(Или коя е алтернативата на безалтернативността?)

Постоянно употребяваме думата алтернатива, но схващаме ли какво точно означава тя? Прекалената употреба също може да е признак на неразбиране – както и неупотребата. Ето например много често говорим за “алтернативи”, съвсем не ни смущава множественото число на тази дума. А е възможно тъкмо неяснотата на понятието да води до такива понятийни и словесни излишества. Което означава, че е крайно належащо да вникнем в самото понятие, а на тази основа и до същината, за която то намеква.

Alter означава “друг”. Коренът на думата, следователно, е друг. Ако искаме да употребим българско съответствие, изглежда трябва да говорим за “другост”. Алтернатива е другост – помага ли ни за разбирането една такава доста непопулярна и философска думичка? Например загрижеността за другия човек я наричаме “алтруизъм”.

Но ето сега един по-същностен момент. Пред всяко нещо, което съществува, има много и най-различни възможности. Всяко възможно състояние може да бъде отречено от много други възможности. Но явно не всяка “евентуална възможност” заслужава да бъде наречена алтернатива. Алтернативата в същностния смисъл е полярна, коренна възможност и противоположност. Например алтернатива на злото е доброто, а не някаква неясна смесица от зло и добро. По същия начин лъжата има за свое пряко отрицание истината, която именно по тази причина е нейна алтернатива. Тия полярни понятия съвсем не са случайни. Ако някой някъде нарушава справедливостта, той е станал несправедлив, именно поведението му е алтернативно на истински справедливото. Затова откриването на много алтернативи на нещо, а не само една, говори за смесването на алтернатива с възможност. Само една от многото възможности е същностна алтернатива. Другите са неалтернативни, нечисти, смесени, некоренни. За да е нещо алтернатива, то трябва да отрича по коренен начин съществуващото, да е негова противоположност.

Например алтернатива на лявата политика е дясната философия на управление, която наистина отрича в най-съществените моменти лявата политическа практика. Не може алтернатива на лявото в политиката да е нещо неясно, неизчистено, което е еклектика на леви и десни идеи или ценности. В политика, както и навсякъде другаде, се изисква чистота, принципност, които са симптоми на яснота, твърдост, решителност, побеждаващи хаотичността, непоследователността, примиреността. Неслучайно най-развитите демокрации са общо взето двупартийни, като на ярко изявената лява политическа сила съответства също толкова ясна и принципна дясна стратегия на живот и на управление на общностния живот. Там, където почнат да говорят, че “вече няма дясно и ляво”, че “всички са… десни”, че “дясното и лявото в политиката си отживяха времето” уж в името на нещо “консенсусно”, там трябва да се заподозре поне най-нечистоплътно шмекеруване с оглед на това електоратът да бъде объркан, излъган и подведен. Не може да има функционираща демокрация ако позициите и интересите в съответното общество са размити, неизявени, неясни, където царуват еклектиката и безпринципността, където няма точни граници между съответните идеи и ценностни парадигми.

Когато на съзнанията в едно общество започнат да пробутват усещането за безалтернативност, когато настойчиво говорят за някаква “консенсусна политика”, когато управниците започнат да се пъчат и да тръбят, че “няма алтернатива на досега водената политика” (Станишев, Гоце Първанов, Доган и пр.), то в такова общество демокрацията е започнала да става мнима, а политическият гешефт е взел надмощие над смислената народополезна политика. Когато Симеон влезе в българската политика уж в името на някакъв надпартиен “нов морал”, преодоляващ “крайностите” в политиката и борещ се за “всенародното добруване”, понеже различните интереси било време да бъдат надмогнати, то един такъв подход доведе в крайна сметка до парализа на демократичното съзнание и култура, което пък отприщи пороя на всевластието на олигархията. Когато границите между позволено и непозволено в политиката се размият уж в името на “народното добруване”, тогава злоупотребите в един момент стават повсеместни, а апатията на избирателите, отвращението им от такава политика стига дотам да започнат да липсват всякакви спирачки пред своеволията на управляващите. В едно такова общество лъжата става основен жизнен модус, в ценностно отношение такова общество е тотално деморализирано, а пък нихилизмът спрямо политическото става благоприятна среда за прояви на вождизъм, за авторитарност на базата на неудържимата “народна любов” към свръхгерои от типа на Путин или нашенския бат Бойко. Сега откриваме, че за тия 7 години управление на безпринципни “надпартийни движения” и на “всенародни коалиции” в страната е постигнат единствено най-ужасен ценностен вакуум, който е благоприятна среда за мутризирането и мафиотизирането на нашата олигархична “демокрация”. Днешна България е първата в Европейския съюз държава с ясно различими недемократични отношения и атмосфера, сиреч е първата бандитска държава, промъкнала се в една такава демократична и културна общност. Основата за този странен феномен е натрапения ни от властниците и от медиите модел на един по същество средноазиатски олигархичен политически модел. У нас сега управляват престъпни групировки на някогашната комунистическа номенклатура и на нейните питомци, които получиха политически монопол тъкмо защото беше притъпено ценностното противопоставяне в името на така лелеяната олигархична безалтернативност.

