3.Изкуството

3.Изкуството

В този дедуктивен анализ на изкуството аз пак ще изходя от разбирането за коренните или чисти типове човешко отношение, т.е. от своя принцип.

Подобно на философията изкуството е синтетична духовна форма, която свързва по особен начин чистите отношения на човека към света и към себе си. Но преди да изявя особеността при него трябва да се спра накратко на някои предубеждения спрямо изкуството.

Изкуството било „отражение“ на действителността под формата на „художествени образи“ – пише навсякъде, дори и в енциклопедиите, без, впрочем, да се уточни за коя действителност става дума. Освен това то било и “преображение” на тази хипотетична действителност при помощта на фантазията. Отгоре на това изкуството било два „вида“ – правдиво и неправдиво, реалистично и формалистично, и тук вече човек не знае къде да слага кавичките. Всичкото това ни се поднася като „висшата истина за изкуството, при това дадена така често под формата на ужасна еклектика и схоластика. Тук става дума за теоретичната страна (виж 84) на естетиката, наречена кой знае защо “марксистко-ленинска”, а когато нейната хаотичност се пренасяше на емпирично ниво, в областта на т.н. изкуствознание и литературознанието в тази област човешкият разум не може да проследи всички противоречия, камо ли да ги опише. Този неописуем хаос се дължеше на едно основно неразбиране на това що е изкуство.

Мойсей Каган, при който шах шанса да специализирам естетика в Петербург, проправи пътя към едно по-дълбоко разбиране на изкуството, макар че работи във време, когато разсъжденията не бяха разрешени – ако са „прекалено“ свободни, недогматични – даже и на университетските професори, ако са имали лошия шанс да се родят „зад стената“. Към неговото разбиране на изкуството, разработено под формата на система – той изхождаше от типовете отношение на човека, но ги нарече „по-материалистично“ дейности! – аз нямам принципно какво да добавя, може би само онова, което той не можеше да каже, макар то да прозираше зад неговите твърдения. Той даде и разработи един принцип за разбиране на изкуството, продуктивен и за другите духовни форми, като се бореше страстно срещу всякакви вулгарно-социологизаторски и банално-гносеологизаторски интерпретации, които тогава минаваха за естетика, за последна дума на „науката“, при това, кой знае защо,… най-благонадеждна.

Ясно е, че да се схване изкуството като „отражение“ на действителността не означава нищо друго освен принизяването му до нивото на прост израз на обикновено познавателно отношение към света. Това се извеждаше като принцип, фундамент, конституиращо начало – нищо че подобно схващане коренно противоречи даже на понятието за изкуство, в което е заложено “правенето”, „майсторството“, “създаването”, „умението“ и творчеството конституиращо нещо ново, небивало, от друго естество, продукт на свободната активност на художника. Съобразно подобен принцип всякакви умувания по-нататък за различия между художествен и познавателен образ не можеха да разклатят тази наивно-материалистическа нагласа, унищожаваща интимното и спецификата на изкуството. Имам предвид разсъдъчните определения от рода на това че изкуството освен отразяване било и творчество, и съзидаване, и самоизразяване, и знакова реалност, и проява на гениалност и пр., говорещи за механичност и еклектичност на такава външна интерпретация на изкуството. Дори и примера на натуралистическото изкуство, избуяло през втората половина на XIX век под мощното въздействие на позитивистичния канон, както и опитите му да реформира из основи изкуството – безплодни, впрочем – не можаха да разклатят тази наивна нагласа, на която мнозина робуваха, а дори и днес продължават още да й отдават длъжното подобно на данък. Разбира се, те не можаха да кажат нещо смислено по таза причина за реализма, за художествените ценности, за тенденциите и духа на съвременното изкуство. По същата причина „най-силните“ им аргументи се оказаха, естествено, политически и идеологически; това обаче беше сламката на давещите се. А относно това що е изкуство, реализъм и подобни принципни въпроси не може да се говори смислено без една общофилософска основа, която тогава изцяло липсваше или поне беше съвсем неадекватна. Едва през 70-те години ледовете започнаха да се пропукват, израз на което е в частност и концепцията на Мойсей Каган.

