6.Генезисът на духа. Митологията

6.Генезисът на духа. Митологията

Митологията е първата синтетична и синкретична форма на духовност, при нея за първи път се конституира човешкият дух в един генезис, който е твърде значим за разбирането на цялото последващо развитие. Затова необходимо започваме с нея, тук ще проверим дали „работи“ нашия принцип на разбиране.

Обикновено когато се говори или пише за митологията или за митологичното „съзнание“ като техни същностни черти или признаци се сочат синкретизмът, антропоморфизмът, ирационализмът, анимизмът, одухотворяването на съществуващото, на природата и нейните явления. Вижда се, че тези черти на митологията я представят пред нас като коренно различно, при това изначално, първично някакво и неразвито „съзнание“ – ако го съотнесем с по-късните, културни, или със съвременните такива форми. На това основание митологията се обявява за неподатлива за рационален анализ форма и също така за неразбираема – защото смислите, формирани в нейните рамки, не могат да бъдат “преведени” на един построен на съвършено друг принцип език или смисловообразуваща система; например за Е. Касирер митът е своеобразна и автономна символическа форма на културата (вж 53).

От друга страна както се схваща от употребените за характеризирането на митологията термини, тя отчасти може да бъде разбрана на принципа “от противното”, т.е. като се подвежда под алтернативни по отношение на по-късните форми термини или понятия (рационализъм-ирационализъм, рационално-ирационално, символистично-реалистично, мит-логос и пр.). Тази втора тенденция е особено силна при описанието на прихода от митология към „немитология“ или „културно съзнание“ – ако така могат да се нарекат постмитологичните духовни форми и духовност. Явно е, че митологията се схваща като особена самобитна мирогледна или духовна система, израз на коренно различна позиция на човека към света и собственото съществуване-в-света, като някакво недиференцирано, тотално и универсално отношение на човека към света и към себе си, своеобразен жизнен или духовен космос, който никога няма да ни бъде даден непосредствено и затова навеки ще си остане чужд за нас. Такова разбиране вероятно се основава на презумпцията, че и „ние“ сме други, а „светът”, построен ат древния човек, е бил толкова различен. По-късното съзнание в резултат на неговото развитие е загубило способността си да се отнася по такъв архаичен начин към света и затова ние само условно и приблизително можем да изпитаме и да се вживеем в онова съдържание, което е било достояние на съзнанието на митологичния човек, а значи едва ли можем да разберем неговите собствени смисли, ценности, образувания и пр.; поради това неизбежно моделираме митологията съобразно себе си и нашите вкоренени нагласи и така се отдалечаваме, вместо да се приближаваме към нея.

Смятам, че подобно отношение към митологията се дължи на историческата концепция за развитието на духовните форми – Хегел даде най-пълния й израз – от която неизбежно следват тези изводи, защото имплицитно се съдържат в нея. Всъщност ако един историзъм се наложи като основно виждане, то другояче просто е невъзможно да се мисли. Освен това тук се извършва едно налагане на представи, формирани в пределите на историческия тип съзнание и мислене (М. Елиаде, 158), върху ценностна система, възникнала на съвършено друга почва, тази на „архаичното съзнание…, усещащо себе си неразривно свързано с космоса и космическите ритми“ (158, 29), а това неизбежно изкривява интерпретацията. Казах вече, че такъв тип интерпретация е необходим и възможен, но той не е единствен, историческият анализ е оправдан, но само когато си е свършил работата другия, “генетическия” анализ. Защото ако се остави от историческа гледна точка да се обяснява генезиса на самите тези духовни форми, и особено на митологията, то самата историческа нагласа води до обозначените по-горе противоречия и до много други неизбежни „възли“ на интерпретацията, а главното, тъкмо техния генезис и конституиране, си остават неразбрани или най-малкото полуразбрани. Прекомерно историческия фундамент на анализа на духовните форми поставя едва ли не в антиномическа форма проблема за превода на смислите, битуващи в съответните културни системи, антиномията на тези смисли пък е неизбежна, ако такъв анализ се води на емпирическа като тенденция почва. „Езикът на мита – пише 3. Попов – трябва да бъде мислен в живата реалност на мита, а реалността на мита е всъщност цялостното митическо съществуване на човека“ (91) Този момент е твърде съществен ако искаме да са пълноценни опитите да се разбере и митологическото „съзнание“, и митическият човек – или човекът от епохата на митологичното отношение към света. В тази връзка искам да подчертая значимостта на изводите на З. Попов в неговия анализ на концепцията за езика на М.Мюлер (91), в която концепция е налице „методология, несъобразена с историческата реалност“ и характеризираща се с “невинен емпиризъм и редукционизъм” – тъй като М.Мюлер „остава в плен на елементаризма на нивелиращите тенденции на своето позитивно време (91). Това е същият порок, за който вече стана дума, а в корена си той е резултат на една крайно обременена от емпиризъм историческа нагласа, водеща до късогледство на интерпретацията и до изкривяване на реалната картина, картината на митологичната духовност. Затова в рамките на тези противоречия обичат много да кръжат някои изследователи – това е прието да минава за научна дейност! – и тук само остроумието им може да ги спаси.

