Красивото голо тяло ли е… “водещата ценност” на хомосексуалната душевност?

ГЛАВА ТРЕТА: Красивото голо тяло ли е… “водещата ценност” на хомосексуалната душевност?

Да си хомосексуалист означава да се привличаш, впечатляваш и дори възторгваш от мъже (при жените, лесбийките, респективно от жени), а тъй като тялото е онова, което най-напред въздейства, то вероятно трябва да потърся именно в качествата на тялото онова “ядро”, около което се формира специфичната душевност на хомосексуалиста. Гей е онзи, който като види мъж (сиреч мъжко тяло; но, да отбележа още тук: не “какъв да е” мъж, и не… “какво да е” тяло!), се овладява от прилив на еротично желание. В душата на такъв човек се пораждат чувства на симпатия, копнеж за единение, порив за обладаване, такъв човек усеща, че не може да устои на неумолимо появилата се възбуда и зависимост от така силно поразилия го индивид отсреща. Аз тук може би няма смисъл да обяснявам, че това не става “всеки път” или че гей-ят не се впечатлява и възбужда от “кой да е” мъж; в душата му има, най-вероятно, заложени някакви специфични образци (представи) за мъжественост и за мъжка красота, благодарение на които еротичната симпатия се “задейства” не автоматично при съзерцаването на “някакъв мъж”, а само в отделни случаи, в които се получи съвпадение между “образеца” и “обекта срещу мен”, т.е. всичко става избирателно, при това, естествено, на безсъзнателно ниво. (При това едва ли при всички гейове съществува строг естетически момент в еротичното привличане, изглежда в някои случаи, и то немалко, архитипът за мъжка красота е… “размит” и е в по-широки граници!)

Вероятно в някои случаи ефектът на това съвпадение между образец и “страхотно красивия екземпляр отсреща” е толкова мощен, че човекът-гей е поразен мълниеносно и крайно силно, до степента да забрави всичко останало и… да тръгне като лунатик след “красавеца”, за да му се наслади поне още малко, за да не изпусне дори и външното наслаждение от такова чисто съзерцание на… “тази така опияняваща красота”. Ето че магията на еротичното привличане в случая едва ли се отличава по нещо от онази впечатлителност от женската красота, която е така характерна за “нормалните мъже” или за мъжете-хетеро, които често се вцепеняват при забелязването на някакво така магнетично привличащо ги женско тяло или дори лице, което ми дава основание да забележа, че тук всичко се свежда до някакъв тайнствен ефект на мощно излъчване от страна на телата, които наричаме красиви, а то пък от своя страна поражда също така мощен отзвук или резонанс на симпатия, привличане, възбуда и на еротично желание. На основата на казаното вече, струва ми се, мога да направя извода, че загадката на еротичното изобщо се свежда до разгадаването на онова велико нещо, което наричаме с думата КРАСОТА. И тъй като красотата най-напред се възприема и оценява при съзерцанието на ТЯЛО или на тела, то всичко като че ли може да бъде приравнено към темата за (в случая) КРАСОТАТА НА МЪЖКОТО ТЯЛО. Може би затова трябва да започна с търсенето на отговор на въпроса: А кое мъжко тяло е красиво? Другояче казано: А кой е критерия, въз основа на който едни тела оценяваме като красиви, а други като… не толкова? И още: Съществува ли някакъв общ критерий за такава оценка на красотата или тук всичко е субективно и индивидуално?

Вижда се, че това не са лесни въпроси. Темата за красотата е така стара и така сложна (ако не за непосредствено разбиране, то толкова повече и особено за изразяване!), че без замисляне можем да я отнесем към разряда на вечните проблеми дори не толкова на философията, а на самото човешко съществуване. И при това тук може да се открие един парадокс, върху който най-напред следва да се замислим…

Той се свежда до следното: нима има някой, който да не разбира що е красота? Нима може да съществува човек, който с цялото си сърце да не е отворен към онази неизразима магия на “съществуващото”, наричано красота?! Другояче: всеки от нас знае прекрасно що е красота, но като го запитат да каже… какво именно знае, то тогава той с изумление открива, че… нищо не знае или че нищо не може да каже!!! Оказва се, че първото, което всъщност можем да знаем за красотата, е това, че тя е неизразима с думи, сиреч че тя се усеща и разбира само от “сърцето”. Как така, нима това не е крайно объркващо положение?

