13.8.Приложения по лекцията “Идеята за свобода”

ИДЕИ:

(І) Човек просто съществува, но не само такъв, какъвто се схваща сам, а и такъв, какъвто иска да бъде и защото се схваща едва след като вече съществува. Това е първият принцип на екзистенциализма: човек се самоопределя едва след наличието на този порив към съществуването, затова човек не е нищо друго освен това, което сам се направи. Това именно се нарича субективност и затова нека ни упрекват под това име. Но какво друго се стремим да кажем по този начин освен това, че човекът има по-голямо достойнство от камъка или от масата? Просто твърдим, че човек първо съществува, т.е. че човек е първо това, което упътва към бъдещето и което осъзнава, че проектира себе си в него. Човекът отначало е проект, който се преживява субективно, а не някакъв мъх, плесен или цветно зеле; преди този проект нищо не съществува; на небето нищо не е написано и човек ще бъде това, което е неговият битиен проект. Само че той няма да е просто онова, което е искал да бъде, защото под искане обикновено разбираме някакво съзнателно решение и то за повечето от нас се появява след онова, което човек вече е направил от себе си. Аз мога да искам да се присъединя към някаква партия, да напиша книга, да се оженя – всичко това е само проява на един по-изначален избор, по-спонтанен от това, което обикновено наричаме воля. Но ако съществуването наистина предхожда същността, тогава човек е отговорен за това, което е той. По този начин първото дело на екзистенциализма е да даде във владение на човека изцяло онова, което той е и да стовари върху него цялата отговорност за собственото му съществуване. Но когато казваме, че човекът е отговорен за самия себе си, ние не искаме да кажем, че човекът е единствено за собствената си индивидуалност, а че е отговорен за всички хора… Всъщност, сътворявайки човека, който се стремим да бъдем, всяко наше действие в същото време създава и образа на човека такъв, какъвто преценяваме, че той трябва да бъде. Когато избираме да бъдем това или онова, ние в същото време утвърждаваме ценността на онова, което избираме, защото никога не можем да изберем лошото; онова, което избираме, е винаги доброто и нищо не може да бъде добро за нас, без да бъде добро за всички…

Достоевски беше написал: “Ако Бог не съществуваше, всичко щеше да бъде позволено”. Това е изходната точка на екзистенциализма. Наистина всичко е позволено ако Бог не съществува, и следователно човек е изоставен, защото не намира нито в себе си, нито извън себе си нещо, на което да се опре. Преди всичко той не намира оправдание. Ако съществуването наистина предхожда същността, никога не бихме да оправдаем каквото и да е, прибягвайки до някаква дадена и неизменна човешка природа; казано по друг начин, няма детерминизъм, човекът е свободен, човекът е свобода. Ако, от друга страна, Бог не съществува, ние не можем да намерим в самите себе си ценности или заповеди, които да узаконяват нашето поведение. И така, ние нямаме нито зад нас, нито пред нас притежавани ценности, оправдания, извинения. Ние сме сами, без оправдания. Това имам предвид когато казвам, че човекът е осъден да бъде свободен. Осъден, защото не той е създал себе си, а, от друга страна, все пак свободен, защото, веднъж захвърлен в света, той е отговорен за всичко, което прави.

Човекът без подкрепа и помощ е осъден постоянно да създава човека. Човекът е бъдещето на човека.

Нашата изходна точка е субективността на индивида…

Човекът не е нищо друго освен това, което сам се направи.

Човек първо съществува, намира се в света, явява се в него, и след това се определя…
(Жан-Пол Сартр)

(ІІ) Когато се поддавам на изкушенията, аз действам съгласно с подтика на външни обекти, но когато се упреквам за тази слабост, аз слушам само моята воля; аз съм роб чрез моите пороци и свободен чрез угризенията си. Чувството че съм свободен се заличава в мен само когато се покваря и когато най-после допускам гласа на душата да се надига срещу закона на тялото…

Човече, не търси повече твореца на злото; този творец си ти самият.
(Жан-Жак Русо)

(ІІІ) Човек винаги прави само това, което той иска, и все пак прави това по необходимост. А обяснява се това, че той вече е това, което той иска: тъй като от това, което той е, необходимо произтича всичко, което той някога прави. Ако разглеждаме неговата дейност обективно, следователно, от външна страна, то ще разберем аподиктически, че тя, като действие на всяко естествено същество, трябва да бъде подчинена на закона на причинността в цялата му строгост; напротив, субективно всеки чувства, че той винаги прави само това, което той иска. Но това само доказва, че неговата дейност е чиста проява на неговото собствено същество. Затова същото би почувствало всяко, даже и най-низше, същество на природата, ако то би могло да чувства…

… Който не обича самотата, не обича и свободата: човек е свободен единствено когато е сам…

