Category: Анализи

Потребно ни ценностно-духовно възкръсване на нацията

(Или коя е алтернативата на безалтернативността?)

Постоянно употребяваме думата алтернатива, но схващаме ли какво точно означава тя? Прекалената употреба също може да е признак на неразбиране – както и неупотребата. Ето например много често говорим за “алтернативи”, съвсем не ни смущава множественото число на тази дума. А е възможно тъкмо неяснотата на понятието да води до такива понятийни и словесни излишества. Което означава, че е крайно належащо да вникнем в самото понятие, а на тази основа и до същината, за която то намеква.

Alter означава “друг”. Коренът на думата, следователно, е друг. Ако искаме да употребим българско съответствие, изглежда трябва да говорим за “другост”. Алтернатива е другост – помага ли ни за разбирането една такава доста непопулярна и философска думичка? Например загрижеността за другия човек я наричаме “алтруизъм”.

Но ето сега един по-същностен момент. Пред всяко нещо, което съществува, има много и най-различни възможности. Всяко възможно състояние може да бъде отречено от много други възможности. Но явно не всяка “евентуална възможност” заслужава да бъде наречена алтернатива. Алтернативата в същностния смисъл е полярна, коренна възможност и противоположност. Например алтернатива на злото е доброто, а не някаква неясна смесица от зло и добро. По същия начин лъжата има за свое пряко отрицание истината, която именно по тази причина е нейна алтернатива. Тия полярни понятия съвсем не са случайни. Ако някой някъде нарушава справедливостта, той е станал несправедлив, именно поведението му е алтернативно на истински справедливото. Затова откриването на много алтернативи на нещо, а не само една, говори за смесването на алтернатива с възможност. Само една от многото възможности е същностна алтернатива. Другите са неалтернативни, нечисти, смесени, некоренни. За да е нещо алтернатива, то трябва да отрича по коренен начин съществуващото, да е негова противоположност.

Например алтернатива на лявата политика е дясната философия на управление, която наистина отрича в най-съществените моменти лявата политическа практика. Не може алтернатива на лявото в политиката да е нещо неясно, неизчистено, което е еклектика на леви и десни идеи или ценности. В политика, както и навсякъде другаде, се изисква чистота, принципност, които са симптоми на яснота, твърдост, решителност, побеждаващи хаотичността, непоследователността, примиреността. Неслучайно най-развитите демокрации са общо взето двупартийни, като на ярко изявената лява политическа сила съответства също толкова ясна и принципна дясна стратегия на живот и на управление на общностния живот. Там, където почнат да говорят, че “вече няма дясно и ляво”, че “всички са… десни”, че “дясното и лявото в политиката си отживяха времето” уж в името на нещо “консенсусно”, там трябва да се заподозре поне най-нечистоплътно шмекеруване с оглед на това електоратът да бъде объркан, излъган и подведен. Не може да има функционираща демокрация ако позициите и интересите в съответното общество са размити, неизявени, неясни, където царуват еклектиката и безпринципността, където няма точни граници между съответните идеи и ценностни парадигми.

Когато на съзнанията в едно общество започнат да пробутват усещането за безалтернативност, когато настойчиво говорят за някаква “консенсусна политика”, когато управниците започнат да се пъчат и да тръбят, че “няма алтернатива на досега водената политика” (Станишев, Гоце Първанов, Доган и пр.), то в такова общество демокрацията е започнала да става мнима, а политическият гешефт е взел надмощие над смислената народополезна политика. Когато Симеон влезе в българската политика уж в името на някакъв надпартиен “нов морал”, преодоляващ “крайностите” в политиката и борещ се за “всенародното добруване”, понеже различните интереси било време да бъдат надмогнати, то един такъв подход доведе в крайна сметка до парализа на демократичното съзнание и култура, което пък отприщи пороя на всевластието на олигархията. Когато границите между позволено и непозволено в политиката се размият уж в името на “народното добруване”, тогава злоупотребите в един момент стават повсеместни, а апатията на избирателите, отвращението им от такава политика стига дотам да започнат да липсват всякакви спирачки пред своеволията на управляващите. В едно такова общество лъжата става основен жизнен модус, в ценностно отношение такова общество е тотално деморализирано, а пък нихилизмът спрямо политическото става благоприятна среда за прояви на вождизъм, за авторитарност на базата на неудържимата “народна любов” към свръхгерои от типа на Путин или нашенския бат Бойко. Сега откриваме, че за тия 7 години управление на безпринципни “надпартийни движения” и на “всенародни коалиции” в страната е постигнат единствено най-ужасен ценностен вакуум, който е благоприятна среда за мутризирането и мафиотизирането на нашата олигархична “демокрация”. Днешна България е първата в Европейския съюз държава с ясно различими недемократични отношения и атмосфера, сиреч е първата бандитска държава, промъкнала се в една такава демократична и културна общност. Основата за този странен феномен е натрапения ни от властниците и от медиите модел на един по същество средноазиатски олигархичен политически модел. У нас сега управляват престъпни групировки на някогашната комунистическа номенклатура и на нейните питомци, които получиха политически монопол тъкмо защото беше притъпено ценностното противопоставяне в името на така лелеяната олигархична безалтернативност.

И ето в тази обстановка, в която масовото съзнание е убедено наистина да не вижда алтернатива, му пробутват най-настойчиво и настървено една удобна и неопасна за олигархията псевдоалтернатива първо в лицето на Атака, а сега на батбойковия ГЕРБ. Безалтернативността може да ражда само псевдоалтернативи, докато в същото време същностната алтернатива на установилото се статукво е крайно потисната и непопулярна. Днес намиращите се под контрола на олигархията медии успяха да убедят масовия човек, че традиционно десните формации с автентична дясна ценностност (преди СДС, сега ДСБ) са си “изживели времето”, поради което са станали непотребни и затова “мъдрият избирател” вече не виждал в тях никаква алтернатива. Алтернатива всъщност нямало поради “липсата на обществено доверие в традиционната десница”, поради което благодарение на старанията на цели тайфи непрестанно дефилиращи по медиите добре платени социолози и политолози днес “народът” е приучен да припознае за свой спасител един такъв личностно-идеен сурогат, какъвто е милиционерската партия на дон Бойко Борисов. Стигна се дотам бат ви Бойко да е фигура, еднакво приемлива както за опиянения от простотия и натрапени илюзии народец, така и за цялата мутренска престъпна олигархия, начело с нейните предани слуги от рода на Гоце, Симеон, Доган и цялата останала паплач. Дори се мъчат да ни внушат, че менте като дон Бойко бил “довереното лице” на Америка и на Европейския съюз: ех, мечти, мечти, дарагие таварищи!

Ето че след като очертах с няколко контура ситуацията, която неизбежно възниква когато на едно незряло в демократичността си общество му бъде натрапено толкова коварното усещане за политическа и ценностна безалтернативност, сега е потребно да очертая онази програмна линия, която е същностно отрицание на сегашното крайно неблагоприятно за бъдещето на страната и нацията статукво. Другояче казано, искам да опиша коя е стойностната и действителна алтернатива на сполетелите младата ни демокрация беди.

Вижда се, че безалтернативността непрестанно поражда недемократичност, тя именно води до ценностна аморфност и до нихилизъм в съзнанията, чиято обърканост в един момент достига такава степен, че вече наистина им е все едно какво управниците ще благоволят да направят с така благодушния народец, допуснал тази престъпна политическа напаст да му се качи на главата и да почне да кълца сол там. Главна причина да се стигне до това положение е жестоката инвазия на продажните олигархични медии, които успяват да подклаждат непрекъснато споменатия коварен ценностен дефицит. Ето защо същностна алтернатива на сега съществуващата идейна безпътица е ценностното избистряне на съзнанията, което е един най-труден, но жизнеспасителен процес. Тук се иска всекидневна къртовска работа на духовния елит на нацията, доколко за такъв изобщо може да се говори у нас, т.е. на интелигенцията, на малцината честни и вдъхновени от някакви ценности журналисти, писатели, интелектуалци. Олигархията, за която безалтернативността на съществуващото статукво е главното основание за спасение, си разполага с предани продажници, които точно съвпадат с елита, останал още от бай Тошово време – от типа на Гранитски, Недялко, Пантев, Дърева, Божо Димитров, Вежди и други такива куриози, постоянно дефилиращи по медиите. Водещите журналисти у нас също беззаветно служат на тази продажна “интелектуална” (пардон!) клика; мисля, че не е нужно да изреждам най-ярки примери тук от типа на Тошо Тошев, Коритаров, Николай Бареков, Валерия Велева, бай ви Вучков и друга подобна сволоч.

Тук е разковничето по мое мнение: да се работи за подбуждане на мисълта у все по-големи слоеве от нацията. В тази насока изявяването на една такава същностна духовна алтернатива ще стимулира мощно оформянето и подсилването в съзнанията на все по-ясно разбиране и за коренната политическа алтернатива на сегашното статукво. Цялата безпардонна политическа олигархична гмеж в един момент ще бъде лишена от субстанциални основания и ще блесне в цялата си отчайваща интелектуална и ценностна немощ и мизерия. Защото автентични ценности едва ли могат да се купуват, могат да се купуват само съвести, стига безкрупулни търгаши с таланта си да се оставят на порива си към подлостчицата главно заради облаги. Най-мощен съюзник на това толкова потребно ни ценностно-духовно възкръсване на нацията е самият живот, който рано или късно поставя всяко нещо на мястото си. Не може вечно “духовни стожери” на нацията ни да са “интелектуални” (простете!) мутри като Тошо Тошев или пък Слави Трифонов, които, както и да ги погледнем, не са друго, освен само временни фигури, чудовищни деформации на прехода. И които в един момент ще блеснат с цялата си личностно-ценностна убогост и нищета.