Това, че красотата е “нещо”, което се изплъзва на нашите опити за рационално обяснение и познание, трябва да ни наведе на много размисли относно нейната като че ли неземна природа.

Всичко онова, което “тук и сега”, около нас самите съществува, т.е. вещите и природните неща или феномени, може да бъде постигнато от познанието и науката (та нали те вече са ни дали техните “изчерпателни закони”!), но “тук-там” в този наш иначе прекрасен материален свят има неуловими и неизразими неща, които като че ли са от друг свят, и то тъкмо затова, че ние наистина немеем пред тяхната величавост и вдъхновяваща сила. И тъй като за човека най-прекрасен или красив е именно… човекът, то темата за красотата не може да не се сведе до тази за красотата на мъжа и на жената, които именно ВЪПЛЪЩАВАТ в непосредствен зрим образ великата идея за красота; при това не как да е, а именно като ТЕЛА, като красиви и мъжествени тела, и, респективно, като женствени, преизпълнени с женственост тела на жени (и в някои случаи, и на… мъже, на “нежни мъже”, които като че ли успяват да вместят в себе си както магията на мъжкото очарование, така и на женското!). Но все пак мога ли тук да кажа нещо по така повдигнатите въпроси или сам трябва да призная честно безсилието си, своята неспособност да надмогна и преодолея онези граници, които природата като че ли така мъдро е поставила пред нас?

Едва ли мога да кажа нещо повече от това, което вече е било казано по тези “вечни въпроси”, а по тях са мислили много велики мъже – и жени, надявам се (!). Но и да повтарям вече казани неща не ми е особено приятно, въпреки че това би имало известна познавателна или по-точно “информативна” стойност. Какво тогава ми остава?

Аз много пъти съм разпитвал мои студенти, ученици, пациенти или пък дори случайно срещнати хора за това как разбират красотата, изненадвал съм ги с въпроса, с любимия ми в някакъв смисъл въпрос: А ти как разбираш красотата? Обикновено са ме поглеждали като че ли са попаднали на някой… “луд за връзване”, толкова тъп им се струва обикновено на повечето хора този въпрос. Немислещият човек се познава по това, че си е въобразил, че прекрасно знае отговора на тези “тъпи въпроси”, мислещият по това, че… признава пълното си незнание и неведение. Тези въпроси имат свойството (наред с някои други: за живота, истината, свободата, любовта, доброто, дори и за… битието!) да ни поставят пред някаква граница на нашето разбиране, която въпреки всичко не можем да минем, за която никога не бива да си мислим, че сме я преодолели. Но тези самоотвержени “познавачи” и дори “ценители” на красотата, на които тя им изглежда “проста работа” или дори “най-простото”, вероятно имат все пак нещо предвид, нищо че след това, когато вече се опитват да кажат “какво мислят за красотата” или за това “какво тя е”, обикновено казват… нищо, т.е. казаното от тях има почти винаги нищожна стойност. Затова ще си позволя аз, незнаещият, да говоря тук от името на тези “знаещи”, защото те и това не могат все пак да кажат. А след това ще се опитам да изразя и своето… незнание, което ми се струва че е “по-висш стадий” или степен на разбирането…

Всъщност двете по-скоро са неотделими: ние колкото “знаем”, толкова и не знаем, и това именно е човешкото разбиране на такова божествено “нещо”, каквото е красотата. Какво тогава изобщо може все пак да се каже?

