Въведение

Така определена – “човек и дух” – темата предизвиква поне няколко асоциации в обремененото от исторически и философски познания съзнание.

Първата ни отпраща към философията на духа на Хегел, в представите за която – едва ли толкова адекватни и дълбоки – отрасна не едно поколение философи у нас. Тази асоциация поражда спомена за един строг, възвишен, но и суховат, професорско-педантичен и в крайна сметка отблъскващ съвременното мислене логически анализ и оттук води до питането кому е нужно връщането и една пак същата интерпретация на тази отживяла времето си форма. Защото – знае се добре – едва ли е възможно да се вдъхне живот на подобна мисловна нагласа, изпълнила изцяло със съдържанието си своето пространство, и затова като резултат би си стигнало само до бледо копие и имитация, но не до нещо съществено, до нещо, имащо определен смисъл. Още повече че многото връщания към Хегел, на които ставаме свидетели дори и в наше време, както и опитите да се изтълкува неговата философия от други позиции (прословутото материалистическо „отсяване“ на ценното!) не доведоха до кой знае какви достижения, напротив, засилиха негативизма към този тип мислене чрез волното или неволното негово изкривяване и дискредитиране. В резултат на това в съвременното философско съзнание се мержелеят жалки: останки и развалини, които имаме като наследство от някога внушителната и фундаментална постройка на Хегеловата мисъл и философия. Носталгията към нейната архитектоника, крепяща толкова богати съдържания, ни кара често да прелистваме съчиненията му и дори да се задълбочаваме в тях, но умората идва скоро и ние ги оставяме за друго време и настроение, не намерили отговор на въпросите, които са ни заставили да посегнем към тях. Същевременно крайно немодерно е да търсиш у Хегел опора за мисълта си защото той отдавна е престанал да бъде всяващ доверие мислител заради споменатите злополучни опити и нови тълкувания на неговата иначе все още респектираща философия. Безкрайно много време Хегел беше четен през затъмняващите очила на предвзетостта и немилостиво беше „накъсван“, защото трябвало „да се вземе метода, а да се отхвърли системата“, както ни учеха някои негови собствени, недокрай разбрали го ученици – имам предвид Маркс и Енгелс, създателите на прословутата “нова философска ера”, така печално поминала се в наши дни. Оказва се обаче, че асоциацията, която поведе нашето разсъждение, не е съвсем неоснователна, ако се вземе предвид, че автентичният Хегел в неговото учение за духа – стига да се съди за него така, както изискват съвременните философски нагласи – си остава ненадминат образец за философията, която се опитва да осъществи пълноценен контакт с интимното на онова, което тя търси в учението на великия философ. От друга страна, разбира се, тук не става дума за пореден опит за възсъздаване на вече намиращото се у Хегел – макар и това да не е малко – а за търсене на опора у него на едно изследване, което изхожда от друга основа и си поставя други питания, родени в една крайно различна духовна ситуация, каквато е съвременната. Защото ситуацията в „сферата на духа“ и на философията е онова, което прави, възможни и смислени самите питания, а нейното проясняване е водещото, за постигането на което всички средства – произтичащи от „същината на работата“ – са допустими; в това число и намирането у философията на духа на Хегел на опорни точки заедно съвременно проясняване на същия въпрос.