Защото безалтернативно мисли единствено немислещият. Нацията ни е поразена от вируса на немисленето, благодарение на който сме изпаднали в една такава разлагаща душите ни и толкова коварна безалтернативност. Алтернатива на немислещата безалтернативност е будната и неспокойна мисъл, която постоянно търси коренно различна и жизнеутвърждаваща алтернатива, свеждаща се до разумно противодействие на разлагащото всичко безсмислие, продукт на същата тази безалтернативност. В един момент на тази основа ще стане така, че все повече хора ще се отвратят от безсмисленото, но претенциозно нищонеказване на Гоце Първанов, на Станишев, на бат ви Бойко и на цялата останала безпринципна олигархична гмеж. И ще започнат все повече да се вслушват и да проумяват разумните изказвания на автентичните десни като Костов и неколцината други мислещи и загрижени за България политици и държавници.

И нека в завършек да посоча кои са основните белези на вече оформящата се алтернатива на ужасното политическо статукво, в което се оказахме. Алтернатива на мнимата демокрация, на псевдодемокрацията на олигархията е автентичната и развита демокрация с присъщата й зряла демократична култура и съзнание. Алтернатива на ценностния вакуум, на пронизващото всичко безсмислие, в което съществуваме, е овладяването на душите от ясно съзнание за нашите собствени коренни интереси, овладяването ни от ценностите на истината, доброто, свободата. Алтернатива на триумфиращата в момента из медиите лъжа не е друго, а, представете си, истината. Защото само страстта към истината може да надмогне отдадеността на лъжата, която е така характерна за царящия сега в душите на мнозинството ценностен нихилизъм. Алтернатива на отчаяния, на невярващия в своите сили, на малодушния човек е силната, с развито и ярко съзнание за свобода личност, която смело е поела в собствените ръце своя живот. Алтернатива на безпардонната лява лъжа е мъчителното търсене на една изстрадана от цялото човечество проста истина, според която ако сам не се погрижиш за самия себе си, и Бог тогава не може да ти помогне, камо ли пък ония леви шмекери-демагози, които постоянно тръбят, че за всички щели да се погрижат, на всекиму по нещичко щели да дадат. Алтернатива на апатията, която е овладяла мнозинството от разочаровани “от всички и от всичко” обезверени хора е да се пробуди човешката способност за емоционално реагиране, която единствена може да разграничи смисленото от безсмисленото, глупостта от разумното, лъжата от истината, демагогията от смелото казване на същинските проблеми – без решаването на които сме обречени да си вегетираме в пълно безсилие и в презряно бездействие. Алтернатива на безсрамието е, представете си, срамът: ето когато снощи Гоце и Симеон най-смирено се кръстеха пред телевизионните камери, нормалният човек изпитва единствено погнуса от такова нагло безсрамие, от такава ужасна гавра с най-светите неща.

Впрочем, Гоце и Симеон, поставени един до друг, са точен символ на пълната обърквация, на ужасната ценностна девалвация, до която води безалтернативността. Гоце е комунист, от партията на ония, които навремето са убили чичото на Симеон. И които са убили, впрочем, и дядото на Бойко Борисов. Нормалната реакция на Симеон е едно царствено презрение към убийците, и в никакъв случай недопускане на никакви компромиси с тях. Компромиси с убийци и с толкова нагли лъжци не се допускат, допуснеш ли ги, сам поемаш от тяхната душевна низост. Тогава именно ставаш като тях, пък и дори да си с аристократична кръв във вените. Нацията не очакваше от Симеон такова нравствено падение – да бъде слуга и подлога на комунистите. Всичко друго очакваше, но само не това. Бойко Борисов пък по кариеристични подбуди бил влязъл в партията на убийците на собствения си дядо. Такъв, след като е способен на подобно предателство, е способен и на всяко друго. Същото важи и за Симеон: ето защо той вече не усеща срама, когато стои до Гоце и се самоунижава, или когато с ченгето Доган и със съветския гражданин Серьожа Дмитриевич редят правителствения кабинет на България. Падението трябва да бъде наричано падение. Всяко нещо трябва да бъде назовавано със собственото му име.

И едва когато мнозинството от хората у нас вместо тъпо умиление пред такива сцени на монархично-комунистическа солидарност почнат да получават най-естествени и човешки спазми на гадене, едва тогава ще може да се каже, че нравственото здраве на нацията е надмогнало болестта. Защото едва когато думите започнат да носят своя автентичен смисъл и говоренето върне ролята си да бъде средство за казване и предаване на смисъл, а пък ние, българите, започнем смело да показваме автентичните си човешки реакции, едва тогава всяко нещо ще си дойде на собственото място. И едва на тази основа най-после ще заживеем нормално, по-човешки.

Но докато ценностният поврат в душите е само пожелание, ще продължим да пребиваваме в жестокия синдром на посткомунистическата безалтернативност, който всичко обезсмисля и обърква. И който постоянно сее горчива апатия, тъпо отчаяние, ужасно неверие в своите сили, усещане за безперспективност, най-коварен политически нихилизъм, умиление към простотията, пиетет към далаверите, възхита пред мошениците, примиреност спрямо най-арогантните безобразия на управляващите и така нататък до безкрайност…

Рецензия на книгата на Ангел Грънчаров “Страстите и бесовете български”

Книгата “Страстите и бесовете български” представлява поредица от есета за съвременна България. Предназначена е най-вече за младото поколение, което е връстник на прехода към свободата и демокрацията.

Авторът Ангел Грънчаров претендира книгата му да се разглежда като кратка народно-психологическа история на съвременна България. Би следвало да се замислим това е история или е по-скоро принос към изучаване на българската народо-психология или по-точно към философията на българския дух, макар че “реалната история” и човешките страсти и подбуди за нея не могат да бъдат в противоречие.

Отмина времето на т.нар. “класово-партиен подход” в историческите изследвания, който на преден план историците извеждаха тезата за “ролята на народните маси в историята”. Днес все по-често модерните историци поставят акцент върху ролята на личността. Към такова именно тълкуване ни насочва авторът на настоящото изследване, съветвайки ни как да разкрепостим духа си и да се пречистим морално. Засяга се спецификата на българския преход към демокрацията, изключителните трудности, които се свързват с липсата на решителност у мнозинството за смело поемане на изпитанията на свободата.

Авторът показва дълбока съпричастност към “евро-американския жизнен космос, основан върху безусловното признание на най-великата за човека ценност на свободата”. Написаното ни насочва към размисъл по въпроса за свободата – как я възприемаме ние и другите народи, знаем ли какво да правим с нея, борим ли се за нея и пр.
В това отношение се чувства едно неоправдано недоверие у автора към Историята, която според него описвала фактите, без да ги анализира и интерпретира, с което не бихме се съгласили. Освен всичко друго има и помощни исторически дисциплини, като например Българската етнография, която изучава бита, нравите, обичаите, фолклора и т.н. Вече не съществува само марксистка историография, както и никога не е съществувала само такава.

Що се касае за турското робство, не е важно какво точно се изпитва в спомена за него, а трябва реално да отчетем историческата ситуация. Дали говорим за търсенето на истината като основен път към самоосъзнаването? Категорично не бихме се съгласили с това, че думата “робство” издава национална комплексираност, нито с това, че през турското робство не се посягало брутално върху частната собственост. Тогава защо първите форми на антиосманската съпротива през 15-16 век са били именно икономически – от отвеждане на стадата, укриване на реколтата и пр. Понятието “частична несвобода” би трябвало да се смени с “частична свобода” и с единственото право българинът да бъде свързан със земята и да произвежда.

Всяко едно владичество или робство – било то византийско, турско или комунистическо – има своите измерения и характеристики и не бива за сметка на характеристиката на което и да е от тях да отхвърляме характеристиката на другото.

Необходимо е по-внимателно да подхождаме към българската душевност, към желанието за свобода. Дали съседните балкански народи, сърби, гърци са се освободили сами – по въпроса може да се спори! Или… имахме ли друг изход след Втората световна война освен да приемем комунизма безропотно?!

Или… това, че сме създали и приели демократична конституция в 1879 не е по причина, че и “преди не сме били роби”. Тук трябва да се отчитат външните влияния, балкански и европейски, които налагат Русия да се съобрази и с възрожденския идеал, и с идеалите на Левски, Каравелов и др.

С това, че “бащите на българската демокрация са успели да изнамерят монархията като единствен лек срещу кражбите” също не е лесно да се съгласим. Ако се замислим – формата на управление на България след Освобождението е определена от Великите сили, както и статутът на българската държава. Може би причината не е само във формата, а и в съдържанието – т.е. при една парламентарна монархия, която функционира добре, се наблюдава сигурност, защитеност по принцип. Ако формата беше република, но със спазване на реда и законността, тогава хората също щяха да се чувстват свободни!

Иначе авторът ни насочва във вярна посока по въпроса за отчуждението на българина към държавата още в годините на османската власт, което се пренася в отчуждение към собствената държава след Освобождението.
Малко по-внимателно трябва обаче да осмислим ролята на исторически личности като Фердинанд, Цар Борис Трети. Вярно е, че Фердинанд съдейства за модернизацията на България, че династията “внася цивилизационния дух на Европа”, но не бихме могли да се съгласим безрезервно, че Цар Борис Трети има “неоценими исторически заслуги пред България и българите за заякчаването на българската свобода и демокрация”. Защото това по същество е един авторитарен режим, за който са характерни, безспорно, диктаторските методи на управление. Когато царят “с помощта на верни офицери успява да се справи с превратаджиите (става дума за “деветнадесето-майците”), той не възстановява парламентарното управление, както се опитва да ни внуши г-н Грънчаров, а разчиства пътя към личния си режим, използвайки партийните боричкания, правейки безпартийни правителства и така до 1940 година, м. февруари, когато на власт идва проф. Богдан Филов като министър-председател.

Не бихме се съгласили с едно такова твърдение, че едва ли не докато е бил жив Цар Борис Трети задържал злото – комунизмът! – а след смъртта му то вече не можело да бъде удържано. Комунизмът идва на щиковете на Червената армия и това е резултат от множеството споразумения дори със западните съюзници.

