ноември 28, 2007

3.Епохите на духовната история

3.Епохите на духовната история

Време е да пристъпя към дедуцирането на епохите на историята на философията, които са и епохи на духовната история изобщо. При разглеждането на всяка епоха аз ще давам допълнителни основания за подобна периодизация, произтичаща от разбирането на вътрешното развитие на принципите. Ще посоча и принципите на съществените философски системи, които в своето единство определят парадигмата на епохата. Ясно е, че тук изложението върви в един ред, който е обратен на пътя на мисълта, извървян при определянето на принципите и епохите. Аз вече казах какви са основанията за такъв подход.

Епохите на духовната история в тяхната последователност са:

А.Епоха на непосредственото единство на субективното и обективното.

В наименованието на епохата е обозначен нейния принцип, свеждащ се до абстрактна хармония и тъждество на субективното и обективното. Трябва да се отбележи и това, че тук субективността на човека е неразгърнала се, съществува по-скоро само като възможност за субективност. Затова по-коректно е да се говори за тъждество на човек и свят, като се има предвид архаичният човек и света на този човек.

Непосредственото единство на човек и свят, което имаме при митологията, е основата за развитието на митологията като особен тип духовност. Синтетичният исторически анализ, който тук предприемам,има задачата да очертае някои допълнителни, освен вече изявените, възлови моменти на този тип духовност.

Във формален, а също и в съдържателен план, символизмът на митологичното отношение към света е твърде съществен момент, отбелязан още от Хегел (142). “Първата предпоставка за ставането на символичното – пише той – е тъкмо онова не създадено от изкуството, а намерено без него в действителните природни предмети и човешки дейности непосредствено единство на абсолютното и на неговото съществуване в света на явленията” (142, 1, 449). Съобразно това „божественото се осъзнава като единно със своето налично битие в природата и в човека“ и затова „всъщност не може да се говори за разлика между вътрешно и външно, между значение и образ… между душа и тяло, между понятие и реалност; телесното и сетивното, природното и човешкото не е само израз за едно значение, което трябва да бъде различавано от него… а има само непосредственото настояще на един предмет, който е Бог или Божественото” (там, 450). Така отделният действителен човек, слънцето, планините, реките, луната, отделните животни като бика, маймуната и пр. се смятат за непосредствени Божествени съществувания и се почитат като свещени, тъй като в рамките на митологическата представа са годни да символизират Божественото, Абсолютното, обхващащо в себе си всичко. Хегел също отбелязва и тази особеност, че светлината в нейното природно съществуване (Слънцето, звездите, огъня в неговото светене и пламтене) се приемат за Абсолютното; “значението не е отделено от неговото съществуване, от светлините…; светлината се взема също така в смисъл на доброто” и то така,че „тя не се смята само за образ на доброто, а самото добро е светлина“ (там, 451). Затова в най-древните митологии Божественото се мисли като неотделимо от сетивното му налично битие, все още е невъзможно схващането му като субект, като личен Бог, Бог остава в „съществуващите особености и единичности“. Съобразно принципа на митологията като изначална духовност възниква една коренно самобитна картина на съществуващото, мистична по дух, защото сковава битието в едно застивало всеединство, в което човекът има статута на всичко останало, ритмично живеещо в единния си живот.
Но тъкмо на тази основа митологичната духовност е преизпълнена с богати съдържания, защото липсва диференциране на субективно и обективно – което при появата си постепенно разрушава хармонията на Единно и Всичко, тяхната същностна органика. Тази последната остава и приема формата на идеал за постмитологичните духовни форми, недостижим образец и цел. Духът в рамките на митологията живее своята непосредствена пълнота и намира абсолютното удовлетворение от един такъв Вечен живот, който извира отвсякъде и намира себе си навсякъде, във всичко живеещо. Затова онтологичната носталгия по тази субстанциална пълнота и единство на човек и свят е неотменен спътник на културата от стадия на „историческото съществуване на човека“ (М. Елиаде).

Съответно на това духовните потенции на човека са събрани в едно всепроникващо чувство, крайно интензивно по своята изява, което одухотворява и твори със самото си явяване и разпростиране. Погледът на архаичния човек непрекъснато твори света художествено-философски-религиозно, това е завършено и актуално проявяващ се човешки и духовен поглед. Субективността тук преди да се е появила е надмогната, в кардинално онтологически план, което по същество е един неосъзнат мотив, стремеж и двигател на постмитологичната култура, искаща чрез субективността да постигне надличния и надиндивидуален Дух, в който тя е снета.

Първоначалното непосредствено единство на духа, което имаме при митологията, по-нататък се разпада на отделните духовни форми, всяка от които със специфичните си средства се стреми да реконструира това единство и да постигне неговата пълнота. Но едва те всичките (и нито една сама за себе си) са в състояние да го постигнат, изразявайки една диференцирана и поради това усложнена духовност на постмитологичната култура. Графически конституирането на духовните форми от общия им корен може отчасти да се изрази със следната схема, която съдържа всички недостатъци на едно схематично и абстрактно представяне:

…………………………………………..СУБЕКТИВНО……………….
…………………………………………..НРАВСТВЕНОСТ……………
………………………………………….ИЗКУСТВО…………………..
ПЪРВОНАЧАЛНО……………………..РЕЛИГИЯ………………………УНИВЕРСАЛЕН СИНТЕЗ НА ДУХА
НЕПОСРЕДСТВЕНО………………….ФИЛОСОФИЯ………………….
ЕДИНСТВО…………………………..ПРАВО И МОРАЛ………………
……………………………………………НАУКА………………………
…………………………………………..ОБЕКТИВНО…………………

КОРЕНЪТ И РАЗКЛОНЕНИЯТА НА ДУХА

Пунктирната линия в средата е проекция на първоначалното непосредствено единства на субективното и обективното в митологията. Митът и символът са формата на изразяване на поражданите в нейните предели богати съдържания. След разпадането на митологията най-близо до това единство са философията, религията, изкуството. Останалите форми и изяви (нравственост, морал, право и наука) са разположени между двата полюса на субективното и обективното.

