Академичният дух, идеята за университет и тяхната фалшификация у нас

Синът ми наскоро беше приет за редовен студент в една от нашите родни „академии“; покрай това в съзнанието ми оживя спомена за времето, в което аз самият преживях тия незабравими вълнения. То е било в далечната 1977 година, когато бях приет за студент по философия в СУ „Св.Кл.Охридски“. Но в един момент – понеже имам погледа върху актуалната ситуация в нашите „вузове“ – си представих какво очаква младите, които тия дни с трепет прекрачват праговете на нашите университети: очакват ги, за съжаление, безброй разочарования. Та в тази връзка публикувам нижеследующата моя статия:

Академия, или Άκαδήμεια – тази дума води началото си от Академията на Платон, или философската школа, която великият мислител основал в свое имение-градина наблизо до Атина, посветено на митичния герой Академ. В нея той разговарял с учениците си и отчасти ги наставлявал за живота, но най-вече с тяхна помощ търсел истината за човека и за всичко онова, което може да интересува човека. “Студентите” в тази първа академия са имали право на избор, сиреч могли са да останат при Платон – или пък да идат при софистите, при киниците, при стоиците и пр.

Впрочем не е ли и сега така, та и днешните студенти могат да учат ако искат било при софисти – а с такива е пълно в нашите сегашни вузове! – било пък при днешните киници, или циници – и много такива се подвизават из нашите родни академии! А ако искат и ако изобщо имат такъв шанс могат да останат при „Платон“: ала, обаче, пита се, има ли “платоновци” сред днешните наши академични величия? Повечето от които ходят из коридорите на родните ни академии с така гордо вдигнати носове, че човек веднага разбира, че у такива едва ли има нещо научно, или пък, опази Боже, академично!

Но да не избързвам. Ето нещо важно: методът на Платон не е бил дидактически – това недоразумение е постижение на по-новото време и е цъфнало като плевел в нивата на родната ни нàука! – сиреч усвояване на някаква “сума от знания”, а е бил сократически, сиреч изследователски. Учещият и ученият (учителят, професорът) съвместно, с общи усилия търсели истината. А тя е трябвало да се роди, преди това обаче е трябвало да бъде “зачената”, после пък младите дълго време са я носели в душите си, сякаш били “бременни” с нея. И такива младежи, вдъхновени от потребността и от великата мисия да родят истината, водели най-боговдъхновени разговори, та да дочакат деня, в който истината ще се появи на белия свят. И тъкмо си мислели, че вече е “хваната” и покорена, се оказва, че тя – понеже е нещо твърде фино и хвъркато, както говорел Платон! – пак отлитала някъде, а пък младите наново и наново започвали да я търсят, подтиквани от провокациите, от насърченията на своя учител.

Впрочем, дипломи тогава изобщо не раздавали, нито пък давали нàучни титли, както е сега у нас. Достатъчно било на възпитаника гордо да каже: “Аз съм ученик на Платон!” и това е било предостатъчно всички да му завидят с една благородна обаче завист. А също и те да се овладеят от същата страст по знанието, по истината и по мъдростта. Може ли сега някой у нас да каже нещо подобно? Как ще ви прозвучи някой, примерно, гордо да каже: “Аз съм възпитаник на… проф. Юлиян Вучков!”?! А се е стигнало дотам, достигнало се е до падението тъкмо Вучков да е някакво „светило“, а какво ли остава за другите тогава?!

Но са минали векове, академичният дух, така да се каже, се е развивал и дори е “мутирал”, та да стигнем в днешно време, и то както е сега у нас. Много по-късно възникнали вече университетите, модерните академии, и тия университети имали години на възход, величие и триумфи: такова, примерно, е било времето на Св. Тома от Аквино, когато той е бил преподавател в парижката Сорбона, или в Германия, когато най-знаменити професори са били Имануел Кант, Фр. Шелинг, Георг Хегел, по-късно пък времето на Едмунд Хусерл, на Мартин Хайдегер и т.н. В България и ние сме имали възход на академичния дух във времената на проф. Ал. Балабанов, на проф. М. Арнаудов, на проф. Гьоргов, на проф. Богдан Филов, на проф. Димитър Михалчев.

Но после у нас се възцарила съветската нàука и от този момент почва наудържимо израждането и падението на нашето университетско образование, та да се стигне до жалката му участ днес, в наши дни. Казвам това, щото на някои им се иска да ни внушат, че падението било почнало в годините на демокрацията: да имат много здраве от мен обаче, много по-отрано е започнало.