Красотата не може да се знае, тя се чувства със сърцето; красотата не може да бъде обяснена, но на нас ни стига дя разбираме; красотата съществува само за това да й се наглаждаваме, независимо под каква форма е тя. Красотата е неземно тайнство, тя е свидетелство за величието на нашия Създател: Бог ни е дал прекрасни тела и значи с това ни е подтикнал да им се наслаждаваме, не да се измъчваме и да страдаме заради това, че сме красиви. Съществува един случай от ранното струва ми се Средновековие, при който младеж с извънредна красота, съзнавайки обаче колко гибелна може да бъде тя (защото красивото му тяло всявало “нечисти помисли” не само у жените, но и у мъжете!), решил да реши кардинално въпроса със своите и чуждите изкушения, като… обезобразил прекрасното си лице, като направил така, че вече да не е красив – за да се отдаде на Бога, не на живота, не и на земната плътска любов. Църквата за тази му постъпка го провъзгласила за светец, мисля че това е Свети Франциск от Асизи, но не мога да твърдя със сигурност, а и сега справка не ми се прави: защото не е важно кой е, а какво именно и защо го е направил.

Какво ни говори всъщност този случай?

Този явно обезумял от… високомерие красавец дръзва да тръгне срещу своя велик Създател – и то уж в негово име. Всъщност е направил деяние, подобно на самоубийството, което даже и от църквата се смята за най-страшен грях. Бог му дава една така възвишена телесна красота, но изглежда е… недовидял нещо, сътворявайки душата му, по-скоро може би разсъдъка му: той дръзва да посегне на онова, което Бог е създал и в което е вложил цялата си мъдрост! Това, че е красив, явно ще го постави пред по-големи изпитания (“Комуто много е дадено, от него много и ще се иска!”, твърди Свещеното Писание!), но и тук можем да съзрем Божията милост: Бог явно обича също като нас повече красивите, защото именно чрез красотата, която им е дал, ги поставя в много по-сложна ситуация от тази, която живеем ние, “по-обикновените”, не така бляскаво красивите. Който издържи на предизвикателството, отправено му от самия Бог, е достоен за тази красота и значи я заслужава; който, подобно на Св. Франциск, се окаже слаб за да носи цял живот бремето й, не я заслужава. Аз не зная какво Бог след това е отговарял в молитвите на Светията, но съм убеден, че не е бил във възторг от това, което Светеца е направил с красотата си: а този последния наистина е трябвало много да се моли за да измоли опрощение за страшния грях, който е извършил…

Защо разказах тази история? Ами защото тя е така показателна: от красотата не трябва да се крием, нея не бива да я потискаме, на нейния вдъхновяващ блясък сме длъжни само да се наслаждаваме!

Няма значение каква или пък “чия” е тази красота, “женска” или “мъжка” е тя (нима красотата има… “пол”?!), красотата е за ония, които разбират какво тя им нашепва, какво иска от тях. Ето че стигнахме до главния въпрос: а какво иска от нас КРАСОТАТА, как да разбираме това, че тя така мощно се явява пред нас и не оставя никой безразличен?

Ще кажа най-напред това: няма по-глупаво изказване от това, в което много често си позволяват да твърдят: “аз харесвам, понеже съм мъж, само женски тела!”, или пък “аз харесвам, понеже съм… гей, само мъжки тела!”. Не мога да разбера как така, тези “ценители” на красотата се впечатляват от една нейна проява, а в същото време са абсолютно слепи за другата, не по-малко бляскавата й изява?! Мъжете хетеро изобщо не забелязвали, че някои индивиди от техния пол са “страхотно красиви” – хайде де, не бива така, недейте да ни смятате за… глупаци като твърдите това?!

А и гей-овете едва ли са слепи за женската красота, но тук е важен ефектът на нейното въздействие. И как тогава въздейства мъжката красота на “хетеросексуалната… блейка”, която е сляпа за нея, и също как тя въздейства на един гей, който се чувства така възторгнат от нея, че е готов да отиде до края на света за нея?