И ето в тази обстановка, в която масовото съзнание е убедено наистина да не вижда алтернатива, му пробутват най-настойчиво и настървено една удобна и неопасна за олигархията псевдоалтернатива първо в лицето на Атака, а сега на батбойковия ГЕРБ. Безалтернативността може да ражда само псевдоалтернативи, докато в същото време същностната алтернатива на установилото се статукво е крайно потисната и непопулярна. Днес намиращите се под контрола на олигархията медии успяха да убедят масовия човек, че традиционно десните формации с автентична дясна ценностност (преди СДС, сега ДСБ) са си “изживели времето”, поради което са станали непотребни и затова “мъдрият избирател” вече не виждал в тях никаква алтернатива. Алтернатива всъщност нямало поради “липсата на обществено доверие в традиционната десница”, поради което благодарение на старанията на цели тайфи непрестанно дефилиращи по медиите добре платени социолози и политолози днес “народът” е приучен да припознае за свой спасител един такъв личностно-идеен сурогат, какъвто е милиционерската партия на дон Бойко Борисов. Стигна се дотам бат ви Бойко да е фигура, еднакво приемлива както за опиянения от простотия и натрапени илюзии народец, така и за цялата мутренска престъпна олигархия, начело с нейните предани слуги от рода на Гоце, Симеон, Доган и цялата останала паплач. Дори се мъчат да ни внушат, че менте като дон Бойко бил “довереното лице” на Америка и на Европейския съюз: ех, мечти, мечти, дарагие таварищи!

Ето че след като очертах с няколко контура ситуацията, която неизбежно възниква когато на едно незряло в демократичността си общество му бъде натрапено толкова коварното усещане за политическа и ценностна безалтернативност, сега е потребно да очертая онази програмна линия, която е същностно отрицание на сегашното крайно неблагоприятно за бъдещето на страната и нацията статукво. Другояче казано, искам да опиша коя е стойностната и действителна алтернатива на сполетелите младата ни демокрация беди.

Вижда се, че безалтернативността непрестанно поражда недемократичност, тя именно води до ценностна аморфност и до нихилизъм в съзнанията, чиято обърканост в един момент достига такава степен, че вече наистина им е все едно какво управниците ще благоволят да направят с така благодушния народец, допуснал тази престъпна политическа напаст да му се качи на главата и да почне да кълца сол там. Главна причина да се стигне до това положение е жестоката инвазия на продажните олигархични медии, които успяват да подклаждат непрекъснато споменатия коварен ценностен дефицит. Ето защо същностна алтернатива на сега съществуващата идейна безпътица е ценностното избистряне на съзнанията, което е един най-труден, но жизнеспасителен процес. Тук се иска всекидневна къртовска работа на духовния елит на нацията, доколко за такъв изобщо може да се говори у нас, т.е. на интелигенцията, на малцината честни и вдъхновени от някакви ценности журналисти, писатели, интелектуалци. Олигархията, за която безалтернативността на съществуващото статукво е главното основание за спасение, си разполага с предани продажници, които точно съвпадат с елита, останал още от бай Тошово време – от типа на Гранитски, Недялко, Пантев, Дърева, Божо Димитров, Вежди и други такива куриози, постоянно дефилиращи по медиите. Водещите журналисти у нас също беззаветно служат на тази продажна “интелектуална” (пардон!) клика; мисля, че не е нужно да изреждам най-ярки примери тук от типа на Тошо Тошев, Коритаров, Николай Бареков, Валерия Велева, бай ви Вучков и друга подобна сволоч.

