март 9, 2008

12.4.Фатално важното съществуване-в-истина

ЛЕКЦИЯ ДВАНАДЕСЕТА: Същността на истината

12.4.Фатално важното съществуване-в-истина

Защо ми е така познат този въпрос? Дали защото често си го задавам, или заради нещо друго? Разбира се, точно този въпрос задал Пилат, римският консул, на Христос – когато последният изрекъл: “Аз съм истината, и пътя, и живота”. Защо ли Пилат толкова спонтанно възкликнал така? Дали не се е опитвал с тях да затвори устата, да обезсърчи Христос? И е искал, това поне е сигурно, да го подиграе, да му се надсмее: “Няма истина, смешнико, за каква истина говориш, такова нещо като истина не съществува!”. Ето това всъщност с репликата си казал Пилат. Успял ли е, или съвсем не е знаел какво казва – и какво прави?

Какво всъщност стои зад думите на Пилат? Какво е искал да каже – и какво “наистина” е казал? Римският консул, “преситен от живота”, с тези думи не си ли позволява да се подиграва на Христос? Той, изглежда, твърди, че знае, че няма истина. Какво иначе ще означава неговото нагло: “А що е истина?”?

Добре, Пилат е убеден, че “няма истина”, той има право да мисли каквото си иска. Но ако “наистина… истина не съществува”, то тогава той самият няма право да смята за истинно и своето убеждение. Иначе излиза, че иска да каже нещо съвсем абсурдно, а именно: няма истина, никаква истина не съществува, ала само с изключение на истината, че няма истина! Ако е така, то има ли Пилат в такъв случай правото да смята за истинно и своето убеждение?

Но ако е вярно, че няма истина, то тогава нищо не е истина! Това се отнася и за пилатовото убеждение и мнение. Пилат, без да мисли, се е осмелил да изрече страшен абсурд, всъщност той произнася една превъзходна глупост. Как е възможно да се каже такава глупост? Ами когато човек не разбира какво казва, когато не усеща, че е под властта на крайно глупаво заблуждение, той си приказва каквото му дойде на устата – мили като воденица, и то все глупости, примерно като “телевизионния идол” бай Вучков…

Пилат не осъзнава, че е по-добре нищо да не каже – отколкото да каже… нищо. Той със своето безцеремонно и нагло налагано мнение изобщо не казва нищо, по-добре щеше да е ако си беше замълчал. Но глупост немирна трае ли?!

Но ето че без да иска Пилат пък помага на нас, търсещите истината, ровещите се в опити да се доберем до нейната същност. От казаното вече следва, че по никой начин не може да се смята, и дори не може да се изрече, че няма истина. Оказва се, че истината така или иначе винаги съществува. Оказва се, че без нея не може. Без истината всичко се обезсмисля, нещо повече – всичко пропада в небитието.

Истината – това трябва особено дебело да се подчертае – не зависи от нашето “признание”. По-скоро ние зависим твърде много от това дали “признаваме” истините, от които се определя живота ни. Ние зависим от истината, а не тя от нас – това е главното. Истината ни превъзхожда във всяко отношение, тя не зависи от нашия каприз – както мнозина си мислят. Но те всъщност не умеят да разграничават мнение от истина. Да имаш мнение не значи, че това си е “твоята” истина. Няма “твоя” и “моя” истина: ако нещо е истина, то е истина за всички.

Щом като поне една и най-малка истина е нужна, за да твърдим каквото и да било, то оттук излиза, че е възможна и всяка друга истина. С думите “няма истина”, претендиращи да са истина, се открива самата възможност за истината, за всякаква друга истина. “Парадокс” ли е това, или е… самата истина?

Ако не съществуваше убеждението, че има истина, то ние не бихме могли изобщо нещо да изречем. Истината и неистината са еднакво възможни, но не са равнопоставени в онтологическо отношение: истината винаги е за предпочитане. Истината има огромна ценност за човека. От истината зависи всичко. Истината, макар и непризнавана, преследвана, гонена, тъпкана, унижавана, изкривявана, изопачавана, в крайна сметка винаги тържествува. Лъжата пък може и да шества необезпокоявана в този свят – и из душите на наивниците – но накрая побеждава само истината. Затова от нас обаче се иска нещо крайно просто: да разберем кое какво е, да различаваме истина от неистина. Това не значи, че от мен зависи истината. Означава просто, че аз съм длъжен да намеря път към истината, да се приобщя към нея, да се почувствам съпричастен към нейното велико тайнство. Без истина не се живее – или се живее така, че това не заслужава да се нарече живот. Но не истината зависи от мен, а аз изцяло завися от нея. Никога не трябва да забравям нещо толкова ясно и просто, но затова пък така фатално важно.

Но все пак как да различавам истина от неистина? Мога ли поне това да постигна? Защото иначе и наистина фатално важното съществуване-в-истина ще ми се изплъзне. Онтологичната пълнота на моето, на твоето, на всяко съществуване зависи от причастността ни към онтологичната мощ на истината. Истината се оказва, че е алфата и омегата на всичко съществуващо. Неистински съществуващото се е подхлъзнало към провала и ще отлети неминуемо в небитието. Само онова, което се прикрепя към истината, ще оживее и ще постигне нещо. Макар често да ни изглежда тъкмо наопаки – че в този свят преуспяват лъжците и измамниците – това е само на повърхността. Оказва се, че точно те са тъкмо най-провалилите се – в един истински, по-дълбок, в един същностен онтологичен смисъл. Затова и тяхното съвсем не е за завиждане…

(Следва)