Б.Епоха на абстрактната субективност

Тази епоха обхваща времето от появата на философията и другите духовни форми, преминава през тяхното развитие няколко века и стига до първите векове на новата ера, свързани с появата на християнството и утвърждаваната от него мирогледна и ценностна ориентация и система. Свързвам този огромен период от близо десет века с принципа, обозначен в наименованието на епохата, защото в него философията и духът работят упорито за решаването на великата задача: конституирането на човешката субективност и възникването на цялата многолика система от отношения, в които тя встъпва със света и със самата себе си.

Началото на тази епоха особено силно е обременено с цялата съвкупност от представи, нагласи и ценности на митологичното „съзнание“. Първото, което трябва да се има предвид, е това че обособяването на субективност и обективност, външно положена, на нея – основа за конституирането на духовните форми – е един процес в пределите на тази философия и на тази възвишена епоха. Следователно в нея философстването и философията не възникват на своята собствена почва – развито отношение между субективното и обективното – а самите те в процеса на развитието си създават постепенно “почвата”, от която израства тази основна обособеност на субективно и обективно.

Другото, което е съществено и което е вторият аспект на този процес, е интензивното развитие на човешката субективност, самоосъзнаването й като такава. „Тази субективност постепенно в своето начално разгръщане започва да се еманципира, да губи субстанциалните си връзки с Космоса и Цялото, който в пределите на митологията представляваше едно изначално и непосредствено единство, единен жив организъм. Това единство се разколебава, но връзките на душата с Космическата Душа не са се прекъснали, особено здрави са се оказали тези връзки в пределите на източната философия, религия и на източния мироглед. Този сложен духовен процес на еманципиране и конституиране на човешката субективност в най-ранния й стадий го обозначавам като епоха на абстрактната субективност. Тя е „абстрактна“, защото тук, първо, субективността е “в себе си”, неразгърнала се, още във формата на потенция и, второ, защото субективността започва едно мъчително движение към самата себе си, израз на което са и древните философски учения, и класическото изкуство на Изтока и на стара Гърция, и религията на тези народи на степента, на която се намират. Това е общото като основание или парадигма на този духовен процес; принципите на отделните философски учения се явяват моменти на парадигмата, гледни точки и логически възможности за познаването й и за изразяването й.

Типологическото различие между източната и древната гръцка философия може ясно да се схване ако се изходи от Хегел. Той пише че “там, където моментът на субективността не се е появил, както е в Изтока, религиозните представи не са индивидуализирани, а имат характер на общи представи, философски мисли… В източните религии главното отношение е това, че само единната субстанция като такава е истинното, а индивидът няма в себе си и не може да получи каквато и да било ценност, доколкото той се запазва в противоположност на биващото в себе си и за себе си; той може да има истинска ценност по-скоро само чрез отъждествяването с тази субстанция, в която тогава той престава да съществува като субект, изчезва в безсъзнателното” (144, 1, 225-226). По този начин на Изток единството не се разпада, а бива запазено и трансформирано, което дава своето отражение върху цялата мисловност и духовност, характерна за Изтока. Тази съществена нагласа на източното съзнание – абсолютната тежест и доминация на субстанцията в противовес на индивидуалния субект – довежда до твърде различния и особен път на Изтока в сравнение с този на западното съзнание и култура. В определен смисъл поради това може да се твърди, че източното съзнание „застива“ и остава в рамките на принципа за тъждество на субективното и обективното, или поне не го отрича така кардинално както западното съзнание, което тръгва по свой път в лицето на гръцката философия.

„Гърците имат предпоставка толкова много, колкото са произлезли от самите себе си – пише Хегел – тази предпоставка е историческа. Схваната в мисълта, тя е източната субстанциалност на единството на духовното и природното. Тя е природно единство. Да произлиза само от себе си, да бъде в себе си – такава е другата крайност на абстрактната субективност…“ (144, 1, 258). Съобразно това „най-великото у гърците са индивидуалностите: тези виртуози на изкуството, на поезията, на пеенето, на науката, на правдивостта, на добродетелта“ (там, 259). Този е принципа на гръцкото мислене – субективността като “проста душа, която обаче вътре в себе си става изворът на богатството на един по-висш идеален свят, на света на мисълта” (там, 259)

Това че принцип е “абстрактната субективност” не означава, че природното и духовното се изгубват в изявяването на една формална, „празна“ субективност; принципът на субективността в тази епоха е абстрактен доколкото „духовността остава господстващия, определящия субект“ (Хегел), а субективното се мисли като проекция и индивидуализация на тази духовност, като мяра, хармонизираща и съгласуваща природното и духовното в прекрасните творения на гръцкия дух. Хегел пише, че гръцкият дух е „мярка, яснота, цел, ограничаване на образованията, свеждане на неизмеримото, на безкрайно величественото и богатото до определеност и индивидуалност“ (144 , 1, 259). Свободата на тази абстрактна субективност е също абстрактна свобода, т.е. формална и природна, проста противоположност на робството, като и двете са по природа дадени, а не добити и постигнати чрез рефлексия и субективно усилие, не като самостойно съзнание и воля. Деянията на отделния субект, абстрактно съзнаващ се ката такъв, са изцяло зависими от една извън него лежаща предопределеност (Мойрите, Парките) и тази неизменна съдба се преживява от него като обреченост, като висша справедливост дори и в своята трагичност за индивида (Едип). Затова и грешникът-софист задава неудобния въпрос „А защо тогава мен съдиш?“ на опитващия се да му търси някаква отговорност Зевс, на което богът, сам подвластен на Мойрите, няма отговор; успява да каже само изразяващото безсилие: “Върви и гледай да не научиш и другите смъртни да задават подобни въпроси…“.