Що се касае до Альоша, то никой не бива да твърди, че той е комунист! Той е символ на обикновен съветски войник, командван от комунистите. Да не забравяме отношението на Сталин към обикновените войници, които се връщат от плен след войната. Много от тях са били разстрелвани още на пристанищата – като недостойни за извоюваната свобода!
Изводът, който се налага, е, че Историята наистина изисква едно по-задълбочено осмисляне и анализиране на фактите, без опит за налагане на точно определено мнение, както наистина беше преди 1989 година.

В раздел втори “Абсурдите на дирижирания рай” авторът разглежда историческите корени на комунизма и отправя критика на комунистическите идеи от средата на 19-ти век, които безспорно нанасят непоправими беди и поражения на човечеството през 20-то столетие. Критикува се насилието като средство за постигане на целите от комунистите, посегателството върху свободата, върху човешката инициативност. Много точно е схванат коренът на злото от психологическа гледна точка: пълна неадекватност и тотално неразбиране на живота и свободата, от което произлиза всичко останало, а в основата на абсурдното желание “да живеем в комуна”, по което се разпознава комунистът, стои неговата екзистенциална непълноценност, ощетеността му спрямо жизненост, таланти, дарове, способности, душевни и телесни качества и т.н. Авторът убедително отговаря на въпроса дали тези хора са мнозинство или са малцинство на различните етапи на историята ни.

Засегнат е въпросът за цензурата, за посегателството върху свободата изобщо. “Говоренето по времето на комунизма – сочи авторът – не беше като сегашното, то не служеше за това да кажеш нещо. То служеше за обратното: нищо да не кажеш, но с много думи.” Така често като се позовава на реалностите от близкото минало и със средствата на сарказма авторът на тази книга показва стремеж да преодолее чувството за обърканост сред младите по въпроса “Добре ли се живееше при комунизма?!” Давайки много примери с конкретни ситуации и преживявания, А.Грънчаров показва потискането на свободата и чудовищния край на индивидуалността. Разказът е завладяващ, той прави читателя съпричастен към случилото се.

Авторът често пита ще бъде ли разрушен комунизмът, който сравнява с гнилия Картаген, и настоява да мислим за това какъв може да бъде приносът на всеки един от нас. Без да дава отговор, а само индиректно подсказвайки отговора и подбуждайки ни към размисъл – и евентуално към конкретни действия.

Буди възхищение прекомерната искреност на г-н Грънчаров в онези години и днешното признание за липсата на решимост да се тръгне открито срещу системата, за лицемерието, за празнословието, за арсенала на догматизма, който никак не е богат, напомняйки ни например как се вземаха изпитите по научен комунизъм и др. такива изразителни за същината на комунизма явления.

Авторът споделя чудесната идея, че важно за индивидите, така и за обществата и народите е да потърсят истината и свободата чрез освобождаване на мисълта. Описва реалистично трудностите на прехода в духовната сфера, в съзнанията. Не бива да забравяме, че в годините на тоталитарното общество за всеки висшист, за да получи диплома, беше задължително полагането на държавен изпит по марксизъм-ленинизъм, който представляваше комплекс от скучни дисциплини – и най-вече “учебният предмет”, наречен “научен комунизъм”. След дълги години промиване на мозъците само духовно извисен и чувстващ се свободен човек, четящ, любознателен, искрен, трудолюбив и честен би могъл да се отърси от всичко това и да се осъзнае като личност със своя позиция.

Много вярно, исторически точно и подробно е описана реформената дейност в СССР с опит за перестройка по времето на Горбачов, както и в България. Емоционално са разкрити събитията от 10 ноември 1898 година у нас. Търсят се дълбоките причини, корените за провала на СДС от самото начало, за фалша на кръглата маса, водещ дотам, че “нежната революция” у нас остана само “нежна”, но не и “революция” – и роди “нежна мутренско-комунистическа олигархия”. Разкриват се любопитни случки от зората на нашата демокрация – бурканите на прехода, с които хората оцеляваха да не измрат от глад, опашките по тъмни доби, черната борса и др. Осмива се простащината и байганювщината на новоизлюпени “демократи”, които не могат да се похвалят дори с обща политическа култура, но на всяка цена искат да бъдат на софрата, наречена “българска демокрация”.

Търси се исторически вярно обяснение на недоверието в демокрацията, която времево съвпада с икономическата криза, предизвикана от 45-годишната планова икономика. Осмива се носталгията на пенсионерите по “комунизъма”. Правилно се настоява за необходимостта да се мисли, но възниква и въпросът дали днешното поколение иска да мисли и да оценява събитията.

Реалистично са описани събитията около приемането на Конституцията през 1991 година и разцепването на СДС. Прави се опит да се обясни корупцията чрез недостатъците на основния закон, както например липсата на взаимен контрол и взаимно ограничаване на властите. Под истинска демокрация авторът разбира пряката демокрация. Дали обаче българското общество е дорасло за нея?

Въпросът остава открит, макар че не бива да бъдем песимисти и в този смисъл с известни резерви трябва да приемаме застъпената теза, че “България само формално принадлежи към западната общност, а фактически в страната господства една пропутинска арогантна олигархия”.

Опитвайки се да характеризира различни личности в СДС, авторът споделя собственото си виждане за причините, породили трудностите на прехода, като ги обяснява с особеностите на българската психология. Признавайки и собствени грешки, той ни води към мисълта, че понякога човек сам позволява да бъде подведен. За излизане от една такава ситуация човек трябва да се води от собствени здрави ценности, защото именно идеите и ценностите наистина са двигатели на историята. За това много точно е схваната необходимостта от идейното избистряне на нашето съзнание, което, разбира се, е дълъг и труден процес. Що се касае до отрицателните личности, участващи в прехода, мнението на автора би трябвало да се възприема като лично негово и всеки от нас да потърси собствено обяснение. Защото доста трудно е например да се съгласим, че ръстът на хората определя техните качества като личности или някакви други физически характеристики, за които на места се използват и нецензурни думи! Не бива според мен да се отправят лични обиди към която и да е политическа личност, защото един такъв подход също би могъл да се тълкува като личностен дефицит на прехода. Не бива да се обижда нацията, защото не всички хора са малодушници. Българската нация винаги е намирала верния път и сега ще го намери!

Трябва да имаме повече вяра в доброто и в човещината, независимо от трудностите, които преживяхме. Не може от мнението на няколко бабички на една опашка за хляб да се вади изследователска находка за българската национална душа. В този смисъл е трудно да се съгласим с някои постановки в написаното от автора.

Същевременно не може да не приемем реалистичния подход в обяснението за Виденовия разгром на икономиката, за разцеплението в СДС заради хора-кариеристи.

Авторът схваща днешната демокрация като намираща се в “най-тежка и всеобща криза”, критикува кадровата политика в СДС и онези стереотипи на съзнание и поведение, с които навремето БКП упражняваше властта.

Предлага се път на спасение към търсене на истината, достоен живот, надежда в младите, готовност за поправяне на самите себе си. Именно затова книгата трябва да се чете, независимо от личната пристрастност на автора, която той самият признава и афишира, представяйки я като неизбежна.

16 април 2008 година Стоянка Костова, историк

“Какво тук значи някаква си личност?!” още си вилнее със страшна сила в душите ни

(Или нови наблюдения и размисли, свързани с онази крайно незначителна човешка и екзистенциална драма)

„Онази драма“, или човешката драма, на която почти никой не обърна никакво внимание. Или по-верно: обърнаха и внимание неколцина странни почти колкото мен самия индивиди и българи. Пръснати главно по широкия свят, примерно в Германия (виж коментарите). Но от нашите свободолюбиви медии нито една – пак със съвсем малки и незначителни изключения – не се трогна и не реагира поне с половин уста: не, онова, вапцаровото, комунистическото „Какво тук значи някаква си личност?!“ отново си вилнее необезпокоявано в душите на съвременниците, на нацията. Обаче ето как такива именно „дребни“ реакции около „съвсем незначителни факти“ ни показват страшната истина за нас самите. Не общите разсъждения, не фалшивите откровения, а в малките детайли се крие тази страшна и озъбена като глава на умряло животно истина. Която именно и ще се опитам отново да анализирам.

Ще дам основанията на моите окончателни изводи и твърдения, но в момента искам да започна именно с тези последните. Нацията ни, или душата на нацията ни все още е поразена от вируса на комунизма – и най-лошото е, че този вирус сякаш се предава от поколение на поколение. Сиреч е прихватлива тази болест, и във всеки момент – подобно на приливи и отливи – ту приема формата на епидемия, ту пък леко отстъпва, за да се върне отново със страшна сила. Щом като онова вапцаровото „Какво тук значи някаква си личност?!“, щом като комунистическото „Личността и индивидът е нищо“ си вилнеят в душите ни, то оня озъбен брутален комунизъм, който го живяхме някога, на милиметър още не е отстъпил, а само сякаш е мутирал в още по-уродливи форми. И има ли смисъл тогава да се чудим и вайкаме защо ни било сполетяло това или онова, или защо не сме способни на гражданска реакция и отпор на безобразията, от които сме обръжени – и от които изнемогваме във всекидневието си?!

Съвсем случайно съвпадна поставянето на тази незначителна история за онази унизена и обидена жена със скандала „Куйович, Муйович, Уйович…“, който разтресе държавата и в резултат на който най-вероятно вътрешнитя министър съвсем скоро ще се прости с поста си. Удивителното е, че и по скандалните и шокиращи изказвания и действия на Румен Петков „обществената реакция“ е съвсем вяла и е сведена до „буря в чаша вода“, именно като реакции тук-там в интернетните форуми и блогове. А иначе нищо: някой да се е възмутил, някой да е показал гражданска ярост и непримиримост?! Не, няма такова нещо: даже вечно дежурните „интелектуалци“ на нацията от рода на Гранитски, Пантев, Дърева, Недялко, Веждито и пр. са млъкнали в необяснима почуда! Ето защо аз смея да твърдя, че тази неспособност за изразяване на нормална човешка реакция и емоция е страшен дефект, широко разпространен в мнозинството от душите на сънародниците ни – и на младите, и на старите – и че именно нему се дължат всички останали прояви и симптоми, водещи в крайна сметка дотам, че няма противодействие. Или на това, че сме неспособни да акумулираме и противопоставим поне известна минимална гражданска сила на безобразията, с които е изпълнен животът ни.

