11.4.Вътрешната същина на живота

ЛЕКЦИЯ ЕДИНАДЕСЕТА: Тайнството на живота

11.4.Вътрешната същина на живота

Ако тялото силно обича живота, ако то е “котел, пълен с живот”, то мога да приема, че тялото ми е самата жизненост, бидейки нейн символ. То в някакъв смисъл олицетворява живота. “Докато тялото ми е живо – жив съм и аз!” – изглежда е точно така, но пак само в определен смисъл. Защото тялото е само едната половина от мен самия. А пък ако смърт за душата не съществува, то тогава със смъртта на тялото другата половина на човека – душевната и духовната му същност – просто няма как да изчезне.

Но ако жизнеността е “закотвена” в тялото, то кой тогава е нейният извор? Кой или какво подхранва живота на моето тяло – и на душата ми? Аз правя ли нещо за да подсилвам своята жизненост? По силите ми ли е сам да “създавам” живот у себе си? Това са необходими въпроси. Обикновено се е смятало, че оживотворяващото начало на тялото е самата душа. Душата, значи, е носителка на този оживотворяващ принцип на съществуването. Там, където има живот, има и душа, благодарение на която е живо това, което е живо. Но доколко човек може да създава и да твори живот у себе си, да подсилва или потиска живото и живота у себе си, то тук нещата са още по-сложни. Човек може да служи както на силата у себе си, така и на слабостта – може да подсилва силата си и да надмогва слабостта. Човек също може по подобаващия начин да поддържа и да насърчава искриците духовен живот в своите дълбини, да им позволява да се разпалват в буен пламък и огън, овладяващ със стихията си нови и нови пространства.

А другият вариант е да приемем, че животът за нас просто е един най-скъп дар. Относно това на кой дължа все пак живота си всеки отговаря според своето разбиране и според проницателността си. Някои отвръщат, че единствено на родителите си дължат тази милост да са живи. Но нали родителите също са хора като мен самия – дали е по силите им да “творят” самия живот? Животът и за тях е само един превъзходен дар. Това свръхестествено усилие да се сътворява живота като такъв не е по силите на никой човек. То не е по силите и на вездесъщата наука: някога дали науката ще успее да синтезира по изкуствен начин живот, жива клетка? Доста е съмнително…

А може би тъкмо Бог ме е “извикал” към живота, може би Нему дължа този неизразимо скъп дар? Ако е така, то какво следва от него? Какво дължа на Бога за това, че ми е дал живота, че всеки ден ми дава живот, че ми е дал и… ето този ден? И дали, давайки ми душа и дух, Бог с това ми е дал и живот? Нима на тъкмо душата си дължа жизнеността на своето тяло? Вероятно е тъкмо така, другояче едва ли мога да отговоря на тези въпроси – освен да се съглася, да им дам положителен отговор.

В душата ми са изворите на отредения ми живот. А може би тези извори са – според древната библейска мъдрост – в сърцето. Душа и сърце обаче са неразделни и взаимно се предполагат. Ето затова не мога да опиша този трепет, който чувството ми свързва с живота. Той е неазразим с думи. Той просто се чувства – и това е предостатъчно. Но ако душата ми оживотворява моето тяло, ако тя е силата на живота, то какво става с нея при смъртта? Най-вероятно при умирането душата се разделя с този свят и тръгва в своето последно пътуване. Към вечните и мамещи пространства на чистия дух.

Но ето че въпреки неизразимостта с думи на същината на живия живот все пак се налага поне да загатнем за нея. Затова ако кажа, че животът за мен е спонтанно желание за живот, то дали няма да сбъркам? Да свързвам живота с желанието (волята) изглежда е най-верният отговор. Тази спонтанност на желанието за живот пък ми показва, че изначално животът за човека е свързан със свободата – свободата не е нищо друго освен спонтанност. В недрата на волята за живот откриваме първоначалната нагласа към свобода, на почвата на която човек по-нататък прави живота си според своя идея за живота. Ето защо животът ми по-нататък ми се представя като стихия, устрем, искане, чувство, страст, като вътрешно горене, копнеж, топлина, огън и пр. В някакъв смисъл аз мога отчасти да разбирам какво е животът само благодарение на тези непълноценно намекващи за живота у мен думи.

