Величието на жизнената задача на учителя

ОТ КАКВО ТРЯБВА ДА СЕ ПАЗИ УЧИТЕЛЯТ СЕГА – И КЪМ КАКВО ТРЯБВА ДА СЕ ПРИДЪРЖА ВИНАГИ

1. Провери себе си дали си стигнал до тази степен на справедливост и хуманност, че да проявяваш по отношение на религиозните възгледи висша справедливост към всеки човек, т.е. да признаваш на всеки правото да мисли за невидимите неща съгласно своето убеждение. Ако при тази проверка намериш макар и един атом нетърпимост в себе си, унищожи го! Някои хора ще кажат, че този призив издава безразличие към “абсолютната” или “единствено осигуряваща блаженство” истина или църква, нека си говорят!

2. Различавай добре “идеи” от “догми” Бог, добродетел, безсмъртие, хуманност и т.н. са представи, които се развиват на известно културно стъпало у всеки народ – това са идеи, които стават идеали за една възприемчива и годна да се въодушевява от тях душа. ”Догми” (в строгия смисъл на думата) са привидни откровения, които надминават всяко човещко разбиране и възприемане.

Разбирането на разликата между идеи и догми е важно за учителя, защото чрез него той стига до убеждението, което се потвърждава навсякъде от опита, а именно чрез догмите той не може да направи нищо за просвещаване на ума, за облагородяване на сърцето и за нравственото възпитание на детето, защото те не намират никакви опорни точки(никакви нагледи) в душата, в духовния живот на детето. Освен това човек се подбужда към действие преди всичко не от догматични представи, а от почувствуваните представи за стойността на нещата. Поднесените в училището догми, тяхното деклариране и обсъждане, колкото патетично и пищно да е то, са и си остават празнословие. Учителят стига също до убеждението, че напротив, който умее, може да постигне много с идеите; особено онзи, който умее да буди кълновете в душта на детето. Това “събуждане” няма абсолютно нищо общо с “натрапването” и “заучаването”.

Някои хора ще кажат “Вижте, той иска да прогони положителното влияние на религията от училището!” Помисли само дали тия хора са прави. Не се плаши от такива, станали наистина тривиални предупреждения и заплахи! Придържай се към отговора на въпросите: Какво оказва силно влияние на учениците и ученичките, какво ги оставя хладни, равнодушни и бездушни, какво вземат те от училището за живота? Наистина за намиране на тази истина е необходим един свободен от предразсъдъци и незаблуден от свръхразумни догми ум. Блазе на този, който го има! Той учи: с догми не може да се направи абсолютно нищо при здрави деца; да се натрапват те на децата е не само безполезно, но и вредно, много вредно. Те водят до тъжната, пагубна привичка да се повтарят неразбрани думи, водят до мнимо образование.

3. Не позволявай да се отвличаш от сериозното изучаване особено на предметите, които преподаваш!

Някои могат да сметнат този съвет много тривиален. Той наистина би бил такъв, ако върху учителя не действуваха подбуди, които го насочват тъкмо към противоположното. Но какво става днес!

Не е ли чудно, че има хора, които мислят, че е направено достатъчно за бъдещите учители, щом са ги подресирали и понаучили непосредсвено за практически живот. Там където при подготовката на бъдещите учители се ръководят от тази цел и препоръчват на учителите да се стремят към нея, където всичко преценяват само от тясно практическо гледище, там трябва да изострим съвестта на учителя чрез горното предупреждение.

Аз ви казвам: без стремеж към научна работа началният учител в наше време неизбежно попада под властта на педагогическите демони: на механичността, рутината, баналността. Той се вдървява, вкаменява, опростява.

Едно време е било другояче: тогава са изисквали от учителя само външна, механическа дейност. И него го е поддържала вярата, че работи в “лозето Господне” и че някога на оня свят ще бъде възнаграден за това. Днес обаче, когато малцина вярват в това и когато всеки, който не се е затворил в черупката си, изисква от учителя знания за живота и дейност, свързана с нуждите и изискванията на времето, когато целият свят върви напред по пътя на нови знания и схващания, съвсем недостатъчно е учителят да бъде дълбоко вярващ човек и да е дресиран в учебното заведение. Учебното заведение трябва да събуди и развие у учителя стремеж към науката, който не го оставя никога намира. За щастие всеки учебен предмет е толкова обширен и дълбок, че никой не може да го изучи до края. С тази мярка трябва да се измерва величието на жизнената задача на учителя! Без постоянен стремеж към науката неговата дейност загубва своята одухотвореност, а без нея обучението се превръща в повърхностна работа и дресировка. Ще се намерят хора,които ще сметнат тези думи прекомерни. Не обръщайте внимание и на тях!

