януари 1, 2008

Та кой, по дяволите, иска да живее вечно?!

От какво се боите най-много?

О.: Не от смъртта. Е, не искам да се мъча. Но мисълта, че някоя вечер може да си легна и да не се събудя, не ме тревожи особено. Най-малкото ще е нещо различно. Едва не загинах при автомобилна катастрофа през 1966-та – излетях с главата напред през предното стъкло и макар че бях тежко ранен и уверен, че Важната гостенка (смъртта), както се изразяваше Хенри Джеймс, е наблизо, лежах в пълно съзнание в локва кръв и си припомнях телефонните номера на приятели. По-късно ме оперираха от рак и се притесних само от това, че трябваше да се мотая безцелно цяла седмица от деня на диагнозата до утрото на скалпелите.

Винаги ме е поразявала с абсурдността си и ми е изглеждала даже неприлична цялата козметична и медицинска индустрия, изградена на жаждата за младост, страх от старостта, ужас от смъртта. Та кой, по дяволите, иска да живее вечно? Повечето от нас очевидно; но това е идиотщина. В края на краищата има нещо, което се нарича пресищане от живота: една точка, след която всичко се превръща в усилие и повторение. Бедността? Фани Брайс беше казала: ”Била съм и бедна, била съм и богата. Повярвайте ми, по-добре е да си богат.” Е, не съм съгласен; поне не мисля, че парите имат определяща роля за приспособяването или (извинявайте за кретенския израз) “личното щастие”. Познавам отблизо доста много големи богаташи (не броя за богат този, който не може начаса да събере петдесет милиона долара в твърда валута); и някои, когато станат заядливи, ми казват, че само такива хора съм познавал (на което е най-добре да отговориш, че те поне някога плащат сметката и никога не ти искат заем). Но там е работата, че не се сещам за един-едничък богаташ, за когото удовлетворението или уталожването на обикновените човешки тревоги да е по-постижимо, отколкото за нас, останалите. Що се отнася до мен, мога и тъй, и иначе: мебелирана стая на някоя затънтена уличка в Детройт или бившия апартамент Коул Портър в Уолдорф тауърз, който декораторът Били Болдуин превърна в остров на невероятен и изтънчен лукс.

За мен е непоносимо средното съществуване: шум на поливачки и косачки, гараж за две коли, ранчо на две нива в Скардейл или Шейкър Хайтс. Хубаво де, кога съм твърдял, че не съм сноб? Казвам само, че не се боя от бедността.

Неуспехът? Неуспехът е подправката, която придава вкус на успеха. О, не, пил съм от тази отрова, толкова съм ял тази попара (особено когато работех в театъра), че сега я презирам. Честно казано, не обръщам никакво внимание какво казват или пишат за мен. Разбира се, не беше така, когато бях млад и започвах да печатам. И сега не е – в едно отношение – силно се травматизирам ако получа удар от приятел. Иначе поражения и нападки са ми безразлични, толкова далеч са от мен, колкото и планините на Луната.

В.: Какво ви плаши тогава?

О.: Мисълта, че мога да загубя чувството си за хумор. Да остана ум без душа, да заслизам по пътеката на безумието и както се казва в гатанката на Зен, да прекарам остатъка от проваления си живот, вслушан как само едната длан пляска.

В.: Какво може да ви разтърси? Има ли такова нещо?

О.: Съзнателната жестокост. Жестокостта заради самата нея, словесна или физическа. Убийство. Смъртна присъда. Да се бият деца. Да се поставят примки за животни.

Веднъж, много отдавна, открих, че най-добрият ми приятел е в напълно нормални любовни връзки със своята мащеха. На времето бях потресен; излишно е да обяснявам, че сега вече не, и като си възстановя случилото се, разбирам, че то вероятно е било от полза и за двамата. Оттогава никакви сексуално-морални отношения не ме изненадват, камо ли да ме възмутят. Иначе би трябвало да поведа многомилионния парад на лицемерите в нацията ни.

В.: Вече шест години, откакто издадохте “Хладнокръвно”. Над какво работите оттогава?