Тук е разковничето по мое мнение: да се работи за подбуждане на мисълта у все по-големи слоеве от нацията. В тази насока изявяването на една такава същностна духовна алтернатива ще стимулира мощно оформянето и подсилването в съзнанията на все по-ясно разбиране и за коренната политическа алтернатива на сегашното статукво. Цялата безпардонна политическа олигархична гмеж в един момент ще бъде лишена от субстанциални основания и ще блесне в цялата си отчайваща интелектуална и ценностна немощ и мизерия. Защото автентични ценности едва ли могат да се купуват, могат да се купуват само съвести, стига безкрупулни търгаши с таланта си да се оставят на порива си към подлостчицата главно заради облаги. Най-мощен съюзник на това толкова потребно ни ценностно-духовно възкръсване на нацията е самият живот, който рано или късно поставя всяко нещо на мястото си. Не може вечно “духовни стожери” на нацията ни да са “интелектуални” (простете!) мутри като Тошо Тошев или пък Слави Трифонов, които, както и да ги погледнем, не са друго, освен само временни фигури, чудовищни деформации на прехода. И които в един момент ще блеснат с цялата си личностно-ценностна убогост и нищета.

Защото безалтернативно мисли единствено немислещият. Нацията ни е поразена от вируса на немисленето, благодарение на който сме изпаднали в една такава разлагаща душите ни и толкова коварна безалтернативност. Алтернатива на немислещата безалтернативност е будната и неспокойна мисъл, която постоянно търси коренно различна и жизнеутвърждаваща алтернатива, свеждаща се до разумно противодействие на разлагащото всичко безсмислие, продукт на същата тази безалтернативност. В един момент на тази основа ще стане така, че все повече хора ще се отвратят от безсмисленото, но претенциозно нищонеказване на Гоце Първанов, на Станишев, на бат ви Бойко и на цялата останала безпринципна олигархична гмеж. И ще започнат все повече да се вслушват и да проумяват разумните изказвания на автентичните десни като Костов и неколцината други мислещи и загрижени за България политици и държавници.

И нека в завършек да посоча кои са основните белези на вече оформящата се алтернатива на ужасното политическо статукво, в което се оказахме. Алтернатива на мнимата демокрация, на псевдодемокрацията на олигархията е автентичната и развита демокрация с присъщата й зряла демократична култура и съзнание. Алтернатива на ценностния вакуум, на пронизващото всичко безсмислие, в което съществуваме, е овладяването на душите от ясно съзнание за нашите собствени коренни интереси, овладяването ни от ценностите на истината, доброто, свободата. Алтернатива на триумфиращата в момента из медиите лъжа не е друго, а, представете си, истината. Защото само страстта към истината може да надмогне отдадеността на лъжата, която е така характерна за царящия сега в душите на мнозинството ценностен нихилизъм. Алтернатива на отчаяния, на невярващия в своите сили, на малодушния човек е силната, с развито и ярко съзнание за свобода личност, която смело е поела в собствените ръце своя живот. Алтернатива на безпардонната лява лъжа е мъчителното търсене на една изстрадана от цялото човечество проста истина, според която ако сам не се погрижиш за самия себе си, и Бог тогава не може да ти помогне, камо ли пък ония леви шмекери-демагози, които постоянно тръбят, че за всички щели да се погрижат, на всекиму по нещичко щели да дадат. Алтернатива на апатията, която е овладяла мнозинството от разочаровани “от всички и от всичко” обезверени хора е да се пробуди човешката способност за емоционално реагиране, която единствена може да разграничи смисленото от безсмисленото, глупостта от разумното, лъжата от истината, демагогията от смелото казване на същинските проблеми – без решаването на които сме обречени да си вегетираме в пълно безсилие и в презряно бездействие. Алтернатива на безсрамието е, представете си, срамът: ето когато снощи Гоце и Симеон най-смирено се кръстеха пред телевизионните камери, нормалният човек изпитва единствено погнуса от такова нагло безсрамие, от такава ужасна гавра с най-светите неща.

