3.Ценностното отношение

3.Ценностното отношение

Вторият тип отношение на субективното към света е това, при което нещата се отразяват вече не такива, каквито са сами по себе си, а каквито те са за субективното, за човека. Това е т.н. ценностно отношение и тук активността е от съвсем особен характер. При него се търси значимостта, смисъла или ценността на света или на фрагменти от него за субективното (човека); следователно тук интересът на субективното е коренно различен от първия. Дори може да се каже, че интересът, конституиращ ценностното отношение, е изцяло субективен – за разлика от обективиращия интерес, обуславящ познавателното отношение, – тъй като ценност, смисъл или значение обектът сам по себе си, за себе си не може да има – или, ако има, то те като такива не могат да интересуват субективното. Ценността тук се определя и продуцира от субективното, защото тя е значимост и смисъл за него, а не сама по себе си или за себе си – ако предметът има някаква своя и собствена „ценност“ за самия себе си, то тя мен не може да ме интересува, аз не искам да я притежавам, а също и не мога да я притежавам – доколкото не искам и не мога съм този обект.

Същевременно ценността на предмета за моята субективност не може да бъде изцяло субективна – говоря за ценност на този или онзи конкретен обект, външен предмет, – т.е. да е ценност, безусловна към нищо друго и безотносителна към нищо друго, тя е ценност (смисъл) на този предмет за моята субективност или за субективното по начало. Значи моментът на интерсубективност, т.е. общозначимост, общовалидност на ценността на даден обект за субективното като такова се дължи на: а.) това, че тя е ценност по отношение на този предмет, ценност, отнасяща се към него, свързана по някакъв начин с него и б.) това, че тя е ценност на този или онзи човек и ако при съпоставяне с ценностите на други хора се добие нещо общовалидно, интерсубективно, то явно е, че моментът на припокриване, на тъждественост в добитата от различните субективности ценност се дължи на общност на позициите, от които я оценяват различните субекти на това отношение, на общност на техните подбуди, на тяхната нагласа към оценяване (виж 16, 19, 25, 55, 106). Но нещата тук стоят още по-сложно.

Какъв е чистият „механизъм“ на оценяването за разлика от механизма на познаването?

Особеността на механизма на оценяването се дължи на особеността на типа отношение, наречен ценностен, която се опитах да представя в принципа й по-горе. Този механизъм може да бъде наречен субективно преживяване на обекта от субекта (или чувстване), което от Дилтай насам е изучено сравнително добре (виж 16, също 29). Субективното преживяване, дори вживяването на душата, на субективността в този обект, се свежда до емоцията, която той подбужда у субективното, нагласено да прави не нещо друго, а тъкмо да оцени, да разбере вътрешно неговия смисъл. Аз няма да се спирам на психологическата страна на това чувстване на обекта от субективното, а ще се опитам да разбера естеството му от позицията на философа.

Оценяването е локализирана в пределите на субективното реакция, тя променя и дава допълнително оцветяване на емоционалния му фон, макар подбудата за това да иде отвън, от страна на обекта. Същевременно “забележителността” на обекта тъкмо от тази негова страна, се дължи на субективната нагласа на човека – защото при друг случай същият предмет би го оставил съвсем безразличен към него, равнодушен и индиферентен откъм смисъл. Значи тук водещата страна е вътрешната нагласа на субективното, без която оценъчното отношение не би се породило, а предметът, както се изразих, би си останал индиферентен откъм смисъл. Макар това да важи и за познавателното отношение, зад което стои интересът към познаване, тук субективността доминира в смисъл че, първо, тя е особеното поле за развиване на емоцията и, второ, че вживяването е процес, при който се продуцира собствено съдържание на самото субективно – съдържание на емоцията, а не иманентно съдържание на предмета, по повод на който тя се развива; той не може да има свое собствено “емоционално” съдържание, което след това да стане мое съдържание, – и, трето, че са възможни емоционални вживявания в „предмети“, продуцирани от самото субективно, и значи външния „тласък“ за развитието на емоцията не е решаващ. Излиза, че тук нагласата на субективността е коренно различна, тя изхожда от себе си, за да цени това или онова, ценността има за свой извор субективността, тя е нейно съзидание.

