12.2.Битието винаги е битие-в-истина

ЛЕКЦИЯ ДВАНАДЕСЕТА: Същността на истината

12.2.Битието винаги е битие-в-истина

Още великият Платон, говорил за битието дори твърде поетично, е отъждествявал битие и истина, понеже пък, от друга страна, битието според него не е друго освен идеята, същността. Около нас е изпълнено с всякакви, в огромната си част неистинни съществувания, съществувания, които са далеч от умиротвореността и хармонията на автентичното битие. Неотделимостта на истината от битието като такова показва и дори доказва онтичната пълнота на истината, а също и това, че битието дължи своя потенциал именно на тъждеството си със самата истина.

Ако се сметне от някой, че истината е извън битието, то това е най-дълбоката основа на всеки един нихилизъм, на релативизма, а именно на разбирането, че всяка истина е съмнителна, относителна дотолкова, че в крайна сметка се оказва, че за истина изобщо не бива да се говори. Някои намират някакво особено остроумие и дори изтънченост в една такава теза и не се посвеняват да я обявят за най-модерна, за връх на самата модерност. А всъщност тя е свидетелство и добър атестат за немислене…

Защото ако истината е извън битието, сиреч едва по-късно трябва да бъде “внасяна” в него, сътворявана в един чисто субективен произвол, то, първо, ние дръзваме да поставим себе си, своята суетност над истината, и, на второ място, се мъчим да обосновем онова, от което тръгваме, а именно, че истина не съществува. Та нали първоначално я постулираме като намираща се извън битието, а след това стигаме пак до изходната си точка, т.е. въртим се в кръг, с други думи доказваме, че… желязото било желязно, а че дървото – дървено. Някои в науката, впрочем, друго освен това едва ли и правят…

Такива не се смущават от парадокса, че нямаме никакво основание даже да говорим за истина, след като сме я турили още в самото начало в разреда на несъществуващите неща. Пита се, откъде ще имаме представа за нещо, наречено “истина”, след като такова, по принцип, изобщо и изначално не съществува?! Аз затова написах по-горе нещо за немисленето – един доста коварен и досаден в същото време дефект, характерен за съзнанието на мнозина…

Но ето че възниква, поне от формална гледна точка, и един такъв въпрос: ако истината е “в” битието, тя цялото ли битие обхваща – или само някои негови “части”? И после: ако истината обхваща само някои негови “части”, то това не означава ли, че другите “части” на битието са “неистинни”? Не следва ли оттук, че те пак съществуват, но “неистинно”? Такова съществуване не е ли коренно различно от съществуването-в-истина?

Тези въпроси се дължат на смесването на битие със съществуване: битието е именно съществуващото в истината, истинно съществуващото, то е образеца на всички непълноценни и неистинни съществувания. Ето на това основание нямаме право да говорим, че някакви части на битието били неистинни – това важи само за сфери на съществуващото. А сред съществуващото, както вече имахме възможността да изясним най-обстойно, е налице смесване и взаимно проникване на битие и на небитие, в него са налице непрестанни преходи от едното към другото. В съществуващото, в този наш тукашен живот и свят, от друга страна погледнато, има и прекалено много лъжа, фикции, заблуди, илюзии, зло и т.н. Ето че самото зло се оказва, че е такова заради своята онтична непълноценност, дължаща се на непричастност спрямо истината; лъжата е лъжа на същото това основание, грозното даже е такова благодарение на това, че се намира в рязък дисонанс с внасящата навсякъде хармония и умиротвореност истина.

Битието като такова е единно, то всъщност е тъкмо единното. Това означава и за сетен път потвърждава базисната констатация, че битието е истина, а истината е битие, т.е. че истина и битие съвпадат, са тъждествени. Това, накрая, означава, че битието не е друго, освен истинно съществуващото, т.е. битие е винаги “битие в истина”.

На това основание можем с право да смятаме, че щом нещо съществува, то винаги носи своята истина в себе си. Т.е. доколкото нещо съществува, то дължи съществуването си на истината, заложена в неговите недра. Защото истината не е друго освен неговата същност, неговата идея. А казахме, че идея (същност) и истина съвпадат, са едно и също нещо. Платон, твърдящ, че идеята е тъждествена на битието, го е твърдял неслучайно, това негово допускане блестящо се доказва от цялата по-нататъшна одисея на човешкия дух, на културата, на философията в нейните най-възвишени възходи и постижения.

Щом като истина и битие са едно и също нещо, а по същия начин и битие и идея са тъждествени, то се оказва, че битието е “утроба” или лоно както на истината, така и на идеята (същността). Безусловно трябва да се приеме едно такова основополагащо твърдение. Но какво обаче следва от него?

На първо място трябва да признаем, че истината сякаш “носи” в себе си битието. Но всяко битие ли е точно такова, т.е. е тъждествено на истината? Това не се ли отнася само за абсолютното битие, за “битийната пълнота” и изпълненост с истина?

Самото битие като такова има една строга йерархия на своите сфери и нива. Пълно и абсолютно съвпадение на битие и на мислене, на истина и на битие е характерно тъкмо за най-мощното по потенциал битие – Божието битие. Или свръхбитието, което наричаме или обозначаваме с думата Бог. Оттук следва, че всяко друго битие е от Бога, е такова благодарение на благоволението на Абсолютното Битие. Другояче казано, всяко битие “произтича” от Божието Битие. Ето на това основание се стига до твърдението, изразено така ясно и по най-възвишен начин от Христос, изрекъл думите: “Аз съм Истината, и Пътя, и Живота…”. Оказва се, че битие “извън” истината няма. Какво ли означава всичко това? Може ли да го “асимилира” съзнанието на обикновеният човек, обременено и изпълнено най-вече с извлечени от този материален свят представи и впечатления?

