2.Разбирането на живота

2.Разбирането на живота

Всяко човешко същество, доколкото живее, трябва да има яснота върху живота.

Едва ли обаче на всеки човек животът е ясен сам по себе си, макар че е възможно всяко живо същество да притежава някаква непосредствена и интуитивна яснота – която, подобно на сила, да стои в основата на увереността му в живота. Не може живото да е напълно оградено от живота, защото той, така или иначе, е в него. Разбирането на живота е истинската потребност на живота и,оттук, – на живеещите. За човека това разбиране е жестока необходимост и непрекъснато стояща пред погледа непосредствена задача.

Яснотата относно живота предполага светлина, осветеност, прогонване на сенките и мрака, които като че ли обвиват нашата обикновена представа за живота. Липсва ни упоритост и усърдие в разбиването и разсейването на този мрак.

Свикнали сме и ни е удобно да продължаваме да пребиваваме в своята половинчата ангажираност с живота, която не задава въпроси, не пита и не иска да разбере основанията, на които дължим своята все пак могъща пристрастеност към живота. Задоволяваме се и не търсим нещо повече от плоските, банални и изтъркани от употреба псевдомъдрости, изплували подобно на пяна на повърхността, под която гъмжи водовъртежът на живота. Всекидневието, заето единствено със самото себе си и със своята убийствена монотонност, не ни позволява да спрем и да се вгледаме в истинските измерения на ставащото със самите нас, на ставащото в нас самите. Заети с правенето на всевъзможни неща, ние се поддаваме на илюзията, че правенето е истинската самоцел – и затова не се опитваме да погледнем на него, бидейки встрани и независими от него, т.е. да хвърлим взор и върху правещият, върху онова, което живее. Заслепението, че животът е тъкмо това – „да правиш нещо“ и да не бъдеш бездеен – ни е обзело дотолкова, че забравяме простото, но затова пък фатално изискване: изборът е изцяло наш, ние самите сме резултат на собствения си избор и, следователно, моят живот произтича от моето автентично разбиране на живота. Лутането и случайният избор на някакви „неща за правене“ – каквито и да са, най-често подражание на другите, също като нас в здрача лутащи се – само и само да се демонстрира някаква привидна ангажираност с битието и живота, всъщност се явява тотално откъсване от естеството на битието, пълно дезангажиране с него, затваряне в празния формализъм на това „и аз също като че ли живея“, което се опитва да ни завладее и, накрая, кардинален отказ от свободата. Не е естествено да не разполагам, да не притежавам собствения си живот – така, както само аз искам, – макар че е съмнително дали той е само мой – след като не съм си го дал аз самият, а съм го получил незнайно откъде. Не бива вечно да налучквам, опитвайки се да се впиша в исконното вътрешно естество на живота, което така или иначе ме владее – независимо че не искам да призная това. Не бива да пропилявам живота си, да го проигравам и да го залагам, подобно на хазартния играч – овладян от глупава и жадна страст.

Животът, изглежда, се превръща в страхотно изпитание, жестока проверка и ходене из лабиринт, когато живея „ден за ден“ като жертва, просто обречена на живот и не искаща да разбере неговия смисъл. Не бива също да се оставяме на предубеждението, че животът е „вечна тайна“ за човека – макар то съдържа истински смисъл, който може да ни даде верна насока, вместо да предизвиква отчаяние и скептицизъм. Безразличието към живота е изключение, а не правило за живеещите, което ни подсказва, че животът сам по себе си е изначална ценност. От нас се иска просто да проникнем в основанията на влечението към живота, което намираме у себе си и долавяме у другите.

Проясняването на живота е проблем пред живеещия. Животът сам по себе си е проблем. Безсмислието на живота се дължи на липсата на яснота у оня, който се оставя да бъде овладян от това безсмислие. Тук, разбира се, не става, дума за рефлекси я, достигнала до това безсмислие като резултат на вглъбяването си в проблема, а за безсмислието, пронизващо всички жизнени дела на даден човек. “Живее, а не съзнава, че живее” – това е идеал на живота според Русо, но не и за тази непосредственост тук става дума. Безсмислието като рефлексия не е така коварно като безсмислието, прозиращо в живота – защото рефлексията всъщност е уловила смисъла в безсмислието и така по парадоксален начин му дава все, пак смисъл. Непосредственото и не знаещо за себе си безсмислие на един живот е самата безнадежност, е самата пустота. Тук не помагат никакви увъртания, фалшивата демонстрирана ангажираност с битието, за която вече стана дума, не скрива, а разкрива и изявява това отвсякъде прозиращо безсмислие. „Не зная защо живея“ – това категорично не се казва от никой, защото едно такова саморазкриване не е присъщо на модерния човек, такава искреност не е по силите му. Защото е привикнал непрекъснато да се крие – зад думи, зад маски, зад жестове и дори зад погледите. Но разбулването на тази обреченост на пустота спрямо живота е непосредствена задача за оня, който органически се отвращава, гнуси се, не понася такъв гибелен фалш.