В тази връзка Жан-Пол Сартр пише: „Съзнанието само прави себе си съзнание, бидейки развълнувано от потребността от вътрешно значение… Емоционалното съзнание е от самото начало съзнание на света… Развълнуваният субект и вълнуващият обект са обединени в неразкъсваем синтез. Емоцията е някакъв начин за разбиране на света“ (95, 129). За да се открои по-добре механизма на оценяването, неговото коренно различие в сравнение с познаването, ще приведа следното показателно изказване: „Емоцията е това, в което вярват. Съзнанието не се ограничава с това да проецира афективните значения върху света, който го обкръжава: то преживява новия свят, който то току-що е конструирало. То го преживява непосредствено, то се интересува от него, то претърпява качествата, които актовете на поведението са набелязали. Това означава, че когато и доколкото всички пътища са затворени, съзнанието се устремява в магическия свят на емоциите, то се устремява там, цялостно деградирайки; то се явява ново съзнание пред лицето на новия свят… В емоцията съзнанието деградира и внезапно преобразува света на причинните връзки, в който ние живеем, в магически свят… Ние наричаме емоцията внезапно падане на съзнанието в магическото… Емоцията не е случайност, тя е начин за съществуване на съзнанието, един от начините, с помощта на които то разбира”(95,134-135).

Но още във феноменологията на Е.Хусерл вече е налице едно завършено разбиране на ценностното отношение, благодарение на което става възможна позицията на екзистенциалистите спрямо света и съществуващото, която е ориентирана към търсенето на смисъла, на човешките измерения на съществуващото. Този смисъл на съществуващото е възможно да бъде търсен в определена вътрешна нагласа на субективното, настроено да оценява и продуцира човешкия смисъл на битието – а това се осъществява на почвата на самостойната субективност. В тази връзка Е.Хусерл пише: “Феноменологът, който само ще регистрира феномени и просто ще познава своя „живот“, ще трябва да прилага „епохе“. Той трябва да забрави всяка обикновена обективна позиция… Нашето изчерпателно епохе поставя, както казваме, света в скоби, изключва от предметното поле света като просто наличен, поставяйки на негово място така-и-така-преживявания-възприетия-припомнения-отсъдения-премисления-оценения-и-т.-н.-свят като такъв, света, „поставен в скоби“. Появява се не света или някаква част от него, а „смисълът на света““ (148, 96). Разбира се, тук Хусерл говори за тоталната човешка позиция спрямо света, но казаното в пълна степен се отнася и за ценностното човешко отношение към нещата, явяващо се негов фрагмент, негова съществена страна. Защото при ценностното отношение благодарение на специфичната позиция на субективното към света, осъществявана чрез отношение към самото себе си, нямаме разграничение на отношение на човека към света и към самия себе си, а двете насоки се сливат, осъществяват се едновременно.

На основата на оценяването на предмета съобразно определен субективен или жизнен смисъл с необходимост по-нататък започва да се формира представата за това какъв трябва да бъде този предмет според давания от самото субективно повиеш смисъл. Саморазвитието на смислите в сферата на субективността води до представата за идеал-съвършенство на предмета – цялостна проекция на човечността, – който макар никога да не може да бъде нещо външно-положено (вещ), става подбудител на емоционалните вживявалия, оценки и нови по-богати смисли. Следователно нито едно оценяване не може да се разбере, ако не се вземе предвид това съотнасяне на предмета с неговия идеал-образец, с неговата “вечна идея”, при което самото преживяване става по-богато, пълноценно, истинско. Самият идеал-образец вече генерира нови и по-пълни съдържания на емоциите, а предмета добива смисъл точно поради това не „сам по себе си“ , а в отношение към нещо друго, т.е. към продуцираното от самото субективно – при помощта на идеала – иманентно на субективното съдържание. Оценките тук на почвата на субективността се саморазвиват, предметът губи своята непосредственост като „обект“ на ценностно ориентираното съзерцание, постепенно предмет на преживяване става самата субективност – в която са проецирани и заложени всички възможни смиели на предметите в потенциален вид, но не сами по себе си, а само съотнесени с идеалите-образци като генератори на нови, иманентни на субективността съдържания. И тук – както вече стана ясно имам предвид художественото отношение към света и човека – на тази почва става добиването на интерсубективното съдържание, което иначе си остава съвсем непонятно и кой знае откъде взело се; но за това – на съответното място по-нататък. Засега ме интересуваше подчертаването на особеността на чистото ценностно отношение на човека, към света – и към самия себе си.

Жан-Пол Сартр пише, че „за феноменолога всеки човешки факт се явява по самата си същина значещ. Ако го лишите от значение, вие го лишавате от неговата природа на човешки факт. Ако ние искаме да направим от емоцията, по примера на феноменолозите, истинно явяване на съзнанието, то ще бъде нужно, напротив, да я разглеждаме като значаща“ (95, 21). Сартр дава и своята „дефиниция“, характеризираща и представяща оценяването, означаването, изпълването със смисъл и значение: “Да означаваш – значи да указваш на нещо друго, и да указваш на него по такъв начин че, разгръщайки значението, ние ще намерим и означаваното” (95, 121).