Българинът по принцип бил търпелив, и това някои извратеняци даже го тълкуват, представете си, като „национална добродетел“! А всъщност истината е съвсем друга: тази търпеливост означава притъпена способност за вживяване и чувстване, потисната способност за емоционална човешка реакция. Българинът често мълчи и мучи като говедо и това е единственото, на което е способен. Ние в мозинството си не умеем да даваме израз на емоциите си, даже и когато може би сме гневни, не умеем да дадем външен израз на гнева си. Това е ужасен дефект, който стои в основата и в корена на много други наши недостатъци. Оня, който постоянно потиска изявата на реакциите си, става все по безчувствен и все повече и повече губи човечността си. Защото тъкмо способността за емоционално реагиране е факторът, който може да даде начален тласък на всички останали човешки реакции: осмисляне, съзнание, действие. Парализираната ни способност за гражданско действие се дължи в крайна сметка на неспособността ни спонтанно и свободно да даваме израз на емоциите си, дължи се на толкова силно разпространената безчувственост, овладяла душите на мнозинството от нас. Това пък, че не обичаме или не ни се удава да се замислим, за да проумеем какво наистина и всъщност става с нас, също в корена си се дължи на неспособността да активираме душата си за умствена дейност или активност. Това, че често сякаш сме заспали непробудно и си похъркваме, и то в обстоятелства, при които други народи скачат възмутени и излизат на улиците, пак се дължи на посочената вече причина за емоционална „запушеност“. Ето затова ми се струва, че ако намерим начин да пробудим заспалата способност за емоционални реакции в мнозинството от нацията ни, то това ще доведе до отпушването на блокираната в недрата на душите ни енергия, която после по естествен начин ще се излее във външни действия, в гражданска активност. А пък, знайно е, точно на тази основа можем стъпка по стъпка и да станем един ден и действително, сиреч истински свободни.

Та затова, приятели, и Румен Петков, и Доган, и Дмитриевич, и Гоце, и останалите техни следовници си позволяват да се държат така арогантно и безочливо с нас и пред нас: ами защото усещат, че сме такива, че не сме способни истински да се възмутим, да скочим и да им поискаме най-решително всички вересии. Всеки ден ни скубат и крадат, всеки ден се гаврят с нас, а ние нищо: прозяваме се, мълчим, най-много глухо да роптаем и мърморим, но нищо повече. Ето корена и причината за това, че сме ги допуснали да си правят каквото им скимне: не те толкова са виновни, а ние сме виновните за тяхната нечувана и невиждана арогантщина! А в основата на всичко стои по мое мнение тази неспособност да даваме човешки, човечен, естествен, спонтанен, свободен и пр. емоционален израз на ония вътрешни реакции, които все пак, няма как, се пораждат, а пък после остават блокирани вътре в душите. И затова българинът е по-склонен сякаш вътрешно да се пръсне, а не да избухне, да реагира съвсем човешки, да се възмути, ама не с половин уста, ами истински, да скочи да иска сметка на безобразниците, да се постарае да направи така, че те да се разтреперат пред неговия гняв, предусетили неотстъпчивостта и непримиримостта ни. Не, няма такова нещо, ние в мнозинството си мълчим, поради което и управниците ни са се разгащили до крайна степен. И поради което обществото ни все повече се обезчовечава. А това, повтарям, е страшно и ужасно, то вещае и идването на истинския кошмар ако не намерим сила да променим ситуацията, в която живеем. А всичко идва с вътрешния поврат, с поврата в емоциите и в душите ни, а после също и в мислите, и в действията ни.

Съжалявам, че ми се наложи по-детайлно да обяснявам това, в което се убедих на основата на моите изследвания около незначителната история на онази жена. Всъщност за сетен път се убедих, че нещо вътре в нас се налага да променим, иначе сме обречени да живеем най-недостоен и унизителен живот. И няма да ни спаси и това че сме страна от Европейския съюз – никой тук не може да ни помогне ако не намерим решимост да си помогнем сами.

Ето че стигнах до описание на новите си наблюдения и констатации. В интернет ето най-показателната реакция, вижте, прочетете тия коментари. Оня ден се случи и една по-различна реакция, която също е многозначителна: един ученик щом като чу за историята, каза съвсем спонтанно, че щял да иде, да хване онзи управител за гушата, и нямало да го пуска, докато не даде парите не жената и не й се извини. Попитах го ще направи ли такова нещо за абсолютно непознат човек, каза, че ще го направи. Попитах класа дали това момче е способен на такова нещо, казаха ми: да, този е достатъчно луд, за да го направи, сигурно е, че е способен да го направи. Забележете, ключовата дума е думата „луд“! Останах като втрещен: нали си спомняте кой обесват накрая в ромата „Под игото“? Ами обесват градският луд Мунчо, който единствен в градчето се осмелил да протестира при разгрома на Априлското въстание. Ето и в наши дни само един луд се оказа, че е способен да протестира – или поне да реагира. Другите стоят отстрани и предпочитат да гледат сеир.

Впрочем, открих и още нещо: това момче се оказа, че е спортист от „силовите спортове“. Когато го попитах а не го ли е малко страх, щото оня от хотела може да се окаже че е мутра, момчето каза нещо крайно интересно: не, не може да е мутра или да е свързан с мутри, защото ако беше мутра, аз щях да го зная кой е! Оказа се, че това момче познавало истинските мутри, а пък този от хотела, щом правел така, явно е някакъв нещастник: истинската мутра била неспособна на такова кокошкарство! Облещих очи, защото момчето се увлече и добави: да, истинските мутри са пичове, и имат понятие за достойнство, и са способни да се възмущават от несправедливостите и да наказват мърлячите, които си позволявали да се гаврят тук-там с човешки същества! Наказвали, понеже у нас нямало държава, та затова мутрите често даже и раздават „правосъдие“: ето, на тия, дето им режат ушите, това било проява на възмутеното и поруганото мутренско чувство за справедливост! Ей такива интересни приказки ми изприказва това момче, а аз, уж дето съм възрастен и многоопитен, стоях с облещени очи!

Обръщам внимание на този фрагмент, защото той настина е многозначителен за това докъде сме я докарали: оказва се, че най-човечни у нас са… мутрите! Борците, биячите, може би даже и изпълнителите на „макри поръчки“ са ония, дето са способни да се възмущават, и понеже нещата са така объркани и абсурдни, се възмущават дотам, че в непримиримостта си стигат дотам да режат уши или направо глави! Раздават „правосъдие“ защото няма власт, няма правосъдие, няма, следователно и справедливост у нас! А няма власт на място, няма справедливост и правосъдие тъкмо защото ние, мнозинството, сме прекалено „благоразумни“ и по тази причина даже не умеем да се възмущаваме, камо ли пък още по-сериозно да реагираме: като зрели граждани. Обезчовечили сме се до степен да се окаже, че сред нас най-човечни са вече тъкмо мутрите! Срещу които уж всички се възмущаваме: а разбирате ли в такъв случай срещу какво всъщност се възмущаваме?!

Възмущаваме се срещу това, че мутрата, каквато и да е, може би не си е загубила инстинкта да се ядосва. Нещо съвсем просто, което ние, „изтънчените“, „интелектуалните“, „префинените“, „умниците“ и пр. сме го загубили! Мутрата била „проста“, и затуй реагирала тъй емоционално, и ние, от висотата на пиедестала си, даже им се надсмиваме! Мутрата не мислела и дори не могла да мисли, а пък ние, уж мислещите, няма пък за какво да мислим, защото щом като сме вече емоционални инвалиди, той всяка друга душевна активност е блокирана. Което и показва колко сме добри и в „мисленето“. Аз си позволявам да твърдя, че и там също сме инвалиди. Ето докъде я докарахме…

Мога още дълго да пиша, имам още доста наблюдения, но спирам дотук, понеже по случая явно и още много ще ми се наложи да пиша. Аз лично няма да мирясам и ще го поставям навсякъде, докато не се получи поне известна публична реакция. Вчера се случи и една обнадеждаваща реакция: двама ученика от 12 клас ме намериха и ми казаха, че мислили по случая с „онази жена“ и им дошла идея: дали не може поне няколко човека, дето сме възмутени, да идем всеки ден по час-два пред хотела и да протестираме! Ей-така, като си сложим надписи, обясняващи на гражданството, на забързаните граждани по улицата смисъла на нашето действие. Попитах ги: а вие лично бихте ли пожертвали малко от времето си за да протестираме? Казаха, че били готови, само да се намерят поне още двама-трима. Попитах ги а те лично биха ли намерили и други, казаха ми, че не познавали такива, ама щели да опитат.

Тази случка, имам предвид последната, внася малко поне оптимизъм в отчайващата за съжаление ситуация, която ми се наложи да опиша. А иначе медиите, разбира се, не се принизяват да откликнат на случая с онази унизена жена. Не, няма такова нещо: те са велики, а какво си там значи някаква страдаща женица?! Нема да се унизяваме да реагираме я?! Ами майната й, да мре тази наивница ако иска, важното е ний да покажем колко сме велики; а пък като умре, ще й отделим два-три реда, защото иначе сме и великодушни и състрадателни. На хартия де, не иначе: не ни подценявайте бре!!!

Аре бегайте да дишате: и не забравяйте да си купите нашия вестник. Или да гледате нашата телевизия. Непременно го направете: ще показваме превъзходни цици! Ний се грижим за народо, за зрелищата и доброто разположение на духа; а пък за хлебеца ви се грижи Дмитриевич. Айде разкарайте се: и не слушайте ония, дето ви мътят мозъците! Те са за трепане, не някой друг – оти рушат идилията ни!

Хайнрих Песталоци: човекът е целта на човека (3)

Поривът за развитие е свойствен за човешката природа; тя го носи в себе си като движеща, подбуждаща сила. Развитието следователно е една нужда.

Човешката природа се стреми като всяка органична природа към задоволяване на своите нужди. Всяко наслаждение, удоволствие идва от задоволяването на една нужда. В задоволяването на човешката природа се състои чувството на благополучие, на щастие на човека; липсата на задоволяване извиква чувството за неудовлетвореност, нещастие на човека.