Аз искам най-напред да направя опит да опиша и представя самия академичен дух, сиреч да се добера до същината, до онова, което наистина одухотворява академиите-университети. И без което те си остават нещо мъртво, превръщат се в грамади от камъни и тухли, обитавани сякаш от призраци и сенки. А благодарение на него те се преизпълват с живот, стават преизобилни на живот, и също даряват живот, палят и пръскат искрите на духовното, овладяват душите, изпълват ги с ентусиазъм и преклонение пред истински великото и величавото на този свят. Драги ми днешни студенти, познато ли ви е това чувство? Ако не ви е познато, положението у нас наистина е съвсем трагично…

Академичният дух е общочовешка ценност, той е грандиозно завоевание на културата. Той е пропит от едно искрено свободомислие и свободолюбие, от страстен копнеж по истината, също така той се свежда до неуморно търсене на смисъла. Смисълът, без който всичко на този свят губи ценността си, всичко се превръща в отломки, всичко пропада, понеже е загубило устоите си. Академичният дух се основава на истинско партньорство (диалог, общуване, дори приятелство, но не в нашенския смисъл на тази иначе прекрасна дума!) между студенти и професори, които заедно изследват, търсят, творят. Професорът от академичен тип винаги има съзнанието, че геният е някъде сред неговите студенти и затова прави всичко, та да го открие и насърчи. Той не може да понася горделивците, празнодумците, нагаждачите, подмазвачите, фукльовците и цялата тази измет, която се шляе и или “студентства”, или пък се опитва да “поакадемичествува” малко. Вдъхновеният от академичния дух професор търси тъкмо нестандартните, „лудите глави“, “несретниците”, “гледащите критично под вежди” и вечно недоволните. Защото знае, че само от такива може да се чака нещо оригинално, значимо, стойностно.

А студентът от академичен тип сам себе си учи, много пита, задава най-често съвсем неудобни въпроси, не се съгласява, не кима утвърдително с глава. Всъщност студентите са носителите на решаващото условие за да има изобщо академичен дух; те обаче със своята младост – а тя е свежест най-вече на съзнанията! – са главния фактор за подем на науката, за който обаче трябва да се полагат грижи. Понеже младите хора могат да попаднат в такива отвратителни условия на средата, че да им пресекне желанието за полет във висините на духовното, в безбрежните хоризонти на знанието и на науката. Това бях длъжен специално да отбележа.

От такива търсещи студенти професорът е непрекъснато използван, той е консултант, дава някакви съвети, но не налага мнението си, подпомага, насърчава, подтиква, нищо повече. Той не чете лекции от пожълтели листи, останали от годините на неговото славно студентстване в средата на миналия век, а просто и човешки разговаря със студентите си. Академичният професор е просто по-опитният съветник в общото изследователско дело, той отчасти дава нещо от богатствата на своята душа на своя възпитаник и го импулсира, нищо повече.

Но представете си, моля ви се, какво може да даде един нашенски днешен професор или доцент (студентският фолклор неслучайно ги нарича “профанесори” и “босенти”, иде от “бос” в чисто българското значение на тази двузначна дума!), след като той просто няма нищо в себе си – как тогава да даде някому нещо?! Няма как, уви, пълно е у нас с университетски преподаватели, които, понеже няма какво да дадат, просто се гаврят със студентите и направо им губят времето: продават единственото простотията си, кухото си високомерие, надутата си “ученост”, от която на нормалните хора просто им се повръща…

А иначе истинският академичен деец се занимава с това, че прави наука (не нàука!) и то в най-живо и пълноценно личностно общуване и партньорство със своите студенти. Той не пре-по-дава науката, ами я прави с и пред студентите си, разликата е колкото от небето до земята. От тази гледна точка, кажете ми, моля, какво изобщо е останало от академичния дух в нашите многобройни и така многолюдни академии и университети?!

Е, може и да е останало нещичко, но то е към външната форма, не е обаче в субстанцията, в същността на нещата. Защо е прокуден така жестоко академичният дух от нашите “академии”? Това, струва ми се, е най-важното, за което трябва да се запитаме.

Аз писах вече по тия въпроси в статията си Не наливайте ново вино във вехти мехове… (2007 г.), в която давам своето обяснение. В статията си Крайъгълният камък на образованието (2007 г.) също съм мислил по тази неблагоприятна, дори критична ситуация в българското образование. В тия две статии съм казал най-главното. Сега обаче искам да добавя още нещо.