Впрочем, Гоце и Симеон, поставени един до друг, са точен символ на пълната обърквация, на ужасната ценностна девалвация, до която води безалтернативността. Гоце е комунист, от партията на ония, които навремето са убили чичото на Симеон. И които са убили, впрочем, и дядото на Бойко Борисов. Нормалната реакция на Симеон е едно царствено презрение към убийците, и в никакъв случай недопускане на никакви компромиси с тях. Компромиси с убийци и с толкова нагли лъжци не се допускат, допуснеш ли ги, сам поемаш от тяхната душевна низост. Тогава именно ставаш като тях, пък и дори да си с аристократична кръв във вените. Нацията не очакваше от Симеон такова нравствено падение – да бъде слуга и подлога на комунистите. Всичко друго очакваше, но само не това. Бойко Борисов пък по кариеристични подбуди бил влязъл в партията на убийците на собствения си дядо. Такъв, след като е способен на подобно предателство, е способен и на всяко друго. Същото важи и за Симеон: ето защо той вече не усеща срама, когато стои до Гоце и се самоунижава, или когато с ченгето Доган и със съветския гражданин Серьожа Дмитриевич редят правителствения кабинет на България. Падението трябва да бъде наричано падение. Всяко нещо трябва да бъде назовавано със собственото му име.

И едва когато мнозинството от хората у нас вместо тъпо умиление пред такива сцени на монархично-комунистическа солидарност почнат да получават най-естествени и човешки спазми на гадене, едва тогава ще може да се каже, че нравственото здраве на нацията е надмогнало болестта. Защото едва когато думите започнат да носят своя автентичен смисъл и говоренето върне ролята си да бъде средство за казване и предаване на смисъл, а пък ние, българите, започнем смело да показваме автентичните си човешки реакции, едва тогава всяко нещо ще си дойде на собственото място. И едва на тази основа най-после ще заживеем нормално, по-човешки.

Но докато ценностният поврат в душите е само пожелание, ще продължим да пребиваваме в жестокия синдром на посткомунистическата безалтернативност, който всичко обезсмисля и обърква. И който постоянно сее горчива апатия, тъпо отчаяние, ужасно неверие в своите сили, усещане за безперспективност, най-коварен политически нихилизъм, умиление към простотията, пиетет към далаверите, възхита пред мошениците, примиреност спрямо най-арогантните безобразия на управляващите и така нататък до безкрайност…

Първанов победи, макар и с малко… около една четвърт от общия брой на избирателите му дадоха втори мандат.

Смятам, че това е израз на путинизирането на България. Ще се поясня.

Под “путинизация” на България разбирам възприемането от страна на Първанов и на днешната управляваща олигархия у нас на прийомите и стила на поведение, наложен на Русия от Путин и характерен за руската управляваща олигархия. В Русия, както и в България, се извърши един “мирен преход” или “нежна трансформация” на някогашната комунистическа номенклатура в “демократична” олигархична прослойка, която успя да запази ръководната си роля както в икономическия, така и в политическия живот на страната. И в Русия, и в България този процес беше насочван и стана по сценария на тайните служби на комунистическия тоталитаризъм, а именно от КГБ (там) и ДС (у нас). Днес и в Русия, и в България, управлението е доминирано от наследниците на някогашния комунистически елит, който възприе едни псевдодемократични маниери и манталитет. А всъщност под това лустро стои неизменният тоталитарно-комунистически ламтеж за властта като начин за ограбване на страната, за личен просперитет и забогатяване на управляващите чрез все същата комунистическа “експроприация” на цялото национално богатство. На върха на олигархичната управляваща пирамида и в Русия, и у нас стои доверено лице на тайните служби на комунистическата власт – в Русия това е Путин, бивш майор от КГБ, а у нас това е Първанов, познат като агент на ДС под псевдонима Гоце.

У нас национал-социалиста Сидеров е втори на президентските избори. Той е нашият Жириновски. Той трябва да играе ролята на… “опозиция”, съвсем доверена на властта, впрочем. Защото Първанов е пръв приятел на Путин, а Сидеров е пръв приятел на руското посолство в София. Значи у нас и “официалната опозиция” е… пропутиновска, сиреч твърде удобна за властващите. Същото е и в Русия, и там червените и кафявите (независимо под какви имена се подвизават) са водещи фактори на политическия процес.

Десните у нас са унизени и сведени до незначителен процент. Първанов и ДС успяха да постигнат “историческа победа” над десницата и да я елиминират за известно време. Същото е и в Русия, там десните партии дори не са представени в Парламента. У нас победата над автентичната десница бе осъществена с решаващата роля на бившия монарх Симеон, който беше доведен да поеме властта именно по нареждане на генералското движение в БСП, сиреч на вездесъщата ДС. Така беше осуетен съвсем реалния през 2001 г. вариант десните демократични сили под ръководството на Иван Костов да вземат втори мандат за управлението на страната. Путин пък стана наследник на Елцин също така под натиска на КГБ, което лансира свой човек на президентския пост след решението на Елцин да се оттегли.