Стремежът към щастие е равен на порива към развитие; задоволяването на този порив е именно щастието или блаженството. Стремежът към щастие е даден с човешката природа; тя не може никога да се самоунищожи – намерение, което не може никога да изхожда от самата природа. Всяко нещо иска да съществува, да съществува съобразно своята природа.

Да се създават благоприятни условия за проява на поривите към развитие у човека, да се засилват тия пориви, да се подкрепят в тяхната изява (позитивна и негативна), значи да се възпитава.

Поривът към развитие и утвърждаване лежи в човешката природа; без неговото съществуване е невъзможно никакво развитие и изявяване. В истинския смисъл на думата никой човек следователно не бива възпитаван, всеки възпитава себе си – със или без подкрепата на другите. Тази подкрепа е целенасоченото възпитание.

Ако подкрепата отговаря на стремежа на природата, тя е природна,добра; Противоречи ли му, тя е неестествена, лоша.

Развитието на човека следователно зависи от същността и силата на основните пориви у него и от вида и силата на подкрепата, която им се оказва (целенасочено или нецеленасочено).

Тук изникват четири възможности:

1.Добри пориви и добро въздействие, възпитание, подкрепа.

2.Добри пориви, но лошо въздействие.

3.Лоши пориви, но добро въздействие.

4.Лоши пориви и лошо въздействие.

Тази проста систематизация ни поставя пред един световен спор; според начина, по който се урежда този спор, се разделят пътищата на възпитателите.

Всеки от тях иска добро въздействие; но кое въздействие е добро? Това, което сответствува на поривите на човешката природа ли е добро, или онова, което им се противопоставя? В последния случай цялостно или частично трябва да им се противоречи? Ако е частично, докъде?

Отговорът на тези въпроси зависи от отговора на (стария) спорен въпрос – добри ли са, или лоши поривите на човека? Ако са лоши, изцяло ли са такива, или частично и доколко и докъде?

Тези, които смятат поривите за добри, които могат или са длъжни да го твърдят по убеждение, са теоретически щастливи, защото схващанията им позволяват просто заключение, а освен това при тях не възникват никакви други трудни въпроси. Тези, които смятат поривите за лоши, получават мъчната задача да посочат доколко и докъде са лоши. Тук съществува възможност за безкрайно различни схващания, за едно море от мнения. Няма и двама дори, които да са единодушни по този въпрос. Единодушни са само тези, които се обявяват за едно от двете: поривите на човешката природа са добри, съвсем добри или съвсем лоши, радикално зли.

Първите ще трябва да нарекат добро онова въздействие (възпитание), което съответствува на поривите или стремежите на човешката природа; вторите ще нарекат добро това въздействие (възпитание), което противоречи и се противопоставя на естествените стремежи.

В последния случай човек стига логично до мисълта да унищожи естествените пориви. Тъй като обаче животът се състои в поривите, тъй като живото у нас са движещите пориви, това значи – да се унищожи животът. Това схващане трябва следователно да се откаже от заключението си.

Но какво да се прави тогава? Как да преобразяваме естествените стремежи, как да се отправят те в друга посока, как да се измени природата? Чрез какви естествени въздействия може да се измени цялостно човешката природа?

Възникването на този проблем е една неминуема последица от приемането на една из основи лоша природа на човека. Разрешаването на този проблем е задача на тези възпитатели.

Досега никой не е разрешил този проблем, никой не е можал да обясни как по естествени пътища, чрез естествени средства би могла да се преобрази човешката природа.

Този факт би могъл да има само две последици: или трябва да се откажат от основното си схващане, или да прибягнат до свръхестествени въздействия.Това, което не може да направи смъртният човек, нито да разбере или извърши, би могла да направи всемогъщата сила (милостта), си мислят те. Тук трябва да отбележим: ако се отречем от стремежа да разбираме, то разбирането наистина престава.

Тези, за които е невъзможно, се отказват да приемат една из основи лоша природа на човека и преминават или към противоположното схващане, или спират някъде по средата. При последната позиция възниква люшкане насам-натам, едно приближаване към едните или към другите, частично разрешение на задачата и частично нерешение; с една дума – разнообразието на схващанията и разликата в методите на днешните възпитатели се дължи на тази несигурност. Трябва да се откажем от мисълта, че могат да дойдат до споразумение.

Последователно постъпване, съгласуване на схващанията и на средствата е възможно само тогава, когато се върнем към първото – да се стремим към хармония на въздействието с основните пориви и нужда на човешката природа.

Така човек застава на една здрава и бодра позиция. Изхождайки от нея, човек разбира и си обяснява недостатъците в човещкото общество – по същия начин, както разбираме и си обясняваме и лошите реколти и неурожаи – с младостта на човешкия род, със смъртността на човешката природа и с конфликтите, в които попада смъртната човешка природа с външната природа и другите хора; човек си обяснява и разбира огромното нещастие и бедствие, свързано с човека на земята поради непознаване на поривите и стремежите на човешката природа и поради непризнаване на тяхното право не само на съществуване, но и на задоволяване; човек обяснява и разбира честия неуспех на възпитанието поради неправилното схващане за човешката природа въобще и конкретно за природата на индивидите и поради недостатъците на средствата и условията, необходими за възпитанието.

От това становище произтичат и следните схващания и принципи, които отчасти бяха вече загатнати в увода към тези афоризми:

Основата за това, което отделният човек може и трябва да стане, той донася с идването си на бял свят, с живота. Във всеки човек съществуват всички стремежи на човешката природа, но в безкрайно различни степени и размери: всеки е човек и индивид: във всеки се развива следователно човекът (генералното), както и особеното (индивидуалното); щастието на всеки се състои в задоволяване на общочовешките и на особените, само нему присъщи нужди – незадоволяването на първите води до общочовешкото, на вторите до индивидуалното нещастие на човека.

Правото на развитие на двата вида заложби и пориви, на общите и индивидуалните е също така законно, както и правото на съществуване, защото общочовешкото и индивидуалното съществуване се състои в развитието чрез задоволяване на поривите и нуждите.

Тъй като човек става човек само сред хората, може да води човешки живот само сред тях, всички са длъжни да признаят това право и тъй като благодарение на същността и нуждите на човешката природа даден човек постига само с другите своята жизнена цел (развитие, разгръщане на неговата природа, всестранно активизиране на неговите сили – блаженството), то всички хора са длъжни взаимно да се подпомагат, за да се развиват стремежите на човешката природа във всеки поотделно.

Доколкото условията и устройството на човешкото общество и неговите сдружения съдействуват за блаженството – благополучието, т.е. за задоволяването на сетивните и духовни пориви на всички, дотолкова те са добри; доколкото обаче някой или мнозина са изключени от това задоволяване и са възпрепятствувани да постигнат своите основни стремежи, дотолкова тези условия са лоши.

Без познаване на човешката природа и без всестранно, безусловно и бодро признаване и развиване на тази природа във всички нейни компоненти е немислимо следователно никакво щастливо човешко съществование.

Доколкото щастието или блаженството (стремежът към него е идентичен с човешката природа, с нейното съществуване, с нейния дух) на човека се развива от дадената му природа, човекът е основата на своето щастие.

Развитието на неговата природа е целта на съществуването му; животът е целта на живота; човекът е целта на човека; развитието на човека зависи по-малко от външната природа, отколкото от хората и техните дела; човекът е главното средство за постигане на целите на човешкия живот; степента на щастието на един човек зависи от степента на природосъобразно развитие и проявление на неговите сили. Стойността на един човешки живот зависи от това доколко той е работил за щастието на другите – самоуважението и уважението на другите зависи също от размера на тази дейност; стойността на едно учение, на една институция, на едно откритие, на един институт, на един съюз и т.н. се мери по същия начин: както нуждите и стремежите на човешката природа са различни в различните възрасти на живота, така и всяко човешко поколение (както и всяка нация) има своите особени стремежи и нужди; нуждите на човешката природа въобще са нужди за всички времена, съответствуващите им блага са необходими блага за щастието на хората през всички епохи.

Учения, институции, които някога са съответствували и задоволявали дадена нужда, не съответствуват поради това на нуждата във всички времена и места.

Всичко – учения, институции, предохранителни мерки – трябва да се преценява най-напред доколко се съгласува с целите на човешката природа, а на второ място, доколко хармонира с моментните нужди съобразно времето, мястото и обстоятелствата.

Това, което противоречи на човешката природа, т.е.на нейните стремежи към свободно развитие и дейност, трябва безусловно и завинаги да се отхвърли; което следователно възпрепятствува свободното развитие на сетивата, на физическата дейност, на ръцете и краката, свободната духовна дейност на мисълта, езика, говоренето, действуването и т.н., трябва завинаги да се отхвърли.

Човешката природа е следователно първичната основа, изворът и целта също и на нравствените закони и на нравсвеността: те извират от нея – тя трябва да бъде развита чрез тях; както всичко без изключение трябва да бъде свързано с човешката природа и нейното развитие, така и изникващите от природата на човека и поради това вечни нравствени закони – обект на все по-голямо изясняване – трябва да бъдат разглеждани като естествени, необходими условия за живота: човекът е основата и целта на нравственият свят.

Нуждите на човешката природа, средствата за тяхното задоволяване, задължението да се приложат и увеличат, стремежът на всички към щастие, т.е. към всестранно развитие и разгръщане и природосъобразна дейност, стремежът към съгласуване на обществените условия с общите потребности на човешката природа, почитането на благодетелите и истинските творци на щастието на човечеството (в този смисъл) са свети неща за човека, за истинския човек.

Това основно чувство се базира на доверието в човешката природа в самите нас и в другите, води до уважение към човешката природа у самите нас и у другите и с това развива и истинско смирение, и истинска смелост, нравствено смирение, и истинска смелост, нравствено смирение и нравствена смелост в живота, създава въобще нравствения мироглед, подпомага собственото и чуждото щастие, прави човека благодат и спасение за човека – за човека сам по себе си – независимо от всички печални разлики по ранг и съсловие, по богатство, по езици и отечество, по възраст и по пол, по професия и индивидуални качества, по вероизповедание и катехизис – различия, които разделят хората.