О.: Издадох в отделна книга повестта “Гостът в деня на благодарността”. Бях консултант на филма “Трилогия” по сюжети от три мои разказа (“Коледен спомен”, “Мириам”, “Сред пътеките към рая”); направих документален филм за смъртното наказание, “САЩ – килия на смъртните”; беше по поръчка на Ей-Би-Си, но изобщо не го излъчиха (показван е в други страни, например в Канада) по причини, които си останаха загадъчни и необяснени. Неотдавна завърших сценария за “Великият Гетсби” на Скот Фиджералд – почти съвършен къс роман (или по-скоро дълга повест), но произведение невероятно трудно за драматизация защото е почти цялото изтъкано от много по-предишни наслоения и сякаш от несценично действие. Харесвам моята адаптация, но продуцентите “Парамоунт пикчърз” са на друго мнение; горко му на който ще прави преработката.

Трябваха ми пет години за да напиша “Хладнокръвно”, и една година, за да се възстановя – ако това е думата; не минава и ден, без нещо от преживяното да не хвърли своята сянка в съзнанието ми.

Във всеки случай преди да започна “Хладнокръвно”, всъщност скоро след като привърших “Закуска в Тифани” през 1957, започнах да подготвям бележките и структурата на амбициозен роман, озаглавен тогава, а също и сега “Сбъднати молитви”, по думите на света Тереза “Повече сълзи са пролени от изпълнените, отколкото от неизпълнените молитви.” Мисля, че това е така – каквито и да са желанията ти, изпълнят ли се, на тяхно място винаги идват други. Както хрътките, гонещи механичния заек – няма стигане. На живота това му е най-хубавото и най-лошото. Спомням си как една моя позната, много близка на Робърт Кенеди, ми разказваше за погребението му: “Какъв горещ ден беше! Завираш. А гробът – чака в прохладната трева под сенчестото, кичесто дърво. И изведнъж му завидях на Боби. Завидях му за цялата тази зеленина и спокойствие. Казах си: добре си ти, Боби, твоите битки свършиха. Отърва се.”

“Сбъднати молитви” е сложно изградена и най-дългата ми книга – тройно по-голяма е от всичко друго, което съм написал, взети заедно. Преди година приблизително бях под голям натиск да я завърша, но литературата живее свой живот и не играе по ничия свирка. “Сбъднати молитви” е като колело с дванадесет спици; горивото, което го върти, е една изключителна млада жена; тя е имала десетки увлечения, можела е да се омъжи за когото си поиска, но от десет години обича “по-стар” мъж, който не може да се ожени за нея, защото има семейство, а и не може да се разведе, тъй като се надява, с известно основание, да стане следващият президент на Съединените щати.

В.: Ако не се бяхте насочили към писането, към творчество, с какво щяхте да се занимавате?

О.: Щях да стана правник. Често съм си мислил за това и не малко юристи, включително и един министър на правосъдието и един председател на върховния съд, са ми казвали, че от мен би излязло първокласен адвокат, макар че щеше да ми пречи може би – наред с други неща – гласът ми, за който често ми казват, че бил “писклив и детски”.

Също така не бих имал нищо против някой да ме издържа, но липсват желаещи – за повече от седмица, да речем.

В.: Упражнявате ли някакъв спорт?

О.: Да. Масаж.

В.: Умеете ли да готвите?

О.: За гости – не. За себе си приготвям винаги едно и също. Доматена крем -супа и солети. Или печен картоф, напълнен с пресен хайвер.

В.: Ако “Ридърс Дайджест” ви възложи очерк за рубриката “Най-незабравимият образ, който съм срещал”, за кого щяхте да пишете?

О.: Опазил ме Бог от такова падение! Но, да речем, че се хвана… хм, чакайте да видя. Добре съм запомнил Робърт Фрост, поета-лауреат на Америка. Дърто копеле от най-чиста проба. Запознах се с него, когато бях осемнайсетгодишен; той явно прецени, че не коленича достатъчно смирено пред олтара на неговото самомнение. Във всеки случай написа ругателско писмо до Харолд Рос, покойния главен редактор на “Нюйоркър”, където бях постъпил, и така ме уволниха от първата ми и последна служба с установено работно време. Може би ми направи услуга, защото тогава седнах и написах първата си книга “Други гласове, други стаи”.