Има, безспорно, някакви различия във възприятието и особено в ефекта върху душата (получаван при съзерцанието), постиган в зависимост от сексуалната ориентация на “рецепиента”, на възприемащия. Трудното е да се изявят тези различия, но трябва да се направи поредният опит…

На мен ми се струва, че не бива обаче да се абсолютизират тези различия. Напротив, трябва да се намери общото, единството, на което те се основават и от което те израстват. Ние всички, независимо от различията си, сме човешки същества, и затова за всички нас е съвсем естествено да се възторгваме от КРАСОТАТА НА ЧОВЕШКОТО ТЯЛО, да й се любуваме, да получаваме удоволствие от нейното чисто, незаинтересовано съзерцание. Това аз наричам естетически момент, който обаче се съдържа в различна степен при съзерцанието на красиви тела от страна вече на отделните индивиди. Склонен съм значи да приема, че “почвата” за възприемането на красотата както при гей-овете, така и при всички останали, е все една и съща и единна и тя има естетически характер; в зависимост обаче от степента на проявеност на този естетически момент някои ИНДИВИДИ, даже не групи или общности (малцинства), са по-чувствителни към красотата, а други – не толкова, или пък дори и съвсем (има вероятно индивиди, за които… красота, или… “такова животно като… красота просто нема, е па нема, и това е!”). Смятам, че този принцип може да ни помогне при разгадаването на великата тайна на красотата, която именно изпълва живота ни с трепет, с онова неизразимо очарование, заради което си заслужава да живееш…

Оказва се, че красотата е… индивидуално и субективно проявена както във възприятието й от… другите (за ИНДИВИДИ става само дума!), така и, особено, в съществуването й – като особености на тялото на този или пък някой друг конкретен индивид, чието тяло е красиво, или пък… “не толкова”. Следователно всеки от нас си има своя представа за красота, която обаче съществува и живее на почвата на ИДЕЯТА ЗА КРАСОТА, която все пак би трябвало да съществува, защото без нейната регулираща роля всичко би се разпаднало до един чист произвол. (Ако не съществуваше идея за красота, то тогава… “всичко би било за един или друг красиво и в същото време… некрасиво”, тоест КРАСОТА НЯМА, а има само… безобразност!)

Нека обаче да разгледаме, подобно на модел, образец или дори “архитип” ПЪЛНОЦЕННОТО отношение към действително красивото, което би трябвало да е най-близо до идеята. Но за да не се отклонявам от пряката си тема тук, то нека всичко да го разгледам на основата на “гей-материал”, тоест да го сведа до пълноценното наслаждение от страна на един “образцов гей” на една наистина така заслужено възторгваща го мъжка красота.

Една безсънна нощ, каквито са почти всички мои нощи напоследък, в които продължавам да пиша своята така силно ангажирала ме книга, в пълното мълчание на гей-чата (в който и нощем има… поклонници на мъжката красота, при това нощем са особено впечатляващи се от нея!) някой изведнъж от нямане какво да прави се провикна: “ей, а не смятате ли че… Брад Пит е най-красивият мъж?!”. Един, разтъркал вероятно очи, набързо каза: “ох, той нека само да ми падне!!!”, друг добави: “хм, ама той не е мой тип!”, трети простена: “абе не ме мъчете повече, е_е ми се та ми се… плаче, смилете се над мен!!!”, а аз, като “вечна опозиция”, си позволих да кажа: “Добре де, но ти познаваш ли… брата на Брад Пит, тоест мен!”. Ценителят на Брадпитовата “прелест и красота” набързо забрави за своя еротичен модел и в лична ми прошепна: “Ти щом си му… брат май все пак не си за изхвърляне, колко сантиметра ти е… палката?”?! Аз, това и чакайки, му заявих, че… “брат ми Брад Пит е много по-грозен от мене нищо че е по-знаменит, ти ела при мен и хич няма да съжаляваш!”. Момчето отсреща мисли около половин час (нощем мислите ни текат значително по-бавно!) и след това промълви: “Голям праз, то пък много важно че си красив, аз си харесвам Брад Пит и само него!”. То даже изглежда не забеляза опита ми да го иронизирам, и отново се унесе в своето чисто наслаждение от красотата на Брад Пит…

И защо разказвам този незначителен епизод? Какво ми казва той в така сериозното изследване, което се опитвам да водя?

