (пак може би не без основание!), че ако жени възпитават младежите, то няма как това да не окаже вредно въздействие върху върху тяхната още не родила се мъжественост, тоест един вид да ги направи “женствени”, варварски зависими от “женското”, или, както днес бихме казали, “феминизирани”, а значи и не-мъжествени (макар че “мъжкото” не може да е “едно и също”, то би трябвало да има раз-личностни особености, следователно то търпи вариации в определени граници, а и “феминираността” на някои мъже по своему е… интересна, обогатява човешкото, такива индивиди по свой начин са симпатични и заслужават да бъдат уважавани и дори… обичани!). Мъжът трябва да бъде мъж, а значи и мъжествен, а това може да стане според тях само ако мъж влияе на юношата в нелекия път на формиране на неговата мъжественост. Знаем, че през тези години на “пубертета” и на “половото съзряване” едва ли има нещо по-значимо за юношата от секса и сексуалните преживявания, но според древните спартанци сексуалността на бъдещия мъж трябва да придобие ясната си форма само в общуването пак с мъж, който вече е показал че е достатъчно мъжествен (знаем, че дори родителите на момчето се грижели за това да му намерят достоен “любовник”!) Моля читателя на тези редове да потисне временно своето морално чувство, което, добре разбирам, в този момент е овладяно от силен гняв: все пак в случая става дума не толкова за хомосексуализъм, колкото за… “педофилия”! Но нали искаме да разберем, нека преди това да не си позволяваме да съдим…

Изглежда подобни разбирания на спартанците са носели известна практическа полза, защото обичаят бил спазван векове наред. След като поне 6-7 години младежът живеел непрекъснато със своя любовник, в това число и в… леглото, то след достигане на пълнолетие той получавал своята свобода и оттук нататък според своите “предпочитания” или “наклонности” сам избирал своя бъдещ сексуален живот: с мъж или с жена да живее живота си по-нататък решавал единствено той и то най-свободно! Вероятно спартанското “сексуално образование” не е довело до епидемия на… хомосексуализъм, защото, доколкото ми е известно, Спарта не е загинала от рязък спад на раждаемостта, при това, сигурен съм в това, и тогавашните мъже не са умеели… да раждат. В Тива стигнали в “безсрамието” си дотам, че създали една армия от… влюбени един в друг бойци (армия от хомосексуалисти, какъв ужас според днешните ни разбирания!), която, според наличните данни, се оказала непобедима: защото никоя армия не могла да победи мъжете, които рамо до рамо защищавали не просто себе си, а ония, които силно обичат, именно любовниците си (а те били… “не-жени”, защото също се сражавали мъжествено и смело за своите любими!). Как да разберем всичко това? Аз няма да давам своето обяснение, предоставям го на мислещия, на непредубедения читател, който не си е въобразил че “си знае” всички отговори…

В Атина положението било същото, ако не и… “по-лошо”, да не говорим за други градове из тогавашна Гърция, някои от които били изпаднали в “пълен аморализъм” с увлеченията си по… хомосексуализма. В Атина обаче интересното е, че философите се заели да “обяснят”, да разкрият автентичния смисъл и дълбоките корени на всички тези… “странности” (от “наши”, от “днешни” позиции!), въпреки че тогава дори не е било необходимо нещо да “оправдават”, тъй като, както казах, толерантността тогава е била значително по-високо развита от “нашата” (доколкото все пак я имаме!). Да видим какви са техните “съображения”? Дали пък няма да се окаже небезразличен за нас (и в този смисъл полезен!) смисъла, който тогавашните философи открили в тези иначе и все пак поразителни (за нас!) феномени?

Гръцката култура изобщо е маскулинна култура, в нея напред е изнесен “мъжкият елемент”, докато женският бил оставен на съвсем заден план и, вероятно не без основания, бил смятан за… несъществен. Вярно е, че никой не си позволявал да отрича великата мисия на жената да носи и продължава живота, но все пак се е смятало, че ролята на жените не бива да бъде и надценявана (както ние днес, да признаем честно, сме склонни да правим, не разбирайки, впрочем, докрай основанията си!). Гърците изобщо обичали прекрасната хармония между нещата, и затова цялата грижа на техните философи била тази на всяко нещо да намерят… “неговото място”, в случая казаното се отнася както за мъжете, така и за жените.