Пропрезидентското мнозинство (БСП, Доган, Симеон) владее безконтролно страната. Това са всъщност бившите комунисти, техните изучени на Запад деца, цялата ченгеджийница на ДС (Първанов-Гоце, Доган-Сава, Тошо-Бор, протежетата на Майкъл Чьорни и кой ли не още). Медиите също са под похлупака на верната на властта олигархия. Точно така е и в Русия.

Е, в Русия путинизацията е по-напреднала. Там убиват журналисти (Политковская), тук само ги уволняват (Иво Инджев). Но и двете стават по волята на президента.

Аналогиите между двете страни са доста преки и потресаващи. Например и в двете страни официалната православна църква е под прекия контрол на властта и дори в църквата беше пресечен в зародиш всеки опит за църковно реформиране. Патриарсите и в двете страни са все доверени лица на комунистическите тайни служби, руския е с чин генерал от КГБ, а нашият, както твърдят, е само престарял полковник от ДС. Във всяка област на живота могат да се намерят преки съответствия, дори и в духовния живот на двете страни доминират все същите динозаври от комунистическо време. У нас персони като Л.Левчев, Св.Русев, Ст.Данаилов, Вежди Рашидов, Димитри Иванов, Цветана Манева, Благовест Сендов са провъзгласени за тартори в духовно-културната област, каквито си бяха и по живково време. Първанов ги награди с най-високото държавно отличие орден “Стара планина”. В Русия е същото, и там неоспорими авторитети са все същите лица в културата, които ги помним от времето на Брежнев.

В Русия изтича втория мандат на Путин, у нас започва втория мандат на Първанов. В Русия путинизирането й е в своя апогей, у нас първанизацията на страната всъщност е израз на все по-решителното й путинизиране.

В Русия Путин е принуден да играе ролята да “демократичен президент”, ползващ се с любовта на “народа”, у нас Първанов, независимо от цялата си безличност, също успя да получи симпатиите на мнозинството от политически активното малцинство. Но продажната и подчинената на олигархията преса и другите медии представят това за невиждан триумф. Първанов на тези избори реално получи около 25% от гласовете на всички избиратели, т.е. той си остава президент на малцинството. То обаче поради пасивността и разочарованието от политиката на мнозинството от гражданите (60% от избирателите изобщо не гласуваха!) доминира и решава бъдещето на страната. Това най-категорично и ясно показва олигархичния характер на неговата власт: олигархията у нас, слагайки ръка на всички реални властови ресурси в страната, успя да получи и “демократично признание” и монопол в политическата власт. В Русия пък (която, впрочем, никога в историята си не е била демократична, там демокрацията е съвсем непозната) олигархията успя да реставрира дори самодържавието и затова там нейната власт в лицето на президента е авторитарна и безконтролна. Ако продължава така и у нас, то към края на втория мандат на Първанов и у нас демокрацията ще бъде ликвидирана, което е голямата мечта на нашата олигархия. Още сега се намериха ласкатели, които започнаха да предлагат да се правят конституционни промени, даващи възможност на Първанов да се кандидатира за трети мандат. В Русия сега умуват как да стане така, че Путин да управлява пожизнено. Най-новия проект е да се направи “мини-СССР” първоначално между Русия и Белорус с първи президент… Владимир Путин (така той може да изкара поне още два мандата, всеки с неизвестна засега продължителност!), като Лукашенко си запази поста в Белорус, а на мястото на Путин бъде сложен удобен нему политик. Дали тогава няма да трепне сърцето първаново и той да съжалее още повече, че сме влезли така прибързано в Европейския съюз?!