Гръцката философия въпреки цялата си многоликост изцяло е в пределите на абстрактната субективност като принцип. Нейните алтернативи в лицето на софистите и стоиците, на Сократ и Платон, на епикурейците и скептиците, та дори и на Аристотел и неговите последователи е обединена в корена си от субективността като схващан абстрактно принцип и от опитите този принцип да бъде мислен дълбоко; оптиката на абстрактната субективност, нейната гледна точка се явява изходно начало и водеща нишка, пронизваща същината на античното философстване и философия. Натурфилософското размишление не намира отзвук и разпространение, гръцката душа и нейната нагласа спрямо света остава чужда на обективиращото позитивно мислене: на Аристотел Диоген Лаерций отделя толкова място, колкото и на Хрисип. В същото време възхищението на Гърция и Рим към Сократ не знае граници и този феномен е изпълнен със символичен смисъл: Сократ и неговото мислене олицетворяват субективността, за първи път застанала пред света със своите питания, с питанията към самата себе си. „Познай самия себе си“ и “Човекът е мяра на всички неща” е гръцката философия и мироглед в две изречения.

Пътят на субективността започва от Гърция и това е началото на собственото духовно развитие на Запада; на този стадий на духа субективното е разбрано абстрактно, негов идеал е „калокагатията“, абстрактното единство на вътрешно и външно, на добро и красота в сетивна форма, абстрактната хармония на двете. Красивата и добра субективност на човека е безкрайно общо определение, в него се синтезира възвишеността с безсилието на гръцкия свят, изправен пред универсума на човешката субективност, този чист и трогателно дълбок порив към него.

В.Епоха на абстрактната хармония на субективното и обективното

Във времето на римския декаданс настъпва изчерпването и израждането на принципа на абстрактната, субективност. Външните симптоми, на този процес са упадъкът на нравите, аморализмът, изразите на една вакханалия на абстрактната субективност, стоическото вглъбяване в нея и абстрактното самосъзнание за една вътрешна абстрактна свобода, стигащо и до маниерност, празнотата на емпирическото съществуване на индивидите. От друга страна сякаш за уравновесяване на тази насока имаме суровото господство на една външна безлика обективност в лицето на Държавата (и Императора) и свързания с нея също така вече само претенциозен и не всяващ страх суров римски дух. Произволът, източник на който е тази господстваща външна обективност, довежда до отчаянието и трагедията на абстрактната субективност, до кризата на съществуването, обозначавана като „римски декаданс“. В безвремието на този упадък в недрата на римския свят се ражда и започва да набира невиждана сила едно мощно духовно движение, свързано с името на Христос, което носи нови ценности за човека, нова нравственост, нова философия. Започва установяването на един кардинално нов духовен космос върху корените на нов принцип, космос, който не залязва вече две хиляди години.

Абстрактна е тази хармония между субективното и обективното, защото тя се схваща не като завършено налично състояние, а като трябване и като висша цел, като едно дължимо примирение на двата модуса в духа, явяващ се израз на Божията същност. Квинтесенцията на дълбоката представа, лежаща в основата на Христовата религия, е достигането до истинското понятие за свобода, което става възможно едва чрез принципа, хармонизиращ субективното и обективното в духа. Хегел, след като разглежда принципа на християнството, изтъква това, което тук ме интересува: “Задачата на света е да вкара в себе си тази абсолютна идея, да я направи действителна в себе си, за да се примири той с Бога. „Сърцето“, това ще рече субективният човек като този, а благодарение на този принцип този човек има по-друго място, отколкото по-рано; съществено е участието на този субект. Субектът е предмет на Божията милост, всеки субект, човекът като човек има безкрайна ценност, той е предопределен да приеме в себе си Божествения дух, а този дух е Бог, Човекът е предопределен да бъде свободен, той тук е признат като свободен сам по себе си; тази свобода на субективността отначало е все още формална съгласно принципа на субективността” (144, 3, 95-96). Виждаме че тук човекът вече не е безразличният човек като такъв, абстрактният човек и абстрактната свобода на такъв човек,която имахме при гръко-римския свят; в християнския мироглед се има предвид този, конкретният човек с тази конкретна негова душа и сърце. Постига се въплъщаването на идеята за „човека като такъв“ в отделния, този човек, постига се за първи път мислене на индивидуалността като същностно отличие на човешкото – за разлика от всичко на този свят съществуващо. Следващата стъпка, която Хегел свързва с този мисловен процес, е признаването на безмерната ценност на въплътената в „това лице“, в „този индивид“ субективност – понеже в нея е проецирана Божията същност. Това е фундаментален изходен пункт на рефлексията за човека, който се свързва с Христовата религия; подобна представа не може да се намери в гръко-римския свят, още по-малко пък в източния. И като трети необходим момент в развитието на принципа се стига до признаването на човека на свобода на волята, човекът се оказва свободен „сам по себе си“ и “като такъв”, нещо повече, той е предопределен, „орисан да бъде свободен“ (Сартр). Човекът вече има възможността да избира, достигането до разбирането за автономността на избора е кардинален поврат в отношението към човека, и в разбирането на човека, осъществен в рамките на християнството. Човекът е уникално същество, което няма право да избира само едно нещо – че е свободно. И тъй като човекът не е овладян от това съзнание за свобода и не е „приучен“ да бъде свободен, християнската религия се заема със световно-историческата мисия да култивира самосъзнанието на човека за свобода; това е великата роля на християнството в историята на човешката духовност и култура. За да изявя по-плътно същественото на този поврат съм длъжен да се спра на философското съдържание на Новия Завет, в който е въплътен принципа на епохата и парадигмата, на западната култура изобщо.