Изкуството е израз на едно синтетично художествено отношение на човека към света и към самия себе си, което органично свързва познавателното, ценностното и преобразуващото чисто отношение. Художественото отношение е развитото до степента на духовност естетическо отношение на човека, което също синтезира тези три чисти отношения. Следователно познавателният компонент не само че не е единственият, но той няма никакво самостойно място; той се преформира в сплавта, образувана от трите отношения, и затова да се говори за изкуството като “отражение” означава нищо да не се казва. Нещо повече, ако говорим за доминанта, преодопределяща спецификата на изкуството като духовна форма, то такава ще се окаже не познанието, а ценността. Действително, ценностното отношение, представляващо субективно-емоционално и чувствено преживяване, е доминантата, задаваща квинтесенцията на типа одухотворяване, какъвто се явява изкуството. При това съзидаващият компонент, творчеството като своеобразна практическа насоченост, също е изведен на преден план като друга водеща страна на художествената активност на субективността. Затова „познанието“ на нещата такива, каквито са, е подчинен двойно момент, произтичащ от ценностното им преживяване, от вживяването на субективността в тях – чрез което „животът познава живота“ (Дилтай) – от една страна, и творческото преформиране на това вътрешно съдържание от душата на художника, от друга страна.

Съдържанието на изкуството, следователно, не е „отразено съдържание“ – впрочем, само при плагиатството имаме отразяване и копиране! – а е съдържание, продуцирано от субективното; животът на субективността не е някаква „външна действителност“, която след това да се „отразява“ наготово; когато се говори за „свят“ същината на работата принципно не се променя. Художникът като свободна творяща субективност намира всички съдържания, подлежащи на оформяне, в своята душа, те са съдържания на неговата душа (виж 142, 2, 450). В тези съдържания са проецирани всички ония съдържания, които могат да бъдат добити от външно-обективното, но не като такива, а като влезли в неговата субективна самост, видени по един изцяло субективен начин. Художественият образ е такава форма, която позволява да се изразят тези субективни, т.е. интерсубективни съдържания в конкретна сетивна форма като произведение на изкуството. В тази форма те получават своето битие на духовни обективирани „продукти“, достъпни за естетическо възприемане и съзерцание. Затова – както романтиците първи ясно разбраха – „предмет“ на изображение от изкуството е душата на гениалната субективност на художника; това е единственият непосредствен и достоен предмет на художествено пресъздаване. Външният свят присъствува само в своята дълбока субстанциална връзка с вътрешното, интимното на душата на художника като „всеобща душа“. Тази душа с нейните знания, мисли, страсти, чувства, вярвания, желания, нагони, импулси и пр. е неизчерпаемото богатство за изображение от изкуството и затова всеки истински художник е дълбаел в тази съкровищница на своя дух – защото при него тя е развита до формата на всеобщност, на интерсубективност, т.е. придобила е духовно измерение и е станала „резервоар“ на енергия и активност.

Духът на гениалния художник е всечовешки дух, а всяко изкуство, което с основание е било наричано изкуство, е самобитен начин на изразяване на духа, а оттук и на интерсубективното. Значи реализъм е адекватното и истинното изобразяване на субстанциалното съдържание на субективното като общозначимо и всечовешко; затова всичко друго, което толкова време се разбираше като „реализъм“, било „критически“, било „социалистически“ и пр., не е нищо друго освен натуралистически илюзионизъм. (В светлината на казаното изглежда, че “социалистическия реализъм”, „партийно-класовият реализъм“ е, следователно, израз на истинно изобразяване на някаква “социалистическа” душа и субективност на художника – ако може да се говори за такава, а „партийно-класовостта“ на тази душа подчертава… бездушието й, а също и безличността на такъв художник, тъй като общности като „класа“ и “партия” нямат душа, нито пък личност. Казвам това за да подчертая абсурдите, до които води това така жестоко натрапвано на обществото и художниците догматично разбиране.) Тези идеологеми на марксистката естетика и изкуствознание „увехнаха“ твърде бързо и веднага щом пресекнаха изворите, които ги подхранваха, а именно политико-идеологическия комплекс на комунизма, а също и “материалните блага”, свързани с него: пари, привилегии, казионни творчески съюзи, вили и пр. Един безславен край на „естетическия материализъм“ (напълно съответствуващ на низостта, съпътствуваща цялата му история. С връщането на свободата като исконно условие на изкуството неизбежно умряха доктрините за изкуството, вегетиращи върху почвата на тоталната несвобода, която насаждаше антихуманната система на комунизма. От такава жалка смърт беше сполетяла и марксистката естетика. Но да се върнем на своето разсъждение.