Неизбежна е и една друга, още по-натрапчива асоциация, която изплува в съзнанието дори когато се спомене думата дух в едно претендиращо да е философско изследване. Нямам предвид нормите и представите на досегашната материалистическа ерзац-философия, които така брутално бяха натрапвани на съзнанието, макар тези представи много да са допринесли за примитивизма в отношението към духа. Предубедеността и дори предвзетостта на тази примитивизъм са очевидни и аз няма да се занимавам с критика на неговите представи, защото те не заслужават подобно внимание и уважение. Тук обаче става дума за нещо по-съществено, което импулсира нашата асоциация и което иска да доведе до предварителното обезсмисляш на самата постановка на въпроса за духа. А то е: самото „понятие“ дух е изтъркано и остаряло, то принадлежи на вече надживял от съвременността период на философстване, а значи и към съвършено различна ситуация на мисълта, и към една, остаряла и останала назад във времето система от представи, към която не съществува потребност да се връщаме – защото няма да ни се удаде реконструирането на понятието дух в отговарящата на съвременността философска култура. Излиза – както се оказва – че така нареченото понятие за духа принадлежи: само и единствено на историческата философска представа и затова не може да бъде „вписано“ в съвременния “голям контекст” на философстването, не може да заживее органически в него. То е – както обичат да се изразяват обзетите от един позитивистичен канон автори – „неработещо понятие“ и дори „рудимент на метафизическото мислене“ (Виж 17) и затова трябвало да бъде едва ли, не окончателно „изгонено“ от философията. В „понятието“ дух – за тях духът е само понятие, в никакъв случай не реалност – нямало позитивен смисъл и поради това то било негодно за научна употреба, твърдят радетелите на „научността“ на философията, които, впрочем, съвсем не се замислят за нейната философичност; същевременно поради това философията трябвало да се реформира съобразно идеала и канона на научното познание – и с тях са напълно солидарни и “нашите” гонители на идеализма от философията (Виж 28). Осмислянето на духа едва ли е толкова безплодна работа – както се опитват да ни внушат – тъй като философстването винаги живее чрез духовния опит на философията, а прекалено историческата нагласа към него, неоправдано приемаща неговите стадии за „надмогнати“ и отишли си назад в миналото, върви против самата себе си и прави невъзможна самата себе си. Що се касае до основателността на самия позитивистичен канон във философията и необходимостта на неговите предписания особено по отношение на разбирането на духа и на човека, то тази „основателност“ и нейната съмнителна необходимост са нещо твърде проблематично и затова аз ги оставям за открити въпроси на това изследване.

По-нататък идва една друга асоциация, която иска да ни предпази от размисъл за духа поради това, че той принадлежал на една извънфилософска сфера, а именно тази на религията, докато философията в днешния свят била изцяло еманципирана от тази сфера. Подобна асоциация-внушение изглежда на пръв поглед убедителна, особено от гледна точка на ерзацфилософията, наричаща себе си “марксизъм-материализъм”, която толкова време култивираше абсолютното неразбиране както на духовното, така и на религията. Апелирането към еманципираността на философията от религията, както и позоваването на свободата на философстването е крайна лицемерност на този материализъм, робуващ и служещ на една съвсем не възвишена като религията сфера, каквато е политиката, и затова тук не е необходимо да се занимаваме с подобни апелации. Същевременно на въпроса доколко философията е автономна по отношение на религията – представляваща извечна форма на духовност – не може да се отговори основателно без изследване на самата духовност като такава (или на духа като такъв), защото едва от разбирането на духовното по принцип може да се върви към неговата спецификация и проявление както във философията, така и в религията. Десетилетия обаче тъкмо това беше “terra incognita” на господстващата философия и затова в рамките на нейните представи не можеше адекватно да се постави самия въпрос, камо ли пък да се търсят добре промислени отговори на въпроса какво е духа или какво е това човек. А пред лицето на това празно място, което получихме като наследство от тоталното господство на марксистко-материалистическата ерзацфилософия, е неизбежно изправянето на мисълта пред проблематиката за духа и за човека. Предлагането на подобно изследване обаче не е резултат само на стремежа за външно запълване на този вакуум, а се диктува от по-дълбоки потребности на съвременното състояние на философстването, изискващо яснота и разбиране на тези толкова заплетени от традицията проблеми, които, както видяхме, бяха доведени от доскорошното философстване дори до невъзможността да бъдат изобщо поставяни. Разбира се, тук се представя само един опит за интерпретация и за разбиране, който се стреми да хвърли светлина върху тази проблематика от определена гледна точка – която преди не беше допускана – и затова този опит не се уповава от прекомерни надежди да постигне нещо повече от това.

