6.Духовните форми в XX век. Митотворчеството

6.Духовните форми в XX век. Митотворчеството

Така поставен, въпросът се нуждае от специално изследване, което тук не мога да предприема. В историята на духовното развитие е заложена една тенденция към приближаване на духовните форми и взаимно влияние между тях, която е другата страна на диференцирането и на самостойното им развитие.

През вековете на тяхното развитие духовните форми взаимно се допълват и всичките – взети заедно – дават едно тотално и универсално човешко отношение към света и към човека. То се интегрираше отчасти от философията, чиито изразни възможности позволяват едно такова интегриране. Тук обаче става дума за тенденция на взаимно преливане на духовните форми в единна универсална форма, която, по примера на древната, с право можем да наречем нова митология. Това е тенденцията не завършено състояние, и тя се прояви най-ясно в XX век. Аз ще се опитам да дам едно разбиране за причините на този процес.

Съвременните духовни форми по свой начин изразяват един и същ принцип на епохата, този на самостойната субективност. Както ще бъде показано в следващата част на това изследване този единен принцип предопределя единство и в начините на организация на съдържанието, което всяка духовна форма е в състояние да побере. Този принцип задава възможността за дълбока родственост на изразяването, което от своя страна конституира тенденциите към обединяване на самите форми, към размиване на строгите граници между тях. Дори и науката не е безучастна към този процес и опитите; й да влияе върху другите форми чрез своята позитивна нагласа илюстрират това.

Например модерното изкуство поради природата му най-плътно се доближи до принципа на епохата – господство на сама по себе си дадената субективност – и това го превърна в най-мощната духовна форма на XX век. Съвременното изкуство се отличава с изключително богатство на изразни форми, насочени от стремежа по-пълно и адекватно да изразят принципа на епохата – символизъм, импресионизъм, абстракционизъм и постмодернизми. Това съответства на уловената още от Хегел същност на модерното изкуство, свеждаща се до това, че “нов светец на изкуството става HUMANUS – дълбините и висотите на човешката душа като такава, общочовешкото в радостите, в страданията, в стремленията, деянията, съдбите“ (142, 2, 431). Но този е и принципът на модерния дух изобщо.

Защото и във философията, съобразно нейната специфика, се извърши нещо подобно. От Кант насам, който възвести, че „попрището“ на философията е човекът, като се мине през Фихте, младия и стария Щелинг, Киркегор, Шопенхауер, Достоевски, Ницше и се стигне до плеядата блестящи мислители на XX век, може да се улови като водеща тенденция и за философията интереса към самостойната субективност на човека, изразяването й с адекватни на нея средства. Модерната философия разработи всички възможни алтернативи, чрез които можеше по-адекватно и цялостно да се схване и изрази със средствата на философията това общочовешки значимо съдържание, т.е. да се разгадае тайната на човешкото битие, битието-на-човека-в-света. В името на тази висша потребност на духа философията, за да обогати своя поизтъркан инструментариум, се обърна към арсенала на изкуството, а самото изкуство, от своя страна, стана твърде философично. Прав е, изглежда, Новалис, написал: “Разделянето на философа и поета е невъзможно и е във вреда за двамата. То е признак на болест и болезнена конституция”.

В този процес на взаимно преливане между духовните форми даже и научното познание, както казах, не остана настрана. Фундаменталните теории на съвременната наука, за да изразят съдържанието си, прибягнаха до неопределените, но гъвкави понятия на философията и дори на изкуството – да си спомним „красотата като критерий за истинност“ на една научна теория, който бе предложен от Айнщайн. Конструктивизмът и абстракционизмът на множество научни теории – проверяемостта в експеримента беше забравена! (127) – показва, че е налице тенденция към сближаване на науката с останалите форми на духа.

Въпросът значи е: тези тенденции не обозначават ли потребността от възникване на някаква универсална духовна форма, позволяваща да се изразява в нещо единно цялото субстанциално съдържание на самостойната субективност? Каква може да бъде тя? И няма ли такава форма отново да бъде митът?

Нека засега този въпрос да остане открит…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s