Като дете, докато станах на десетина години, живях при една възрастна родственица, стара мома, в едно затънтено кътче на Алабама. Мис Сук Фолк. Самата тя не беше на повече от дванадесет години умствено, което обясняваше нейната чистота, стеснителност, странната и изненадваща мъдрост. Написал съм два разказа за нея: “Коледен спомен” и “Посетителят в деня на благодарността” – и двата ги екранизираха за телевизията с Джералдин Пейдж – поразително красива и точна в ролята на мис Фолк.

Мис Пейдж, като се замисля, е незабравим образ: като Джекил и Хайд – доктор Джекил на сцената, мистър Хайд в живота. Това е просто въпрос на външност; тя има по-хубави крака от Дитрих, като актриса е чародейка, но в ежедневието си, кой знае защо, се дегизира с перуки на вещици и с преднамерено ексцентричното си облекло.

Впрочем нямам особена слабост към актриси или актьори. Един приятел, сега не си спомням кой, казваше: “Всички актриси са повече жени от останалите, всички актьори са по-малко мъже от останалите.” Не съвсем вярна забележка; все пак според мен достатъчно вярна, за да обясни в какво се корени широко разпространената театрална невроза. Бедата на повечето актьори (и актриси) е че са глупави. И в много случаи най-глупавите са най-талантливите. Сър Джон Гилгуд – изтъкан от благородство, несравнима техника, блестящ глас; но, уви, не може човек да мисли с гласа си. Марлон Брандо. От моето поколение няма актьор с по-голяма природна надареност; но и никой не е въздигнал интелектуалната кухост с такава смехотворна претенциозност. Изключение прави може би Боб Дилън: рафиниран оперетен чаровник(?), който се прави на простодушен бунтар(?), а е сантиментално селянче.

Но стига по въпроса. Глупаво беше, че го зачекнах.

В.: Коя е най-хубавата дума за надежда във всички езици?

О.: Любов.

В.: Искало ли ви се е да убиете някого?

О.: Нима на вас не? Честно! Все пак не ви вярвам. Случвало се е всекиму да се прииска да убие някого. Истинската причина толкова хора да се самоубиват е, че са страхливи и предпочитат да убият себе си вместо мъчителя си. Що се отнася до мен, ако желанията ми се превръщаха в постъпки, щяха да ме пратят при Джеки Ножа. Но е забавно да си въобразяваш как замисляш, планираш, а после изненадата и разкаянието, изписали се по лицето на злодея, превърнат в жертва. Много успокоително действува. За предпочитане е пред броенето до сто.

Неотдавна моят лекар ме посъветва да си намеря по-здравословно хоби от алкохола и секса. Запита ме имам ли нещо пред вид. Отвърнах; “Да, убийство.” Той се засмя, засмях се и аз, с тази разлика, че на мен не ми беше смешно. Горкият човечец не подозираше каква мъчителна и безотказна смърт му бях измислил, когато, прикован от осем дни на легло, с признаци също като на черна холера, той все отказваше да дойде да ме прегледа.

В.: Какво щяхте да изберете, ако можехте да станете какъвто си пожелаете?

О.: Невидим. Да ставам видим или невидим по желание. Помислете си какви възможности: власт, богатство, всякакви еротични развлечения.

В.: Какви са главните ви пороци? И добродетели.

О.: Пороци нямам. Тази дума не съществува в речника ми. Главната ми добродетел е благодарността. Няма случай да съм бил нелоялен към човек, който се е отнесъл добре с мен. Но тъй като животът ни предлага една компенсация за пропуснатите радости – изкуството – запазвам благодарността си предимно за онези поети, живописци и композитори, които най-много са ме компенсирали. Произведението на изкуството е единствената загадка, единствената магия; всичко останало е аритметика или биология.

Мисля, че доста разбирам от писане; въпреки това чета ли нещо, което да е хубаво – с други думи, произведение на изкуството, сетивата ми отплуват в дивна вселена. Как го е направил? Как е възможно?