Разбира се, на ония, които се чувстват съвсем неуютно в пространството на чистата мисъл и идея, в което се озовахме, няма да им е лесно да осмислят и възприемат всичко това. Но то е една провокация към мисълта, благодарение на която могат поне отчасти да станат причастни на споменатото царство на свободната и чиста мисъл.

Може да се тръгне от ето такива въпроси, например: Дали не е необходимо да приема, че “съществуващо” не винаги означава “истинно съществуващо”. Какво е съществуващото според идеята, същността, истината? Не означава ли, че не всяко битие е абсолютно? Не следва ли също, че “еманацията” (“изтеклото” от Абсолюта!) на истинното битие “отчасти” е истинна, “отчасти” – неистинна?

Да, така е, защото при “изтичането” и разпростирането тук, в този свят, на чистите същности, съдържащи се в битието като такова, се стига до тяхната деградация, до принизяването им, до вселяването им в много по-нисши по ранг сфери на съществуващото. Тук, в този свят, както още Платон твърдеше, имаме работа със “сенки” и “копия”, а не със същности и чисти истини, не с идеи. Това е добре да се има предвид и то много може да подпомогне опитващия се да разбере всичко със своя ум.

Ето защо всяко съществуващо по някакъв начин е “смесица” на истина и неистина, на битие и небитие – и дотолкова не е абсолютно, дотолкова е само “относително”. Тогава именно се оказва, че всяко съществуващо така или иначе се стреми към своята истина. Истината се оказа, че е битиен идеал на съществуващото, на всички съществуващи неща. Тя е онова, което ги дърпа към съвършенството. Разбирате ли сега какво означава за човешки същества да се безразлични към истината. Това е изневяра към тяхната същност и човечност, то е свидетелство за такава непростима онтична непълнота, която в религията се нарича грях.

А иначе съм длъжен да приема, че всяко съществуване е “на път” към своята идея, но… “все още не е пристигнало там”. “Частиците” или по-скоро искриците абсолютност-истинност-битийност-същностност-и-пр., разпръснати в съществуването, са тъкмо онова, което поражда неговата жизненост, пълнота, реалност.

Ето например аз като “съществуване” и като “съществуващо” – истинно битие ли съм – или… “не съвсем”? Ако съм “битие-в-истина”, то това до какво би довело? Нямаше ли да означава, че аз съм… “абсолютен”, че съм “съвършен”, че пребивавам в “онтичната пълнота”, за която само може да се мечтае?

Аз, впрочем, едва ли съм достигнал и едва ли някога ще достигна своята идея, едва ли ще се отъждествя изцяло с нея. Същността, която тя олицетворява, е мой вечен идеал, недостижим като хоризонта. Но и мамещ в далечината като хоризонта, там, където изгрява и залязва Слънцето – но хоризонта обаче никой и никога няма да стигне. Ние сме смъртни и в същата степен несъвършени същества. Ала благодарение на причастността си към истината сме в достатъчна степен и богоподобни.

Ето защо аз – пък и всеки друг човек – просто “пътувам” към истината за себе си. Аз през целия си живот съм на път към самия себе си, към своята оригинална и лична човешка идея. Мога да се надявам, че съм се приближил в някаква степен до “битието-на-съществуващото-наречено-човек”, но ако си въобразя, че съм се слял с него, то това означава, че съм обявил себе си за Бог. На мен лично ми е доста чуждо едно такова кухо самомнение, разпространено иначе особено много сред най-непълноценно живеещите, сиреч сред неизброимите пълчища на немислещите…

Да живея в съгласие с истината-за-себе-си е най-висшето, на което мога да се надявам. По какво се отличава такова едно съществуване от това да живея без нея ли? Ами ако се опитам да разбера какво означава да живея в раздор с истината, съответстваща на моето битие, то това ще хвърли светлина и върху горния въпрос. Аз най-напред трябва неуморно да се опитвам да разбера кое е подобаващото за битието на човека. Ако пък ми се е случвало да се опитвам да живея в дълбоко противоречие с него, трябва да направя зависещото от мен да не се повтарят такива случаи – те водят само към небитието, те не са друго, освен подхлъзване към лъжата и смъртта. Аз трябва да направя всичко, което е в моите сили, та да се предпазя от това сам и непрекъснато да подготвям своя провал. Истината е моята пътеводна звезда в тази посока.

Но как да разбера – “изцяло”, “напълно”, “несъмнено” – коя точно е истината на моето битие? Мога ли да не допусна разминаване с нея? Как да изостря онова духовно “сетиво”, което ми дава самата истина? Как да си проправя път към истината на битието на съществуващото – именно като цялост! – от която, изглежда, зависи и “моята” истина?

Въпросите тук също нямат край – човек докато е жив, все търси и все не намира утеха. Но това не значи, че са блажени и за завиждане са само ония, които не търсят. Оня, който търси, той ще намери – който похлопа, нему и ще се отвори. Ала битието така или иначе е нашият дом, а пък истината е главен разпоредител в него. Без истина не се живее, а само се вегетира. Едно такова презряно съществуване не бива да е участ на живия човек, надарен с безсмъртна – и божествена – в същината си душа. Нашето богатство е в душите ни. Онова, именно богатството, което никакви молци не го ядат…

(Следва)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s