Всичко съществуващо трябва да притежава съществената за него своеобразна природа, по силата на която то е това, което е, която то винаги изразява, проявите на която се предизвикват по необходимост от причините, като при това самата тази природа съвсем не е дело на тези причини и не може да бъде модифицирана от тях. Но всичко това е справедливо относно човека и неговата воля в същата степен, както и относно всички останали същества в природата. И той притежава есенция (същност) за екзистенцията (съществуването), т.е. съществени основни свойства, които именно образуват неговия характер и за своето откриване имат нужда само от външен повод. Да се очаква, че човек при един и същ повод веднъж ще постъпи така, а друг път съвсем иначе, би било равносилно на очакването, че едно и също дърво ще роди това лято вишни, а следващото – круши. Свободата на волята при най-близко разглеждане е екзистенция без есенция: това значи, че нещо е и при това все пак е нищо, а това отново значи, че то не е, т.е. получава се противоречие…

Въпросът за свободата на волята действително е пробният камък, с помощта на който дълбоко мислещите умове може да се различат от повърхностните, или пограничен стълб, където едните и другите се разотиват в различни страни: първите защитават необходимостта на дадена постъпка при даден характер и мотив, последните, заедно с мнозинството, се придържат към свободата на волята.
(Артур Шопенхауер)

(ІV) Автономия e следователно основанието за достойнството на човешката и на всяка друга разумна природа…

И така, аз казвам: всяко същество, което не може да постъпва другояче освен под идеята за свободата, е тъкмо затова действително свободно в практическо отношение, т.е. всички закони, които са неразривно свързани със свободата, важат за него също така, като че ли волята му би била обявена свободна също сама по себе си. Аз твърдя, че трябва необходимо да придадем на всяко разумно същество, което има воля, също и идеята за свободата, единствено според която то да постъпва. Защото в такова същество ние си мислим разум, който е практически, т.е. има каузалност с оглед на обектите си. А е невъзможно да си мислим разум, който по отношение на съжденията си да приема със собственото си съзнание ръководство от другаде, защото тогава субектът би приписвал определянето на способността си за съждение не на разума си, а на някой подтик. Той трябва да вижда в самия себе си създател на своите принципи независимо от чужди влияния, следователно трябва като практически разум или като воля на едно разумно същество да бъде смятан от самия себе си за свободен; т.е. волята на това същество може да бъде собствена воля само под идеята за свободата и трябва следователно от практическо гледище да се придаде на всички разумни същества…

Разумното същество се причислява като интелигенция към интелигибления свят и само като действаща причина, която принадлежи към този свят, нарича каузалността си воля. От друга страна то съзнава себе си все пак и като част от сетивния свят, в който постъпките му се срещат само като явления на онази каузалност, тяхната възможност обаче не може да се разбере въз основа на тази каузалност, която не познаваме, а вместо нея онези постъпки като принадлежащи към сетивния свят трябва да се разберат като определени от други явления, а именно от желания и склонности. Всички мои постъпки значи като на член само от интелигибления свят биха били напълно съобразни с принципа на автономията на чистата воля; като на част само от сетивния свят те би трябвало да бъдат взети изцяло като съобразени с природния закон на желанията и склонностите. (Първите биха почивали върху върховния принцип на нравствеността, вторите на щастието.) Тъй като обаче интелигибленият свят съдържа основанието на сетивния свят, следователно и на законите му, значи с оглед на волята ми (която изцяло принадлежи на интелигибления свят) е непосредствено законодателствуващ и значи трябва също и да се мисли като такъв, то аз като интелигенция, при все че, от друга страна, съм същество, принадлежащо към сетивния свят, все пак ще позная себе си като подчинен на закона на интелигибления свят, т.е. на разума, в който идеята за свободата съдържа този закон, и значи като подчинен на автономията на волята, следователно ще трябва да смятам законите на интелигибления свят като императив за мен и постъпките, съобразни с този принцип, като длъжности.

И така категорични императиви са възможни чрез това, че идеята за свободата ме прави член на един интелигибелен свят; поради това, ако бях само такъв, всичките ми постъпки по всяко време биха били съобразни с автономията на волята, тъй като обаче същевременно се възприемам нагледно като член на сетивния свят, те са длъжни да бъдат съобразни с нея…

Практическата употреба на обикновения човешки разум потвърждава правилността на тази дедукция. Няма човек, дори най-лошият злосторник, стига само да е свикнал в други случаи да си служи с разум, който, когато му посочат примери за честност в намеренията, на постоянство в следването на добри максими, на съчувствие и на всеобщо доброжелателство (и при това свързани с голямо пожертване на изгоди и удобство), да не поиска и той също да може да бъде такъв. Той обаче не може да осъществи това в себе си само поради склонностите и подтиците си, при което все пак му се иска едновременно да бъде свободен от такива досадни на самия него склонности.

С това той доказва значи, че се пренася мисловно с една воля, която е свободна от подтици на сетивността, в един съвсем друг ред на нещата от този на своите желания в полето на сетивността, тъй като от онова, което му се иска, той може да очаква не задоволяване на желанията, следователно не едно задоволително състояние за някое от действителните си или други мислими склонности (защото с това би загубила превъзходството си дори идеята, която го кара да му се иска), а само една по-голяма вътрешна стойност на личността си. Но той вярва, че е тази по-добра личност, когато застава на становището на член на интелигибления свят, към което неволно го принуждава идеята за свободата, т.е. за независимостта от определящи причини на сетивния свят, и където той има съзнанието за една добра воля, която съставя според собственото му признание закона за неговата зла воля като член на сетивния свят; закон, чиято важност той признава, като го престъпва. Моралното: длъжен си, е значи едно собствено необходимо искане на човека като член на един интелигиблен свят, и то се мисли от него като дълг само дотолкова, доколкото той разглежда себе си едновременно като член на сетивния свят.
(Имануел Кант)

КАЗУСИ:

(І) Аристотел пише така: Този, който по природа принадлежи не на самия себе си, а на друг, и при това е все пак човек, той, по своята природа, е роб.

