2.Познавателното отношение

2.Познавателното отношение

Познавателно е това отношение, при което субектът, изхождащ от строго определен и диференциран интерес към обекта – интерес към познаване – се стреми да открие същественото на обекта сам по себе си, или такъв, какъвто той е, безотносително към нещо друго – освен към самия субект! – и, значи, да добие знания или познания, в които в определен вид се съдържа преработената от субекта информация за обекта такъв, какъвто той е сам по себе си. Обективността, добита като резултат на това отношение – и към която субектът се стреми, – се съдържа в знанията и е релативно свойство, представляващо адекватност на представата за предмета със самия предмет (вж 71). Неизбежният момент на неадекватност, съдържащ се в знанието, тук означава привнесено от субекта в представата му за обекта съдържание, което не може да бъде друго, освен собствено съдържание на субекта, негово вътрешно, субективно съдържание. В този смисъл С. Петров отбелязва: „Образността на съдържанието на явленията на познанието се състои в тяхното сходство с нещо от материалния свят… Тази зависимост ще наричаме обективно по съдържание, … а нямащите образен характер елементи не са обективни, а субективни по съдържание“ (89, 46), което може да се приеме за едно начално разграничение.

Неадекватността, породена от начина на формиране на собственото съдържание на предмета в представата за него, е още по-неизбежна, но тя се преодолява с уточняването на формалния апарат на познавателното отношение – в историческия процес на познанието. Първата неадекватност обаче не означава друго, освен субективно „изкривяване“ в представата на предмета „такъв, какъвто е“, привнасяне на съдържание, продуцирано от самия субект, и стремежът на познавателното отношение на човека е този субективизъм да бъде свеждан до минимума, възможен за дадения етап, на който познавателното отношение се намира – в името на по-пълна адекватност “обектна” обективност, по-пълно овладяване на предмета от знанието за него. Тук обаче ни интересуваше същественото за този чист и коренен тип отношение, а то е: обектът тук се отразява като тенденция такъв, какъвто той е сам по себе си, безотносително към всякакъв друг интересни стремежът на субекта е – елиминирайки самия себе си – да бъде изпълнен със собственото съдържание на обекта, което да стане съдържание на знанието за предмета.

Известно е обаче – и Кант убедително доказа това, – че в това познавателно отношение се съдържа тази ограниченост, че субектът не може да се добере до това, което иска, а именно, че „нещото в себе си“ остава недостъпно. Става така, че именно „вътрешната иманентност“ на предмета е недостъпна, а периметъра на това познание е „нещото за нас“, явлението, или предмета тъкъв, какъвто той ни се явява и такъв, какъвто ние сме в състояние да възприемем и след това да подведем под категории (вж 39). Причината за това е в субективните условия на познанието, а именно че това е човешко, а не абсолютно познание. Теоретическият разум на човека има значимост дотолкова, доколкото той подвежда явленията под закони, но когато дръзне да намери знанието за света сам по себе си и като цяло, той стига до своя предел, заплита се в антиномии и затова трябва да признае безсилието си и невъзможността да ни дава знания за нещата такива, каквито са сами по себе си.

Шопенхауер засили този момент (155), като твърдеше, че това познание се отнася до света като представа, подчинена на закона за основанието. Авторът на „Светът като воля и представа“ изхожда от предпоставката, че в представата обекта и субекта „вече се съдържат и се предполагат“ (155, 30). Затова, в съгласие с Кант той стига до заключението, че „нещото в себе си, или вътрешната същност на света, трябва да се търси не в тях (субекта и обекта, б.м., А.Г.), а извън тях, както и изобщо извън всичко само относително съществуващо“ (155, 40). Известно е неговото разбиране, което ще приведа, защото то ще ми послужи по-нататък: „Обективният свят, светът като представа, не е единствената, а само едната, като че ли външна страна на света, но той има още и съвършено друга, която е неговата същина, неговото ядро, нещото само по себе си; ние я нарекохме, по най-непосредствената й обективация, воля“ (155, 370).

Материалистическата и механистична представа за познанието, игнорираща и примитивизираща активността и съзидателната роля на субекта в познанието, не може да разбере потребността от друг тип познание, в което позицията на субекта към света е по-различна – и по-сложна. Това не е познание във формите на субект-обектното отношение и на логическата необходимост, а познание, излизащо извън тези форми и стремящо се да овладее света непосредствено – което е коренно различна позиция. За такъв род познание говори и Шопенхауер, при него това е непосредственото интуитивно улавяне на вътрешната същност на предмета от един субект, опитващ се да се “слее”, да се „потопи“ в дълбокото му естество – а не да се дистанцира от него, превръщайки го във външен и противостоящ обект. Този род познание, осъществяващо се извън и независимо от формата на субект-обекта, а също и на мисленето, концептуализацията, дискурса, образуването и боравенето с общи и мъртвородени понятия и пр. може да бъде разбран на примера на изкуството, пряко и непосредствено проникващо в сърцевината на нещата и успяващо по този начин да улавя техния дълбок и иначе недостижим човешки смисъл. И докато дискурсивното познание чрез понятия разцепва съществуващото на елементи, страни, детайли и пр., и го умъртвява – създавайки мъчносмилаемия инструментариум на науката, – то интуитивното непосредствено познание постига света в неговата цялост и в неговия живот, в неговата непосредствена пълнота. Пълноценността на двата рода познание е друг въпрос – който тук специално не можем да изследваме, – но възможността за две коренно различни познавателни позиции към света трябва да се признае. (Бергсон също обоснова това, виж 6) И другото, което трябва да признаем, е че типът познание, основаващ се на противопоставянето на субекта и обекта, ни дава знания за отношението между тях, но не и за пълнотата, иманентността и естеството на обекта сам по себе си.

Следователно чистото познавателно отношение, бидейки два рода – първият основан на формата на субект-обекта, и вторият, явяващ се непосредствено постигане на същността чрез сливането на субекта с обекта, – е първото възможно отношение, в което човекът встъпва, имайки пред себе си този свят.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s