B.: Ако се върнем малко назад, ще излезе, че някои от отговорите ви не са много последователни. Казвате, че съзнателната жестокост е единственият непростим грях. После си признавате, че понякога наговаряте жестоки думи; също – че сте имали помисли как да убиете някого?

О.: Който е последователно последователен, е с глава от тесто за бисквити. А моята, с каквото и да е пълна, не е бисквитена.

В.: Да допуснем, че се давите? Как мислите: какви образи – според класическата представа – ще потекат в съзнанието ви.

О.: Горещ ден в Алабама през… хм… 1932, значи, съм осем годишен, намирам се зеленчуковата градина, жужат пчели, мараня, изравям репи, бера зрели, алени домати и ги слагам в кошница. После притичвам под пиниите, обрасли в цъфнали ластари към дълбока, прохладна бара, гмуркам се, измивам репите и доматите. Пойни птички, шарена сянка, парливият вкус на ряпата: вечно блаженство, алилуя. Наблизо една змия, белоуст мокасин се вие, пори водата. Не ме е страх от нея.

Десет години по-късно. Ню Йорк. Прочутата “Врата” на петдесет и втора улица – там, където даваха джаз-концерти през войната. С най-любимата ми американска певица – тогава, сега, завинаги: мис Били Холидей, Лейди Дей. Били с орхидея в косите, замъгленият и от опиати поглед, разфокусиран под режещата очите зеленикава светлина, устните и шептят: “Добър ден, тъга в сърцето – пак си тук, за да останеш…”

Юни 1947. Париж. Кафене с маси на тротоара. Седя на чашка с Албер Камю, който ми казва, че трябвало да свикна, да не съм толкова чувствителен към критиката. (О, да беше жив да ме види сега!)

От прозореца на туристически пансион на един средиземноморски остров гледам как се задава пътническото корабче. Изведнъж на кея – с куфар в ръка, позната фигура. Много позната. Не бяха минали много дни от онзи миг, в който тя ми каза сбогом, и аз мислех, че ще е завинаги. Явно беше променила решението си. Е, това песента на присмехулника ли е наистина? Или присмех без песен? Или накрая – последната любов? (Да, беше.)

Младеж с черна, лизната на челото коса. Ръцете му са пристегнати към бедрата с кожени ремъци. Трепери, но ми говори, усмихва се. Чувам само кръвта, която пулсира в ушите ми. След двадесет минути той е мъртъв, увиснал на въжето.

Две години по-късно. От заснежените алпийски Алпи се спускам към пролетна италианска долина.

Посещавам, в Пер-ла-Шез в Париж, гроба на Оскар Уайлд под малко недодялания ангел на Епстейн; не съм сигурен дали Оскар би го одобрил.

Париж. Януари 1966. Риц. Личност, която ми е близка, но е странна; влиза, носи ми грамаден букет бял люляк и мъничка сова в кафез. Оказва се, че совата трябва да бъде хранена с живи мишки. Един от келнерите на Риц има добрината да я прати на село при семейството си в Прованс.

О, но сега диапозитивите в съзнанието ми започват да се сменят много бързо. Бера ябълки в есенен следобед. Лекувам умиращо кутренце-булдог. Оживява. Градина в калифорнийската пустиня. Вятърът бучи като прибой в палмите. Лице в едър план. Тач-махал ли виждам? Или просто Асбъри парк? Или, накрая, последната любов. Нима не беше – Боже мой, като че никога не е било!

Изведнъж лентата се връща; приятелката ми мис Фолк съшива юрган от разноцветни изрезки, на него има рози и гроздове, сега тя го придърпва до брадичката ми. До леглото има газена лампа; тя ми казва честит рожден ден и угася светлината.
В полунощ, когато църковната камбана удари, ставам на осем години.

Отново барата. Вкус на ряпа в устата, летните води обгръщат голото ми тяло. И там, точно там, виещ се, танцуващ по осеяната от слънчеви петна повърхност, изящно гъвкавият, смъртоносен белоуст мокасин. Но аз не се боя, нали?

(Край)

Труман Капоти