Свят трябва да бъде за истинския човек стремежът на всеки друг към разгръщане на своята собствена природа. Една от задачите на възпитателя е да заложи и изгради такова основно и вътрешно чувство, такова съзнание, такова убеждение у подрастващия човек и да го насочи да участвува в този стремеж към светлина, любов и сила.

Между педагозите от последните столетия пример за това ни дава ПЕСТАЛОЦИ. Който не вижда в двукракото същество без пера преди всичко и независимо от индивидуалните различия човека, той не заслужава да произнася името на ПЕСТАЛОЦИ…

Всички мисли на Песталоци са насочени към единствената цел – да разпространи хуманизма. Това трябва да правим и ние, ако искаме да бъдем негови последователи, истински песталоцианци… Най-малко ние, учителите, можем да мислим другояче. Както когато му дойде времето, зрелите плодове падат от дървото, падат в ръцете на човека, така и човечеството ще събере най-благородните плодове от стремежа да се разпространи хуманизът. Не е нужно, поне от наша страна, да се стремим направо и към други висши, но външни блага. Те сами ще ни дойдат. Те приличат на славата. Който се стреми към нея, който в своя стремеж мисли за нея, не я достига, не я получава. Славата е неминуема последица на истинския стремеж. Така гледам аз на борбите за външни неща. Ние трябва да мислим само за развитието и разпространението на хуманизма!!! Песталоци ни дава блестящ пример за това. Той не е мислил за нищо друго, живял е за това, той е бил цял погълнат от това, той е търпял и страдал за своя стремеж и умира за своята идея.

И така ще направим и ние. Всяка мисъл, всяко предложение, всеки съюз, насочени към хуманизъм, към природосъобразно развитие на човешките сили, към повишаване нивото на всички класи на човешкото общество ще срещнат в нас дейни сътрудници! Всяко мнение, тенденция, институция, насочени към обратното, ще срещнат във всеки от нас противник, и то един неуморим противник, който им противодействува през целия си живот. Като великия, безсмъртен човек, когото чествуваме днес, да мислим, да се стремим и действуваме за всестранното разпространение на хуманизма и да се опълчваме срещу всякакъв вид нехуманност и като него, ако трябва, да страдаме и умрем за нашите идеи.

14.2.Раждането на автентичната свобода

ЛЕКЦИЯ ЧЕТИРИНАДЕСЕТА: Пътят към моята свобода

14.2.Раждането на автентичната свобода

Но чувството, усетът за свобода е само вътрешна свобода. Да съм свободен само “вътрешно” – как да разбирам такава една възможност? Разбира се, тя не е друго освен свобода само в пределите на душата. Какво ми дава една такава свобода? Мога ли да приема, че такъв един копнеж по свободата “ме прави” свободен?

Изглежда тъкмо тук се крие вечния извор на свободата ми. Да бъда свободен в някакъв смисъл е равносилно на копнея по свободата, жаден съм за нея. Моята душа всеотдайно иска свобода, търси я непрекъснато, не може да съществува без свобода, страда по загубената свобода и пр. – това именно е отдадеността, без която не мога да бъда свободен. Тази е първата предпоставка, благодарение на която изобщо може да се роди свободата ми.

Ала откривам ли следи на тази отдаденост – пристрастеност! – към свободата у себе си? Това ли е безкрайно потребната ми вътрешна готовност за свобода? Ако не съм готов за нея какво бъдеще си подготвям?

А по-нататък идва истински важното и трудното за изразяване. Ако си остана с желанието за свобода нищо особено не е станало. Ако не успея да разпростра свободата си върху моето съществуване, от какво ли тогава съм се лишил? За какво, впрочем, ми е една такава свобода? Ясно е, че свободата по принцип ми е за да съм, а не само да се чувствам свободен. Разликата между едното и другото е направо колосална.

Чувството ми за свобода се намира в някакво значимо отношение спрямо битието на свободата. То в някакъв смисъл е корен или основа на действието, определяно от свобода. Като започна да се чувствам свободен, тогава става така, че аз във всяко едно свое действие започвам да реализирам свободата си. А иначе няма откъде да произлиза едно такова импулсиращо ме за свободата ми чувство. Аз не мога и не бива да допускам да се самозалъгвам в чувствата си.

Защото едва ли е възможно чувстващият се свободно – при това съвсем непринудено! – да остане в действията си съвсем несвободен. Не може тъкмо безразделно отдаденият на свободата – а чувството е симптом точно за това! – да си остане съвсем несвободен. Не може, няма как да стане така, че тъкмо свободният да се изявява съвсем несвободно. Свободата, изглежда, не може да се скрие като кашлицата – или като дишането. Да свързвам свободата с дишането е една превъзходна интуиция, от която трябва да се възползвам най-пълно.

Няма как да не личи свободата във всяко действие на овладения от свобода. Всяко негово действие го издава именно като свободен. Свободата е импулсивност, която не може да се скрие, която непрекъснато личи в действията на свободния човек. И тъкмо това е безкрайно ценното в нея: щом гърдите ни са овладени от свобода, то и животът ни рано или късно ще стане свободен. Да му мислят само ония, на които в гърдите – и в сърцето им – е кухо и празно…

Ако вътрешно свободният все пак се държи несвободно, независимо от това, че душата и същността му е овладяна от свобода, то една подобна двойнственост е възможна или като каприз, или пък като нерешителност. Защото е допуснал да се огради от свободата си, да я затвори подобно на затворник в гърдите си, защото тъкмо заради нерешителност я е направил изключително и само вътрешна. Това е една кошмарна ситуация, която искащият да бъде свободен трябва да надмогне най-решително.

Такъв човек е направил така, че губи нещо най-значимо в резултат на тази прекомерна концентрираност изключително върху вътрешното, върху собствените си дълбини. Практическото правене, реализацията навън, действието и делото дават на човека нещо безкрайно важно, нещо съдбовно необходимо. Прекомерната едностранчива концентрираност само върху усета са свобода всъщност не е друго, а да допуснеш енергията на твоята свобода да се разконцентрира, да се разпилее в тресавищата, които си си устроил сам вътре в душата си. Защото енергията на свободата е така колосална, че тя е предназначена да се излее навън, в действието, променящо света. Иначе свободата е напълно разрушителна за личността. Безсилната нещо да промени свобода за нищо позитивно не служи, тя води само до разруха и провали.

Без действието, правенето, без делото човекът е кажи-речи нищо, той се раздира от безсилие и суетност. Ако един човек не показва свободата си, ако не употребява енергията й за да постига нещо, за какво му е тогава такава една безсилна свобода? Не е ли такъв човек подобен на скъперник, който притежава изключителни богатства, но не се ползва от тях? Оставайки само с желанието, с искането си да бъде свободен, не показвам ли единствено слабост?

На такъв човек му липсва силата да покаже и докаже свободата си на дело. Едва ли има човек на този свят, на който да не му се е случвало да изпадне в такава мъчителна и коварна нерешителност. Такава една нерешителна свобода, пребиваваща само в сферата на съзнанието, чувството, сърцето, се превръща в бомба със закъснител, която в един момент може да взриви и личността, и съществуването на човека – и така да ги съсипе изцяло. Това не бива да бъде допускано. Трябва да направя всичко, което е по силите ми, та да не ме сполети една такава грозна евентуалност.

Наистина, коя е силата, която ще ми даде решителността да постигна неощетената с нищо, пълноценната свобода? Как бих се чувствал ако продължа да пребивавам в постоянна нерешителност относно своята действена свобода?

Казах “действена” – дали пък тъкмо тази свобода не е тъкмо действителната свобода? Защото ако съм нерешителен да привеждам свободата си в действия, явно, пък макар и незабележимо за мен самия, съм се отказал от нея. В такъв случай съм станал роб на една прекалено абстрактна и затова безсилна свобода. Едва ли е истинска една такава свобода, тя по-скоро е мъка, отколкото свобода. Не бива да допускам животът ми да се превърне в трагедия.

Но наистина как да постигна една така потребна ми мигновена решителност, удостоверяваща без съмнение, че съм напълно свободен? Безспорно, трябва да подчиня съществуването си – в плана на действието – на свободата, която иначе чувствам в гърдите си. Това може да е особено трудно, ала щом е неизбежно, трябва да се нагърбя с постигането му. Едва ли ще ме затрудни до невъзможност задачата да превърна готовността си за свобода в една непосредствено разгръщаща се решителност да бъда свободен. Ще направя всичко за да я постигна – щом като съм осъзнал, че от нея зависи всичко останало.

Да превърна порива си към решителност в конкретно действие, а значи и в действителност е нещо наистина трудно, но пък за сметка на това е съвсем съдбовно. Защото действително е само онова, което се дължи на действието, органично произлиза от него. В такъв случай съм допуснал моята изключително вътрешна свобода да се окаже изцяло недействителна. Безсилната нещо реално да промени свобода е тъкмо една такава недействителна и самоизмъчваща се свобода. Но не за това ни е дадена свободата, не затова сме я пожелали и сътворили сами. Свободата служи на делото и на действието – ако него го няма, я няма и самата свобода.

А иначе свободата сама притежава силата непрекъснато да подчинява на себе си всичко, в това число и моите външни прояви, моите действия. Свободата ми търси непрекъснато “процеп” или прорив, от който да се излее навън, в дела и действия. Мога да разчитам на тази отдаденост на свободата на действието, то трябва и да я насърчавам постоянно. Всъщност свободата е тъкмо оная сила на душата, която неумолимо прераства в действия, в жизнени прояви, в дела. Ето защо свободата за човека е така благодатна.

Ако наистина е така, аз тогава мога да бъда спокоен за свободата си. Защото, постигайки такава една пълноценна и автентична свобода, аз съм станал наистина свободен. Тогава се оказва, че мнима свобода в пределите само на душата не съществува. Чувството, че съм свободен, не може да е измамно. “Ако искаш нещо – направи го!” – какво повече се иска от мен, та да съм адекватен на загадката на самата свобода? Това усещане за пълновластност над моя собствен живот е знамение, че е дошъл часът да се роди и за мен автентичната свобода, от която, веднъж постигната, аз няма да се откажа никога.