Е, разбира се, засега има една разлика: България от 1 януари 2007 г. е член на Европейския съюз, за голямо разочарование на нейния президент, който дълбоко в себе си иска да я види член на… “Съветския съюз”. Няма го обаче СССР, а на Първанов му се налага да парафира договори за влизането на България в Европейския съюз. Забелязвате ли колко внимателно Първанов изрича думите “Европейски съюз”? Съветвам ви: вслушайте се, интересно е. Той внимателно изрича тези думи, защото го е страх да не би вместо “европейския” безсъзнателно да каже “съветския”. Само при Путин в Москва нашият Първанов може свободно да излее мъката и да разкрие сърцето си. Явно затова толкова често ходи при него. А иначе постоянно е принуден да говори и прави точно обратното на това, което му се иска. Нашият Първанов трябваше да преглътне ориентацията на страната към Запада, към ценностите на свободата и демокрацията, към НАТО и Европейския съюз. Затова той е доста трагичен образ. Първанов ще намери себе си и ще остане верен на своята същност едва когато нашата олигархия предизвика такова недоволство у “народа” от трудностите, които ни очакват след 1 януари, че по “народна воля” страната да бъде откъсната от западния свят и върната в руската орбита. Ето защо предвиждам, че историческата задача оттук-нататък на ДС и на нашата олигархия, възглавявана от Първанов и неговите кукловоди, е да саботира членството ни в ЕС чрез предизвикване на “народно недоволство” от него с цел откъсване от страната от омразната й западна орбита, в която я натика Костов и СДС.

Трябва да се опитаме да противодействаме на този гибелен процес. Връщането на България към азиатско-руската сфера на влияние, за което мечтае нашата олигархия, начело с Първанов, не трябва да бъде допускано по никакъв начин. Непростима наивност е да се смята, че Първанов вече се бил променил и станал “сторожник” на западните ценности. Аз лично смятам, че бивш комунист няма и съвсем не вярвам във възможността за подобни кардинални идейни трансформации и чудновати личностни салтоморталета. У нас странното на днешната ситуация е това, че “опозицията” в лицето на Атака говори и иска онова, което дълбоко в себе и съкровено желаят управляващите, но не смеят да го кажат гласно. Предвиждам “исторически обрат” в един близък подходящ момент, в който отгледаната от същата тази олигархия “опозиция” и управляващите ще се прегърнат и обединят, за да променят най-решително гео-стратегическата ориентация на България. За тази цел се подготвя и бъдеща “дясна алтернатива” в лицето на неродената още партия на Бойко Борисов, която да пожелае същото, и тогава по всеобщ “народен консенсус” да бъдат осъществени заветните планове на нашата олигархия.

В живота и в политика действа все един и същ принцип: подобното се привлича от подобно. Голяма наивност е да се смята, че нашата олигархия е “проевропейска” и “демократична” за разлика от руската. Колкото “проевропейски” и “демократичен” в същината си е нашия Първанов, толкова “проевропейски” и “демократичен” е кремълския авторитарист Путин. У нас обаче реставрацията е “нежна” и “мека” и се осъществява под едно привидно “проевропейско” лустро. А всъщност и двете олигархии, и българската, и руската, еднакво презират народа и демокрацията, превърната вече и у нас просто в декорация на нейния апетит към абсолютно господство, каквото руската олигархия вече от няколко години успя да постигне. Затова през втория мандат на Първанов ще бъде осъществено пълно сближаване на руската и българската олигархии на основата на откъсването на България от нейната гео-стратегическа ориентация към Запада и демократичните ценности и правила.

Между България и Русия има една съществена разлика обаче: там интелигенцията не мълчи. Както не е мълчала и преди, по времето на комунизма. Руснаците и тогава имаха своя Андрей Платонов, своя Булгаков, своя Сахаров, своя Солженицин и цялата плеада дисиденти. Руснаците в лицето на тази своя съвест на нацията измиха позора на комунизма. В България и преди интелигенцията мълчеше най-лицемерно и се продаваше беззаветно и при най-дребните подаяния на властта. У нас и днес почти всички (с най-малки изключения) се подмазват на властта. Нашата интелигенция сега е особено продажна, защото се полакоми, предвкусвайки облагите от дружбата и слугуването си на олигархията. Нашата олигархия днес просто си купува всичко: и “съвести”, и “дарби”, и “народни чувства”. Нашите интелигенти сами се предлагат да бъдат купени и се обиждат, когато никой не иска да ги купи. Погледнете “инициативния комитет за преизбирането на Първанов” и ще установите точния списък на осъществените вече продажби на съвести и души. И в Русия го има това, но там има неподкупни личности, които въпреки страшния натиск от страна на олигархичната власт не се поддават и продължават да зоват към непокорство. Разбира се, плащат с живота си затова: списъка с убийства на политически лица, интелигенти и изтъкнати хора в Русия точно показва, че руснаците имат достоен интелектуален елит, какъвто ние са съжаление нямаме.