● Това негово “принадлежи не на самия себе си” дали не трябва да се разбира по-широко, а не просто като “собственост на някой друг” (както обикновено го разбират)?
● Оттук не следва ли, че роб в истинския смисъл е човекът, който не принадлежи на себе си, а на “нещо друго”?
● Не се ли оказва, че роби в този смисъл може да има и в наше време, нищо че “робството отдавна е забранено”?
● Може ли някой да бъде “роб по душа”, един вид с “робска душа”, с душа, която е нещастна ако не е подчинена на друг, душа, която не разбира свободата и затова не я иска? Може ли тогава на такъв да се “забрани” да бъде… какъвто е? Дали такъв друго не може да бъде?
● А забелязали ли сте около вас да съществуват хора с “душа на слуга”? Има ли хора, на които е приятно да слугуват на някой друг, които иначе не си представят своето съществуване?
● Да бъдеш “слуга по душа” (или “роб по душа”) – това “природно обусловено” ли е, или е… “заслуга” на самия човек, който сам е постигнал такава участ? Могъл ли е да го иска или то е станало “независимо от него”?
● Може ли човек да бъде “роб на своето тяло”? Или пък “роб на самия себе си”? Това не е ли по-лошо робство от онова, което е имало по времето на Аристотел (когато хората по рождение са били или свободни, или роби)?

(ІІ) “Свободният човек, поставен между две блюда, еднакво отдалечени и еднакво привлекателни, по-скоро би умрял от глад, отколкото да забие зъби в едното от тях” (Данте) Това е първоначалния вариант на т.н. “парадокс на Буридановото магаре”, формулиран по-късно от Буридан за… магаретата (“Едно магаре, поставено между две еднакво отдалечени и еднакво привлекателни купи сено, неизбежно ще умре от глад.”). Шопенхауер привежда този “парадокс” във версията на Данте, присмивайки се на Буридан за неговите магарета (последният обичал да дава примери най-вече с магаретата!). Шопенхауер тълкува “парадокса за Буридановото магаре” като потвърждение на истинността на неговото разбиране, свеждащо се до това, че “свободна воля няма”, че “всичко става по необходимост”, че постъпките на човека необходимо произтичат от неговия неизменен характер и само се провокират от обстоятелствата (сиреч при дадените обстоятелства човек винаги би постъпвал все по един и същ начин, в строга зависимост от характера си!).

● Ако разгледате версията с човека, то какво е вашето тълкуване? Кое е истинското тълкуване: примерът е в потвърждение на това, че свободна воля няма, или, напротив, че има? Кой е автентичният смисъл?
● Ще “умре ли от глад” свободният човек, или ще умре неизбежно човекът, “подчинен на необходимостта” (на своя характер и пр.)?
● А ще умре ли… гладният човек, поставен в такава ситуация? Какъв фактор в случая е гладът?
● Има ли значение дали в примера се говори за човек – или за магаре? Дали пък, противно на схващането на Шопенхауер, неговото разбиране важи тъкмо за магарета, но съвсем е неприложимо за свободния човек?
● Ако свободният човек все пак избере възможността да умре между двете апетитни блюда, то това няма ли да е потвърждение на свободата му (както и ако избере другата възможност: да си похапне!)? Може ли обстоятелството, че блюдата са “еднакво отдалечени и еднакво привлекателни” да доведе до парализа на волята му?
● Ако все пак човек избере възможността да умре в разглеждания случай, то той “по необходимост” или пък “от свобода” е умрял?

АЛТЕРНАТИВИ:

(І) Няма свобода, има съдба, налагаща се с непреодолима, “желязна” необходимост. Всичко е в ръцете на съдбата, от нас зависи малко или почти нищо. Свободата е само дума, нищо повече.

(ІІ) “Който не обича риска, се страхува от свободата” (Симон дьо Бувоар) Свободата е човешко постижение, а не “даденост”, от която “не можем да избягаме”. Съдбата е оправдание на страхливците, които нямат силата да поемат отговорността за живота си. Свободата е сила, която притежават само … “силните телом и духом”. А на слабаците е изгодно да има съдба.

(ІІІ) Човек е “отчасти” свободен, “отчасти” несвободен. Характерът ни отчасти може да се променя, но обстоятелствата ни заставят да постъпваме по един или друг начин – и тук нищо не е в наша власт. “Средата” и “обстоятелствата” са фактор, внасящ съдбовност в живота ни, а “възпитанието” и “личността” (субективността) “открехват” възможността да сме свободни, но свободата ни винаги е частична.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s