13.2.Готовността за свобода

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.2.Готовността за свобода

Светът е един и единен, но той се оживотворява от реалността на духа – и само така изобщо става свят, т.е. озареното от светлината на Духа, о-свет-еното от истинската светлина на Бога, носителя на всяка светлина, на всеки живот и на всички възможни светове. Светът е бляскав, но не за тази външна сияйност става тук дума: светът е преизпълнен с възможности, невидими и несбъднали се, които ентусиазират жадния за дейност, за дела и постижения индивид. В зримото, бляскавото за очите, човекът – ако е верен на себе си, на собствената си възможност да бъде автентично съществуващ – съзира бъдното, нестаналото все още състояние на света, което може да бъде постигнато само чрез човешка намеса, чрез прилагането на енергия от страна на живи индивиди, опитващи се да надраснат както себе си (своите прозаични възможности), така и неизменното иначе състояние на света, на заварения и затова винаги несъвършен свят.

Именно тук се проявява или проличава божественото у човека: човекът, подобно на своя Създател, се опитва да твори, да внася промени, дори да подобрява Божественото творение – каквото е както светът, така и самия човек. Вярно е, че много често със своята намеса в природния ред на нещата човекът като че ли повече вреди и разваля, но дори и с това демонстрира своя инстинкт към творчество и промяна, към съзиданието. При което, както личи от думата, само се преформира природно даденото, строи се нещо друго чрез използването на природен или на получен от природата материал.

Неудовлетвореността от наличния свят по някакви причини се оказва движеща сила на човешката активност. Тази неудовлетвореност може да бъде разглеждана като белег за действената човечност и като нейно начало. Доволният от всичко човек изневерява на човешкото у себе си, той сам поставя прекалено тесни граници на съществуването си, а на тази основа е тотално дезактивиран във възможността си да постигне или да направи нещо, да внесе свой дял в съществуването на света. Такъв човек, не съзнавайки свои коренни различия с така-и-така-съществуващото, сам себе си принизява до нивото само на консуматор на готови продукти и ценности, заварени или сътворени от други. В този смисъл такива хора едва ли заслужават да бъдат наричани индивиди.

Индивидът е субект и носител на активност, той е самостойност и самостоятелна действителност, която изцяло отговаря за себе си – ползвайки се от свободата си и от своята самоценност. От друга страна погледнато, индивидът е носителят на различия, той е личност, докато „приличащото“ на нещо друго не може да бъде индивид. Най-коварната форма на човешка принизеност и нищожност е тъкмо самодоволството, пълната удовлетвореност от себе си, която е корен на задоволеността от всичко друго: щом за себе си не виждаш перспектива и не оценяваш непрекъснато съществуващите нови възможности, то тогава и всичко друго ти харесва и ти се вижда достатъчно добро. Такива хора нищо особено няма да постигнат, но те при това и вредят на автентично опитващите се да постигнат себе си: когато се огледат и видят как други индивиди се възползват всекидневно от много незабележими за самодоволните хора неща и възможности, те се изпълват със завист и злоба. А на тази основа в крайна сметка стават борци за преразпределяне на добитите от други хора блага, на благата, на които те нямат никакво право поради дезангажираността си към съществуването. От този човешки тип произлиза грамадния слой на мързеливите, лентяите, некадърните – те често сами себе си са направили неспособни за нищо! – лумпените, паразитите, на вайкащите се и вечно оправдаващи се бедняци, на завистниците, мошениците, на всяка престъпна паплач, която се опитва да живее за чужда сметка и т.н.

Съвсем закономерно е, че този нисш слой започва да жадува идеала на комуната, т.е. техния елит бърза да се запише в най-близкия клуб по комунизъм, мнозина от тях стават комунисти, проповядващи изгодното само на тях „всеобщо равенство“ и проявяващи затова невиждана енергия в съсипването на чуждия – и народностния – живот. Това, че днес в България комунистите са богаташи и дори капиталисти е колосална аномалия, явяваща се плод на почти едновековното им паразитиране върху обществения организъм. То е резултат най-вече на разбойническите им подвизи през последните десетилетия – когато многократно окрадоха цялата нация и съсипаха бъдещето й за десетилетия напред. А иначе мястото им е най-долу в обществената йерархия, и те ще го заемат неминуемо когато бъдат лишени от възможността да крадат: едно здраво и нормално общество поставя всеки на мястото му. Или по-скоро той сам себе си ще постави на мястото, което наистина заслужава. Впрочем, към комунизма световната общност е крайно време да прояви същата непримиримост, каквато беше проявена към национал-социализма и фашизма: тези последните не успяха да нанесат толкова поражения и да извършат такива зверства – каквито за близо век нанесе на човечеството комунизмът.

