Съществуват ли… “педита” сред гей-овете и ако да – защо?

ГЛАВА ШЕСТА: “ПЕДАЛЪТ” КАТО ИЗВРАТЕН ТИП – Съществуват ли „педита“ сред гей-овете и ако да – защо?

Преди да продължа по-нататък ще започна с едно отклонение, провокирано от предишната част в нейния нов, необичаен вариант…

Аз се срещнах с Емил, с човека, който прибързано нарекох… “образцовият гей”. Ние поседяхме два часа в едно кафене в центъра на София, Емил беше дошъл тук да се срещне със свой приятел, а аз пък да продължа битката си с един мой издател, който сам не разбира интереса си да публикува една от моите все пак “гениални книги” (всеки човек трябва да вярва в своя гений, иначе неща доста се обезсмислят!). Седяхме и си поговорихме “за всичко”, Емо е доста приятен събеседник, приятно е с него; макар че не е красив, той всъщност въпреки това е прекрасен, очарователен, голям симпатяга е, сериозно говоря! Иначе е скромен човек, обаче говори увлечено и с известен патос (по това май си приличаме!), пуши много, но не пие, даже не пие кафе (както ми каза, обичал само билков чай и вино!). Говорихме за какво ли не, слушайки го, аз все повече се убеждавах, че ако по някакъв начин можех… “него да превърна в своя книга”, то едва тогава ще може да се разбере какво е “гей-култура” или пък даже и този мой прословут “образцов гей”, който предизвика толкова ненавист срещу мен сред част от гей-средите (някои се почувстваха май доста засегнати, че Емил е наречен така, а не, примерно, те самите!). Не мога да предам с думи излъчването на този човек, това не може да се опише с думи, и то не защото той е нещо изключително, а тъкмо защото не е, защото е така земен и дори обикновен, и въпреки това безкрайно индивидуален.

Той е личност, нищо че е гей, ето това имам предвид когато пиша за “образцовия гей”: образцовият гей е личност и човек, да си личност и човек е “образцовото” в човека (пък дори бил той и гей или нещо друго!), нима е толкова сложно да се разбере това?!?! Седейки до Емил в тези два неусетно изминали часа, аз през цялото време, кой знае защо, си мислех само това: “ето, аз седя до него, и съм щастлив дори само и поради това, че съм до него, дори само и заради това, че съм негов приятел, този човек така силно ме обогатява, нищо че сме така различни, колко прекрасно би било ако с него можех да бъда цял живот!”. (Едва сега разбрах, че в някакъв смисъл е съвсем вярно това, че нашата природа – и на ония, които са гей, и на ония, които не са – е изцяло бисексуална, приятелството между мъже, “онова без секс”, каквото се очертава да е нашето, също обаче носи в себе си пребогат еротичен смисъл, поради което доставя удоволствие, тъкмо на това се дължи даже простото обстоятелство, че ти е приятно с приятеля: нали “приятел” иде от “приятно?!)

Емил обаче в това време говореше за самотата си, за това колко му е трудно да си намери сред “гей-средите” своя незаменим “партньор завинаги”, “за цял живот”, за това колко много пъти си е мислил и дори вярвал, че “ето, това е той!”, как сърцето му се е изпълвало даже с ентусиазъм, но как много скоро е настъпвало разочарование, някаква тъпа стена започвала да расте между тях двамата, а скоро настъпвала и раздялата. Емил ми изтъкна, че точно поради това той обаче продължава да си бъде “курва”, и то именно защото няма да се откаже от това да търси и намери своя “автентичен приятел”, човека, за който “той самият е роден, а и приятелят му пък да е роден за него”.

Аз стоях много често безмълвен срещу Емил и се чувствах все по-често идиот: как е възможно да има човек на тази земя, който така безспорно да ме превъзхожда, и то не в това или онова отношение, а във всички отношения – “и въпреки това да е гей”?!?! Питах се също как е възможно да има в нашия сбъркан в основите си модерен свят един такъв “динозавър-идеалист” и “непоправим романтик”, а в един момент вече престанах и да се чудя, оставих се само на възхищението си от обстоятелството, от простото обстоятелство, че съм човек, че принадлежа на “рода”, към който принадлежи и… Емил, към който принадлежи всеки един от вас “герои на моята книга за гей-културата”, а пък и всички вие, които… нямате нищо общо с тази култура (чиято сексуална култура е друга, нямам предвид това, че сте изобщо без култура!).
Като философ, който никога не е преставал да се удивлява на невероятното падение на човека в наше време, на ужасната дегенерация на човешкия род, на несметния брой… “отрепки”, които можеш да срещниш на всяка крачка и то в огромни количества, аз въпреки това в тези мигове разбрах и за сетен път осъзнах, че всичко това има и друга, “опака” страна: сред масата от безличия, “боклуци” и пошлост има и (тук-там, разбира се, другояче и не може да бъде!) “диаманти”, има и личности, има и толкова прекрасни индивидуалности, простото присъствие на които до теб може да те накара да си горд от това, че си човек. Ето това почувствах, седейки до Емил и разговаряйки с него, не съм сигурен обаче какво той почувства, седейки срещу мен, досадния философ и прекомерно самонадеяния “изследовател на човешката природа във нейните висоти и падения”.