Богът на иудейската религия е суров, той изисква подчинение; той дава на израелския народ чрез Мойсей заповедите и очаква подчинение. Дължимото човешко поведение, описано в Стария Завет, е изпълнение на заповедите и оставането верен на Бога въпреки всичко, което може да сполети човека (Йов) – Бог изпитва силата на вярата, пращайки изпитания. Така Абсолютното се оказва една външно налагаща се обективност, която поглъща индивида, нямащ ценност само по себе си, а само доколкото се отказва от себе си, от своята самост и субективност. Тук родството с принципа на източната духовност е налице. Но това външно подчинение се оказва изчерпано, то не може да удовлетвори човека и да бъде вечно: израелският народ до ден днешен очаква месията. Защото едно такова налагане на субстанцията, Абсолютното и Висшето си остава чуждо на формиралата се човешка субективност.

В противоположност на това Христовата религия снема трансцедентността на субстанцията: Христос е Бог, но е и човек, Той е Син Божи, роден от една жена. Освен това Христос-Богочовекът със своята жертва носи изкуплението на човека като нравствен пример и спасението на човешкия род, което предопределя това вярата да бъде нравствен дълг пред саможертвата на Спасителя. Така отношението между човека и Бога е отношение на любов, дълбоко интимно и душевно отношение, а не подчинение, не зависимост от едностранен характер. Човекът сам решава дали да върви с Бога или против Бога, да следва, или не нравствения образец по повелята на дълга и на съвестта си; вярата в Христос е въпрос на личен избор на индивида, определян единствено от висотата на нравственото му съзнание. Човешката субективност се избистря като се индивидуализира, получава конкретен облик – наличен е само този човек с неговата вяра, сърце и душа, нищо останало няма значение. Човешката общност се разглежда като обединена от духовна връзка съвкупност от свободни индивиди, община, общност от индивидуализирани и своеволни единици. В тази ценностна система изборът е автономен, по повелята единствено на сърцето и съвестта, човекът сам, без принуда, избира пътя на съществуването си. При наличието на такава истински разбрана свобода са възможни и изпълнени със смисъл ония значими за съществуването “неща”, немислими преди, а именно: нравствената отговорност за “содеяното”, нравственият дълг към себе си и към ближния, не като външна или наложена отговорността по собствено убеждение, дължащо се на това „аз иначе не мога“, т.е. на вътрешна необходимост, грехът, изкуплението, опрощението при разкаянието, нравственият живот на човешката общност, подчинен на примера и земния живот на Христос – регламентиран от празниците на Свещената история, от религиозния календар, съответствуващ на годишните времена и природните цикли – и пр. Поразително е това дълбоко разбиране на човека, на неговата същност и съществуване, което може да се намери в Новия Завет, и особено в „рефлективната“ му част, в Посланията на Св. Апостол Павел – този най-голям познавач на човешката душа. Затова текстовете на Свещената Книга си остават най-здравия фундамент на общочовешката култура и на духа, въплътен в нея.
Религията е доминанта на тази епоха, защото единствена се оказва в състояние да поеме исполинската мисия: да култивира векове наред новата нравственост сред хората, новия мироглед на свободния човек. Нито философията, нито изкуството могат да й съперничат по сила на внушенията, по характер на въздействията, по дълготрайност на формираните сред народите представи, а също и по синтетичност, обхващаща както представи, така и ценности, така и изисквания, регламентиращи практическия живот. Религията е единствената духовна форма, която е била в състояние така да се институционализира, че Църквата е могла да поеме и да регламентира всички страни от живота на човешката общност. Векове наред Църквата работи и полага неимоверни усилия да внуши и да превърне в жизнена плът цяла нова мирогледна система и чувствителност, духовния космос на християнството и на модерния свят.

Философията – като философия и като теология – и изкуството с достъпните им средства също съдействат за налагането на принципа на християнството и на епохата. Това е време на една интензивна и проникновена духовност, на възвишен и богат вътрешен живот на субективността в колизията й с Божественото, време на усърдно градене, в което неимоверно се заздравяват основите на модерния свят. Мисълта на тази философия е в търсене на понятиен израз на дълбокото субстанциално съдържание на принципа и на епохата, в търсене на „всечовешки значимата субективност“ (В. С. Соловьов).

Но с Възраждането (и на античната култура) в края на Средновековието започва ново бурно развитие на човешкия дух; започва нова епоха на неуморния дух, която все още не е завършила. Установява се парадигма, отвъд която нашият свят не е отишъл.

Г.Епоха на самостойната субективност

Духовното развитие дотук вече в подготвило този стадий, в който субективността достига до съзнанието за самата себе си, концентрира се върху себе си и изразява предимно себе си. Този е принципът на съвременността – самостойната, центрираната субективност – съвременността, разбирана като тоталност от духовни реалии, която се проявява във философията, изкуството и отношението към религията.

