5.Човешкият дух

5.Човешкият дух

И така, продължавайки разсъждението от края на предишния,3-ти параграф, отново стигаме до проблема за духа. Тук вече всички подстъпи са завършили и сме изправени лице в лице със самото естество на духа.

Специфичната способност на човешката душа да обективира самата себе си в определени общозначими, интерсубективни форми и с това да придава друг статус на своето вътрешно-субективно съдържание може да се нарече дух. При духа, при духовното творчество на душата се продуцира и същевременно екстериоризира, експлицира – като еманация – под формата на нещо обективно, съдържание, изначално добито чред ония отношения, в които е встъпил със света човекът-субективност, като при това се вземе предвид и това, че в субективното като достояние на човека вече е проециран света и всички негови значими съдържания. При духовното творчество и активност субективното се откъсва от „света на обектите“ и се самообособява в разнообразни форми на своята изява, запазвайки своето собствено битие и самодейност като нещо самодостатъчно и непосредствено налично. Светът, крепен от субективното, изцяло се вгражда във формите на изява на неговата активност и затова съвсем няма опасност „да изчезне“ или нещо такова, напротив, той тук е непосредствено наличен и реален.

Духовното и духът се оказват проява на саморазвитието на човешкото като субективно, което не се детерминира и направлява от външно-материалното; тук такъв автоматизъм, ако се допусне, ще унищожи цялата специфика на тази изключително интимна и иначе неразбираема дейност и активност. И – което е особено важно – човешката активност като духовност по този начин се присъединява и става значима проява абсолютните ценности на Духа като всеобемаща реалност, която импулсира изявите на човешкия дух и така ги направлява според своята вътрешна закономерност, според висшите си цели. Вселената на Духа съдържа в себе си безкрайно много млечни пътища, звезди и планетни системи, в орбитите на които кръжат отделните прояви на човешкия дух и благодарение на които те имат субстанциална значимост, съобщимост за “света на субектите”, интерсубективност.

Духовната активност на субективното затова ще си остане навеки неразбираема и парадоксална дейност за ония, които искат да я сведат и обяснят посредством “обективната реалност” и като отражение на тази последната. Те никога няма да схванат самобитността, особеността, спецификата на духа и духовните ценности и образования, тяхната качествена определеност, тяхната самородност, подобна на тази на благородните метали и натури. Впрочем, всеки наслагва себе си върху своите разбирания и затова разбиранията са така показателни.

Духът и неговата смисловост се подчиняват на особен род закономерности, които не могат да бъдат изведени и разбрани с помощта на нещо друго, а само вътрешно, от самите себе си, от тяхната почва – субективното като реалност – когато става дума за тяхното естество и специфика. Душата не се издига до степента на духа когато остава при обвързаността си със „света на обектите“, а само тогава става и се явява като дух, когато се отдръпне от този „свят“, обърне се към самата себе си и се почувства окрилена за саморазвитие в собственото си лоно, свободна и непринудена, изпълнена със „самосъзнанието“ за собствената си уникалност и битийност за самата себе си. Следователно територия за разгръщането на човешкия дух е кантовото „царство на свободата“ и на човека като „цел сама по себе си“ и самоценност, в което се обективират чрез духовните форми съдържания, продуцирани и изведени от почвата на субективността, форми, израз на творческата, активно и ефективно действената природа на човека като човек.

Отрицанието на тази самоактивност и творчество на човека като субективност означава игнориране на неговия “родов признак”, принизяването му до степента на изцяло детерминиран в дейността си агрегат, автомат, „прост обект сред обектите“ (Шопенхауер), игнориране на неговата differentia specifica – при което се затварят всички пътища за проникване в същността на такива очевидни в тяхната изключителност феномени каквито са философията, митологията, религията, изкуството в тяхната вътрешна и дълбока субстанция. В този случай каквито и увъртания да ни се представят – родени в лоното на позитивната нагласа – духовните форми неизбежно се свеждат до нивото на мистерии, капризи и игри, израз на произвола на чистата субективност на индивиди, коренно разминаващи се с „нормата“ за човешко, усреднената норма за субективност на масата, неспособна на творчество и субективност, самодейна активност, продуциране на духовни ценности. (Духът е мистерия, но не от този род, той е игра, но не от такъв род, той е и „каприз“, но от съвършено друг род.) И тогава кой може да каже защо личностите сред тази “маса” все пак имат отношение към произведенията на духовната активност, а също защо човешката общност в отделни епохи – средновековието, например – изцяло е била обладана и обсебена от духовното и духа? Или, обратното, нима не е ясно че в обществата, подчинени на принципа на унификация на индивидите и непризнаването на човешката самобитност, на свободата на личността, е абсолютно невъзможно пълноценното общуване с духа, а също и разгръщането на духовния потенциал на човешките същества, напротив, достига се до неимоверното му ощетяване?

