Размисли за живота, смъртта и умирането
Бях на 4 годишна възраст когато по повод смъртта на братчето ми съм провокирала майка ми с въпроси от характера на: Защо хората умират? А защо ги раждат, за да умрат ли? Преди още да си родила брат ми знаела ли си, че все пак ще умре? И въпреки това си го родила? Защо си родила и мен, въпреки че си знаела, че и аз ще умра? Могла си като знаеш, че ще раждаш деца, които ще умрат просто да не правиш като другите хора и да не ни раждаш? Защо плачеш? Преди раждането сме били нищо, след него също и ти знаеш това и въпреки това плачеш?
Отговорът на майка ми беше: родих ви за да живеете, а не да ви убиват.
Не помня какво друго ми е казвала, но днес след много години аз имам своите отговори на тези въпроси.
Като медицинска сестра съм виждала смъртта в очите на другите хора, често пъти по няколко пъти на ден. Красива смърт няма, както няма щастлива смърт. Никога не видях в очите на смъртника щастие, задоволство или някакво друго подобно чувство. Има приемлива смърт. Естествената. Единици напускат света със затворени очи. Обикновено са старци, които си отиват по естествен начин, поради старост.
Всяка противоестествена смърт, поради непредпазливост, нелепост, небрежност, безотговорност, престъпление или каквато да е друга причина са неприемливи.
Страх от смъртта изпитват всички земни същества, които притежават инстинкт за съхранение. Човек може да преодолее страха от смъртта с философско мислене и привидно да я приема спокойно, но факта че вярва в задгробният живот е достатъчно показателен, че никога не е победил у себе си желанието за живот.
Каква е разликата между умиране и смърт, освен в граматически смисъл?
Нямам намерение да си губя времето да възпитавам себе си в подготовка за нещо неизбежно, когато знам колко малко ми е отредено да живея. Дойде ли часа, искаш не искаш – умираш.
Човек може да обезсмърти името си с делата си и в това имат заслуга и другите човеци, но сам себе си – никога.
Какво значение има каква ще бъде последната ти мисъл? За каквото и да си помислиш все ще е незавършено. Дори и онова, което ни се почнал, но си възнамерявал.
Не винаги човек има време, а има и други пречки да осъзнае краят си. Човек обича или мрази, докато е жив, и не си чисти сметките в последният миг, защото той никога не знае, че е точно този миг е последният.
Смъртта на друг човек само ни напомня непрекъснато колко сме преходни, в сравнение със самата нея, Природата, Необятността, Вечността, с Бог.
Знам как се умира. Работата ми е такава, да се боря със смъртта и да я надвивам. Не мога да опиша чувството, когато съм можела и съм успявала. Обратното на другото чувство, когато е можело, но не е направено. Гадното е, че оставаш в ръцете на другите, които се отвращават от изпуснатите секрети, от студенината на тялото, от дъха на смъртта, която излъчва трупа, колкото и да е полят с ракия и покрит с цветя. Дори покриятият ковчег не може да скрие смъртта.
Никога не можеш да се изкъпеш два пъти в една и съща река. Панта рей. Нито искам да преотстъпвам, нито да заемам смърт.
Едва ли има човек, който да не е губил роднина, приятел, познат. Познавал не познавал покойника, запознаваш се със смъртта.
Центъра на дишането се намира в мозъка. Настъпи ли мозъчна смърт за какви видения може да става дума? Когато възкръсне някой ще разкаже.
Целувала съм. Не е приятно, колкото и да ти е мъчно за човека, когото си изгубил. Студенината и безразличието му стряскат сетивата на живия. Всяка чужда смърт ни напомня за нашата собствена, която предстои.
Предпочитам да избера книга, дреха, цвете, да опитомя животно, да танцувам, дори да се напия вместо да си избирам смърт. Разбира се че, предпочитам естествената и колкото е възможно нека е по-далеч във времето и мислите ми.
Няма никакво значение. Колко много хора са с неизвестни гробове, а имената им се помнят. Не е важно кога и как си умрял, а как си живял.
Да бе. Да не съм мазохистка, че да си избирам мъки и след смъртта, сякаш не ми стигат земните, че ще насоча мечтите си и за още.
Не вярвам в задгробният живот, но ако има такъв предпочитам басейн с леко топла минерална вода и по възможност с по-малко гости, да не ми мътят и изплискват водата. 🙂 Гостите да носят бира и да не пикаят в басейна.
Няма лека смърт. По отношение на смъртта, човек няма избора да предоставя. Той може само да се надява, въобразява, представя какво би било след него. Човек предполага, Бог разполага.
Не е вярно. Виждала съм сълзи, които се търкалят по бузата на умрял. Виждала съм засъхнали солени ваденчета от сълзи след смъртта. Телесните резервоари се изпразват, поради отпускането на мускулните сфинктери. Затова се къпят умрелите, за да се почистят.
Човек като се ражда се изпуска, когато умира също. Казват, че при смърт, при която е засегнат нервус вагус (при обесването например) има и семеизпразване, което кара живите да смятат, че е последното удоволствие, което умиращият изпитва. Не знам. В Търново има “Паметник на обесените”, но е ням.
Учебният блог на философа Ангел Грънчаров 
Ти си един пълен изрод! Болен Мозък! АНТИ-БЪЛГАРИН!!!!
Това го е писала жена бе, пезвенк! 🙂
Ачо,може би трябваше да уточниш,че това са отговорите ми на теста на Макс Фриш,който Инсомния публикува като коментар по една от темите ти?
Може би и аз трябваше да цитирам въпросите и под тях да поставя своите отговори,за да е ясно,на нередовните читатели.Така публикувано не се разбира,че това са просто мои отговори на чужди въпроси.А това,че „Знаеш ме“ не е разбрал,че го е писала не само жена,а мед.сестра,чиито занаят е да се бори със смъртта показва само,че не е прочел едно изречение от текста,където изрично пише,че съм мед.сестра и че е толкова млад и още нещо,че не му иде на акъл,че някой ден,
колкото и лош да е бил,хубавото свършва или обратното:)
Колкото и да ни се струва гадна смъртта, тя е едно послидно и истинско облекчение от мъките на живота. За това съм съгласна с горното есе. Може би трябва да се погрижим точно за последния момент – той, обаче е два вида за самия умиращ – или е агония и канска болка или е леко и топло заспиване ако човекът е бил на силни обезболяващи или му е направена евтаназия с морфин. Дано и в България скоро бъде разрешена не само пасивната /както е сега/ но и активната евтаназия, за да могат умиращите да се обезболят и да преминат във вечността с лекота. Няма по-върховен хуманен акт на взаимопомощ и милосърдие всред интелигенти същества каквото е евтаназията!!!