Всеки мери със своя… аршин, изхождайки единствено от себе си, от онова, което съдържа неговата душа, от онова, към което душата му е особено впечатлителна. “Красивият за мен”… “екземпляр” или индивид е възможно да остави в равнодушие… “този тук индивид”, който, да речем, си се впечатлява от… “Брад Пит и никой друг!”. Някой пък ценител на мъжка красота съвсем не може да схване като красив и дори като възбуждащ онзи “красив екземпляр”, който, да речем, не е обилно покрит с… косми (което, да речем, кара друг да потръпва от тръпки на отвращение!) – и това за тези двамата си е изцяло тяхна работа. Трети харесвал… “атлетичните спортни типове” (чувал съм този чудат израз, като че ли ако някой спортен тип не е… атлетичен, то няма да му хареса, или пък ако е добил своята атлетичност не от… занимания с атлетика, а, да речем, от… бокс, то за него мигом магията на очарованието би се… “стопила”?!), друг обаче държал на… “нежните мъже”, чиято нежност като че го… топи от приливи на еротичен възторг и ентусиазъм. Тук няма “общ аршин” за красота и е безсмислено да го търсим, аз не това и правя в момента, а се стремя да подчертая тъкмо “индидид-ността” на възприятията и преценките за красота, тяхната чиста субективност. И какво излиза, май трябва да се откажа изобщо от опита си нещо да проумея в тази така заплетена област, в тези “тръни”, в които попаднах съвсем необмислено?

Май така излиза, но аз няма да го направя, защото… не ми е по вкуса да се отказвам от онова, с което съм се заел. Ето затова ще търся изход, няма да се отказвам докато поне не се изтоща докрай…

Има и “общи неща”, които са обаче повърхностни. Например тези: “на красивите мъже например… задникът не трябва да е… дебел, а стегнат, мускулест”, “на красивите мъже или младежи… раменете не трябва да са… тесни”, “красиви са онези, на които всичко е… хармонично развито”, “не може да е красив оня, на който таза не е с около половината размер на раменете”, “очарованието от мъжко-младежката чаровност и свежест се дължи най-вече на излъчването на… лицето” – какви ли не неща човек може да чуе когато се опита да постигне яснота относно… “ширещите се разбирания”?! (Бележниците ми са пълни с безброй такива… откровения, до които съм се добрал изключително трудно докато съм успявал по какви ли не начини общо взето прагматичният наш съвременник-гей да бъде предразположен да каже нещо за тези… “отвлечени неща”!) Даже някои са се опитвали “математически” да изразят… красотата на тялото, особено на мъжкото, да открият “пропорции”, нещо “обективно”, и на такова увлечение се е поддал дори и великият Леонардо, търсил цял живот “магическата формула на вечната хармония” на мъжката красота (и той, разбира се, е бил… гей или “обратен”!). Оказало се е, че е напразно това тяхно усилие, и гениите понякога грешат, но въпреки всичко техните грешки струват повече от нашите прозрения: благодарение именно и на грешките им ние днес разбираме много повече…

Да, няма такава формула, и това е дори… утешително. Аз не зная точно, но мога да се досетя какъв ли е бил резонаса от тези мои разсъждения у ония, които не са така чувствителни към красотата, или пък дори и у ония, които имат известни “съвсем основателни подозрения”, че… “самите те не са красиви”. За първите няма какво да говоря, тяхната реакция е ясна и за нея се досещат всички, които разбират за какво става дума: тези просто нямаше да четат това есе, те отдавна биха се отказали да го четат, а ако са перфекционисти и се опитат все пак да го дочетат, то… биха се скъсали от прозявки и след това биха писали във форума: “този идиот нещо не е наред, ще измори хората с тези свои тъпизми!” (това “откровение” е преписано именно от такъв гей-форум и е изречено от някакъв мой неизвестен почитател!). Но за вторите, въобразилите си че са “некрасиви”, ситуацията е значително по-интересна и затова ще й отделя малко повече внимание…

Правя го, защото съм убеден, че това ще ми помогне да реша поне част от мъчнотиите, пред които съм изправен. В логиката има един тип доказателство, наречен “от противното”: като не знаеш как да докажеш или разбереш нещо “направо”, то по-добре е да замислиш за… “противоположното”, а пък след това едва на тази основа да се опиташ да постигнеш нещо, касаещо онова, което те е интересувало първоначално. (Като не можем да кажем какво Бог е, то тогава бихме могли да се запитаме какво той… не е, а това поне отчасти може и да ни помогне!) Ето и аз ще се опитам да приложа този стар подход.