Субективността на човешките същества, разгръщаща се в сферата на духа, в духовните форми, продуцира общовалидни, необходими и общозначими за всички субекти, за всяка субективност съдържания и значи интерсубективното като такова е полюса и съсредоточието на човешкия дух. Тези интерсубективни съдържания на духа не означават нищо друго освен вътрешна, за самото субективно обективност, т.е. общозначимост за всеки субект, намерена в такава строго индивидуална форма, каквато е отделната човешка личност, или, по думите на Хусерл, „разпростиране на собствения опит върху опита на други “Аз” (149). Така се стига до онова, което „обединява споменатите полета на индивидуалното съзнание, т.е. феноменологичното единство на общностния живот“ (149). Интерсубективността не може да бъде израз на нещо друго, освен на това, че всеки човек е поставен в аналогични позиции спрямо външния свят, интерсубективното е постиганата в пределите на субективността общност на тези позиции. Интерсубективното е иманентната субстанция на човека като човек, т.е. на човека като дух.

Тоталната позиция на човека се диференцира на обозначените вече коренни типове отношение на човека към света и към себе си, а в духа, в духовната активност тези последните се синтезират по определен начин – задавайки спецификата на всяка от духовните форми. Всяка от тях може да бъде разбирана като самобитен начин на синтезиране на тези чисти типове отношение на човека, като някаква тоталност и универсалност на синтетичното отнасяне, а чрез самото това и като начин на изразяване на човешкия дух и на субективното в неговата вътрешна ценност. Всяка от тях е особена форма, посредством която човешката субективност встъпва в дълбоко и цялостно отношение към самата себе си и на тази основа към света – разбиран в указания трансцедентален смисъл – при което се изразява истинското и вътрешното единство на човека със света. В духа и неговите форми човекът създава и осъзнава самия себе си като човек и като самостойна субективност, подготвяйки с това почвата за реалното си примирение със света в обективното „царство на свободата“. Но за да стане този идеал действителност, самият човек трябва сам да направи себе си достоен за него, да стане същество, чийто основен атрибут е свободата – векове наред култивирана като “съзнание” в сферата на духа. И в най-варварските времена човекът като дух е бил свободен, идеята на истерията е свободата да се разпростре и върху външната действителност, да я одухотвори.

Съобразно това разбиране духовните форми ги разглеждам като синтетичен тип отношение на човека към света и към себе си, т.е. такъв тип отношение, в който чистите или коренни типове, разгледани вече, са своеобразно и органично свързани, а също и тип отношение, приел формата на израз на духовност, на израз на човешки дух. От казаното следва, че атрибутите на духа са именно:

1.) Самост или самобитност на субективността на човека, автономията й като предпоставка за саморазвитието й под друга форма и

2.) Свобода на изявяването, изразяването и въплъщаването, т.е. на обективацията на това вътрешно, в пределите и на почвата на субективността възникнало съдържание с цел добиването по интимен път на обективност, интерсубективност на самото съдържание и на формите на неговата изява.

С казаното в този параграф аз можах, струва ми се, само да щрихирам едно възможно разбиране, необходимо ми за по-нататъшния, собствен анализ на това изследване. Това разбиране ще играе за мен ролята на ориентир, без който не бих могъл да говоря за духовните форми. Затова аз тук предложих не пълнотата на едно възможно разбиране, а подхода, заедно с добитата в резултат на неговото прилагане принципна схема, които, изглежда, могат да помогнат за разбирането на проблемите от една друга, различна от досега господстващата у нас, философска позиция.

Водейки се от изявените дотук предпоставки на анализа смятам, че основните духовни форми могат вече да бъдат подложени на специално изследване, съобразено и изхождащо от тези предпоставки. Предлаганият по-долу анализ ще бъде също така чист, т.е. логико-дедуктивен, без примесването, доколкото е възможно това за разбирането, на нищо емпирическо, а доколкото това последното го има, то трябва да бъде здраво свързано с теорията, необходимо да произтича от нея.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s