Смятам, че спецификата на митологията може да бъде изразена ако нейният анализ не робува на стереотипите на чистия историзъм от постхегелиански тип (обогатен с криворазбрана позитивност и емпиризъм) и ако се пристъпи към нея със средствата на логико-дедуктивиия анализ, позволяващ да се разбере тъкмо нейния генезис и нейното конституиране. Думата генезис не трябва да ни подвежда и да предпоставя изискването за историчност. Когато употребявам тази дума аз не разбирам нищо друго освен конституиране на съответната духовна форма – в случая митологията – върху основата на чистите или коренни отношения на човека към света и към себе си, схванато в логически достатъчния му вид. Предпоставките на това конституиране – в анализа то се представя, разбира се, като реконстатуиране – са налице, това са самите чисти отношения, а неговия резултат е завършеността от смесването им, органичната им сплав под формата на митология, философия и пр. Митологията след нея и останалите духовни форми са израз на човешко или субективно отношение към света и към сания човек и само като такива могат да бъдат разбрани. За да стане това, естествено, необходима ни е голямата предпоставка на това умозаключение, т.е. естеството на човешкото битие, на човешката реалност. Но тъй като това битие на човешките същества не може да се мисли извън развитието на самите духовни форми – в които то кристализира, всяка от тях е самобитен израз и процес на проникване в дълбините на тези същности – то противоречието винаги се е решавало, така да се каже, в ход, в движение. Тази извечна трудност на интерпретацията на духовните форми, на тяхното разбиране и тълкуване – поради „незнанието“ на това, към което те се отнасят, а също са негов израз, а техен извор е именно то! – смятам, може да се преодолее ако се схване принципа, лежащ в основата на всичките тях и на всяка поотделно, принцип, който ги конституира и предопределя. Изначално те са предопределени от възможните чисти отношения на човека към света и към своето съществуване и същество; те са чисти само в логическия им вид, в абстракцията за тях, а иначе са най-реалното нещо на този свят – битието, живота на човека.

Принципът като конституиращо начало тук се схваща като мяра на логически необходимото и възможното, като константност на този предел на мисловното представяне за нуждите на разбирането. Смятам, че щом се отдаде длъжното на активната и творческата природа на човещката субективност – извор на духовността и творенето във всичките им ипостаси – не е непростим грях да се признае самостойността на субективното, в рамките на която се формира и принципа на неговото вътрешно саморазвитие. Опорните точки на формиране на самия принцип, от друга страна, са фундаменталното му основание, той израства върху тях като от корени, а от него – като определена мислима константност – може да се върви към описание на съответната духовна форма, явяваща се негов израз и реализация, негово въплъщение. Следователно и тук, както и при анализа на останалите духовни форми, който предстои след този на митологията, трябва:

1.)Да се схванат градивните елементи на абстрактния принцип на духовната форма, неговите опорни точки; те не могат да бъдат търсени другаде, а във възможно и определено смесване на чистите, коренните отношения на човека към ввета и към себе си; така се определя вътрешната форма на самия принцип и

2.)Да се изрази тялото на принципа, т.е. да се схване самата духовна форма като въплъщение на своя принцип, който е нейна душа, жизнено дихание, фокус, ядро или съсредоточие; следователно самобитността на всяка духовна форма се дължи на особеност на конституцията на нейния принцип.

