1.Преходът към постмитологичните духовни форми

ГЛАВА IV. ПЪРВО ОТНОШЕНИЕ: ЧОВЕК И СВЯТ. ЧОВЕШКИ ДУХ

1.Преходът към постмитологичните духовни форми

Този преход трябва да се свързва с разпадането на първоначалното единство, което имахме при митологията – тъждество на субективно и обективно; слятост на познание, ценност и практика – и обособяването на отделните духовни форми, явяващи се резултат на диференциацията в рамките на човешкия дух. Духът на човека при митологията се изявяваше като едно непосредствено единство. При разклащането на митологията – в резултат на развитието на човешката субективност и на чистите типове отношение, стоящи над нея, а оттук и на развитието на способностите на душата – се стига до обособяването на отделните форми на духа. „Митологическото миросъзерцание – пише М. Вунд – е основано върху пълната обективация на човешката личност – проекцията във външния свят на всички свои преживявания… Цялата Вселена е напълнена с духовния живот на човека, но субектът изцяло е принесен в жертва на обективното и от сферата на обективното приема заповедите на своите действия… Няма обаче и противопоставяне: на вътрешния глас в душата, на човека се отзовава в природата също такъв глас… самият субект за себе си се явява само обект сред обектите.” (14, 145-146) Вижда се дълбокото съзвучие на тази мисъл с казаното вече по-горе за митологическото миросъзерцание – една дума, която не бива да бъде гонена от философията.

Духовните форми, конституиращи се постепенно при разпадането на митологията, са форми, които като цяло изразяват едно човешко отношение към света, по своята съдържателност адекватно на цялото онова богатство на митологията като синтетична духовност, а различието, следователно, трябва да се търси в начина на организация, на формиране на това съдържание. Излиза че различието между митологията и постмитологичните духовни форми трябва да се търси най-вече във формалната страна, т.е. в начина на отнасяне към света, който можем да открием във философията, религията, изкуството и по-късната наука. По този начин се образуват нови синтетични форми на отношение на човека към света и към себе си, каквито са философското, художественото и религиозното. Това трябва да бъде изявено в особения им анализ, който ще предприема в тази глава. В началото обаче трябва да се спра на някои по-общи моменти, свързани с прехода към т.н. постмитологични духовни форми.

С началото на разпадането на митологията се знаменува началото на обособяването на отделните способности на душата, диференцирането им, а саморазвитието им по-нататък върви към тяхната автономия – независимо от преходите и взаимовлиянията между тях. Същевременно оная субстанциална за човека потребност от цялостност или тоталноет на отношението – която биваше удовлетворявана от митологията – си остава, не зависимо от тенденцията към „плурализъм“ на способностите на душата. Диференцирането на духовните форми се движи, следователно, от това противоречие между потребността от цялостност на отношението към света, от една страна, и обусловеното от чистите отношения към света развитие чред разграничаването на душевните способности, от друга. В логически, пък и в исторически план това противоречие не е могло да се решава иначе освен чрез обособяването на нови синтетични духовни форми – удовлетворяващи потребността от цялостност на отношението към света, от една страна – и същевременно на такива форми, които се опират на доминацията на един коренен тип – да ги наречем монотични форми от рода на науката. Поради това нека да наречем първите универсални синтетични духовни форми – защото синтезират в едно всички коренни и чисти човешки отношения – а вторите, по указаната причина – едномерни и монотични – като термините в случая не са от особено значение. Това разграничение трябва да го имаме предвид при поотделния им анализ.

Също така явно е, че синтетичните форми на духа – към които се отнасят философията, изкуството и религията – не могат да достигнат никога до оная изначална цялостност и синтетичност-синкретичност, която беше налице при митологията. Това се дължи на обстоятелството, че те синтезират вече разграничени и обособени коренни типове отношение, а не по принцип слетите такива, което имахме при митологията. Духовната история по-нататък не познава подобно наистина универсално отношение на човека към света и към самия себе си – достигащо дотам, че този човек един вид е “изгубил” себе си, своята самост, или пък наистина я е „намерил“ – което е изразено в една цялостна и единна духовна форма. В духовната история оттук нататък човешкият дух вече не е при самия себе си, както е в онова първоначално непосредствено единство със света, въплътено от митологията. Оттук тръгва вековната велика одисея на духа, който в историята по околни пътища е вървял към това безвъзвратно загубено – непосредствено единство.

Архаичната епоха, както е известно, е наречена от Фр. Ницше дионисиева, а постмитологическата, поради доминирането на разума над непосредствената чувственост на живота, – аполониева (82). Духът, както го разбираше този голям мислител, от Сократ насам и особено при християнската епоха, се оказва непълноценен заместител на живота, а нравствеността според него е израз слабост, на неспособност на човека да живее пълноценно – така, както „се е живяло“ в епохата на Дионисий. Духовната история по този начин се оказва непрекъснат упадък на жизнеността, който през втората половина на XIX век достига до най-ниската си точка, до „дъното”. Тогава именно в лицето на Шопенхауер и Ницше човечеството осъзнава и изразява този упадък – упадък и на ценностите – и пред него се откриват два пътя: пътя на шопенхауеровата цивилизация – отричаща чрез квиетизма волята за живот, и това е същата „задънена“ улица на християнството – и, също условно казано, пътя на ницшеанската цивилизация, която потвърждава волята за живот, чрез типа съществуване на „новия човек“, на свръхчовека, живеещ прекалено дионисиевски и, бих казал, митологически. Това екзистенциално основание, обосновано от Ницше като глъбинно основание на историята, когато се разбере адекватно, много може да ни даде – особено когато се опитваме да проумеем съдбата на човека и човечеството в толкова ирационалния XX век. По-нататък на отделно място ще се спра на този смисъл.

В духовната история е заложена, от друга страна, една тенденция към връщане на това единство, връщане към синкретичността чрез преодоляването на разпокъсаността на духовните изяви и на способностите на душата, или пък чрез търсене на корена, на онова непосредствено тъждество във всяка една от тях. Този въпрос се нуждае от по-подробно изследване, а това ще стане когато поставя въпроса за същността на митотворчеството на модерния дух в XX век, проявило се и в исторически план – „реалната история“ – като фашизъм и комунизъм, и в чисто духовен план – като влечение към синкретизъм, проявило се в отделните форми на духа, особено в изкуството и философията.
Поотделният анализ на всички духовни форми, към който пристъпвам, трябва да се сведе до изявяването на „differentia specifica“ на всяка една от тях в нейните съществени измерения. Методологическият принцип и общият възглед, които вече се оформиха, са предпоставка за постигането на тези цели.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s