3.Едномерното съзнание

3.Едномерното съзнание

Субстанциалистката ориентация на съзнанието сама по себе си не води до едномерност. На нейна почва е възможно да възниква и да се изразява многомерно съзнание, пример за което е средновековното християнско съзнание, а също това на Възраждането. Но вътре в субстанциалистката ориентация винаги съществува опасността от подчиняването на останалите коренни типове отношение на един доминиращ, и то най-вече на познавателния – което се реализира когато субстанционаливмът приеме рационалистическата си форма. Рационалистическият субстанциализъм е първата историческа форма, обуславяща едномерно съзнание. Аз тук с нея изчерпателно няма да се занимавам, тъй като ме интересува втората, възникваща при разложението на този тип субстанционализъм към средата на XIX век.

Европейският романтизъм като светоотношение и разбиране на света (нагласа и ориентация на субективността) е същевременно кардинална опозиция на рационалистическия тип едномерност и той подготвя почвата за преодоляването му чрез неговото отрицание и разрушаване. Романтизмът, както видяхме, издига друга алтернатива, тази на самостойната субективност, която се изразява чрез доминиране на ценностното отношение на човека към света и към самия себе си.

Това предполага – при запазване на органичността на свързването с останалите коренни типове – многомерно съзнание, което подкопа устоите на субстанциалистката едномерност и тази на антропологизма. Благодарение на това в средата на миналия век едномерното съзнание на рационализма беше изчерпано, симптом на което е разложението и опошляването на хегелианството. Възниква крайно интересна ситуация, в рамките на която възникват възможности както за поява на многомерност, така и за възникване и оформяне на нов тип едномерност, едномерността на модерното съзнание. Това едномерно модерно съзнание възникна върху отломките на субстанциализма и на основата на оформящата се тогава позитивна нагласа, за която казах, че е подхранвана от илюзиите на бурно развиващото се естествознание.

Аз повече няма да се занимавам оттук нататък с философското разглеждане на основанията, породили тази т.н. модерна едномерност на съзнанието. Преминавам към съдържателното й описание.

Това едномерно съзнание, имащо определена вътрешна форма, се изразява в две идентични по същността си разновидности, които се различават само по начина на изразяването си. Аз най-напред ще представя абстрактната схема на вътрешната форма на едномерното съзнание като такова. След това ще разгледам конкретно и поотделно и двете разновидности – тази на позитивно-сциентистката нагласа на съзнанието, нейния израз и влияние и, на второ място, ще се спра върху ориентацията на едномерния материалистически волунтаризъм, въплътен най-пълно от марксизма и неговата доктрина. В последната част на това изследване ще предложа едно виждане за пътищата за връщане на съзнанието към многомерност, което е насъщна необходимост за страните, намирали се толкова време под оловната тежест на комунистическото едномерно съзнание.

А.Формата на едномерното съзнание

След като за модерното мислене е невъзможна едномерност на същинска субстанциалистка основа, то съвременното едномерно съзнание, оформило се през втората половина на XIX век, стига до своята едномерност върху друго основание. Тази едномерност се базира на няколко градивни положения:

а.)Отричане на спецификата, на уникалността на субективността, на човешкото съществуващо;

б.)Свеждане на субективното до нивото на някаква безлична „обективност“ (природна, социална, надиндивидуална), т.е. търсене на основанията му не в самото него, а в нещо друго, външно на неговото естество, което се явява по такъв начин за субективността “образец”, „модел“, „идеал“, „норма“, “праформа” и пр.;

в.)На тази основа се обосновава отрицанието на свободата като „‘качество“ и формообразуващ принцип на субективното;

г.)Оттук вече е подготвено приемането на „дефиниция“ за човека, която да се съдържа предпоставената от дадените постулати, но подменена „негова“ същност;

д.)Изброените предпоставки довеждат до това, че всичко, което намира корените си субективността, т.е. е израз и модификация на човешката реалност – история, социум, култура, цивилизация – се тълкува и обяснява съобразно готовата предпоставеност, основана на игнорирането на собствената същност на субективността;

е.)Едномерността вече е налице: човек, свобода, живот, дух, история, социум и пр. се свеждат до носещото на готовата нагласа, а именно до такива производни на познавателното отношение – даващи ни прообраза на „обективността“ – абстракции като „план“, „закон“, „научен метод“, „съзнателност“, „необходимост“, “държава”, „база“, “надстройка”, „производствени отношения“, „обществено съзнание“, „класа“, „маса“, „партия.“, „обществен идеал“, „комунизъм“, „благоденствие“ и пр., и пр,;