а.)Генезис на принципа

Европейският Ренесанс е времето на конституирането на принципа като съзнание и мироглед, изявил се най-напред в изкуството на тази епоха. Настъпилата преориентация на съзнанието се изявява непосредствено като една жизненост, напираща да се прояви, като една жизнена нагласа, която в духовните си проекции намира пълнотата на своя израз най-напред – във фирмата на чувствителност – в изкуството на тази естетическа епоха.

В рамките на принципа за хармония на субективното и обективното и в неговото изявяване се съдържаше възможността за едно интензивно развитие на субективното, на неговото самосъзнание и усет за свобода. Нещо повече, духовното развитие в предишната епоха създава трайните, традиционните ориентации на субективността и оттук на духовността, които остават здравата основа и неотменен спътник на съвременните гледни точки, оформили се още във времето на Ренесанса.

Казвам това, за да не се разбира отношението между двата принципа като отрицание или като надмогване на единия от другия; принципът на сама по себе си съществуващата субективност генетически се корени в предишния принцип и е развитие и задълбочаване на едната му страна. Това разсъждение, което с пълна сила може да се отнесе и към останалите епохи (гръко-римската и дори към идеала на архаическата) като начин на взаимоотношението им, може да се продължи до твърдението, че принципите на предишните епохи присъстват органично в плътта на актуалната, съвременната духовност, че те са жив и, участвайки в изграждането на модусите на актуалната духовност като неин вътрешен инградиент. Съобразно това твърдение става разбираем всеобщият стремеж на ренесансовата чувствителност и мислене към античната култура и към Платон, схващан тогава като “връщане” и като „подражание“ на техните образци.
Стремителното нарастване на човешката субективност, израз на което е ренесансовия мироглед и чувствителност, вътрешната основа на генезиса, на новия принцип, на принципа на самостойната субективност. Нагласата към самостойност на субективността като тип духовност, който намираме в тази епоха на Възраждането, се проявява най-напред в появилото се тогава изискване за безпределна свобода на човека. Това изискване като увереност на субективността в субстанциалните основания за такава свобода предопределя благоприятната среда за разцвета на ренесансовото изкуство като вътрешно условие за творчеството на гениалната индивидуалност или субективност на художника. Същото изискване, към което епохата е толкова чувствителна, активира субективността към оня подем на духовността и на дейността, изразяващи едно истинско опиянение от напиращото в гърдите чувство за свобода. Произведенията на Леонардо, Рубенс, Рафаело, Микеланджело, Дюрер са въплъщението на този дух на епохата, на същественото му съдържание.

Чувствителността на свободната самостойна субективност в основата на една нова нравственост, противостояща на християнския морал, която е израз на необузданата жажда за пълноценен живот, за живеене, неограничено от нищо друго; животът започва да се оценява като самостойна, ценност именно в този период. Стремежът към удоволствието и към усещанията, които дава, сетивността на самостойната субективност, довеждат до естетическия хедонизъм на Ренесанса като съществен момент на типа духовност, която той олицетворява. Същевременно ориентацията към самостойност на субективността не може да не се прояви като издигане на индивидуалността на най-висок пиедестал, разбирането й като общочовешка ценност, до постепенното и противопоставяне на нивелиращото влияние на общността, на безлично-общото. Това е един от симптомите на дълбокия поврат към цялата модерна чувствителност – и светоотношение на човека, които трябва да бъдат оценявани по достойнство. Абстрактният анропоцентризъм на древността е заменен от този истински и възвишен анропоцентризъм на Възраждането, който поставя човека там, където трябва: да бъде център на Вселената, средоточие, около което всичко се върти, без което всичко останало би загубило всякакъв смисъл и ценност. Именно тогава се разбира, че този свят за човека е създаден, именно тогава един такъв общо взето хладен мислител като Лайбниц е могъл да постави и обоснове положението че „нашият свят е най-добрият от всички възможни светове“. В тази връзка разумът става конституиращо ядро на мирогледа, изразяван от тогавашната философия, като това не е прост израз на древния организиращ логос, а задавана от човека и присъща на субективността потенция. Опрян на този лост, с който разполага, ренесансовият човек се заема да преобърне света, да преобрази света съобразно една нова ценностна система, бидейки изпълнен с ентусиазъм и невиждан оптимизъм че това е по силите му. Но тук ние бяхме само при зараждането на принципа, който се осъзнава и изразява във формата на философска рефлексия няколко века по-късно, в немската философия от края на 18 и началото на 19 век.

б.)Алтернативите на философията

Субстанциализмът, явяващ се последица на схващането на рационализма, е първата алтернатива на философията, представена от Спиноза, Декарт и Лайбниц в трите й логически възможности. Мисълта е единността на съществуващото, подчинено на закона на разума и на субстанцията и пронизано от реда на тази разумност, е основната мисъл на субстанциалистката нагласа. Човекът или субективното се оказва звено или елемент на всеобхватното субстанциално единство, а неговата уникалност се игнорира даже и в определянето му като висше проявление на единството. Така принципът за самостойната субективност в лицето на субстанциализма намира своята антитеза, но с това само провокира мисълта в лицето на философията на Имануел Кант да потърси по-адекватен израз и разбиране на мястото на субективното разбиране, удовлетворително за духа на епохата.

