март 21, 2008

Хайнрих Песталоци: човекът е целта на човека (3)

Поривът за развитие е свойствен за човешката природа; тя го носи в себе си като движеща, подбуждаща сила. Развитието следователно е една нужда.

Човешката природа се стреми като всяка органична природа към задоволяване на своите нужди. Всяко наслаждение, удоволствие идва от задоволяването на една нужда. В задоволяването на човешката природа се състои чувството на благополучие, на щастие на човека; липсата на задоволяване извиква чувството за неудовлетвореност, нещастие на човека.

Стремежът към щастие е равен на порива към развитие; задоволяването на този порив е именно щастието или блаженството. Стремежът към щастие е даден с човешката природа; тя не може никога да се самоунищожи – намерение, което не може никога да изхожда от самата природа. Всяко нещо иска да съществува, да съществува съобразно своята природа.

Да се създават благоприятни условия за проява на поривите към развитие у човека, да се засилват тия пориви, да се подкрепят в тяхната изява (позитивна и негативна), значи да се възпитава.

Поривът към развитие и утвърждаване лежи в човешката природа; без неговото съществуване е невъзможно никакво развитие и изявяване. В истинския смисъл на думата никой човек следователно не бива възпитаван, всеки възпитава себе си – със или без подкрепата на другите. Тази подкрепа е целенасоченото възпитание.

Ако подкрепата отговаря на стремежа на природата, тя е природна,добра; Противоречи ли му, тя е неестествена, лоша.

Развитието на човека следователно зависи от същността и силата на основните пориви у него и от вида и силата на подкрепата, която им се оказва (целенасочено или нецеленасочено).

Тук изникват четири възможности:

1.Добри пориви и добро въздействие, възпитание, подкрепа.

2.Добри пориви, но лошо въздействие.

3.Лоши пориви, но добро въздействие.

4.Лоши пориви и лошо въздействие.

Тази проста систематизация ни поставя пред един световен спор; според начина, по който се урежда този спор, се разделят пътищата на възпитателите.

Всеки от тях иска добро въздействие; но кое въздействие е добро? Това, което сответствува на поривите на човешката природа ли е добро, или онова, което им се противопоставя? В последния случай цялостно или частично трябва да им се противоречи? Ако е частично, докъде?

Отговорът на тези въпроси зависи от отговора на (стария) спорен въпрос – добри ли са, или лоши поривите на човека? Ако са лоши, изцяло ли са такива, или частично и доколко и докъде?

Тези, които смятат поривите за добри, които могат или са длъжни да го твърдят по убеждение, са теоретически щастливи, защото схващанията им позволяват просто заключение, а освен това при тях не възникват никакви други трудни въпроси. Тези, които смятат поривите за лоши, получават мъчната задача да посочат доколко и докъде са лоши. Тук съществува възможност за безкрайно различни схващания, за едно море от мнения. Няма и двама дори, които да са единодушни по този въпрос. Единодушни са само тези, които се обявяват за едно от двете: поривите на човешката природа са добри, съвсем добри или съвсем лоши, радикално зли.

Първите ще трябва да нарекат добро онова въздействие (възпитание), което съответствува на поривите или стремежите на човешката природа; вторите ще нарекат добро това въздействие (възпитание), което противоречи и се противопоставя на естествените стремежи.

В последния случай човек стига логично до мисълта да унищожи естествените пориви. Тъй като обаче животът се състои в поривите, тъй като живото у нас са движещите пориви, това значи – да се унищожи животът. Това схващане трябва следователно да се откаже от заключението си.

Но какво да се прави тогава? Как да преобразяваме естествените стремежи, как да се отправят те в друга посока, как да се измени природата? Чрез какви естествени въздействия може да се измени цялостно човешката природа?

Възникването на този проблем е една неминуема последица от приемането на една из основи лоша природа на човека. Разрешаването на този проблем е задача на тези възпитатели.

Досега никой не е разрешил този проблем, никой не е можал да обясни как по естествени пътища, чрез естествени средства би могла да се преобрази човешката природа.

Този факт би могъл да има само две последици: или трябва да се откажат от основното си схващане, или да прибягнат до свръхестествени въздействия.Това, което не може да направи смъртният човек, нито да разбере или извърши, би могла да направи всемогъщата сила (милостта), си мислят те. Тук трябва да отбележим: ако се отречем от стремежа да разбираме, то разбирането наистина престава.