Защото смисълът на моя живот се определя от моето разбиране на живота, от степента, до която съм проникнал в неговото неведомо тайнство. Живеейки, човек така или иначе си прояснява живота и достига до някакви прозрения – казваме: „Животът учи!“ – но как можем да бъдем сигурни, че нашите открития и увереността ни в тях не са самозаблуда? И най-вече не разчитаме ли само на това, че животът сам по себе си разрешава своите колизии – и не означава ли това, че се поставяме в позицията на наблюдател, който от брега съзерцава течението на “реката на живота” и не дръзва да се потопи и смело да плува в посоката, избрана от него самия? Нашата смятана за потопеност в живота и отдаденост на него не е ли фактически отстраненост от него, основаваща се на неразбирането му?
“Положението ни на Земята е неудържимо. Ако не намерим в този порой или просто река на живота нещо постоянно и безспорно смислено, за което да се държим, ни чака само ужасът от незнайния свършек.” – пише философа С.Герджиков (17А, 6). Живеейки в безметежност, предчувстваме ли този ужас или чакаме да се изправим в един миг абсолютно безпомощни пред него – когато е късно, когато сме “в лапите” му, когато ни е лъхнало вече леденото дихание на смъртта…

Илюзията, че живеем може да си остане наистина една илюзия – ако неизбежният илюзионизъм на живота не е наистина разбран и следователно из основи, подкопан. Аз не твърдя, че този така наречен илюзионизъм на всеки живот – усещането че “все пак” живея – трябва да бъде разбит и отстранен, защото не съм сигурен, че това би довело до истинско очарование от живота. Аз не вярвам в „планирания“ и „подреден“ живот и в някаква външна на живота цел, на която животът трябвало да служи – да си спомним „неспирния поток от блага“ и „всеобщото организирано щастие“ на комунизма! Напротив, смятам, че животът трябва да служи на живота, т.е. в неговото естество се съдържат всичките му цели. Дори изправен пред смъртта „имаш пред себе си като най-скъп спомен неща, които надхвърлят човешкото правене – даровете на живота“ (17А, 5). Затова изглежда трябва да се стремим да преодоляваме онова измамно усещане че живея – „все пак“, „просто така“ или „между другото“, – с което често скриваме даже и от себе си напиращата от най-съкровените ни дълбини и все по-засилваща се неудовлетвореност от този живот и съответстващото на нея чувство за празнота и абсурд на това, което “става” с мен и което едва ли заслужава да бъде смятано за живот. Такъв илюзионизъм, особено когато подхранва успокоението и сляпата увереност че „всъщност това и е животът“, трябва да бъде прогонван без жалост. Защото живеещият трябва да е наясно с живота, а също и с живеещото, със себе си – и няма как да избягаме от тази отговорност. Тя ни преследва, макар че ние трябва да сме преследващите я неуморно. Дори и любовта към живота, за която всички твърдят че я „притежават“, трябва да разбере самата себе си и своя извор.

Моето право да живея както аз искам и както намирам за добре не може да бъде основание за примирението ми пред така наречената „неразгадана от никои тайна на живота“, както и за отказа ми да преценя дали това, което “искам” и “намирам за добро” са истински и дали те не ме обричат на това да пропилея и да не намеря за себе си всичко онова, което животът може да ми даде. Спонтанно поисканото от живота няма как да не е истинско – коварни са неспонтанно, обмислено поисканите неща, от тях трябва да се пазим! – но нали хората все така спонтанно искат толкова несъвместими или отричащи се неща? Нали аз не приемам толкова много „цели“ или страстно желани неща на хората около мен, а и те не пропускат да ми отговарят със същото? Как да разбера този хаос, може ли да бъде разбран този свят на човешките стойности и цели. Дълбокомисленото обяснение, че “в тази сфера” всичко е относително и релативно успокоява част от философите, но тревожи останалите, а също – което е по-важно – с нищо не може да помогне на човешките същества, искащи да живеят и страстно стремящи се към живота. „Няма истина под това небе“ и “Един свят, лишен от ценности“ – такава мъдрост не е нужна никому. Бягството от истинската велика проблематичност на живота не е достойна философска позиция. Защото за човека, който иска да живее, това бягство е непостижим блян: не може да се избяга от „проблема живот“ и тук даже и смъртта не е спасение…

Трябва да бъдем силни в този живот, а не безпомощни, податливи на капризите на суетата. “Невиждането на смъртта и заблудата, че светът е ясно място, е упойка, която задържа човек на най-ниското стъпало на неговите възможности. Слабостта обрича на незнание, на тъмнина, на смърт без контрол. Тя обрича на безсъзнателност, на нищожност и небитие. Силата прави сила. Само усилията… натрупват личната сила и водят към други хоризонти” (17А, 206). Познаваме ли силата у себе си, грижим ли се за нейното събиране, противопоставяме ли се на разпиляването й?