“Не-красивите” изглежда са по-предразположени към възприятие и любуване на красотата – и това е така, нищо че изглежда крайно парадоксално. Поне затова, защото като човешки същества сме склонни особено да ценим онова, което сами нямаме. “Красавците” често са крайно невъзприемчиви не само към своята, но и към чуждата красота – макар че и това правило си има изключения! – и това именно ги прави още по-очарователни. (Здравият, ако изобщо не си мисли за това, че може и да е болен, е истински здрав; в момента, в който си го помисли, той вече е болен, поне… психически – ако не е истина че действително се е разболял! А пък бедният, който престане да се самозаблуждава, че е беден и само да завижда на богатите, и разбере, че дори и това, че притежава поне… себе си, вече му дава неоценими богатства, мигом престава да е беден! И така нататък…) Защо това е така – и дали наистина е така?

“Некрасивите”, които просто са си въобразили, че не са красиви, не разбират едно: ако… за себе си си… “некрасив”, то за някой друг ти вероятно си “красив” – и затова е просто глупаво да се самоизмъчваш. Все някъде живее и търси “своята си красота” оня индивид (независимо от това… какъв полов орган има между краката си!), за който… “ти именно си най-красивият”, и от теб се иска само търпеливо да изчакаш времето, в което ще се срещнете – и “припознаете”! Онези пък, които… “не виждат… по-красив от мен самия!”, са действителни глупаци, дори и да са истински красиви: нарцисизмът е израз на глупост, той води също до ужасно глупави последици: на него се дължи това, че и най-големи красавци, на които… “нещо не е наред в… мозъка”, пропиляват всичките си шансове да бъдат оценени истински от някой, да бъдат обичани, да бъдат щастливи, те често пропиляват без особен смисъл живота си – и това се дължи на една мания, манията че си “най-красив” или поне “по-красив от всички други” и поради това, безспорно, най-високомерен, надменен и… отвратителен (въпреки цялата си… “външна красота”!). Ето че нещата не са така еднолинейни, както ни се струваха отначало: “има красиви и надарени”, има и “некрасиви и ощетени”, първите трябва да са щастливи, а вторите – безкрайно потиснати и нещастни. А колко всъщност често надменният красавец е така нещастен и опустошен, че му иде да умре от мъка като гледа как “там някакви си отрепки, неизвестно защо, са щастливи и доволни от живота си!”. Скромността, казват, разкрасявала и най-грозните, нескромността и надменността, вероятно, убива чара и на най-красивите. Защо е така?

Има, безспорно, симпатични, привлекателни, “сексапилни” и дори “еротични” тела и лица на фона на безброя “обикновени” и “не толкова красиви” – но въпросът е, че красотата не е богатство, дадено ни завинаги и “безусловно”, а е нещо, което (както и всяко друго нещо на този свят!) зависи от това как го ценим, как го “използваме”, как го разбираме. Красотата не е ПРИРОДЕН, а ЧОВЕШКИ феномен – това поне разбираме ли го?

Тялото ни, уви, ще остарее някой ден и неговата красота ще се… “изпари” – това също разбираме ли го? Какво ли тогава ще правят… “надменните красавци”, които и като млади именно заради своята надменност са били и твърде… некрасиви?
На телесната красота трябва да се наслаждаваме докато й е времето – защото тя, както всяко нещо на този свят е “бързотечна”, ще си “отиде”, но ние все пак ще останем, някои твърдят… завинаги (може пък и да има… “вечен живот”?!). Какво тогава ще правят през цялата ужасяваща вечност ония, които в своите 20-тина млади и младежки години са живели така, че са опропастили цялото си… безкрайно бъдеще “след това”, когато и те, безспорно, няма да са красиви, да не говорим за… “най-красиви”?!