И така, стигнахме до въпроса, към който вървяхме, а именно; какъв е принципа на митологията като изначална духовност?
М. Елиаде пише така: „Митовете съхраняват и предават парадигми-образци, в подражание на тях се осъществява цялата съвкупност от действията които човекът поема отговорност. Със силата на тези служещи за примери преобрази, очевидци на които са били хората на митическото време, периодически се възсъздават космоса и обществото“ (138, 30). И малко по-долу той многозначително отбелязва: “Не е трудно да се досетим защо такива представи са правели невъзможно развитието на това, което сега наричаме „историческо съзнание“” (158, 30). Тази разлика може да се разбере в нейната цялост ако е ясен принципа.

При митологията човешката субективност се изявява в нейния недиференциран вид, т.е. основните същностни нейни проявления – чистите отношения на човека – са органично свързани в нещо единно, цялостно, монолютно. Поради това митологията е израз на особен тип духовност, а тя, от своя страна, на особен тип човешка субективност, неподдаващи се на анализиране, при което трябва да се прави разчленяване, а след това синтезиране, за реконструиране на първоначалното единство. Този синкретизъм в тотална форма, при който всички възможни чисти отношения на човека са слети в нещо монолитно, е първата същностна черта на митологията като духовност и на “съзнанието” на архаичния човек, съответствуващо на неговото митологично съществуване. Оттук следва, че за обособеност на субективното и обективното като членове на самото отношение не може да се говори, те могат да бъдат различавани само за нас, но сами по себе си са едно и също единно съществуващо. Така се приближихме плътно до принципа. Това тъждество на субективното и обективното в неразгърнатия си вид е принцип на митологията като духовна форма, а самата митология е в актуален вид единството на субективно и обективно. Тук се крие коренното различие на митологията по отношение на всички други духовни форми, основани на реалното различаване на двата термина, на субективното и обективното – в план на съществуване като обособени същности. От този принцип лесно могат да бъдат изведени и останалите характеристики на митологията, те пряко произлизат от него като антропоморфизъм и пр.

Митологията, разгръщайки своя принцип, не е в състояние да излезе извън формата, наложена от нейния принцип, тя може само да кръжи в наложените й от принципа предели, да черпи и да изпълва неговите потенции. Митологията е идеална и духовна структура, градивен елемент на която е митът, единствената възможна изразна форма за побираш на съдържание, плод на тъждеството на субективно и обективно, съдържание, продуцирано от това тъждество. В мита затова всичко субективно е обективно и обратно; всяко съдържание, продуцирано от субективността, мигновено придобива обективен, онтологичен статус, а също и обективното се схваща, оценява и преживява така интензивно като субективно, като израз на една субективност и пр. Липсва разграниченост между вътрешно и външно, а и двете са една цялост, една обща тоталност. Следователно при митологията липсва онова, което характеризира по-късните духовни форми и което определя тяхната спецификата именно противопоставеността на субективно и обективно, и на тази основа търсенето на някакво тяхно примирение в духа. При нея примирението, за което става дума, е изначално положено и предпоставено, то се съдържа в самия принцип. Именно в пределите на тъждеството човешката „субективност“ като нещо единно – тоталност на всичките й неразгърнали се потенции – започва да се развива, да натрупва съдържания от всякакъв характер, които трудно може да удържи в самата себе си и затова излива навън, да продуцира и проектира самата себе си – макар почвата за това да е неадекватна поради липсата на обособеността й като нещо в себе си, нещо, противостоящо на другото, на външно-обективното, света като проста наличност, обектност, която като такава също не е обособена.