В гръцкета митология например на “женското начало” в лицето на Майката Гея била отредена водеща позиция при генезиса на самия живот и на самото битие, но само толкова: мъжкото начало след това взема “властта”, която, впрочем, не е отстъпило и до ден днешен на жените (независимо от нашата… “модерна еманципация”!). Нека да вникнем обаче в по-конкретните измерения на общогръцката концепция за живота и човека.

Сократ е философът, който тук, в лицето и на неразделния от него Платон, задава тонуса на гръцката мисловност. Впрочем самият Платон бил влюбен в Сократ, макар че, както казват, Сократ си имал и “истински любовник”, красивият Алкивиад (с който… спял, независимо от това че си имал и жена, вечно ненавиждащата го Ксантипа, която пък имала доста главоболия с множеството деца, които Сократ й бил… “направил”!). Един вид Сократ, независимо от пословичната си… “грознотия”, бил… “бисексуален”, тоест ценен еднакво и от двата пола, но все пак повече, разбира се, от мъжкия! (По едно време даже, когато в Атина, заплашена от намаление на прираста на населението си след една кръвопролитна война, излязъл закон, който позволявал на всеки мъж да има законни деца не само от своята, но и от поне една друга жена, то Сократ, както се твърди, като примерен гражданин най-стриктно изпълнил предписанията на закона!) Но какво твърдял Сократ – и Платон след него?

Най-напред известна е тяхната концепция за “видовете любов”, която като че ли ни казва всичко, даже и на нас, късните хора, които все още нямаме задоволително “научно обяснение” за основанията, които пораждат влечението към собствения пол. Сократ особено много харесвал мита за създаването на мъжа и жената като “пол-ове”, сиреч като “пол-овинки” на цялото, наречено човек. Ето съдържанието на този мит.

Някога хората не били като днешните, каквито сме ние, които цял живот не знаем по-фатална за нашето щастие грижа от тази да си намерим “своята половинка”, любимото същество, без което животът ни се оказва лишен от особен смисъл. В най-ранните времена съществували странни същества, “цялостни човеци”, които имали… два пола (два полови органа), четири ръце, четири крака, две глави… и всичко останало, което човек вече може сам да си представи на основата на казаното. Това бил така нареченият “андрогинен род”, съществата на който пребивавали в неизразима хармония и жизнена пълноценност, защото всичко потребно за своето щастие намирали… в самите себе си, на тях нищо не им липсвало, и нищо не трябвало да търсят, за тях били непознати нещата, за които днес ние така силно копнеем. При това тези “абсолютни” и “пълни”, а не като нас “пол-овинчати” човеци, били изключително силни, движели се не както ние на два крака, а се… премятали като кълбо и… така нататък, но най-важното за тях било, че любовта като копнеж, мъка и страдание по “своята половинка” им била съвсем непозната. Но ето че приближихме интересуващия ни момент…

“Половите органи” на тези същества били два, но във всеки случай не били едни и същи при всички, тук имало няколко възможности, от които природата не била закъсняла да се възползва. Някои “цялостни човеци” имали нашите сегашни “мъжки” и “женски” полови органи, т.е. били “жена-мъж” едновременно; други били… “жена-жена” (ясно по каква причина!), а трети, явно, били “мъж-мъж”, един вид… “двойно пълноценен мъж” (!), тук също не се налагат уточнения защото това било така. Но и в трите случая “цялостният човек” пребивавал, както казах, в неизразимо усещане за пълнота от съществуването, което на нас специално ни е познато само в тайнствените мигове на нашата “пол-ова любов”. Любовта в нашия смисъл (като страст, копнеж, като влечение към друго същество, като порив към пълноценното удоволствие, в което животът като че ли е при самия себе си и т.н.) за тези същества съвсем не съществувала. За това обаче можем само да им завиждаме: те си се раждали “влюбени” и пребиваващи в най-съвършено “единение”, за тях пълноценният живот не бил жажда, а непосредствена даденост на съществуването, те били… сами по себе си щастливи. Но стига толкова за тях, вече като че ли нещата се изясниха поне отчасти…

