ЕСКИЗ НА ЕДНА ТЕОРИЯ НА ДУХОВНАТА КУЛТУРА

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: ЕСКИЗ НА ЕДНА ТЕОРИЯ НА ДУХОВНАТА КУЛТУРА

Извървеният път на това изследване, както много често става, едва ли ни изведе до постигането и удовлетворяването на надеждите, които имахме при предприемането му; ясно е,че постигнатото всякога е малка част от желаното. Понякога обаче има самостойна ценност и самия стремеж към проясняване на неясното, към преживяване, със собственото сърце на нещо възвишено и „мамещо в далечината“ (Хегел), оная необяснима страст, която ни владее и ни води към трудното и мъчно постижимото, вместо да ни остави да бъдем носени от течението на лесното и готово даденото. И в моменти на отчаяние, препрочитайки тези страници, разбирам и се уповавам поне на тази утеха, която все пак ни предпазва от примирението и фаталната сладост на „нищонеправенето“ и свързаната с тях гордост на самодоволната от себе си мисъл.

С този текст се опитах да изявя смисъла на ония странни интуиции и “проблясвания”, които са ми се откривали при запознаването и по-нататък при задълбочаването в свидетелствата за човешкия дух от миналото и съвременността. Опитах се да ги обединя в нещо цялостно и единно, в което отделните добити и несъмнени положения да заемат своето място. Доколко намеренията ми за създаване и изразяване на един цялостен възглед по проблематиката, свързана с човека и духа, са реализирани в тези страници, е въпрос на оценка от читателя, от специалиста-философ.

Най-напред трябваше да бъде решен методологическият проблем, от който зависеше всичко останало. Преоценката на различните подходи и оформянето на пълноценна методологическа ориентация беше водещо в този първи стадий на изследването, най-трудния и най-съществения. Търсеният метод трябваше да бъде философски в истинския смисъл на тази дума, защото само така той можеше да бъде ефективен и плодотворен: естеството на изследваната реалност го изискваше в най-пълна мяра. Осмислянето и разбирането на човека и духа трябва да бъде приоритет на философията – и за това нейните средства трябва да бъдат адекватни. Освен да изразява човека и духа – същото правят и религията, и изкуството – философията трябва да умее да ги прави понятни и ясни за мисълта, т.е. още по-близки до нас самите.

Търсенията ми се свеждаха до определянето на такива методологически средства, които да приближат мисълта до вътрешното и специфичното на човешката и духовната реалност. Подходът ми се свеждаше до създаването на един теоретически образ на духовните форми, който същевременно да е с по-голяма плътност, конкретност, да е по-жив – и това, струва ми се, вече е по-достижимо в едно бъдещо приложение на методологическия инструмент в нови изследвания, които да третират специални въпроси. В този смисъл тук направеното е само ескиз на една възможна теория на духовната култура. Градивните елементи на тази плътност и съдържателност ги намерих в определянето на трите коренни типа човешки отношения – познавателно, ценностно и практическо – и в анализирането на тази триаспектност, в изтъкването й навсякъде, където се конституира и съществува духовното. Неговият живот може да се разбере чрез синтетичната представа, включваща органично тези три аспекта, духът е именно тяхното живо единство.

Вторият пласт на изследването се изрази в критическото отношение и преоценката на множество предубеждения и недоразумения, намерили място в натрапвалата цели десетилетия „единствена философия“, отхвърлянето на нейното повърхностно-елементарно отношение към човека и духа, довело до познатата й ненавист към тях. Показах корените на марксисткото неразбиране и отрицание на спецификата на духовните, културните и историческите феномени, свеждащи се до провеждането на една по същество позитивистка нагласа в крайно едностранчива и ограничена форма. Опитах се да посоча предпоставките в съзнанието на тази едностранчивост, нейната историческа и културна обусловеност.
Недоумението пред свободата, претендиращо да е философия или наука – което поради това само доказва своята непълноценност – навсякъде беше преследвано и изобличавано на страниците на това изследване.

Илюзиите, свързани с позитивистичното налагане на един идеал или канон за научност, незаконно привнесен в специфичната област на духа, бяха показани и определени именно като илюзии – с цел преодоляването на този толкова разпространен методологически парадокс. Защото прилагането на позитивистичния канон не дава нищо друго освен игнориране на уникалността на духовното, умъртвяване на живото в духа, изтъкването и поощряването на едно отношение към човека, което в крайна сметка потъпква неговото достойнство. Приложена към самите духовни форми, към философията, религията, изкуството и дори към науката, тази позитивистична нагласа довежда, както беше показано, до основно неразбиране на тяхната специфика, до неуспешни опити да бъдат реформирани с цел обезличаването им или, което е същото, с цел отнемане на качеството им да са духовни форми.

Изясняването на тези основни въпроси – разбира се в степента, която се оказа достижима тук – беше необходима предварителна работа, която, струва ми се, би подпомогнала по-нататъшните конкретни изследвания. Защото владеенето на един принцип на разбиране заедно с показаните средства за прилагането му никога не може да бъде излишно, особено когато се касае за такава фундаментална област на съществуващото – човекът и духът – която никога, щом не сме изгубили своята човечност, няма да ни остави безразлични.

БИБЛИОГРАФИЯ

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s