Тези, за които е невъзможно, се отказват да приемат една из основи лоша природа на човека и преминават или към противоположното схващане, или спират някъде по средата. При последната позиция възниква люшкане насам-натам, едно приближаване към едните или към другите, частично разрешение на задачата и частично нерешение; с една дума – разнообразието на схващанията и разликата в методите на днешните възпитатели се дължи на тази несигурност. Трябва да се откажем от мисълта, че могат да дойдат до споразумение.

Последователно постъпване, съгласуване на схващанията и на средствата е възможно само тогава, когато се върнем към първото – да се стремим към хармония на въздействието с основните пориви и нужда на човешката природа.

Така човек застава на една здрава и бодра позиция. Изхождайки от нея, човек разбира и си обяснява недостатъците в човещкото общество – по същия начин, както разбираме и си обясняваме и лошите реколти и неурожаи – с младостта на човешкия род, със смъртността на човешката природа и с конфликтите, в които попада смъртната човешка природа с външната природа и другите хора; човек си обяснява и разбира огромното нещастие и бедствие, свързано с човека на земята поради непознаване на поривите и стремежите на човешката природа и поради непризнаване на тяхното право не само на съществуване, но и на задоволяване; човек обяснява и разбира честия неуспех на възпитанието поради неправилното схващане за човешката природа въобще и конкретно за природата на индивидите и поради недостатъците на средствата и условията, необходими за възпитанието.

От това становище произтичат и следните схващания и принципи, които отчасти бяха вече загатнати в увода към тези афоризми:

Основата за това, което отделният човек може и трябва да стане, той донася с идването си на бял свят, с живота. Във всеки човек съществуват всички стремежи на човешката природа, но в безкрайно различни степени и размери: всеки е човек и индивид: във всеки се развива следователно човекът (генералното), както и особеното (индивидуалното); щастието на всеки се състои в задоволяване на общочовешките и на особените, само нему присъщи нужди – незадоволяването на първите води до общочовешкото, на вторите до индивидуалното нещастие на човека.

Правото на развитие на двата вида заложби и пориви, на общите и индивидуалните е също така законно, както и правото на съществуване, защото общочовешкото и индивидуалното съществуване се състои в развитието чрез задоволяване на поривите и нуждите.

Тъй като човек става човек само сред хората, може да води човешки живот само сред тях, всички са длъжни да признаят това право и тъй като благодарение на същността и нуждите на човешката природа даден човек постига само с другите своята жизнена цел (развитие, разгръщане на неговата природа, всестранно активизиране на неговите сили – блаженството), то всички хора са длъжни взаимно да се подпомагат, за да се развиват стремежите на човешката природа във всеки поотделно.

Доколкото условията и устройството на човешкото общество и неговите сдружения съдействуват за блаженството – благополучието, т.е. за задоволяването на сетивните и духовни пориви на всички, дотолкова те са добри; доколкото обаче някой или мнозина са изключени от това задоволяване и са възпрепятствувани да постигнат своите основни стремежи, дотолкова тези условия са лоши.

Без познаване на човешката природа и без всестранно, безусловно и бодро признаване и развиване на тази природа във всички нейни компоненти е немислимо следователно никакво щастливо човешко съществование.

Доколкото щастието или блаженството (стремежът към него е идентичен с човешката природа, с нейното съществуване, с нейния дух) на човека се развива от дадената му природа, човекът е основата на своето щастие.

Развитието на неговата природа е целта на съществуването му; животът е целта на живота; човекът е целта на човека; развитието на човека зависи по-малко от външната природа, отколкото от хората и техните дела; човекът е главното средство за постигане на целите на човешкия живот; степента на щастието на един човек зависи от степента на природосъобразно развитие и проявление на неговите сили. Стойността на един човешки живот зависи от това доколко той е работил за щастието на другите – самоуважението и уважението на другите зависи също от размера на тази дейност; стойността на едно учение, на една институция, на едно откритие, на един институт, на един съюз и т.н. се мери по същия начин: както нуждите и стремежите на човешката природа са различни в различните възрасти на живота, така и всяко човешко поколение (както и всяка нация) има своите особени стремежи и нужди; нуждите на човешката природа въобще са нужди за всички времена, съответствуващите им блага са необходими блага за щастието на хората през всички епохи.