Н.Я.Грот, руски психолог, дава едно достатъчно синтетично, макар и психологическо, разбиране на термина чувстване, който трябва да обхваща само, но затова пък цялата съвкупност от явления иа удоволствието и страданието, т.е. всички онези пасивни психически състояния, които може да се разглеждат като продукт на субективната оценка“ (95, 64). От изказването не може да се приеме това, че той нарича тези състояния… пасивни“, което означава само, че той не разбира тяхната изключителна активност и интензивност – а това говори за подценяването им, т.е. за неотчитането на техния изцяло субективен характер.

Тук, в сферата на това отношение, се пораждат ценностите, в които субективното „вгражда“ самото себе си, своята душа и дух. Доколко липсва разбиране за ценностите в т.н. “наша” философия, която толкова години господства у нас, ще приведа като красноречив пример определението на И.Паси: „Ценността е вещ (качество, структура, отношение, действие, институт), която задоволява потребностите на човека“ (88). Ясно се вижда, че в него И.Паси дава – без да иска вероятно това – понятието не за ценност, а за… потребителна стойност; но тогава, когато е написано това, другояче не е било „‘прието“ и „разрешено“ да се мисли – заради боязънта от… идеализъм.

Към казаното искам да прибавя следното разяснение. Да бъде разбрано изчерпателно едно чувство, дори и най-елементарното, означава да бъде преживяно наново, при което душата се „потопява“ или овладява от него. Но с това се постига само възпроизвеждане-удвояване на емоцията, а от разбирането се изисква изразяване на неговата реалност с други средства – извън непосредственото й преживяване, – например описание на даденото чувство. Превеждането на емоционалните състояния – “изтъкани“ от жизнен смисъл и значение – на езика на описанието представлява изтръгването им от непосредствеността на душата и проявяването им в друга сфера на живот – словото (тоновете в музиката, цветовете и формите в живописта и пр.). Между двете сфери – живото чувство в сърцето и словото, изразяващо емоция – трябва да съществува съответствие, адекватност. Психологията – а също и философията, – стремяща се към разбиране естеството на чувствата, е длъжна да постигне тази адекватност със собствените си средства на изразяване, което е адекватност и разбиране от “втори порядък” – и то едва ли някога ще им се удаде. От най-древни времена поезията е всепризнат език на чувствата, тя успява да сътворява чувства, да ги предава на читателя, да го заразява с тях чрез силата на внушението – което не е по силите нито на психологията, нито на философията. Но словото, явявайки се средство за изразяване на емоции, се оказва и преграда, пречка пред постигането им: думите назовават и обозначават емоции, бидейки в същината си мисловни структури, понятия и по този начин посредникът – думата – застава между нашата душа и живата емоция. Едва съотношението между думите – поетичното слово – успява да постигне магията на живата, емоция, опитвайки се да прескочи преградата на думите-понятия, да преодолее тяхната абстрактност, да постигне живата непосредственост и конкретност на емоцията. В това се състои и основният проблем пред поетическото изкуство, най-годно сред изкуствата на словото, литературата, да изразява емоции.

Но има един универсален език, изразяващ без посредник и непосредствено живота на емоциите – и това е музиката, “пряко гледаща в сърцето“ (Шопенхауер). Музикалните тонове не обозначават, а са самите трептения на душата, самите емоционални движения; ако самата душа имаше възможност да издава звуци, тя би го правила, излъчвайки в ефира „около себе си“ музика, музикални звучения. Откривател на това превъзходство на музиката пред останалите изкуства е Шопенхауер, който го обоснова изчерпателно с философски средства. С нейното превъзходство се „обяснява“ силното й въздействие върху душите, нейната ценностна и смислова наситеност. Затова музиката е разбираем от всички универсален език за изразяване на емоции, който намира отклик във всяка душа, затова чистата музика – инструменталната – не е нищо друго, освен „извадена на показ“, „овъншностена“ чувствителност на дълбоко преживяващата своите състояния душа, душата на композитора – която при това умее да им дава музикален израз.

Смятам, че казаното е достатъчно за разбиране на принципа на ценностното човешко отношение, разгледано като чисто и коренно отношение. Развитието на този принцип все още ни предстои по-нататък.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s