Ето я изходната точка на кантовата мисъл: „Това изследване може да даде на всички други средството да се възстанови отново правото на човечеството. Ако има наука, от която човекът действително се нуждае, то това е именно тази, на която уча аз: тя се състои в това с достойнство да се заема мястото, посочено на човека в мирозданието, мястото, на което той може да се научи какво трябва да прави за да бъде човек“ (134, 213). Налице е преориентация на философията към самостойната субективност и затова „попрището на философията в широкия смисъл на тази дума може да бъде сведено до отговора на следните въпроси: 1.Какво аз мога да зная? 2.Какво съм длъжен да правя? 3.На какво мога да се надявам? и 4.Какво е това човек? Всъщност отговорите на първите три въпроса могат да бъдат сведени до отговора на последния.“. Средството за постигане на това най-трудно познание – самопознанието – е кардиналната критика на чистия разум (на субстанционализма, произлизащ от него), чрез която могат да се отстранят всички негови неоснователни претенции, пораждащи се от прилагането на принципи от разума, “не осведомявайки се за правата на разума върху тези принципи и за начина, по който той е дошъл до тях” (39, 131). Критиката на разума е търсене на мястото на човека и на неговите способности, изхождайки от съзнанието за автономността на субективното; оттук се върви към „даденото и зависимото от субекта“, към точното му определяне и в трите сфери: познание, морал и вяра, красота.

Най-напред при анализа на познанието критиката установява, че съществуват субективни, изцяло зависими от субективното, и априорни форми (пространството и времето; категориите на разсъдъка), чрез които се внася порядък в материала на познанието. Ролята на субективността е не само да регистрира феномените – при което те като че ли се “отпечатват” в нея като върху восъчна дъска – а направо участва чрез даваното от нея в тяхното формиране, в резултат на което възниква “нещото за нас”, явлението. Така субективността се вгражда в света на явленията – ставайки техен “крепител” – че е немислимо те да се разглеждат сами по себе си, като „неща в себе си“ – за тези последните даже и допускането че съществуват е проблематично. Явлението обаче всъщност се състои от материал и форма, като втората е субективното условие за съществуването му. Познава не някаква абсолютна и абстрактна способност за познание “изобщо”, а човешка познавателна способност, която трябва да бъде разбрана, а не поставяна в сянка. Науките познават, реализирайки тази познавателна способност, и затова остават неизбежно в сферата на феномените, света за нас, и затова не бива да пристъпват границите му и да строят призраци и фикции. Теоретическият разум е безпомощен когато си поставя въпроси извън своята компетентност и трябва да се приучи да си знае мястото, точно очертано от естеството на човешката познавателна способност и нейните възможности. Изводът е, че това, което наричаме природа, е област на причинността (категория на разсъдъка) и откриването й е единственото, за което основателно може да претендира науката.

Но освен природата, или „съвкупността от явления на външния опит“ съществува една друга област, в която действа не причинност, а целесъобразност, и това е сферата на чистата нравственост, на свободата и на съвестта. Тук субективното конституира цяло едно „царство на свободата“, един ноуменален свят на чисти същности – и този свят може вече да бъде познат „в себе си“ да разлика от оня, но чрез чист практически разум. Познанието, установяването на естеството на практическия разум, е откриване на същността на свободата, а чрез това е и отговор на втория въпрос – какво съм длъжен да правя? – или втора страна на общия въпрос какво е човекът.

Човекът не е свободен когато действа под влияние на мотиви, коренящи се в света на материалните явления; поредицата от цели на „хипотетичния императив“ е пътят на човешкото робство, не на свободата. По този път човекът сам себе си превръща в средство за постигане на тези цели и така изневерява на предназначението си. Знаменитото кантово изречение “Всички разумни същества са подчинени на закона, че всяко от тях трябва да не се отнася никога към самото себе си и към всички други само като към средство, а всякога едновременно и като цел сама по себе си” (40, 90) – в крайна сметка води до фундаменталното положение, валидно за човешката уникалност: „Автономия е следователно основанието за достойнството на човешката и на всяка разумна природа“ (40, 94). Нравствено е онова деяние, което попада под формулата на категоричния императив: „постъпвай според максимата, която същевременно сама може да се издигне до всеобщ закон“ (там, 95) и само така човекът избягва подчинеността си на „природния закон на своите потребности“ и следователно постъпва безкористно и свободно. Човешката воля е автономна – „автономия на волята е онова свойство на волята, чрез което тя е сама на себе си закон“‘ (101), с други думи, е свободна воля. Затова „идеята за свобода е ключът за обяснението на автономията на волята“ и значи за човека е възможна чиста нравственост, стига той да слуша гласа на съвестта и повелите на дълга – и само тогава толкова повече е човек, т.е. самостойно и самодейно същество.

И така, квинтесенцията на дълбокото разбиране на Кант за човека като „свобода и независимост от механизма на цялата природа“ (40, 131) най-пълно се изразява от тия думи: „Моралният закон е свят (ненарушим). Човекът наистина е достатъчно несвят, но в негово лице човечеството трябва да бъде свято за него. В цялата Вселена всичко… може да се употреби само като средство; единствено човекът и с него всяко рационално създание е цел сама по себе си. Той е именно субектът на моралния закон, който е свят по силата на автономията на своята свобода.“ (40, 132). Става възможно на основата на това разбиране да се отговори по-активно на въпросите, за които теоретическият разум нищо не може да ни каже, а именно да се обосноват тезите за безсмъртието, за свободата и за съществуването на Бога.
Отговорът на въпроса „Какво съм длъжен да правя?“ следователно е: „Бъди човек!“, а това включва всичко останало: спазването на нравствения закон, надмогване на криворазбрания стремеж към щастие (т.е. към удоволствията) в името на дълга,вярата в Бога като съсредоточие на човешкото. Моралната, практическата философия на Имануел Кант, достигайки до принципа на епохата, предопределя съвременния смисъл на тези въпроси, които вълнуват стремящите се да бъдат човеци същества.