(Следва)

ФИЛОСОФСКИ НЕНАУЧЕН МАНИФЕСТ (3)

Но да продължим своя път. Дотук изводът от всичките разсъждения може да бъде само този: невъзможна е философии, построена върху идеала за обективност на науката, математиката и логиката, защото изчезва патоса, жизнеността, собствено философското в нея; открива се простор за господството в нея на посредствеността, на нефилософската индивидуалност, на ограничената субективност, на само претендиращата гола ерудиция на суетния философ. Възниква философията-хермафродит, философията „ни рак, ни риба“. Изходът може да бъде само един: философията има свой иманентен тип обективност, които е сроден, но не общ с този на изкуството. И в друго отношение – с този на митологията и религията; Само така се решава иначе неразрешимата антиномия за обективността (научността, истинността) на философските твърдения. Да видим как може да се развие този изход.

Възниква следният въпрос: ние знаем какво е обективно-истинното; какво представлява това субективно-обективно истинно, в което двата момента са в неразчленимо единство – и което се постига от философията и изкуството? Защото се появява опасността да не се окажело само субективно-истинно, което е много вредно и недопустимо. Или ако е такова субективно-истинно, то как се постига общовалидност “в себе си”, обективност, или това, което беше наречено транссубективно. Този термин не трябва да ни плаши толкова, защото и с него е “злоупотребявано”, което не е основание за забрана на неговата употреба. Транссубективното изразява само общочовешки значимото и ценното. Така че това транссубективно (в уточнения му смисъл) ще се окаже търсената обективност на субективно-истинното на философията и изкуството, което е тяхна “висша и последна цел” (Гьоте), “Фауст”).

Разбирам, че тук нечия философска съвест може да бъде силно смутена и уязвена и тя може да изрази дълго подтисканото си негодувание така: “Глупости! Но, моля ви се, какво си повелява да говори този! Та той се подиграва с нас, играейки си с понятията, и така обърка иначе ясните ни представи, че нищо не може да се разбере! Празни приказки! И т.н.”.

Мисля, че тук не мога да се измъкна иначе, освен като покажа разликата между субективизма и произвола във философията и изкуството и постиганата от тях транесубективна значимост на тяхната като че ли изцяло субективна истина. “Няма субективни истини! – крещи и не се отказва да отрича онзи. „Няма, съгласен съм – ще отговоря – те само ни изглеждат такива, но ако са дълбоко и истински субективни, те разчупват тези рамки и постигат, снемайки в себе си външно-обективното, транссубективната значимост и ценност.“ Казахме вече, че транссубектизността съществува само в духа, в човешкия дух. Субективизъм в неговата едностранчивост – без снето външно-обективното – и произвол във философията и изкуството е само капризът и формалната игра, когато субектът се отдава на нямащата значимост в себе си употреба на изразни средства, изхождайки само от своя по-скоро емпирически, но в никакъв случай не трансцедентален – и транссубективен – характер. Т.е. постъпвайки като ограничен и не знаещ какво иска, към какво се стреми индивид. Този субективизъм и произвол няма съществена – още по-малко пък общозначима – истинност в себе си; той е празно и суетно занимание на необуздано и непродуктивно въображение. Но това не е основание да бъде изцяло отречен: той има оправдание само за това, че е страстно и мъчително търсене на себе си, на човешкия дух в себе си, той е едно налучкване на транссубективното и жадуван и криволичещ път към него. Защото транссубективното не се удава никому изведнъж, по наследство или по рождение: то е идеал, който мами в далечината, към които мъчително се стремим, но който никога не ще успеем да изразим изцяло. Доближаването към философията и изкуството във високия им смисъл е възможно само чрез непрекъснато преодоляване на субективизма и произвола в тях; тези последните са патерици, чрез които философът и художникът се учат да стъпят на краката си. Когато проходят, когато стъпят на територията на транссубективното и следователно започнат да творят истински, те вече не са им нужни и веднага ги захвърлят. Блажени са тия, които го постигнат! И колко нещастни са тези, които цял живот им е отредено да ходят с патерици! А сред тях са и някои „наши“ изцяло научни философи. „Моля ви се, но той ни обвини в субективизъм! Нас, които така силно, на думи, го ненавиждаме!“

Но и обратното е още по-лошо. Имам пред вид парадоксите, до които стига позитивистичният и много претенциозен гносеологизъм във философията и в изкуството.Изкуството се отърва от него едва чрез безмилостната борба, която доведе до краха на натурализма на “леля Зола и Ко” (израза е, мисля, на Бодлер) през 19-тия век. Философите, изглежда поради инертност, все още продължават да си патят от този криворазбран гносеологизъм. Те дори се разделиха на партии: „гносеологизатори“ и „онтологизатори“! Но същината на работата не е там!

Едва преди няколко години ледовете се пропукаха и те видяха, че трябва да се отчитат и ценностните – т.е. транссубективните – моменти във философското знание. Но го признаха само на думи и, едва признали го, го разделиха: възникна аксеологията, никому ненужната наука за ценностите. Не проумяха, че ценностното отношение не е привилегия само на изкуството, но е признвание и на философията. Не е късно да го проумеят и сега. Ценност (транссубективност) и мисъл – плод на познавателно отношение – чувство и разум, но в слято синтетично единство – това е истинската територия на философията, стига тя да иска да се върне до своето понятие, да остане вярна на себе си, за да не се срамува, за да не е повече безразлична на хората, сива и бездушна.

Следователно е назряла необходимостта от преоценка във философията. Дошла е също необходимостта за създаване на нова, собствено философска позитивност и научност. Изкуството безсъзнателно върви, с малки отклонения, по своя път и остава вярно на себе си. Но видяхме колко неправилно се трактуваше досега научността във философията: по мярката на обективността на позитивното естествено-научно знание. Но се оказа, че тази позитивност е негодна за философията. Нещо повече – между тях има коренна противоположност. Защото това научно знание е знание за външното, обектите, разглеждани безотносително спрямо субективното, чийто дял в истината се свежда до минимум, за постигането на обектна адекватност, обектна „обективност“. В същото време философското знание е знание за корелацията „субект-обект“ в неразчленимото й единство и синтез, знание за света на обектите, но съотнесено и пречупено през призмата на нуждите, жизнения смисъл, интересите на субективното (като транссубективно), т.е. отражението, но и дейността, смисъла, значимостта на външния свят за субекта. Т.е. философията е поглед върху света от човешка позиция, с човешки очи; тя не е и не трябва да бъде свеждана до безстрастния, студен и смразяващ поглед на едностранчивата и ограничена чисто научна позитивност. И това трябва да бъде разбрано, но не на думи, а провеждано във философските изследвания. Ето, аз в моето, наистина ненаучно, съчинение правя опит да покажа, че това все още е възможно.
Но за да не се досети някой да ми отправи най-жестокия упрек – че съм забравил принципа за класовост и партийност във философията, нека сам помисли: с изложената от мен позиция засилва ли се, или се отслабва този принцип? Разчитайки на научната му съвест (ако я има), вярвам, че ще предпочете да си замълчи…

Но изчезва ли в тази трактовка познавателната функция на философското знание, принесена в жертва на ценностното човешко отношение? От казаното, убеден съм, не може сериозно да ми се отправи подобен упрек. За да не се „самоцитирам“ – често срещана научна практика – просто трябва да се прочете внимателно още веднъж всичко дотук и да се проумее.

Оказа се, че философското знание е особен тип знание. И ако това се осъзнае и започне да бъде провеждано, философията ще се върне към собствените си първоизвори: тя отново ще стане човешка мъдрост, личностно-транссубективно проникновение в жизнения смисъл на тайните на битието, а философствуването ще се превърне в ценностно ориентирано и страстно търсене на човешка мъдрост, изхождащо от една чиста и безкористна любов към нея. Философията като самопознание на човешкия дух – ето го рационалното в Хегеловите “приумици”. По този начин философствуването отново ще съживи Сократовия дух и ще придобие статуса на общочовешки-значима екзистенция. Това последното е ненаучен термин, който не изразява обаче толкова вредно съдържание: живот, посветен не на самия себе си, а на едно насочено към бъдещето и идеала проникване в неговите тайни, за разгадаването на тези тайни в услуга на целия човешки род. Защото на този свят най-вече животът и човекът са „тайни, които трябва да бъдат разгадани (Достоевски). Трябва да се улови трайното, оставащото, субстанциалното в мимолетното течение на живота, на вечното в в изплъзващите се моменти на жизненото време. А това може да го направи само философът, но не иначе, а като дух…

Така аз си позволявам да издигна, пък макар и в ненаучна форма, неновата идея за един нов синкретизъм на философското знание. Което значи, че то трябва да може да свързва в нерушим синтез, в неразчленимо единство и познание, и ценностно преживяване, знание и жизнен смисъл на света.

Защото само така философията може да стане жизнена, да възвърне първооткривателския си патос и творческото се дръзновение. Защото кому е необходима студена, безразлична към човека, прекомерно „позитивистична“ философия?! Философия, за която хората не подозират, че съществува. Или пък имат само неприятни спомени от нея: когато им се е налагало да я изучават…

Да философствуваш не означава да познаваш света като цяло – това е невъзможно, ние не сме богове. А и не си струва: „Нали си имаме наука?!“ (Достоевски). Да философстваш означава да проклинаш света, да гориш и да се жертваш за един човечен, уютен свят, да проправяш пътя към човешко съвършенство и да се бориш за един свят, построен “по законите на красотата” (Л.Живкова). А на някои им се видя, че е много лесно да се философства и като насекоми се нахвърлиха върху тялото на философията! Може би за по-голямо парче хляб! Наивници! Та тя не ви познава!!!