4. Не се отклонявай от изучаването на психологията (това духовно естествознание) и въобще от антропологията, този фар на педагогиката, от изследването на основните принципи на общото човешко образование.

Който не познава физическата и духовна същност на човека, законите на неговото естествено развитие, как ще може да образова, обучава и възпитава природосъобразно?

На учителите казват, че за това са им достатъчни няколко принципни положения. Кои са те? И достатъчно ли е само да се назоват? Вникнали ли са те в тях, достатъчно ли е повърхностно те да се знаят, приемат и запомнят? Няма повече да говорим за това
пруският учител трябва да възпитава пруски деца, да ги запознава предимно с пруската история, да насажда у тях пруски патриотизъм, а може би и пруско християнство – трябва ли заради това да забрави човека?

Не позволявай да те заблуждават с твърдението, че “човешкото образвание” било абстракция, че трябвало да останем при конкретния човек (например прусака и пр.), че “истинският християнин”, бил също “истински човек”. Последното не отричам. Отричам обаче, че безбройните партии, които си въобразяват, че възпитават “истински християни” (и всяка партия изключително по свой начин), възпитават и “истински хора”. На тях са дори напълно непознати принципите за общото човешко образование; те не искат и да знаят за това нещо. За отделния патриотизъм обаче те умеят много да говорят. В името на този мним патриотизъм те не се стесняват дори да фалшифицират историята на кралския дом в страната.

Не позволявай да ти отнемат възможността да имаш поглед за всичко човешко! Както онзи високопоставен католически духовник казва: “Християнин е моето име, католик – моето прозвище”, така казвай и ти: ”Човек е моето име, немец е моето прозвище”.

5. Нямало нужда да знаеш нещо от световната история, родината ти стигала за твоята проста дейност, а световната история ти не си можел и да разбереш! А за какво са ти по-задълбочени познания по немска граматика? Защо да се запознаваш с немската литература? ”Вилхелм Тел” от някой си Шилер, ”Херман и Доротея” от някой си Гьоте, да речем, можеш да прочетеш някога. Но не и “Боговете на Гърция”, те надминавали твоят хоризонт: те могат само да те подведат. Не и “Ифигения и Тасо”, които могат да забъркат главата на един начален учител!

Такива и подобни приказки трябваше да слушат учителите през последните десет години до настоящата (1861). И от кого? Не позволявайте да ви заблуждават, казвам аз, не се съгласявайте с това!

6. А какво мислиш за дидактиката и методиката, не само за специалните правила за преподаването на този или онзи предмет, а за общите, общочовещките закони и принципи на обучението, което развива ума? И те ли спадат към песента (Става въпрос за прочутите реакционни регулативи на пруското просветно министерство) за побъркаността на учителите отпреди 1854 г.?

Придържай се,се казва в тая песен, за “практическото школоведение”; научи неговите предписания, ако трябва и наизуст. Прилагай ги вярно, защото те се опират на отдавна утвърдения “християнски” опит – тогава ще бъдеш предпазен от от всякакви заблуждения, от пагубното експериментиране, тогава ще живееш добре!

За какво ти е – продължават те – абстрактното и празно знание за мнимите и общи закони на обучението, разликата между общата и частна дидактика и методика? Какво ще правиш с превишаващите твоите способности сократовски и катехетически методи, от които вече отдавна са се отказали нашите верущи проповедници? За какво ти е да знаеш за елементарното обучение на простите селски деца, учението за понятията, съжденията и умозаключенията, за синтетични и аналитични, хипотетични и категорични съждения, грешни и правилни съждения? За какво ти е разликата – макар и не открита, но обоснована от Песталоци – между формално и материално образование и подобни спорни разграничения? Защо ти трябва в пеенето да различаваш мелодични, ритмични и динамични моменти, в четенето – механични, динамични и логичедски принципии тем подобни тънкости, които могат само да забъркат и дезориентират простия учител? Защо? Защо?