Но и у нас има нещо обнадеждаващо. Десните избиратели у нас и негласувалите на тези избори заедно са около 65% от всички избиратели. Ето това е мнозинството от народа. Това мнозинство (независимо че в по-голямата си част е политически неактивно) е способно при определени обстоятелства да се противопостави на произвола на една самозабравила се олигархия. То може и да спре процесите, за които писах по-горе, стига да си намери своите водачи, защото именно лидерите са тези, които могат да го активират за действие. Тези 65% са недоволни от статуквото, към тях трябва да прибавим и ония около 10% от избирателното тяло, които гласуваха протестно за Атака и които не си дават достатъчно сметка за игричките на нейния лидер. Това вече е сериозно, оказва се, че срещу статуквото са цели 75% от народа. Затова у нас властта на олигархията все още е доста крехка и тя има срещу себе си народа. Гласувалите за Първанов 25% от всички избиратели също едва ли са убедени привърженици на олигархичния строй. Те са хора, живеещи с комунистически илюзии и просто гласуват под строй. Електоратът на ДПС (за разлика от лидерите му, които са част от управляващата олигархия) също не е безрезервен привърженик на олигархията, въпреки че подкрепи Първанов по команда на Доган.

Оказва се, че просто се иска разпространение на това ясно съзнание за същността на днешната политическа ситуация у нас, за същността на нашата олигархична класа, което ще доведе до изправянето на мнозинството от народа срещу нейните попълзновения за абсолютно господство. Ако това стане, може да бъде запазена ориентацията на България към европейските ценности и движението ни към просперитет и умиротворяване на страната. Иначе да не чакаме добро. Иначе ни чака ужасяваща бедност и безброй унижения – ако не успеем да сложим намордник на жадната за власт и богатства олигархия. Защото под привидното спокойствие, на което се радват днес триумфаторите на олигархичния възход, свързан с преизбирането на Първанов, тлее огромно недоволство от непрекъснато проиграваните шансове за действителен възход на страната. Олигархията няма да овладее взрива на недоволството, но десните партии не трябва да й позволят да го насочи в антиевропейска и проазитско-руска насока. И това е единствения исторически шанс за спиране на гибелното развитие на нещата у нас.

(Написано към края на ноември 2006 г.; публикувано и в книгата БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА)

Тази сутрин гост на Коритаров в Нова ТВ беше една останка от миналото: бившият главен прокурор Татарчев. Ето тук можете да прочете или поне да погледнете на разговора им. Аз почти няма какво да коментирам този разговор, защото лично за мен той не е интересен. Стига обаче да нямаше една интрига: Татарчев се оставя да го поизползват на стари години подобно на изтривалка за обуща. Що ли този стар човек не държи поне малко на достойнството си? Ами отговорът е прост: щото явно няма такова.

Разговорът иначе е доста дълъг и който има време за губене може и да го изчете. В него става дума за много неща: и за личното познанство на главния прокурор тогава с Иво Карамански и с кърджалийския мафиот Ерджан Рашид-Роко, и за потайни някакви срещи с Богомил Бонев, и за какво ли не друго; знайно е, старците са словоохотливи. Татарчев на тази среща е отишъл с една задача: да си каже нещо срещу Костов. Каза си го, ама се оказа, че разработката „Змия“ не била, за жалост, от времето на Костов, а била от времето на Виденов! И наш Татарчев се пообърка малко, което не му попречи да си заяви каквото имаше на ума: Костов та Костов е виновен!

А иначе вижте какво казва за Румен Петков:

Водещ: Имате ли усещането, че темата за разработка “Змия” сега се вади с цел да се отклони вниманието от скандала около Румен Петков?
Иван Татарчев: Не допускам. Лично аз считам, че Румен Петков е мъжко момче и няма да се занимава с такива неща…

И двамата, и Татарчев, и Румен Петков, са уличени в тесни сърдечни връзки с мафията и с прочути мафиоти. И двамата еднакво сърдечно мразят Костов. Изводът от този толкова прост казус е лесен, ама нека всеки да си го направи сам. Ето че сега Татарчев се размърда, целта наистина е да се пошуми с разработката „Змия“ и така да се отклони вниманието от настоящия скандал с МВР и с неговия министър. Скандал, в който се установи, че самият вътрешен министър е приятел на мафиотите. Разбра се, че Петков ще си иде, и то непременно. И притиснатият като настъпена змия министър Петков по стар свой обичай почна да вади компромати: сега пък било изчезнало делото от разработката „Змия“ срещу Татарчев! Бил го взел ген. Анатас Атанасов! И сигурно го е дал на самия Костов! Леле-мале: що не ревете бе?! Само бой требе за вас че не ревете: ще ревнете само тогава!