д.)В крайна сметка общото, всеобщото, абстрактното, надличното, надиндивидуалното и пр. поглъща единичното, индивидуалното, конкретното, особеното и пр., нивелира го спрямо себе си, дава му своите качества, оразмерява го в едномерен план;

з.)Съобразно всичкото дотук ценно и значимо за човека се оказва раздутата до ранга на „всичко“ едностранчивост, имаща абстрактно и отдалечено отношение към него;

и.)В практически смисъл неизбежно следва това, че субективността и нейните проявления трябва да бъдат преформирани и преобразувани съобразно така-и-така установената по незаконен начин „същност“, и ако неподатливостта на субективността другояче е непреодолима, то тя трябва да бъде вкарана в зададените й тесни рамки с всякакви други средства, чрез насилие, чрез разрушаване на всичко естествено и исторически възникнало, чрез разбиване на традицията, вековните ценности, институциите на свободата, чрез строга регламентация на обществения и частен живот на индивидите, на духовното развитие, на културата и пр., чрез създаване на атмосфера, на стерилност, в която да се движат сенките и фантомите на безликите и несвободни (не)човешки същества – същества, лишени от своята човечност;

й.)Така „обективизмът“ на едномерната нагласа преминава, в своята противоположността именно в един краен и несрещан по-преди в историята волунтаризъм, изхождащ от тоталното неразбиране на човека, живота и историята;

к.)Движещото на този всеобхватен процес на разрухата са абстрактните едномерни представи за „новото“, а именно „нов свят“, „нов човек“, „нов живот“, „нов ред“, „нова нравственост“, “ново изкуство“, „нова култура“ и пр.;

л.)От едномерното съзнание, следователно, постепенно възниква едномерно битие, едномерността пронизва всичко, картината на света се елементаризира, опростява, изкривява, огрубява, стерилизира, опошлява; поради това всичко губи нормалния си и човешки смисъл и вместо него се закрепяват чужди нему значения; това е причината за възникването и разпространението на митологизиращи елементарни идеологии, парализиращи способността за реалистична и адекватно оценяване на истинските значения и смисли;

м.)Властта се оказва мнимият компенсиращ механизъм, даващ илюзията за сила, господстваща над живота и битието; илюзионизмът е съществена черта на едномерното съзнание, чрез който то си осигурява липсата на безпокойство, бягайки от тоталната си неудовлетвореност от живота;

н.)Като резултат се появява ситуацията на дезактивираност и отчужденост на (не)човешките същества, поставени в един противоестествен и агресивен свят на господстващата безличност и надиндивидуалност, а също и посредственост; възниква крайна партикуларност на обществото зад маската на демонстрираното „единство“.

Тези са някои основни моменти, чрез които може да се изрази същността на едномерното съзнание; те са достатъчно общи, за да може от тях да се извлече останалото, т.е. всички конкретни измерения и прояви на едномерността в сферите на живота- политически, юридически, идеологически, битови, социално-психологически и пр. аспекти и проявления. Господството на безличната тоталност на едностранчивата “обективност” и „позитивност“ като същност на едномерността на съзнанието и битието е общата формула, под която могат да се подведат явления от толкова различен порядък, интересуващи историка, социолога, психолога, политолога, изследователите на този тип съзнание и поведение.

В.Едномерността от позитивно-сциентистки тип

Тя се прояви като страна, на съвременното западно съзнание на XX век. Характерното за нея е това, че тя съдържа само теоретико-познавателните и мирогледни компоненти на едномерното съзнание, без да може да постигне завършеността си като практика, поведение и история. В този смисъл тя е само едномерно съзнание, което не може да моделира съобразно себе си едномерно битие. В практически аспект обаче тя има известни проявления като култура и като стереотипи на индивидуално поведение и отношение (изразяващо се по-скоро като стремеж към екстравагантност, например от рода на „привързаността“ на лорд Чарлз П. Сноу към… комунизма и социалистическия реализъм“), а също и като тенденции в развитието на науката, за които в това изследване отделихме достатъчно място – особено по отношение на техните реминисценции в сферата на духа и културата. В обществен план такива тенденции са технократизма, прагматизма, един или друг умерен и едностранчив практицизъм и пр. Важното е, че те съсъществуват, потопени в общата атмосфера на многомерността на западната култура и на западния начин на живот.