А иначе индивидът трябва да бъде оставен сам на себе си, за да разгърне своя потенциал и да се опита да промени незадоволяващия го в подробностите, а не по принцип свят – светът друг не може и не трябва да бъде. Такъв индивид не се измъчва от нездрави страсти – да стоиш бездеен, нищо да не правиш, да се оставяш на безсилна злоба или завист и пр. – а е изпълнен с енергия, жизненост, действеност. Той твори една нова действителност и живота си, прилагайки рационални действия, той създава нов свят върху основата на даденото ни по природа. Това е светът на сътвореното от човека, света на културата, това са формите на исторически и социален живот, производството, техниката, технологията, на чисто духовните сфери на религията, философията, изкуството, областта на проникващата във всичко наука и т.н. Накрая, това е територията на опитващото се чрез човека да постигне истината за себе си битие, което синтезира всичко ценно за човека и живота. Оказва се, че светът в крайна сметка трябва да бъде превърнат в нещо достойно за човека, в човешки свят. В процеса на очовечаването на света човек впряга цялата си изобретателност и неукротимата си жизненост, цялата мощ на великата реалност на Духа, на който индивидът е само крехък, но въпреки това незаменим земен пратеник.

На превъплъщенията на човешката инициатива в перспективата на свободата и на отговорното правене на своя живот – създавайки оставащи след нас ценности, блага и постижения и така издигайки достойното за човека съществуване на нова степен – е посветена тази лекция, опитваща се да постигне задоволително за началото на Третото хилядолетие разбиране. Ще се опра на вечно значимите ценности – индивидът беше първата от тях – без които едва ли може да се постигне нещо съществено и смислено, нещо, което може практически да подпомогне човека в перспективите, които сега, след сгромолясването на комунизма, се откриват пред него.

Живеем все пак в едно вдъхновено време, в което само от нас зависи нашето бъдеще – и като индивиди, и като нация, поела вече съдбата си в своите ръце. Заех се с прилагането на философията към проясняването на съществуващия свят-и-човек, защото ни е крайно необходимо ясното разбиране за онова, което правим – и което става с нас. (Но нали ще стане само онова, което сами направим със и от себе си?!). Смятам, че само по силите на философията е да реши тази задача; едно знание и разбиране, което обаче е безсилно да повлияе за промяната на своя предмет към по-добро, неимоверно много е загубило от достойнството си. Но мъдростта, посилната за човека мъдрост – философията е поне любов към мъдростта – не само е ефективна, тя е в състояние из основи да преобрази съществуването на отделно взетия индивид. Който е разбрал благодарение на нея най-важното в живота ни: истинската ценност на свободата. Свободата е тъкмо онова, заради което животът си заслужава да бъде живее. Но разбират ли свободата ония, които цели две поколения бяха лишени от свобода, на които беше втълпявано, че индивидът е нищо, а обществото е всичко? И какво ще разберат от живота, ако все още държат на резервите си спрямо нея, които комунизмът успя все пак да насади в сърцата им?

Индивидът по начало не е друго, а първична жизненост, средоточие на могъщи жизнени сили, на които по-нататък сме длъжни да осигурим простор за разгръщане. Индивидуалната жизненост след това трябва да придобие човешка или субективна форма на проявление, което може да стане едва чрез съответното „вместване“ в потока на времето, явяващо се естественото поле за разгръщане на човешката субективност, на активността на индивида. Съществуването на човека е точно това: да се възползваш от своята жизненост, да й помогнеш да постигне самата себе си, своята неповторима човешка форма, да изпълниш отреденото ти време с дела и постижения, които да станат потвърждение на постигнатата от теб самия и собствена индивидуална същност. Сиреч, накратко казано, да сътвориш самия себе си, своята личност и бъдеще, опирайки се на даденото ти от Бога.

Бог дава на всички нас едно и също природно наследство – живот и време – а след това оставя всеки сам да се разпорежда с тези екзистенциални условия, да намери желания и потребния за самия себе си, по възможност най-осъзнат начин, за да постигне и открие себе си, своята самобитност, своята уникална същност. Значи от всеки един от нас се иска сам да сътвори свободата си като извор на онова, което е искал да бъде, желаел го е силно, искрено, съкровено, с пълна душа и сърце, с абсолютната си цялост на човешко същество – и точно затова го е постигнал, станал е това, което сам е избрал. Но тъй като не е достатъчно да се каже, че нещо е така, но и се иска да се разбере защо е така, то сега съм изправен пред задачата да разкрия идеята за свобода, скрила в себе си ония тайни, от които зависи нашата човечност.