Има и една следваща асоциация, която може да завладее съзнанието, когато се постави проблема за духа и за човека, и тя се свежда до изискването за неговото „конкретизиране“, до открояването на определен аспект на общия проблем за естеството им – за да е възможно задълбочаването на мисълта. Не е ясно обаче защо се смята, че стесняването е предпоставка за задълбочаване може би основанието да е това, че концентрираната мисъл, е по-проникваща, а може би икономията на интелектуална енергия да е по-скоро истинското основание за такава предпазливост и умереност на начинанията. Безспорно е обаче, че преди да си изследват конкретните проявления и аспектите е необходима яснота относно принципа, от който се определя същността, а също е потребно изнамирането на гледната точка, от позицията на която разбирането става възможно, коректно и оправдано. В противен случай е неизбежно блуждаенето и налучкването, което ни дава не друго, а само доказателства за своята неоснователност и слепота; заплитането в хаоса на подобен анализ и в неговата произволност може и да изглежда и да позволява изтъкването на някаква дълбокомисленост, но скоро тя омръзва и на самата себе си, а неплодотворността й няма как да бъде скрита. Същевременно едва ли може да се говори за избор на една или друга изследователска позиция, който да не се съобрази и да не изходи от “същината на работата” (Хегел), а тя именно налага в крайна сметка и гледната точка, и ориентирите, на които може да се опре първоначалното абстрактно намерение и желание за разбиране. Тъкмо това последното – същината на самата работа – беше за мен импулса, който направляваше търсенията ми, и за да го удовлетворя аз трябваше да отстраня от съзнанието си всякакви съображения, които можеха да ме отведат встрани от целта на изследването, преследващо единствено разбиране и яснота. Макар и трудно достижима, една такава цел си заслужава усилията.

Ако сполучим и успеем да освободим мисленето си от упоменатите асоциации, подхранвани от широката философска представа, то тогава пред мисълта се изправя сериозното и наистина трудното. Тук сложността не се свежда само до ориентирането на мисълта в множеството класически и съвременни философски традиции и нагласи – говорещи ни на различни езици – но и до закономерен избор на гледна точка, която да направлява и така да образува хоризонта на мисълта, стремяща се да проникне, да подчини на себе си и да изясни предмета си. Обикновеното „приемане“ и простото присъединяване към някоя философска традиция или нагласа, изглеждаща ни най-близка до собствения тип мисловност – без съотнасянето на предпочитаната традиция с останалите, или пък само със привидното съотнасяне, което толкова често се прави – не може да бъде смятано за коректно и основателно. Защото един такъв избор на гледна точка или принцип трябва да се предшества от строга обоснованост, която не може да бъде друга, освен откриване – чрез излизане на съзнанието извън всякаква традиция от представи – на налагащата самата себе си необходимост и разумност, която да е начало на едно истинско движение на мисълта, преследващо само разбирането и яснотата. Търсенето на ориентири извън, философските традиции – заради откриването на водеща нишка на мисълта, свободна от наслоенията и предубежденията на нагласи, които са родени от отживели времето си духовни ситуации – е първото условие за създаването на една собствена методология, предшестваща и определяща посоката и целта на предстоящото изследване. Същевременно тази методология трябва най-вече да изходи от оценката и разбирането на контекста, образуван от съвременността, от вътрешните насоки, на съвременното философстване – за да се впише в него, бидейки свободна от тежестта, с която обременява мисълта безрезервното й подчиняване на каноните на само една изолирана философска нагласа или традиция. От друга страна едва ли е възможна една такава свобода – макар да е твърде примамлива като идеал! – и затова методологията е тази, която трябва да реши как да се осъществи, естественото възникване на мисловния хоризонт на изследването, което едновременно трябва да има смелостта да не се подчини на вече готови представи, а също така и възможността да израсне на подготвената почва на съвременността, разбирана като цялостност и богатство от съществени позиции, нагласи и представи. Тази първа потребност от изработването на методологическите ориентири, определящи както целта на изследването, както и средствата, на които то може да разчита, обуславя съществуването на първата и необходима част на това изследване. Останалото не може да бъде друго, освен разгръщането на появилото се разбиране в неговите съществени моменти, извеждането на няколко възлови проблеми, чрез които разбирането да получи завършеността си като нещо цяло и единно – за да добие формата на изявена и съдържателна философска концепция. Моментите, които са обособени като глави, произлизат единствено от “същината на работата” – за която вече имаме готовност вследствие на методологията и нейния принцип – и поради това не могат да бъдат други. След тези така предварителни уточнения не ми остава друго,освен да тръгна по начертания път, осланяйки се – в едно изследване за духа това е напълно допустимо – на благосклонното разположение и подкрепа на безсмъртния Дух, без което едва ли нещо значимо може да се постигне.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s