Но ето че в един момент “андрогините” като че ли съвсем се самозабравили поради преситеността си от удоволствия и от щастлив живот, започнали да не зачитат боговете, поради което се наложило Зевс жестоко да ги накаже. Той много-много не се церемонил с тях, а им приложил най-жестокото наказание, което може да измисли един ядосан бог: започнал да ги… реже наполовина, да ги прави по-слаби – за да направи така, че “безчинствата” им най-сетне да престанат. Зевс ги режел един по един, а Аполон му помагал, като изцерявал страшните рани, завивал откъм гърба кожата и показвал уменията си по пластична хирургия: защото все пак “произведенията” им, независимо от всичко, все пак се получили достатъчно красиви: това вече сме самите ние, двата “пола”, мъжете и жените…

Историята по-нататък за всички е от ясна по-ясна. Разрязаните “половинки” от блаженото по-рано цяло… се загубили една друга, започнали да се търсят, обикаляли земята без покой и не се успокоявали докато не намерят “своята половинка”, появило се любовното влечение и копнежа по единение на душите и телата, познат ни като любов, а наред с него и страданието, мъката и ужаса при съществуването, в което си сам, без “твоето друго” и т.н. Няма защо повече да разказвам този мит, който Сократ често разказвал и изцяло споделял: защото той му давал решението на великата загадка на любовта.

Но този мит решавал и проблема за… “сексуалните ориентации”, при това съвсем убедително. Онези “пол-овинчати индивиди”, които били части на цялостния човек, известен ни като “мъж-жена”, търсели съответно “другия пол” и сред него се надявали да срещнат “загубената си пол-овинка”: това са така наречените “хетеросексуални” в нашата представа, това е… “сексуалното мнозинство” (макар че не е съвсем ясно защо и… дали е и… трябва винаги да е… мнозинство?!). Онези пък, които били част от цялото, наречено “жена-жена”, ясно какво търсели, случило се така, че те по неизвестни причини обитавали прекалено много остров Лесбос, поради което и получили името си. Накрая, половинките от някогашния пълноценен “мъж-мъж”, станали… “хомосексуалисти” или “гейове”, защото именно мъж за тях бил заветният индивид, който може да ги допълни до безвъзвратно загубената цялост и така да им даде любовта, усещането за пълнота, без което изобщо едва ли си заслужава да живее човекът. И в трите случая дълбоката потребност от единение на душите и телата, наричана “сексуално” или по-точно любовно влечение, така изгаряла както душите, така и телата, че индивидите, каквито сме всички ние, не знаели по-коварна задача от тази да намерят “своята половина”, другото същество, което, веднъж намерено, ни дава онази радост от съществуването, която иначе е недостижима за нас, смъртните. И че това е така ние разбираме едва в съкровеното “нещо”, наричано любов…

Ето я общогръцката представа за половете, секса и любовта, която, струва ми се, е съвсем удовлетворителна и за нас, независимо от пластовете предубеденост, с която ни е натоварило по-сетнешното културно развитие. От гледна точка на това нали не е “странно” и “парадоксално” защо този или онзи изпитвал влечение към мъже или към жени, защо този или онзи там е или “гей” или пък не е… “гей”, защо този или онзи индивид “си позволявал лукса да бъде даже… лесбийка”?!

Дотук разбирането на Сократ и Платон (а Платон си е бил завършен… “хомосексуалист”!) ни казва много, но не всичко. Ето че сам Сократ се заема с тежката задача да доразвие общогръцкия възглед за любовта и красотата, на която посветил и живота си. Какво Сократ ни казва вече “от себе си”? (А младият Платон дотолкова изпитва възторг от учението на любимия си учител, че почти нищо едва ли е прибавил от себе си в своите знаменити “Диалози”, макар че е съмнително дали сам, възторгнат от догадките на Сократ, не е “измислил всичкото”!)