Към какво ли толкова копнее жизнеността в моето преизпълнено с живот тяло? Какво иска и какво следва да дам на моето живо и жизнелюбиво тяло? Мога ли да приема, че животът обича най-много тъкмо удоволствието (наслаждението, приятните емоции)? Не е ли също така ясно, че той мрази най-много болката, неудоволствието, страданието?

Да, точно така е, животът обича удоволствието и мрази страданието. Но страданието е неизбежно на този свят, тъй като волята за живот, както отбеляза още Шопенхауер, встъпва в безжалостна битка с разума, арена на която е самото съществуване на човека. Разумът, уравновесяващото, примиряващото, хармонизиращото начало на живота се опитва да озапти така страстната и вечно жадна стихия на живота, ала на тази последната това изобщо не й се нрави. По тази причина човек едва ли някога ще постигне пълно задоволство от живота, едва ли ще дойде моментът, в който волята му ще бъде доволна и повече няма да желае нищо. Нейната прокоба е да иска толкова повече, колкото повече получава – и тази е основата на човешката трагедия на този свят. Човек няма да намери покой до момента, в който не успее да възпита към умереност своята така алчна воля за живот. Някои хора успяват, други едва ли някога ще успеят – защото тези последните не са нищо друго освен нейни предани слуги. Отдаването на личността на някакъв творчески порив в пространството на духа – изкуството, философията, науката и пр. – е ефикасен начин да бъде надмогната и турена в граници тази ненаситна стихия на волята за живот, която е скрита в гърдите ни. А символ и локализиращо място на волята за живот, както отбелязва още Шопенхауер, са гениталиите, половите органи на човека. Затова древните са стигали до безсрамието да украсяват своите обществени сгради с еректирал фалос (пенис) – защото тогава е съществувал един култ към живота, към който изглежда доста страхливо и малодушно се връща и съвременният човек.

Това са част от най-ясните отговори, които следва да приема. Мога да съм сигурен, че тяхната простота е гаранция за това, че са верни. Нужна ми е само честност и искреност – за да се съглася с това, което чувството категорично и неуморно говори.

Разбира се, това, което чувството казва, съвсем не се нрави на ума. Как се отнася съзнанието ми – умът! – към горните твърдения е повече от ясно: не е съгласен, отрича ги, съпротивлява се, увърта, мъчи се да изопачи всичко. Даже и ако у се налага нещо да приеме, съзнанието не е съгласно нищо да ги приеме безусловно, а винаги поставя всякакви условия. Защо ли толкова се съпротивлява нашето съзнание на тия така прости истини, които чувството и сърцето ни говорят? Изглежда заради антагонизма на двете сили у човека: ако чувството ми подсказва нещо, съзнанието не иска – а може би и не може – да го признае. Защото просто не може да го проумее. Умът и чувството си имат – всяко за себе си – своя собствена логика и свой собствен разум.

А коя е причината за подобна несъвместимост ние не знаем и едва ли някога ще узнаем. Две противоречащи си сили раздират човешката същност и едва ли някога могат да бъдат примирени изцяло. Мога да опитам да “приуча” съзнанието си да вярва на онова, което чувството неуморно говори, но едва ли ще успея. Да “облека” с думи интуициите на сърцето е именно най-трудното. Но това, което не се постига на едно душевно ниво се постига в един чист духовен план. Затова разумът в истинския му смисъл е примирението на всичко у човека – и на чувството, и на ума, и на волята и на съзнанието. Но това вече е друга, отделна и особено важна тема на философията.

(Следва)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s