Видяхме, че без същностна реформа в нашите разбирания ще продължава да се развива безразличието на хората към философията, някогашната „наставница“ на народите. Виновни за това са някой припознали се в себе си философи. Философията не е и не трябва да бъде безплодно витаене в царството на безжизнени абстракции. Тази черупка трябва да бъде строшена! Укорите и насмешките на хората над философията са отплата за това.

Как философията може да възвърне доверието към себе си?

Чрез съзнанието за необикновената отговорност на всеки философ пред философията. Той не трябва да си позволява неща, които унизяват нейното достойнство. Всеки трябва да стои на висотата на своето призвание (ако го има) и да се чувствува отговорен за философията. Такава е повелята на времето! А който разбира, че няма такова призвание, да си намери друго занимание. Нейният кокал не е толкоз тлъст. Не е нужно да се насилваш да станеш това, което не си. Това е празна работа. Разумното е: „Стани това, което си!“ (Гьоте) Не можеш да бъдеш философ само по професия. Философският дух не можеш да го вземеш назаем; той не може да се компенсира с нищо друго: или го имаш, или го нямаш, ако държиш на себе си, занимавай се с това, за което си роден…

Казвам това – макар да е силно, а за някои обидно – защото към философията се е създало интересно отношение. Ако за изкуството всички поне считат, че без талант не може (макар и там да се навъртат гении, които навеки ще си останат непризнати), то за философията мълчаливо предполагат, че не е толкова фатална липсата на дарба и призвание за философия. Оръжие на философствуването е живият език, но някои рицари, без да го владеят, си позволяват неблагоразумието така да го размахват, че ще се изпорежат целите. Други пък си извадиха очите! И най-вече: не допускат някой да се усъмни, че в техните ръце то е опасна и безполезна играчка, на която нямат право.

И още нещо, вече последно. Има огромно различие между философски образования – „надута ученост“! – и философски мислещия и имащ философски дух субект. Отсъствието на втората способност е непоправим недостатък и дефект.

Та това беше моето прекалено претенциозно и изцяло ненаучно мнение за философите. Да ме прощават уязвените самолюбия; показах страст в мнението си, но кой и къде е доказал, че истината трябва да бъде безстрастна и студена?! Опитах се и да дам кураж на онези, които се чувствуват отговорни и призвани за философия. Пожелавам им дързост и несломима енергия по пътя, който им предстои да из вървят. И така необходимата вяра в себе си и в човешкия дух в себе си. Защото всичко, което правим, е в името на философията и заради човека. Дошло е време философията отново да се върне при човека. И тя ще го направи!

(Забележка: Ако е вярно, че и върху мислите има право на собственост, то признавам, че в тази статия няма нито една моя мисъл. Дори и маниера не е мой. Но ми се струва, че е важно съществото на мислите, а после иде това чии са те, кой ги е изказал пръв. Нямам обаче самочувствието на плагиат: написах всичко това не за себе си.)

Пловдив, 10 юни 1986 г.

(Край)

Полемиките около 3-ти март и нашето национално достойнство в “годината на Русия в България”

През тази нощ, след 1 часа, в първия час на 3-ти март, ще участвам в общо предаване на българските държавни радиостанции от София, Пловдив и Варна, посветено на 3-ти март. Разбира се, около тази дата неизбежни са полемиките, и те не трябва да се избягват или потискат: в споровете се проясняват съзнанията, в дискусиите душите ни се приближават към истината.

А ние имаме съдбовна нужда да открием какви сме, с какво имаме право да се гордеем, а от какво следва да се срамуваме. Иска се, потребен ни е реализъм, защото да живеем с омайващи приказки и басни относно себе си и нашата национална съдба не подобава за един зрял, свободен и европейски народ. Аз, разбира се, от своето разбиране няма да отстъпя, а него съм го изразил в ето тези свои есета, които са публикувани и в книгата ми БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА:

Таз свобода нам не ни е дар!, “Руски троянски кон” ли сме, “Задунайская губерния” ли сме, що сме?!, Русофилски оргии из Българско, Да обичаш България не означава непременно желание да я харижем на Русия, Младите ще ни изненадат, но с какво ли обаче?!, Лудницата “атакуваща България” в нейната най-възхитителна прелест, Да върнем България на… руснаците, Сценка, взета от самия живот, Дали пък не ни управляват всъщност канибали?!, Да си възвърнем националното самоуважение: подписка, От всичко по две: и два национални празника си имаме даже и др. Всъщност тези неща съм ги писал през миналата година по повод на 3-ти март. И понеже почти нищо оттогава не се е променило, те звучат достатъчно актуално, дори още по-актуално в светлината на новата, още по-голяма близост на управниците ни с путинова Русия, това ме освобождава от потребността сега отново да пиша по същия повод. Разбира се, ще напиша, а ето, и ще кажа нови неща през тази нощ, в предаването на Българското национално радио.

Защото си представям каква гнусна пошлост на подлизурковщината ще ни залее във връзка с т.н. „Година на Русия в България“. Нашите сегашни управници не пропускат повод да козируват пред Путин и Русия и да засвидетелстват готовността си да изпълняват всякакви заповеди от Москва. Последна грижа на тия е българското национално достойнство – съмнявам се, че те изобщо разбират какво означава това. Ето защо ни се налага на нас, гражданите, да защитим достойнството си. А това може да стане като без снизхождение показваме и „опаката страна“ на нашата „вековна славяно-православна историческа близост и дружба с Матушката Русия“, която кара да туптят така учестено сърцата на ония, които са готови на всякаква подлост само и само да угодят на кремълските си господари. Към които, безспорно, отново са на добре платена служба, защото русофилите у нас никога не са вършили предателствата си спрямо българския национален интерес безкористно, ей така, само от „добро сърце“; знае се добре, че най-вече московското злато е сърдечната причина за тяхната неудържима любов към „братушките“.

Аз пък, а надявам се, и мнозина други сънародници, предпочитаме да сме „българофили“, които няма да продадат България никому. Нашата България и сега има нужда от поборници за българското национално достойнство, каквито навремето са били и Левски, и Ботев, и Стамболов, и Захари Стоянов, и мнозина други автентични патриоти. Които не са виждали нашата България в ролята на презряно кученце, което умилително джафка и се умилква около краката на Големия Брат – каквато се мъчеха да я направят угодниците на Кремъл ето вече 130 години. Не успяха да ни харижат завинаги на Русия, не успяха да превърнат Отечеството в руска Задунайская губерния цели 130 години (в близо 50-те години комунизъм обаче успяха!), а пък сега хептен няма да успеят въпреки обречените си старания: България вече е в Европейския съюз!

Този именно – България в Европейския съюз! – е кошмарът на нашите национални предатели. Българското национално достойнството може да бъде защитено само там, в семейството на свободните и демократични народи на Европа. А не като се прегръщаме с управниците на деспотичната империя накрая на Европа, в която азиатщината засега тържествува – и където демокрацията беше наново посечена. Българските демократи не сме „русофоби“ само защото вярваме, че и в Русия един ден ще има демокрация, защото знаем, че и Русия един ден ще стане свободна европейска нация и държава. И сме приятели на европейски ориентираните руски десни политици, които сега са в немилост пред авторитарния режим, но рано или късно, когато и руският народ се пробуди, ще победят.

Защото знаем, че световната експанзия на свободата е неудържима – независимо от попълзновенията на братската руско-българска мафия и олигархия, която живее с най-анахронични представи за света, която е толкова абсурдна, че вече даже не е и от този свят, и от този век. Сега е 21 век, (не)уважаеми таварищи Путин, Медведев (точно днес руснаците уж го „избират“ за президент!), Гоце Първанов, Серьожка Дмитриевич, вашата любима 1950-та година отдавна е отминала!

Трябва да си ходят вече, крайно време е


Въпрос: По БНТ казахте, че въпреки сключените енергийни споразумения на това правителство с Русия не всичко е изгубено и би могло да се промени. Какво имате предвид?

Отговор: Споразумението за „Южен поток“, което ние познаваме, е рамково. Там нищо не е посочено, няма такса за пренос, няма ключови параметри. Всичко трябва да бъде предоговорено. Ако това не бъде направено, пропуснатите ползи за България ще са големи. Лошото е, че Русия не разсъждава по пазарен начин. Тях ги интересуват единствено геополитическите позиции, благодарение на които да упражняват власт. Защото няма нищо по-лесно от това да бъде изграден паралелен тръбопровод през територията на Украйна, Румъния и оттам да дойде в България. Много е по-евтино, отколкото тръбите да минават по дъното на морето. Или пък да се използва прехвърленият вече газ от турска територия и оттам да се снабдяваме по суша. Нищо такова обаче не се прави. Правят се огромни разходи и никой не се интересува от ползите. Има още

Интервю: Днешните ни управници предадоха българския национален интерес

Водещ: Вече около седмица продължават коментарите и анализите във връзка с визитата на руския президент Владимир Путин и оглавяваната от него делегация у нас, подписаните споразумения различни гледни точки се чуват по темата. Включително и днес, интересен коментар на проф. Евгени Дайнов във вестник “Труд” – “Визитата на Путин издуха политическата мъгла.”. Той основно анализира поведението на различните политически партии и управляващи и в опозиция за това как са реагирали на посещението на руския президент. В интервюто на Сергей Станишев, на премиера Сергей Станишев, стана въпрос това на прегледа на печата, основните акценти са около тази визита и договореностите, които са били постигнати, значението им за България. Има още

За или против легализирането на проституцията

PROSTITUO – от лат. “безчестя”, “позоря”

Всички знаем коя е професията, считана за най-древна. Мнозина от нас се усмихват дяволито и натискат клаксона, когато минават покрай някое улично сборище на проститутки. В интернет и вестниците е пълно с обяви за компаньонки и “специализирани” салони за масаж. Не са малко хората сред нас, които открито и не чак толкова открито говорят за посещенията си при проститутки у нас и в чужбина (в това число и публично известни личности, които не се притесняват от тази част от живота си и дори я споделят пред медиите).

Всичко това е така, но в обществото ни битува едно доста закостеняло отношение по този въпрос. А може би това е поредната фалшива морална поза? Лесно е да се каже: “Аз съм против проституцията!”. Има още