Учения, институции, които някога са съответствували и задоволявали дадена нужда, не съответствуват поради това на нуждата във всички времена и места.

Всичко – учения, институции, предохранителни мерки – трябва да се преценява най-напред доколко се съгласува с целите на човешката природа, а на второ място, доколко хармонира с моментните нужди съобразно времето, мястото и обстоятелствата.

Това, което противоречи на човешката природа, т.е.на нейните стремежи към свободно развитие и дейност, трябва безусловно и завинаги да се отхвърли; което следователно възпрепятствува свободното развитие на сетивата, на физическата дейност, на ръцете и краката, свободната духовна дейност на мисълта, езика, говоренето, действуването и т.н., трябва завинаги да се отхвърли.

Човешката природа е следователно първичната основа, изворът и целта също и на нравствените закони и на нравсвеността: те извират от нея – тя трябва да бъде развита чрез тях; както всичко без изключение трябва да бъде свързано с човешката природа и нейното развитие, така и изникващите от природата на човека и поради това вечни нравствени закони – обект на все по-голямо изясняване – трябва да бъдат разглеждани като естествени, необходими условия за живота: човекът е основата и целта на нравственият свят.

Нуждите на човешката природа, средствата за тяхното задоволяване, задължението да се приложат и увеличат, стремежът на всички към щастие, т.е. към всестранно развитие и разгръщане и природосъобразна дейност, стремежът към съгласуване на обществените условия с общите потребности на човешката природа, почитането на благодетелите и истинските творци на щастието на човечеството (в този смисъл) са свети неща за човека, за истинския човек.

Това основно чувство се базира на доверието в човешката природа в самите нас и в другите, води до уважение към човешката природа у самите нас и у другите и с това развива и истинско смирение, и истинска смелост, нравствено смирение, и истинска смелост, нравствено смирение и нравствена смелост в живота, създава въобще нравствения мироглед, подпомага собственото и чуждото щастие, прави човека благодат и спасение за човека – за човека сам по себе си – независимо от всички печални разлики по ранг и съсловие, по богатство, по езици и отечество, по възраст и по пол, по професия и индивидуални качества, по вероизповедание и катехизис – различия, които разделят хората.

Свят трябва да бъде за истинския човек стремежът на всеки друг към разгръщане на своята собствена природа. Една от задачите на възпитателя е да заложи и изгради такова основно и вътрешно чувство, такова съзнание, такова убеждение у подрастващия човек и да го насочи да участвува в този стремеж към светлина, любов и сила.

Между педагозите от последните столетия пример за това ни дава ПЕСТАЛОЦИ. Който не вижда в двукракото същество без пера преди всичко и независимо от индивидуалните различия човека, той не заслужава да произнася името на ПЕСТАЛОЦИ…

Всички мисли на Песталоци са насочени към единствената цел – да разпространи хуманизма. Това трябва да правим и ние, ако искаме да бъдем негови последователи, истински песталоцианци… Най-малко ние, учителите, можем да мислим другояче. Както когато му дойде времето, зрелите плодове падат от дървото, падат в ръцете на човека, така и човечеството ще събере най-благородните плодове от стремежа да се разпространи хуманизът. Не е нужно, поне от наша страна, да се стремим направо и към други висши, но външни блага. Те сами ще ни дойдат. Те приличат на славата. Който се стреми към нея, който в своя стремеж мисли за нея, не я достига, не я получава. Славата е неминуема последица на истинския стремеж. Така гледам аз на борбите за външни неща. Ние трябва да мислим само за развитието и разпространението на хуманизма!!! Песталоци ни дава блестящ пример за това. Той не е мислил за нищо друго, живял е за това, той е бил цял погълнат от това, той е търпял и страдал за своя стремеж и умира за своята идея.

И така ще направим и ние. Всяка мисъл, всяко предложение, всеки съюз, насочени към хуманизъм, към природосъобразно развитие на човешките сили, към повишаване нивото на всички класи на човешкото общество ще срещнат в нас дейни сътрудници! Всяко мнение, тенденция, институция, насочени към обратното, ще срещнат във всеки от нас противник, и то един неуморим противник, който им противодействува през целия си живот. Като великия, безсмъртен човек, когото чествуваме днес, да мислим, да се стремим и действуваме за всестранното разпространение на хуманизма и да се опълчваме срещу всякакъв вид нехуманност и като него, ако трябва, да страдаме и умрем за нашите идеи.