Принципът на епохата вече е зададен от Кант: обособява се проблемният възел, около който рефлектира философското съзнание точно два века. По-нататък цяла фаланга мислители се трудят, за да схванат и изразят по възможност най-пълно и адекватно, във формата на разгърната система, това самосъзнание на епохата, овладяно от принципа на самостойната субективност, а също и нейните многоизмерни отношения към света, и към самата себе си.
Това доколко философията в лицето на Кант плътно се е доближила до мирогледната ориентация на епохата най-ясно може да се разбере чрез анализа на романтизма от края на 18 и началото на 19 век. Ученикът на Кант И. Г. Фихте става изразител на това мощно духовно движение заедно с Ф.Шелинг, написал „Система на трансцеденталния идеализъм“. Във философията на тези мислители предната точка на самостойната субективност триумфира и се задълбочава: те търсят адекватен философски метод за изразяване на нейното самосъзнание чрез „поредица от вътрешни нагледи, чрез която „азът“ се издига до съзнанието в най-висшата му степен“ (153, 57). Философският и художествен субективизъм на епохата е първото цялостно развитие на нейния принцип, изразяването му във формата на мирогледна и ценностна система.

Философският синтез на романтическия светоглед е учението на Артур Шопенхауер. Този синтез при него има за опора два момента, изразяващи отношението субективно-обективно. Първият е: „Всичко, което може да бъде опознато, т.е. целият свят, е само обект по отношение на субекта, е само схващане на схващащия, с други думи, една представа” (155, 52). Вторият момент, благодарение на който е възможен самия синтез, израз на романтическата ориентация към света, е този: „Това, което всичко познава и винаги остава непознато, е субектът. Затова той е носител на света, той е неизменното винаги предпоставено условие на всяко явление, на всеки обект: защото само за субекта съществува всичко съществуващо… Изчезне ли обаче тази половина, това представящо същество, светът като представа не би съществувал вече.“ (155, 53-54). На основата на тези фундаментални положения Шопенхауер разглежда два вида или типа човешко познание и отношение към света: абстрактно-опосредстваното (понятия на ума) и непосредствено-интуитивното (платонически идеи). Първото се основава на “закона за основанието“ и е ограничено от неговите форми, чрез които се намират причините на явленията, на света като „нещо за нас“, като представа – и тук Шопенхауер изцяло следва Кант. На това познание е недостъпна „вътрешната сърцевина“ на света, ноуменалното, “нещото в себе си”, до което обаче може да се добере втория род познание, познанието, осъществяващо се извън формите на закона за основанието, т.е. непосредствено-интуитивното познание. Намираната от това познание вътрешна сърцевина на света е волята, която всеки открива като непосредствена своя същност. Затова „волята в своята същина – като Ding an sich, е съвсем различна от своите прояви и е напълно свободна от всички форми, в които те се явяват. Те се отнасят само до нейната обективация, а за самата нея те са чужди, тя не попада дори и под най-общата форма на всяка представа, под формата на обект за един субект” (155, 78). До нея може да се добере само чистото съзерцание, при което се забравя собствената личност и нейните отношения, и това става независимо от закона за основанието; това непосредствено и чисто съзерцание, в което се виждат в интуицията идеите на нещата, е изкуството, творчеството на гениалната субективност.

При Шопенхауер на мястото на субстанциалисткото единство на субективното и обективното идва породената от принципа за самостойност на субективността двойнственост и в пределите на самото субективно (представа и воля), и ситуиране на света в измеренията на същата тази двойнственост („светът като воля и представа“). Съществуващото като такова става двуизмерно, неизбежно се стига да раздвояването на битието на два пласта, отношението между които е антиномическо – което предпоставя една усложнена, неедномерна смисловост. Рефлектирането върху този съществен резултат от прилагането на принципа на самостойната субективност е една от основните теми на съвременната философия на Запада. Разбираната на поражданата в пределите на субективното (и за самото него) смисловост на човешкото съществуващо, на неговата самобитност и уникалност се оказа първостепенна задача за ориентираната към съвременността философия.

Субстанциализмът, проявил се във философията на Хегел, а също и движещата се в неговите рамки антропология не можаха в разбирането си за човека да не го сведат до един логически субект, имащ съзнание,като това последното се отъждествяваше с човешкото, с истински човешкото. Следователно всичко друго (вяра, чувство, воля, нагон и животът изобщо) се оказваше непълноценно от гледна точка на рационалното, то става низше, то трябваше да се претопи в пещта на една логическа идея за „човека като такъв“ или за „понятието“ човек. Те имали смисъл дотолкова, доколкото чрез тях живеела субстанцията, бореща се с тях и стремяща се да ги надмогне и издигне до себе си, т.е. да ги вмести в своята еднообразна схема. Абстрактната антропология, потопена в сферата на субстанциалистката нагласа, също се опитваше да съгласува живия човек с една предварително зададена схема за човешкото като абстрактна стерилност – и така изхвърляше всичко „излишно“, всичко непоместващо се в нея.