Затова именно, заради това чувство, което Емил излъчва най-силно, аз в един момент реших, че съвсем правилно съм го нарекъл “образцовият гей”, което точно съвпада с… “образцовия човек” (“човекът предхожда… гея, не обратното”!)

Емил в един момент погледна часовника си и изведнъж стана безкрайно напрегнат: учтивостта му започна да се бори, както разбрах, с неговото влечение, с неговата природа на “гей-изследовател”; аз лесно разбрах че това означава, че часът на неговата среща с новия му партньор е наближил – и че той не иска да го пропусне, че той няма да го пропусне. Приятният ни разговор вече не можеше да продължи и ние се сбогувахме: не знам дали повече ще срещна този човек.

Но и да не го срещна, аз вече съм щастлив даже и от мисълта, че той просто съществува на тази земя, на земята, по която и аз правя своите крачки към неизвестността. И се почувствах безкрайно щастлив че той, макар и… “гей-курва”, е мой приятел…

Това си мислех по пътя, по който поех, а Емил вече бързаше към новия си приятел, овладян от поредната си надежда, че “това е той, единственият”.

Всъщност с този епизод аз вече навлязох и в темата си тук, в тази глава: тя е посветена на “чистата противоположност” на оня “образцов гей”, който възбуди толкова неприятни емоции у толкова много хора. Дали пък сега, описвайки и представяйки “геят-отрепка”, “пошлият педал”, аз пък няма да предизвикам най-после симпатия и дори възторг от това, което пиша?!?! Знае ли човек, но може да си го помисли, нали е така?

Но преди това ми се налага да направя едно разяснение, струва ми се че то е крайно необходимо. Страхувам се, че сам създадох достатъчно основания да не бъда правилно разбран…

Аз дотук много писах за красотата, опитах се да схвана и изразя нейния “неземен характер”, “невидимата й същност”, сиреч идеята й, и именно това може би трудно може да бъде разбрано. Вероятно много хора си помислиха, четейки всичко това (стига да има някой, който все пак да го е прочел!), че аз всъщност отричам “физическата красота” или пък най-малкото съвсем не я разбирам. Аз си позволих да отбележа, че “физически красивият” (независимо дали е мъж или пък жена), ако не носи в себе си и не излъчва онази прословута “духовна” или “вътрешна” красота, може да е напълно безобразен, и тъй като много хора съвсем безкритично смятат себе си за “най-красиви”, то те схванаха моите разсъждения за пряка обида на тяхното самочувствие. (Аз тук не “преигравам”, получих даже обидни писма до мен за това, че съм си позволил жестоко да подценя “телесната красота”; нарекоха ме “зъл” и “тъп”, а също и “съвсем неразбиращ”, да не говорим за това че ме определиха като “лично ощетен от майката-природа” в това тъкмо отношение и затова така несправедлив към тях, неземните красавци!) Ето за разсейването на това недоразумение аз се заемам сега да пиша, поне малко, защото иначе ще бъде твърде дълго.

Не, не е така, аз не “отричам” телесната красота, не мога да го направя, защото тя е факт и феномен, който предизвиква възторга на всички: особено пък красотата на човешкото тяло, която така ни омайва когато я съзрем. Това, че има безчувствени хора, които не се впечатляват много от телесната красота (стига да има такива!), съвсем не означава, че аз например съм един от тях. Аз дори съм писал в първата си книга, която излезе във времето, в което бях по-млад (а значи и “по-красив”: младите са истински красиви, да ме прощават останалите, но и те трябва да признаят това!), че телесната красота не само “съществува” (как да не съществува като можем да я видим даже с “просто око” и да й се любуваме?!?!), но и съм се опитал даже да я опиша с думи, това може да се прочете в тази моя книжка, наречена “ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА: ПСИХОЛОГИЯ”.

Аз тук не искам да повторя този свой опит за “описание с думи” на телесната красота (казвам пак, това съм го правил, но когато съм бил по-млад, а значи и по-самонадеян!), защото вече твърдо смятам, че тя не може да се опише с думи, но пък това не е и необходимо, тъй като съвсем ни стига да я съзерцаваме и да й се възхищаваме.

Тук мога да кажа обаче поне това: красиво е жизненото, овладяното от патоса на младия живот или поне на непреходната младост (има “не-млади”, които са по-млади от младите !) тяло, красивото тяло излъчва около себе си невероятната свежест чак до степента да ангажира целия наш дух, така красиво е единствено “атлетичното”, великолепно развито или “тренирано” тяло, което същевременно именно затова носи в себе си една чистота и възвишеност, а значи красивото тяло така или иначе е само и все пак съвсем блед отблясък на сияйната иначе идея за красота (светеща най-вече в бляскавите очи на “красавеца” – очите са “прозорец” на душата и духа!), която е така величествена, че нея съвсем не може да я понесе нито едно око – тя е така мощна и бляскава, че ако някое око я види, то мигом ще… ослепее”.