В.Цялостно-едномерният комунистически волунтаризъм

В анализа на формата на едномерното съзнание аз съзнателно акцентирах върху елементите на този комунистически волунтаризъм, показвайки разгръщането му в логически план. Същественото, което тук искам да отбележа, е това, че той представлява цялост и завършеност на едномерността, която историята не познава, тъй като обхваща всички сфери на живота – индивидуален, социален, духовен, културен, исторически. В продължение на изследването аз отбелязвах моментите, които представляваха интерес от гледна точка на неговата задача – анализ на духа и неговите форми. Затова тук не е наложително да се разпростирам допълнително. Ще отбележа само това, че комунизмът е варварски пробив в човешката история, донесъл невиждана по-рано трагедия и разриха на живота и неговите исконни ценности. Интересно е да се запитаме само защо обществото и човешките същества в първите десетилетия на ХХ век се оказаха все пак податливи на тази проказа.

Това е сложен въпрос, но тук може да се каже поне следното. Допълнително основание за този волунтаризъм може да бъде намерено в склонността на усложненото и обременено съзнание на XX век да се откаже от свободата като корен на тази сложност и на това бреме. Това съзнание не можеше да понася антиномизма на свободното съзнание и душа, неговите мъчителни колизии и изпитания, полюсите, които непрекъснато трябва да бъдат примирявани. Отказът от свободата (виж 138А), съзнателното потъпкване и изкривяване на усложнената многомерност, оразмеряването й съобразно нещо просто, еднозначно, се оказват „спасителния“ илюзионизъм на това съзнание, бягащо от многомерността в черната кутия на фикцията, на едномерната социална маниакалност, на едностранчивата воля към власт като компенсация на своята жизнена непълноценност. И тъй като животът по принцип, а също и през втората половина на XIX век е застрашително за него богат и многоизмерен, то вълната на марксистката едномерност повлича със себе си много слаби и непълноценно съществуващи индивиди. Компенсаторният механизъм на марксистката доктрина за тези слаби и нещастни съзнания е основното, което подхранваше тяхната амбиция да достигнат до мнимо признание; и те го намериха на попрището на историята и политиката, в криминализирането на тези прояви. Резултатът от всичкото това е налице: разруха, аморализъм, изкривени и непълноценни съзнания.

Единствената може би надежда се крие в следното обстоятелство. Сферата, в която блудстваше и паразитираше комунистическата доктрина и идеология, беше обаче не сферата на субективността на човека, а само на такава нейна част, каквато е „съзнанието“, податливо на подобен род въздействия и манипулации – не душата, не „сърцето“, а само голия разсъдък. Останалата, собствено интимна сфера на субективността, а именно чувствата, вярата, волята, безсъзнателното, самосъзнанието, не можаха да бъдат подчинени на разсъдъчните въздействия от страна на комунистическата едномерност, тъй като те по принцип не й принадлежат. Затова тази едномерност не може да роди нравственост, духовни и морални ценности, култура в истинския смисъл на тази дума, а само произвеждаше сурогати, непълноценни заместители. Именно до това се свеждаше и обречеността на този тип съзнание: то не може да се разположи във вътрешното, субективното на човешките съществата да успее да ги подчини изцяло на себе си. Затова стереотипите и нагласите на това „комунистическо съзнание“ изцяло имат разсъдъчен характер, те не изразяват цялостна ангажираност на субективността, причастност към тях, а се свеждат само до спекулация, явяваща се стремеж към изгода, или компенсация заради непълноценност или поради умствена ограниченост, или пък в най-тежките, но затова по-масово срещащи се случаи – всичките дефекти, взети заедно. Затова, впрочем, при сгромолясването на комунизма никой от „адептите“ му не пророни сълза заради него самия, макар мнозина да ревяха – и продължават да реват – за привилегиите си, за ползата си от него, за материалните си „придобивки“ и „присвоявания“, за властта си и пр.

Самият живот е основният „враг“ на комунистическата едномерност, която затова безуспешно се опитваше да го задуши. Животът и любовта към живота подрониха и размиха принципите на едномерността, която започна да се изражда в една странна неедномерност, довела в крайна сметка до гибелта на комунистическия волунтаризъм.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s