Прекалената, плоска, едностранчива и едноизмерна “рационалност”, която идва у нас с комунизма, е виновна за плачевната ситуация в българското образование и наука, също както причина за станалото са и криворазбраните интереси. Сметката е била проста, когато е била правена „системата на висшето образование“ – съществуваща и в старите, и в новите университети и „академии“, понеже и тия, и другите са носители общо взето на все един и същ неизменен манталитет и стереотип. Та когато са били поставяни темелите на системата, останала непокътната до ден-днешен, се е сметнало, че някъде трябва да се прави нàука (не наука, а тъкмо нàука!), това е БАН с мрежа от институти към нея. Другаде тази рафинирана нàука се преподава. Професорът “чете” лекции, сиреч “дава” знанията, студентите прилежно си записват, четат, заучават, зазубрят, запаметяват тази смляна и предъвкана “духовна храница”, а след това я възпроизвеждат като ги изпитват. Е, те може и малко да се поупражняват в мислене, но затова си имаме семинари, упражнения, но общо взето и там работата се свежда до преподаване, учене и изпитване. Там се прави контрол кой колко учи и какво е научил. И всички са доволни, защото за професора е къде-къде по-лесно просто да преподава (да “чете” лекциите си), вместо да прави наука, за студента е много по-лесно да чете тия лекции преди изпита (те са именно “сдъвкана нàука”!) та да ги “храносмила”. И така нататък, да не се задълбавам в тази смрад, щото наистина от системата отдавна вее дъх на трупно разложение, на нищо друго. Няма кой обаче просто да вдигне и да изнесе трупа…

Мина доста време, докато тази система бъде внедрена (около 45 години!), после пък беше реформирана (уж де, наужким, не истински!), накрая пък беше мултиплицирана в никнещите като гъби най-нови академии все на базата на прочутото АОНСУ на ЦК на БКП. А сега, когато всичко вече е втвърдено, когато огромните камъни на системата са прилепнали така плътно, че и косъмче не можеш да мушнеш през тях, камо ли пък някакво острие (това са думи на мой познат, който е професор в един от елитните ни университети, и дори е началство там!), всички с учудване откриха… какво откриха ли?

Ами ето какво: професорите лошо “четат”, и дори, ако са по-модерни, изобщо не четат нищо, ами се правят само на велики и оригинални пред „колежките“ в кафенето; студентите пък съвсем не четат и нищо не учат, а само се обучават в… преписване; а ние всички сме някъде страшно назад в науката, на космически разстояния се намираме от напредналите нации, а в много области сме дори направо извън процесите в световната наука. Всичко в нашата система е обърнато с главата надолу, всичко, уви, е тъкмо наопаки.

Защото не се разбират някои много прости, съвсем елементарни, драги ми Уотсъне, неща: студентът не е прост “обект на педагогическо въздействие”, а е истински и пълноценен негов субект; професорът не е единствен, своеволен и абсолютен, но крайно фалшив “субект” на това въздействие, а също е равностоен и пълноценен субект на науката, намирайки се обаче в най-тясно партньорство с младите хора, които въвежда в храма на науката. Глупаво е професорите “да четат” лекции, от тях се иска нещо много по-значимо: да излъчват духовност, дух, свобода, страст към истината, копнеж по знанието. Колцина из нашите университетски преподаватели са обаче на това ниво?! На пръсти се броят, за жалост, така е, а останалото е една научно-академична сволоч и пасмина, която само вреди и пречи, нищо не допринася.

Другояче казано, студента не го “учат” какво да мисли, а той сам себе си учи и се стреми да привикне – с помощта и насърченията на професора! – как да мисли. И ако се чудим сега защо толкова ни липсват мислещи хора, личности и творци с нужната дръзновеност, то сигурно е и затова, че академичният дух отдавна е прокуден от нашите академии.

Как може да се завърне ли? Не знам, много е трудно. Завръщането на прокудения академичен дух от нашите родни „академии“ и университети е процес на раждане и растеж: иска се много време, традиции, култура, коренна промяна в съзнанията и манталитета. Трябва да се мисли и най-вече трябва да се действа в тази насока, потребни са коренни и най-смели реформи. Иска се воля за промяна и осъзнаване, че само промяната е спасителна, че без промяна всичко отива на поразия. Тук-там ако има академични труженици на истинската наука и носители на пресветлия духовен академизъм, то точно на тях трябва да се опре държавата, та да извърши жизнено необходимите промени. Защото докато тях ги има, то не всичко още е загубено…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s