Ето че вече имаме два “пола”, мъже и жени. Всеки от тях си има своя незаменима и субстанциално обусловена мисия и роля в живота, която трябва да бъде изчерпателно разбрана. Жените неслучайно съществуват именно като жени, мъжете също, при това важното е да се разбере какво е това да си мъж, а също и жена. Не е достатъчно, както ние наивно си мислим сега, че мъж е онзи, който има… пенис (фалос на гръцки), а че жена е съществото, което е лишено от пенис, и затова е така зависимо от пениса на мъжа (това последното прозрение дължим “нашия” Фройд, сам… хомосексуалист, но страхуващ се особено много това да не се разбере от… четящата публика и от обществото!).

Да си мъж в истинския смисъл на думата (както, от друга страна погледното, жена) не е проста принадлежност към своя “пол”, мъж човек не се ражда, а става мъж, докато в много от случаите това едва ли му се удава (за жените като че ли това важи в по-малка степен, тъй като тяхната същност и роля е съвсем друга!). Ето сега вече ще изложа по-накратко разбирането на Сократ-Платон, тъй като нещата вече се поизясниха.

Има няколко прости неща, които “половете” трябва без спорове да приемат като неизбежни и дори като разумни. Например нима не е ясно, че жените съществуват заради това… да раждат деца, тоест да продължават в лицето на новороденото самия живот? Жената може само това, докато пък мъжът това… съвсем не го може, тук смесванията са невъзможни и абсурдни. Жените, на които “им се гади” при споменаването на тези “елементарности” на Сократ-Платон, би трябвало, изглежда, да се позамислят доколко са останали верни на своето предназначение да зачеват, износват, да бъдат беременни с живот, да раждат и продължават живота, т.е. да изпълнят с чест своята велика мисия на този свят. На жените значи при това принадлежи грижата за отглеждането на децата до към 11-12 годишна възраст (след което момчетата би трябвало да бъдат поети, както е в Спарта, Крит, Тива и по други места от тогавашна Гърция, от мъже, които да им дадат от своята мъжественост, да ги посветят в тайнствата на мъжкото и на мъжествеността!), тяхна е и ролята да се грижат за дома (за миенето на чинии и метенето, което си и чисто женска работа; казвам това не защото аз мисля така, аз съм “изроден” колкото всички други мои съвременници, и аз мия чинии; но така смятал Сократ!) и така нататък. С жените свършихме, при мъжете нещата обаче неимоверно се усложняват, за Сократ и Платон мъжката отговорност е безкрайно по-велика.

Да си мъж, истински мъж, според тези дълбоки философи, съвсем не проста работа като женската. Малко са мъжете, които стават истински мъже, мнозинството като че ли е по-склонно да “дегенерира”, тоест да бяга от тежката отговорност. Какво означава да си мъж, а също и да бъдеш мъжествен?

Мъжете също… раждат, но не деца, а значително по-грандиозни неща, това са именно идеите. Идеята е нещо страхотно велико, да роди идея един мъж означава че си е изпълнил задачата на този свят, иначе изобщо не е мъж, той е “кастрат”, напълно безплоден, и значи непълноценен индивид, който трудно може да се нарече мъж. Идея за Платон не е друго, а истина и битие, тя е същината на непреходно съществуващото, следователно мъжете имат, за разлика от женското, едно съвсем безсмъртно поколение: идеята не умира, напротив, тя е същинския извор на живота, на съществуващите “неща”. Не е мъж онзи, който не е родил една истина в живота си и не направил нужното тази истина да придобие живот, “реалност”, “битие”, тоест да бъде “постигната” и “осъществена”. Но ето че възниква въпросът: а как мъжете “зачеват” своите деца? И как “раждат” идеи, истините, които без… “мъжката любов” не биха се родили по същия начин, както не биха се раждали и деца ако сред нас са само… фригидни или безплодни жени?