Страстта към живота се дължи, вероятно, на ясния могъщ импулс към живот, който напира у силните индивиди, за които животът не е тайна, мъка или проблем, а непосредствена реалност и наслаждение. Вроденото интуитивно разбиране на живота, което подобни индивиди притежават, ги прави адекватни спрямо него, те не познават неудовлетвореността от живота, те не се питат как да живеят, а просто живеят. Малцина са обаче тези индивиди, чиято жизнеспособност е така непосредствена, силна и ясна. Затова аз тук питам: постижима ли е тази истина на живота или тя е само дар за малцина избрани? Имаме ли право да се стремим към подобен идеал? Дали мнозинството не е просто обречено на безстрастно живеене, което не познава живота и затова се крие от него? Едва ли, защото и тук, и там животът като възможност е един и същ и следователно задачата е просто да бъдем адекватни спрямо него, т.е. на основата на истинско разбиране, прозряло неговата същина, да живеем пълноценно, уверено, без илюзии, без маски, без фалш, без преструвки. Потребен ни е духът на живота, който единствен може да ни приобщи естеството на самия живот; ако го нямаме, ако сме встрани от него, то тогава нашият „живот“ е като този на рибата извън водата, върху сухия пясък…

Аз не се стремя към някакво ефимерно „знание“ за живота и не се опитвам да строя наука или дори някакво изкуство, които да ни учат на живот. Убеден съм, че подобни усилия по принцип са напразни – животът не се поддава на техническо усвояване и научаване, напук на писанията на толкова много психолози, пишещи дебели книги върху „изкуството да се живее“. Но една философия на живота, съобразена с неговото естество и изразяваща го, е най-висшето, което човек може да притежава и което му е потребно на този свят. Философията е сравнима по своята мощ и достолепие с религията и затова на нея също можем да разчитаме – когато се стремим към яснота и разбиране. Но не професионалната и школска философия – занимаваща се единствено със самата себе си, – а живата и разговарящата с човека философия. Тя разчита на заложеното у самия човек и на човека като реална субективност когато търси значимото за човека, а какво може да бъде по-значимо от живота и истината за него? Философия, която ни подготвя за нашата лична среща с духа на живота.

Една истинска философия на живота е тази, която обича живота и е привикнала да се вслушва в неговото велико тайнство. Тя не измисля из самата себе си и в самата себе си някаква премъдрост и не се опитва да се дистанцира, да стои извън и над живота, да го превръща в прост обект за познание, външно противопоставен й. Едно такова отдалечаване от естеството на живота, не й е присъщо, тя се стреми към максималното приближаване, сливане и потопяване в него, тя иска да се проникне от извиращата от него жизненост и да стане жива философия, с други думи – философия на живота в истинския смисъл. Тя се опитва да застане в съсредоточието на самия живот, да стане слово и говор на живота, тя иска да изрази чрез думите неговите естествени и вътрешни пулсации, неговия ритъм и патос, неговите протуберанси и трептения. Философия, която съдържа живота на живота, която е живот, изразен в слово – ето го мамещия в далечината идеал на тази философия. Органическото сливане и отъждествяване с живота до степента, на която можеш да кажеш “Да, ето това е животът!”е онова, с което иска да се гордее тази философия, в това се заключава нейната суетност. Слово, което съдържа в себе си първичната тръпка на живота, което е силно и могъщо като самия живот, което привързва читателя към живота и го причастява, към неговото дълбоко и изначално тайнство – ето я задачата, отговорността и мисията на тази философия, явяваща се тъкмо негова екзистенциална инициация.

„Да се излезе жив и силен от света и да се отиде възможно най-високо. Силата е в определен смисъл трансчовешка. Като съзнанието и разбирането тя може да прекрачи отвъд онова, което обикновено наричаме „човешка граница“.“ (17А, 207)

Има ли край това пътуване на човека към естеството на живота? Мистерия ли е животът, може ли неговата тайна да проговори?

Едно е поне сигурното. Животът не може да свършва абсолютно безславно – с преход към нищото. Защото “тук и сега” ние се подготвяме не за него, а за нещо незнайно, неведомо, но все пак възвишено като този живот…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s