Митологията затова е коренно различен род духовност, духовност, израз на субективност, тъждествена на обективността и затова „разпиляна“ в нея, израз на творчество-митотворене, породено на тази уникална основа – уникална по отношение на всяка друга духовност в историята и поради това неисторична в дълбините си. В нея липсва диференциране на духовните „продукти“ и специфициране на всеки от тях, защото и способностите на субективната реалност на душата, не са се разграничили, а за самосъзнание за човешка идентичност и автономност тук изобщо не може да се говори. Човешкото при митологията е разтворено и примесено с външното, липсва обособеността и автономността му, противоположността му с другото, външноположеното. Човешката субективност не осъзнава себе си като такава, като субективност, но душата намира удовлетворение посредством мита, в който външно-наличното като свят е органично свързано с нея самата и е в нея самата. Митът за архаичния човек е нещо, което се живее, което е живот, а не нещо, което трябва да се учи или наблюдава безстрастно; митът носи в себе си самото тайнство на живота и чрез мита биваш посветен в това тайнство или му ставаш причастен, навлизаш в него както се навлиза в река, но такава магическа река, която има свойството да разтвори твоето тяло и да се слее с него. Човекът няма живот извън живота, въплъщаван от мита, той е част от живота на единно-живеещото, живота на митологизирания и оживотворен Космос.

Затова в митологията само условно могат да бъдат намирани способности, характеризиращи по-нататък еманципиращата се човешка субективност и развитата душа. Например елементи на представяне (като зародиш на знаенето, израз на познавателно човешко отношение) само условно могат да бъдат отделяни в мита, защото те едновременно са и преживяване, чувство (като зародищ на ценностното отношение), и абстрактно “воление” (като зародиш на чистото практическо отношение), и вярване (като синтетична форма, обективираща представи за предметите на вярата), а също и елементи, израз на безсъзнателни импулси, чиято енергия е сублимирана по особен начин от по-висшите структури. Получава се нещо парадоксално от позицията на съвременността, но напълно разбираемо като феномен на митологичната душевност: знаейки, архаичният човек едновременно вярва интензивно в предмета на своето знание и представяне, наред с това с цялата си душа чувства, преживява и се вживява в него, а в крайна сметка този комплекс е израз и на неговата воля за живот, за обективиране на формираните в тези предели цели и пр. Затова в митологията фрагментите на съществуващото се натоварват с огромен интерсубективен смисъл, затова в нея само митът и символът са формите, можещи да поберат в себе си духовна интензивност, тази неразчленима тоталност. В нея няма разграничение между живот и идея за живота, а те са неразчленимо слети, битие като такова не може да се мисли и представя извън битие на човека, извън всеобемащия живот, самата виталност като такава, а те са едни и същи неща, реално и иреално съвпадат, всичко, което е достояние на съзнанието или душата, е също така органичен елемент на извън нея съществуващото, защото граница между тях няма и пр. В митологията всичко е пронизано от единен живот, то пулсира в единен и общ ритъм, то е едно тотално всеединство, което нито една епоха не познава, но към което всяка епоха на духа се е стремяла като към велик идеал, безвъзвратно загубен впрочем.

Всичко казано дотук има отношение към митологията ката такава, т.е. в нейния чист вид. Ясно е също така, че тя е обособена духовност, която търпи развитие в своите предели, обогатява своите съдържания, оставайки в рамките на парадигмата си. Парадигмата на митологията се обуславя от принципа, конституиращ я като особена духовност, тя е предела и ограничението на тази форма. Движението вътре в рамките на този предел на парадигмата е причината, вътрешното основание за подронването й, което довежда до подготвянето на почвата за формирането на нов принцип и на нова парадигма в неговите недра. Затова кардинален поврат в развитието на човешката субективност – ставането й като такава – е преходът към постмитологическите духовни форми, обусловени от подмяната на принципа и конституирането на нова парадигма. В основата на този духовен процес, изпълнен с кардинално значими следствия за съдбата на човека и човечеството, е трудното обособяване на коренните или чисти отношения на човека към света и към самия себе си, тяхното еманципиране из недрата на митологическата тоталност. Оттук тръгва развитието на субективността, която по-нататък постепенно, в един продължителен и исторически духовен процес, достига до самата себе си; именно това развитие на субективността, търсещо адекватни форми за своята изява, тласка движението на духовността и на културата. На тази основа се раждат философията, изкуството и религията, толкова различните, въпреки родството си, наследници на древните митологии.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s