Ето тук вече идва темата за видовете любов и за типовете мъже. Една част от мъжете съвсем е безплодна за раждане на идеи, тези харесват жени и само с лекото им “участие” помагат за раждането на “женските деца”, на смъртното поколение на жените. Това е така наречената “любов на простолюдието”, гърците си имат и отделна нейна богиня (Афродита “Пандемос”, всенародната Афродита), благодарение на нея тук се създават и раждат деца в собствения смисъл на думата. “Небесната Афродита” (Афродита Урания) има отношение само към мъжкото начало на живота, нейният Ерос поражда влечението на мъж към мъж, като импулсът за това е пак да се зачене и роди “дете”, но от особен род, а именно идея, която е вечна и безсмъртна (например “поколението” на Омир, двете му деца, “Илиадата” и “Одисеята”, никога няма да остарее и умре!). И как зачеват, как са “бременни” мъжете и как те раждат своите деца – ето го главният въпрос, от който се вълнуват както Сократ, така и Платон?

Ами не е трудно, но като че ли не е и лесно: срещат се двама мъже, които по някакви дълбоки подбуди започват да изпитват силно еротично-любовно влечение един към друг, като основата тук не е тялото, както е при любовта “мъж-жена”, а именно душата, душевното, духа: защото, както се знае, само мъжете имат дух и само при мъжете душата им може да е свободна от капризите на тялото, докато душата на жената не знае друга емоция освен тези, които поражда тялото и неутолимата женска страст към секса (защо това е така е отделна тема, която тук не мога да разисквам). Значи истинската любов между мъже (защото има и “мъже-хомосексуалисти”, които не познават друго желание освен сексуално-телесното!) е чиста душевна и духовна връзка, при която телата участват дотолкова, доколкото трябва да импулсират душите към висшата задача за зачеването и раждането на истини, на идеи. Когато двама мъже са истински влюбени, то техните души са овладяни от порив към зачеване и раждане, те се чувстват безкрайно приятно, водейки “така интересни разговори”, душите им изпитват неописуем възторг, предусещайки своята потентност само по този начин да родят истина или идея – и това е истинската любов-приятелство между мъже, която нищо друго не може да замени. Общуването между двама влюбени един в друг мъже в представата на Платон (на него трябва да вярваме, той е бил истински влюбен и затова е родил толкова много така красиви идеи!) е непостижимо иначе блаженство, това са прекрасни мигове на пълна хармония и “душевен комфорт”, зароди ли се подобно чувство на ентусиазъм, то тогава няма как да не се “зачене” поне една велика истина – и тогава тези мъже са изпълнили предназначението си на този свят!
Тези мъже живеят заедно, не могат един без друг, техните души се обичат и се чувстват “едно”, телата им също са въодушевени и се сливат (но не това е главното!), тук човечността, добротата, красотата на чисто душевната връзка е в най-висока степен, и всичкото това води до оня велик миг, в който душите им така взаимно се “оплодяват”, че “забременяват” с идеи, “износват” ги в своите приятни беседи, а в един непостижим другояче и още по-велик миг,… “раждат” детето си, идеята, истината, безсмъртното поколение на истинския мъж. Който иска да разбере “как стават” тези неща, нека да прочете Платон, всичките му книги-диалози са описание на пътя към идеята, по който вървят влюбените един в друг (и само така и в мъдростта на живота!) мъже…

И защо казах всичко това, по-скоро защо го “пре-раз-казах”, защото аз тук почти нищо не съм “родил” или “измислил”?

Ами за да се замислим поне малко: когато заемаме позата на “съдници”, осъждайки “странностите” и дори “извратеността” на любовта между мъже.

Защото не бива да забравяме поне това: ако тя е любов, то няма любов, която е за “осъждане”, всяка любов е нещо, на което просто трябва да се радваме!

Защото не бива да забравяме също: ами откъде да знаем дали тази тяхна любов не е… истинска?! Тоест любов-чудо, което ражда онова, без което животът не би бил това, което е…

Но къде е казано и “доказано”, че истинската любов не е многолика, поне има… две лица?!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s