Оформящата се към средата на миналия век позитивистична нагласа и обнадеждения от нея материализъм допускаха същото насилие, като този път човекът трябваше да бъде третиран чрез нивелиращата методология, взета наготово от естественото научно познание на природата. Поради това тъкмо спецификата, уникалността на човешкото съществуващо – приравнена с природното, или пък с абстрактното социално, както е у Маркс – оставаше недостъпна и на това „основание“ се игнорираше и отричаше. Но нали тъкмо специфичното и самобитното на човека може да бъде цел на една теория или поне на едно реалистично разбиране на човека. Поради методологическия парадокс на позитивизма и материализма беше невъзможно да се проумее свободата, явяваща се същност на човека от особен род, или свободата като “качество“ на човека и човешкото. Във връзка с напредъка на естествено-научното знание и техниката, които вече черпеха плодовете на механистичната представа за света на новото време, се появи илюзията, че проблемите на духа и съзнанието, а също и фундаменталния въпрос за човека могат да бъдат решени чрез обикновеното пренасяне на позитивната нагласа на науката в тази особена сфера. От този период подобно виждане си остана неизбежен спътник на модерната мисъл, но свързаните с него надежди не бяха оправдани, макар материализмът и наивният реализъм да намериха в негово лице един съюзник. Безплодността на тази нагласа към позитивност по подражание на науката за природата беше неизбежна, простата антитеза на принципа на епохата не даде нищо съществено за разбирането на човека.

С отшумяването на хегелианството и отърсването на съзнанието от неговата обременителна мисловна нагласа настъпи края на рационалистическия субстанционализъм във философията. Това означава, че представата за пронизания от субстанцията „разумен свят“, подчинен във всичките си звена (и човека сред тях!) на нейното единство, отива в миналото на мисълта. Тази представа беше довела до хегеловия панлогистицизъм, до разбирането за подчинеността на всичко съществуващо на Абстрактния Разум и Логос, а оттук и до незадоволителната за съвременното мислене „игра на понятия“, до „мисленето за самото мислене“, до спекулирането с „мисълта като такава“ и до една самоцелна систематичност и схематичност. Системата на чистите понятия и логически категории не можеше да обхване и изрази живото на човека и духа, собственото и вътрешното естество на субективността. Още Киркегор (47) и старият Шелинг ясно изразиха незадоволителността на едно такова философстване и неспособността му да роди една съвременна, по-дълбока, екзистенциално-интуитивна ориентация на съзнанието. Субстанциалисткото мислене не можеше да схване богатата смисловост на съществуващото и поради това беше станало плоско – независимо от последния опит на Хегел да му придаде една възвишеност. Неговата нагласа доведе до неспособност за изразяване на субективното, на човешките измерения на съществуващото, и затова неизбежно деградира до свеждането на човека до нивото на „логически субект“, насочен към една абстрактна логическа необходимост – външна при това – от която той трябваше да черпи своята човечност. „Човекът е мислещо същество“ и „Човешкото е разум“ – това бяха стълбовете на субстанциалисткото разбиране и отношение към човека, но още към средата на миналия век те бяха оценени като прекалено изтъркани.
Нагласата към философстване, родена в пределите на философията на живота и получила така или иначе мощен тласък от феноменологията на Е. Хусерл, се опря на твърда основа, дръзвайки към това да прояснява смисъла на човешкото битие в света. Хусерл даде адекватна методология и оставаше само тя да бъде прилагана навсякъде, където предишната философия беше неимоверно заплела както въпросите, така и отговорите. Хусерл посочва, че „трансцеденталната субективност… е самия този субективен живот на съзнанието, в който светът и цялото му съдържание биват направени „за нас“,“за мен““ (148, 67), а „трансцеденталният феноменолог редуцира вече психологически очистеното до трансцеденталното – онази най-обща субективност, която създава (придава валидност, значение) света и неговите „души“ и ги утвърждава“ (там). Тази най-обща субективност, придаваща значимост и валидност на всяка субективност и на всяко субективно, е транссубективното, което ние означавахме и като интерсубективно, тъй като работата не е в думите. Хусерл показва как става възможно стъпването на позицията, която довежда до това познаващият субект да застане “лице-в-лице с последната структура на съзнанието” (149).

Насоката на възникналата екзистенциална философия беше пълноценна, защото тя сложи в центъра на своите търсения свободата – задаваща естеството на субективността – и всичките й усилия се свеждаха до намирането на по-адекватни начини за изразяване на субективното в неговата уникалност и несводимост към нещо друго. Тази насока на философстването зададе основата за едно богато и многомерно разбиране на човека, една крепена от самото субективно многомерност.

Докато в основата както на субстанциализма, така и на позитивизма, и материализма – въпреки различията между тях – имплицитно се съдържаше неизбежността от едно схематично и едномерно разбиране и отношение към човека – в корена си незадоволително поради отрицанието и генетическото неразбиране и „непризнаване“ на свободата.

Предприетият исторически анализ освен потвърждение на очакванията за „покритие“ с изводите на теоретическия и дедуктивен анализ ни доведе и до този конкретен резултат: съществуването в духовната реалност на XX век на многомерно и на едномерно, ограничено в естеството си, съзнание. Остава ми само получения резултат да го осмисля по-дълбоко, като начин за представяне и символизиране на духа.

Схемата по-долу отчасти представя принципа, по-скоро парадигмата на съвременната духовност и философия, заедно с конституиращите я алтернативи:

АНТИНОМИЯ НА СУБЕКТИВНОТО
И ОБЕКТИВНОТО

АЛТЕРНАТИВА I: АЛТЕРНАТИВА II:
САМОСТОЙНАТА СУБЕКТИВНОТО
СУБЕКТИВНОСТ КАТО ПРОЕКЦИЯ
НА ОБЕКТИВНОТО

АЛТЕРНАТИВА I I I:
ТЪЖДЕСТВО НА СУБЕКТИВНОТО И ОБЕКТИВНОТО
В СУБСТАНЦИАЛИСТКОТО ЕДИНСТВО

Схема: АЛТЕРНАТИВИТЕ НА СЪВРЕМЕННАТА ФИЛОСОФИЯ