Свободата не е факт на живота, който ни е даден в пълния му обем и непременно на всички еднакво. Свободата е завоевание или постижение на конкретния индивид, за което той изцяло е отговорен. Всеки от нас е отговорен най-напред пред себе си, пред своето бъдеще и пред Този, който ни е дал живота – и ни е отпуснал и ето този отделен ден с всичките му възможности. Това какво си станал зависи единствено от теб самия и от свободата, която си успял да постигнеш; оправдания тук не се допускат и не помагат никому. Щом като някои разбират предимствата на свободата и на свободния живот, и затова страстно се стремят към своето битие, определяно от свободата, а други нямат този стремеж, то това ни дава основание да говорим за степени на отдаденост на свободата, валидни за индивиди и за групи от индивиди. Които именно се определят от различия в желателността на същата тази свобода, а също и от различия в опитите тя да бъде адекватно разбирана и използвана.

Така например някои като че ли си присвояват свободата с всичките й предимства – и правят това тъкмо защото силно са я желали! – а други, вероятно защото не са уверени в това доколко тя им е потребна, непрекъснато се разминават с нея, проиграват и пропиляват шансовете, които тя може да даде на човека. Трети пък като че ли прекалено много се страхуват от тежестите, свързани със свободата и затова или нищо не постигат, или пък стават яростни нейни отрицатели, врагове и губители на свободното съществуване на достойния индивид. Комунизмът е най-показателния пример за това. Как да разберем тези базисни различия, които по-нататък дават своето решаващо отражение върху съществуването на индивидите и тяхната съдба – както индивидуалната, така и общностната?

Безразличието към свободата е главна предпоставка за категоричния жизнен провал, към който никой не иска, но за сметка на това мнозина старателно си подготвят. Такива хора не са, разбира се, ампутирани или осакатени откъм усет за свобода, но те не са му останали верни, изменили са на първичния порив, който е съставка на здравата жизненост. Подобно на това както всички ние се раждаме здрави (в „медицинския смисъл“), но след това правим много неща, с които рушим здравето си, по същия начин изначално всички притежаваме възможността да бъдем свободни. Имаме тъкмо предразположеността към свобода – усета, интуицията, чувството, първичния порив за свобода – но след това погубваме началната си даденост или готовност. И мнозина се оставят да бъдат завладени от коварна нерешителност, от безсилие пред високите за индивида изисквания на свободния живот, които при това сами трябва да си поставим.

Хората, на които се случва това – „сполетява“ ги, но не без тяхно участие! – по някакъв начин са разбрали, че без свобода по-лесно се живее. И затова са предпочели всичко друго, само не свободата – и изпитанията, свързани с нея. Отказът от свобода, независимо дали е съзнаван или пък е несъзнаван, т.е. е направен сляпо, не е израз на свобода и на свободна воля. Той е оставяне на във властта на природната несвобода – и точно от това се определя категоричния провал на човечността у този индивид с всичките й предимства. Отказвайки се от свободата, тези хора всъщност се отказват и от себе си като възможност да бъдеш пълноценен човек, и затова ги постига една съвсем незавидна участ. Затова един такъв отказ от свобода (фактически, а не желан, не приеман поне съзнателно) е финалния акт на усета за свобода, с който той не потвърждава себе си, а го зачерква или го погубва, лишава се от неговите възможности, от перспективите, които той носи в себе си.

Отказът от свобода – ние тук не можем да се вглъбяваме в пълнотата на неговите екзистенциални основания – е корен на постепенно пораждаща се и все по-засилваща се ненавист към свободата, определяна от чувството за лишеност, от битийната непълнота, в която един такъв индивид неумолимо попада. А след това на тази почва само завижда на ония, които с всичко, което правят, се изпълват все повече с могъщата субстанциалност на живота, определян от свободата.

Общо взето още тук можем да кажем, че хората се делят на два екзистенциални типа според отношението си към свободата – на влюбени в нея и на изпълнени със злоба към нея. А между тях, между тези два полюса, се лута многочислената посредственост, изпълнена с недоверие и поради това с невисоко мнение за свободата, или пък просто с безразличие, със сляпа дезангажираност към тайнството на свободата. Всеки обаче в крайна сметка получава заслуженото, подценяването на свободата се заплаща скъпо и прескъпо (независимо дали го съзнаваме, все пак плащаме и лихвите!), а оплакванията тук наистина са съвсем неуместни.

Затова ако, да предположим, пред Страшния съд нещо ще ни питат или ще ни държат отговорни, то съобразно с казаното още сега може да предположим, че въпросът към всеки смъртен ще бъде този – защото в него се съдържа всичко! – а именно: „Ти какво направи със свободата си?!“.

(Следва)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s