След казаното някой може би ще постави въпроса: а в такъв случай каква е разликата между философията и изкуството. Не са ли те едно и също нещо, щом се опират на познавателния и ценностен коренен тип?

Много са близки и дори „преливат“ едно в друго, но разлика има и тя е в начина, по който се свързват познавателността и ценността във формата на съответния тип духовност – т.е. в доминантата на всяка от тези духовни форми – а също и в начина на организация на съдържанието, в средствата, с които разполагат, във формалната страна на философията и, изкуството. При философията доминира познавателността и затова разумността като мислене е фокус на всяка жива философия; ценността, жизнения смисъл тук са нещо, което прозира зад мисловността и стои зад нея. Субективните преживявания, чувствата и „вживяванията“ тук са нещо, което не може да има самостойно място, още по-малко пък доминиращо. Те винаги са изведени до формата на всеобщност и интерсубективност, движението на мисълта върви на такова ниво, че конкретната субективност е само отправна точка, която не може емпирически и психологически да бъде изведена ако искаме да получим философия. При изкуството другите два момента или аспекта, ценностния и съзидаващия, конституират в свободното творчество в полето на субективността произведения, които имат едно друго ниво, нивото на конкретната рефлексивност на субективността. Относно формалната страна на философията и изкуството, т.е. средствата, с които те разполагат, за да изразят съдържанията си, различията са още по-значими. Стихията на изкуството е в това, че то превъзхожда философията с това, че разполага с практически неограничен набор от изразни средства – освен словото и езика се прибавят музикалния тон, цветовете, пластичните форми, движенията и пр., т.е. всички други възможни и достъпни за човека езици и знакови системи. Това е преимуществото на изкуството, което разполага със средства за формообразуване от една широка палитра, всички те са обаче на едно сетивно ниво, въздействуват на душата чрез всички възможни канали за активиране на субективността, а също и доставят удоволствие.

Словесните изкуства, литературата с всичките й подразделения, разполага със същото изразно средство, с което работи и философията – живият език. 3атова много често е твърде трудно да се каже кое е философия, а кое е изкуство. Формалният признак за различаване не е достатъчен, например мерената реч – тя може да изразява в определени случаи и философия, а не задължително изкуство. Същевременно и философията усвои, особено заради потребността от пълноценни въздействия върху душата, богат изразен инструментариум. Произведенията на С. Киркегор, Фр. Ницше, А. Шопенхауер, Ф. Достоевски, Ж.-П. Сартр, А. Камю и др. са примери за това, че философията не е задължително да е скучна – за да е философия. Извършва се своеобразно преливане между философия и изкуство, което е характерен феномен на съвременния стадий на развитие на духа. (Възможен е и философски „абстракционизъм“ в XX век, който е твърде привлекателен за ония, на които им липсва философски дух, или пък духът им е приел невярна насока.)

Философията може да използува възможностите на художественото въздействие, стига да не се руши органиката, а тя беше идеята и разума като единство на знание и ценност; в същото време изкуството винаги е било твърде философично. Тук има твърде интересни въпроси за специално изследване, но засега ще се въздържа от навлизане в тази специална проблематика. Художественият образ е форма, определяща изкуството, и това е твърде различна структура в сравнение с философската идея като форма на отношение към света и към човека, което въплъщава философията; но и това е конкретен въпрос, който може да е предмет на отделно изследване. Нас ни интересуваше принципа на изкуството като духовна форма и той вече е налице.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s