(Извинявам се за прекалено дългото изречение, но с него се опитах да синтезирам една… “формула на красотата” и затова то се получи така… “километрично”!)

Ето това е “моето” разбиране за красота на тялото, а то всъщност съвсем не е мое, а е на великия Платон, който, както казах, е истински ценител на красотата, в това число и на телесната красота на мъжа (Платон като “истински грък и мъж” е бил… гей!). И ето че от казаното излиза, че не е достатъчно човек да се захласва единствено от “видимата”, от “добре видимата” и дори “пипана” красота на тялото (безразлично мъжко или женско е то!), но че е нужно за красотата и истинското наслаждение от нея да имаш “духовно сетиво”, извънредно много превъзхождащо това на окото, а ако пък нямаш такава “измишльотина”, то тогава и твоето захласване по “чисто телесната красота” едва ли струва нещо, защото тук ти се впечатляваш от “месо, кожа, коса, мускули, коремче, таз, задниче, дупчица на задничето, пенис – за малко да забравя най-важното! – крака, пръсти, вратле, ушенца и пр.”, но не и от онова, което именно е красота, не от онова, което прави красиви или дори прекрасни ония “екземпляри”, които предизвикват луд възторг в разноликата компания от всякакви “ценители”. (Ще добавя само още това: онези, които най-много се възхищават не от друго, а от очите или от погледа на “красавеца срещу себе си” или на “красавицата, която ме плени”, само те, изглежда, разбират що е красота, сега това няма да го “обосновавам”, защото това не е и нужно, това трябва да се разбира без обяснения!) Не знам дали и този път съм разбран, но поне, както се вижда, направих опита да го постигна, останалото вече не зависи от мене…

И ето ни вече при въпроса за “педалът-отрепка” – кой е той? Какво го вълнува този тип, този екзистенциален “епифеномен”? Дали вече на основата на казаното не се разбира “от само себе си” какво са тези “отрепки”?

“Отрепки” има навсякъде, не само сред гейовете, от отрепки гъмжи целия този жив и човешки свят, който така шумно ни заобикаля и щъка около нас. Да не разбираш какво е “отрепка” означава най-малкото че сам си “отрепка”, аз тук бих казал само, че това са низки по характер и по душа хора, които са съвсем чужди на естетическата ценност на красотата – или пък, ако това не е съвсем вярно, са поне изневерили на нейния възвишен призив. Те са именно ония, които изпитват пошли страсти при вида на едно красиво тяло или на един красив човек (мъж, жена), на тях именно без да трепне нещо в душата им се… вдига само “онова нещо” като я съзрат, те именно искат да се наслаждават на красивото тяло не иначе, а с “език, зъби и лапи и… пенис”, тези “отрепки” не могат да се любуват на красотата единствено с очите и с духа си (понеже това последното при тях явно отстъства, липсва им!), “отрепката” е “отрепка” тъкмо защото тя съвсем няма дух, а има само “животинска душа”, преизпълнена с така прости “животински желания”…

“Отрепката” се познава по това, че нейните оценки за красотата са такива, че оня, който ги чуе, мигом изпитва не друго, а погнуса и отвращение от тях, а пък “красавеца”, към който те са адресирани, ако сам не е “отрепка”, започва да съжалява че е красив и започва също така да завижда на “грозните” за това, че на тях поне са спестени такива унижения. И така нататък, ето затова тези “отрепки” сред гей-средите справедливо биват наричани “педали”. (Макар че думата “педераст”, от която “педал” е произлязло, съвсем не значи в своя първичен смисъл нещо “лошо” или пък още по-малко “гадно”, тъй като, ако някой не знае това, тя е обозначавала в древността не друго, а “робите, които са се занимавали с отглеждането на децата”, “педераст” тогава е бил “отрастващият децата” роб, и никой, впрочем, не знае как по-късно е “прихванала” тази дума оня смисъл, който днес й придаваме.) Има ли нужда да говоря повече за тези “отрепки”, при спомена за които на човек му се разваля даже вкуса на живота, да не говорим за така възвишено очарование от живота, с което Бог така великодушно ни е надарил?!

Ето че така стигнах и до своята окончателна “дефиниция” за “педалите-отрепки”, с които, впрочем, и по-нататък ще ми се налага да се занимавам: “отрепки” и “педали” са ония, които така живеят или дори само говорят, че като ги гледа човек или пък ги слуша, му се иска просто да повърне от отвращение. (И не само или пък просто за това че са “грозни” – те може да са и дори “физически красиви”! – ами защото при тях липсва именно… одухотворяващото, очарователното в една красота или просто човечност, поради което чувството, което предизвикват, е единствено отблъскващо: макар че, впрочем, то така привлича себеподобните им, другите “отрепки”!) Това нали е достатъчно? Смятам че да, защо пък не…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s