Предоставям на самия учител да съди за тези съвети. Аз само казвам: учителска семинария, в която тези неща са недостъпни за учителите и учениците, не струва нищо. Най-доброто учебно заведение не е онова, от което възпитаниците излизат с най-много практически умения (ad hoc), а това, което полага основите за задълбочено образование и събужда стремеж за по-нататъшно прогресиране през целия живот…

8. Ще резюмирам накратко това, което ми остава още да кажа на учителите, а именно следните съвети:

а. Не позволявайте никому да ви отклони от собственото, самостоятелното мислене и имайте вяра в себе си, че можете сами да търсите и познаете истината. Стремете се да се издигнете над пасивната вяра в авторитета – да вярваш, както вярват другите, и да мислиш, както мислят другите, това не води до самостоятелност.

б. Стремете се към твърди, доказуеми принципи; прилагайте ги в живота и по този начин изпробвайте характера в себе си.

в. При всички обстоятелства запазете спокойствие на съвестта и духа. Не оставяйте да ви увлекат в бурната политическа дейност на партиите и не придавайте на училището тенденциозен характер.

г. Участвувайте според силите и възможностите си в хуманни начинания, които са в съгласие с призванието на учителя.

д. Заложете ума и сърцето си, за да провеждате обучение, което възпитава духа и душата. Застъпвайте се енергично за развитие на контакта между учителите.

е. Със слово и пример съдействувайте щото хората, особено гражданите на едно отечество, да не се делят и да не странят един от друг, а да се обединяват, като се стремите към това при възпитанието на децата във всяка община и в общинските училища.

Накрая искам да доверя на читателя един вид тайна, тайна не за всички, но все пак за не малко учители. Аз искам да попитам: чрез какво възпитателят, учителят става човек, който вдъхновява, подбужда духовно другите хора? По наследство? Не. Само чрез искане? Не. Само чрез знания? Не. Чрез вяра? Не. Все не. Чрез какво тогава? Чрез нищо друго освен чрез познание плюс никога непрекъсващ стремеж към усъвършенствуване. За подобен учител всеки период от живота му е по-висока степен на образование, той е въодушевен от непреодолимо влечение да възпитава и образова деца – едно влечение, което ако е съпроводено с успех, не се нуждае от друга награда за свързаните с него трудности.

За да се познае същността на нещата, са необходими знания, но не те водят до същността – до нея води вътрешното просветление за вътрешната същност на нещата, което е съпроводено със стремеж и което именно действува импулсиращо. Под “стремеж” трябва да се разбира вътрешното извисяване до идеалното, което не може да се възприеме със сетивата, а е свойствено така на първичния дух, че то не може да се откаже от него, не може да го отрече нито за миг. Неволно и дори несъзнателно то намира отпечатък във всяка негова дейност. Който не притежава нищо от всичко това, то не може да му се обясни. Но какво прави “просветлението”, това ми се иска да мисля, че би трябвало да може да разбере всеки. Който не знае нищо за възгледи, размишления, дискусии, изследвания, философия и т.н., който (като учител – практик) оставя настрана всички съчинения, които не дават преки указания за неговата работа, която носи занаятчийски характер, с една дума, който не жадува да се просвети по въпросите за света и хората, той не притежава този стремеж, той няма това, което се нарича дух и което само придава на живота и дейността на учителя въодушевяваща сила, сила, която събужда духа. Нека всеки учител се попита сам какво е положението при него в това важно отношение. Духът е наистина този, който внася живот в работата на такъв учител.

КАКВО Е ХАРАКТЕРНО, КАКЪВ Е ОТЛИЧИТЕЛНИЯТ БЕЛЕГ НА УЧИТЕЛЯ, КОЙТО ВЪЗБУЖДА ДУХОВНИТЕ СИЛИ И УКРЕПВА ХАРАКТЕРА НА УЧАЩИТЕ СЕ

Като имаме пред вид заглавието, можем да разделим учителите на две категории: на такива, които събуждат духовните сили на учениците, и такива, които не го правят, или – на силни и слаби учители.