Ония, които печелят на младини, ще има какво да харчат… на старини – нима това някой не го знае?!

Ала в този свят на тела, в който има толкова много красота, ние трябва да дирим не “преходната”, а ВЕЧНАТА КРАСОТА – нима никой не знае това, че има и НЕПРЕХОДНА КРАСОТА?!

В любовта на истински влюбените има толкова много красота, че пред нея трябва да отстъпят със смирение “сексуалните игри” на красавците – защото тези последните са така “кухи” и не обогатяват душата, а само… нагона; дали пък и това не е ясно “на всички”?!

“Аз търся готин като мен!” – нима това не ви звучи като: “Аз търся… тъп като мен!”?! “Sorry, аз съм млад, ти не си като мен, съжалявам още веднъж!” – бъди си млад, наивнико, но нали и ти ще остарееш, какво ще правиш тогава?! (Не казвам това защото… самият аз съм стар! Аз май съм от ония, които не само че не остаряват, но и… няма да порастат никога! Дано е така…) И така нататък до безкрайност, аз тук не мога даже да намекна за тази… “проклета безкрайност”! И какво излезе от всичко казано дотук?

Аз не искам тук да проповядвам някакъв “изветрял” и “вехт” морал – позата на проповедник и за мен самия е крайно отвратителна и, струва ми се, неприсъща, макар че и аз, впрочем, си позволявам понякога лукса да морализаторствам, кой ли пък не го прави?!

Защото всеки сам си е отговорен за своя си морал…

Не искам също да подчертавам, че “специално при гей-овете” нещата са “крайно различни” – видяхме че не са такива, глупаци има навсякъде, лошото е това, че вечно малцинство са поне малко по-прозорливите.

Но и тук “цялата работа” си е… тяхна, никой не може да им се меси, има свобода, това си е техният живот…

Аз не искам да кажа и това, че “аз самият специално” разбирам нещата “най-добре” – но нали имам и аз правото да кажа какво мисля? Който не е съгласен, нека да каже своето разбиране, ще го изслушам с удоволствие…

Аз исках само да намекна за две поне неща:

Първото: “че всичко е много сложно” когато се ЗАМИСЛИМ, а иначе и до този момент все ни се струва, че “всичко е така просто, по-просто от него просто… няма”. Успях ли да го постигна? Не знам. Но винаги ще смятам, че всичко е… “многоизмерно”, защото, както твърди философът, в който съм… влюбен, Мартин Хайдегер, “битието на съществуващото съществува МНОГОЛИКО”, не иначе, моят “любим” и тук е напълно прав…

Второто: Че тялото въпреки всичко е велика ценност за живия човек, че значи независимо дали си гей, трябва да се ползваш от онова, което тялото ти носи или предоставя, че тялото, щом Бог ни го е дал в цялата му вдъхновяща прелест (особено когато са млади нали всички са красиви, само че някои не разбират това, а други грешат понеже… “много точно”… го разбират!?), та значи щом Бог ни го е дал, той… е имал нещо предвид…

А като “извод” ще си позволя (нали обещах това в началото!) да кажа и своето… “незнание” за КРАСОТАТА, защото тя, милата красота, не може да се знае, а само се чувства?!

И той е: красиво е жизненото, преизпълненото с жизненост тяло, откритото към радостите на живота тяло, тялото, овладяно от духа на свободата и на младостта – а духът на младостта не старее, който е бил някога истински млад, истински свободен, той няма да го загуби никога…

Знам поне това, че красотата не е “черупка”, а най-дълбока същност на живота и човека. Не знам защо и откъде го знам, но съм уверен, че е така. Но не мога да го… докажа. Не ми и трябва, който сам го усеща, на него няма смисъл да му се доказва. Но който сам не го разбира, на него никакво “доказателство” няма да му помогне. Това е…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s