Аз съм имал възможност да наблюдавам много учители в живота и в училище и затова често съм си поставял въпроса: В какво всъщност се състои подтикващата, подбуждащата, събуждащата и укрепващата характера сила на добрите учители? Кои са в това отношение съществените качества на учителя? Тук ще изложа накратко резултата от моите размишления.

Много учители още съвсем не са разбрали (а може би даже и не предполагат), че обучението може и трябва да има сила, която не само подбужда ума, но и укрепва волята. Истинското обучение, т.е. завладяващото, оживяващото, активизиращото, възбуждащото най-дълбоките основи на духовния живот, действува и върху формирането на волята и характера както укрепителното лекарство върху отслабналите вътрешности. Те се оживяват наново, реорганизират се и тяхната дейност се повишава безкрайно много. Това е възпитаващото обучение в истинския, непосредствен смисъл на думата. Под него се разбира положителното, полезното влияние, което оказва правилното обучение върху изработването у учащите се навици за ред, прилежание, добро поведение и т.н. Но тези качества още не съставят същността на възпитаващото обучение. То се състои в укрепването на характера на учениците, в това, че те стават сериодно мислещи хора, дълбоко раздвижени, стремящи се към истината и доброто, готови да напрегнат всички сили за постигане на целта, приета за добра, хора, които знаят какво знаят и какво не знаят и – нещо още по-важно – които знаят какво искат и при това силно, решително и настойчиво. Истинското обучение действува като подсилващо нервите питие. То е обусловено от силата, дидактическата сила на учителя, с която той обучава. Като отличителен белег на учителя, който възбужда духовните сили и укрепва характера, аз смятам дидактическата сила. Всичко зависи от наличието на тази сила в учителя и от степента, с която той я изявява.

Какво представлява тя, в какво се състои, как се добива? Преди всичко тя предпоставя някои неща независимо от самата нея. Това е развитата познавателна способност, пълното познаване на учебния материал по съдържание и форма, владеене на конкретния материал и на метода на неговото преподаване. Който не е положил тези основи, т.е. няма твърди познания, не владее изцяло учебния материал, не е добил достатъчни, ясни и сигурни представи за метода на неговото преподаване и не притежава педагогически данни и умения, като например добър дар слово, на него му липсват необходимите предпоставки, за да има дидактическа сила, липсваща му основата на тази сила. Тя се състои по-скоро в силата и в твърдостта на волята на самия учител. Както твърдата и енергична воля прави от войника герой, от учения – изследовател, от пътешественика – откривател, същата сила на волята прави учителя истински учител, т.е. човек, събуждащ живот, формиращ човешкия дух. При положение че отговаря и на по-горните условия, смелият войник би могъл да стане учител, който укрепва духа, а такъв учител при други обстоятелства може да стане военен герой. Това е една и съща сила на характера, приложена при различни условия и положения в живота. Всяка духовна сила предизвиква в другите същите прояви. Ако учителят работи с такава решителна, силна воля, той въздействува върху младите души, те се чувствуват възбудени и оживени в съкровените глъбини на своя живот. В такива училища се чувствува дидактичната сила на учителя и тя се проявява в целия енергичен облик на учениците. Това доставя радост и удоволствие.

Дали притежаваш тази сила, можеш да познаеш отчасти по въздействието и резултатите, които постигаш с учениците, отчасти по отделни наблюдения. Учител, който притежава дидактична сила, възбужда и събужда цял клас и всеки ученик поотделно. Той създава характерен училищен дух в клас (Esprit de corps). Ако някой ученик не се поддаде на този дух, той не понася това и не може да го търпи. Учителят обръща особено внимание на мързеливите и слабите и непрекъснато ги подтиква към дейност с помощта на въпроси и ободряващи думи. Неговата енергия и дейност се засилват в такава степен, в каквато мързелът и отпуснатостта му се противопоставят. При учители без дидактична сила се явява навсякъде точно обратното. Съпротивата и трудностите ги парализират, докато тия трудности ободряват и каляват дидактически силния учител. Да, той дори обича случаите, които изискват цялата му енергия. Където се появи, той действува и владее със своята сила.

Дидактическата сила на учителя е силата на твърдия характер.

Ф.А.Дистервег (Следва)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s