Само че който плюе срещу вятъра има опасност себе си да оплюе. Навремето министърът Петков извади компромат срещу самия Коритаров. Ето сега Коритаров му го връща: направи смешен довереника на министъра, именно бившият прокурор Татарчев! Опроверга Коритаров тезата – теза и на самия Румен Петков – че за всичко на този свят е виновен Костов. Забелязали ли сте, че когато сгафят яката, другарите почват да крещят в несвяст: сакън, погледнете Костов какво прави! И какво правеше навремето: да, таварищи! Ех, какво Костов правеше навремето, таварищи!

Демек се опитват да се позоват на дългогодишната медийна обработка на простодушното природонаселение, на което беше дълги години най-търпеливо обяснявано от всички до една медии, че за всичко на този свят е виновен само Костов. Че Костов е злодеят, а пък всички други са невинни като ангелчета. А пък най-невинна е „Партията“, щото тя именно е и най-пострадала от Костов. Чат-пат бъркат партията с мафията. Партия, мафия, няма значение: те са едно и също нещо. Важното е, че Костов е лошият, най-лошият. На фона на злодея Костов самият Румен Петков е невинен като ангелче-херувимче.

Чатнахте ли сега защо дедо ви Татарчев с бастуна си се появи чак при Коритаров? Да ни каже, че Румен Петков е „мъжко момче“. Това пък е дума от речника на мутрите и на мафиотите. Да ви светна ако не знаете. Такива думи Татарчев ги е усвоил при личното си общуване с мафиотите. Виж, Костов не е момче, нито е мъжко изглежда. Щото просто е трън в очите на мафиотите и на другарите. Следователно…

(Или нови наблюдения и размисли, свързани с онази крайно незначителна човешка и екзистенциална драма)

„Онази драма“, или човешката драма, на която почти никой не обърна никакво внимание. Или по-верно: обърнаха и внимание неколцина странни почти колкото мен самия индивиди и българи. Пръснати главно по широкия свят, примерно в Германия (виж коментарите). Но от нашите свободолюбиви медии нито една – пак със съвсем малки и незначителни изключения – не се трогна и не реагира поне с половин уста: не, онова, вапцаровото, комунистическото „Какво тук значи някаква си личност?!“ отново си вилнее необезпокоявано в душите на съвременниците, на нацията. Обаче ето как такива именно „дребни“ реакции около „съвсем незначителни факти“ ни показват страшната истина за нас самите. Не общите разсъждения, не фалшивите откровения, а в малките детайли се крие тази страшна и озъбена като глава на умряло животно истина. Която именно и ще се опитам отново да анализирам.

Ще дам основанията на моите окончателни изводи и твърдения, но в момента искам да започна именно с тези последните. Нацията ни, или душата на нацията ни все още е поразена от вируса на комунизма – и най-лошото е, че този вирус сякаш се предава от поколение на поколение. Сиреч е прихватлива тази болест, и във всеки момент – подобно на приливи и отливи – ту приема формата на епидемия, ту пък леко отстъпва, за да се върне отново със страшна сила. Щом като онова вапцаровото „Какво тук значи някаква си личност?!“, щом като комунистическото „Личността и индивидът е нищо“ си вилнеят в душите ни, то оня озъбен брутален комунизъм, който го живяхме някога, на милиметър още не е отстъпил, а само сякаш е мутирал в още по-уродливи форми. И има ли смисъл тогава да се чудим и вайкаме защо ни било сполетяло това или онова, или защо не сме способни на гражданска реакция и отпор на безобразията, от които сме обръжени – и от които изнемогваме във всекидневието си?!

Съвсем случайно съвпадна поставянето на тази незначителна история за онази унизена и обидена жена със скандала „Куйович, Муйович, Уйович…“, който разтресе държавата и в резултат на който най-вероятно вътрешнитя министър съвсем скоро ще се прости с поста си. Удивителното е, че и по скандалните и шокиращи изказвания и действия на Румен Петков „обществената реакция“ е съвсем вяла и е сведена до „буря в чаша вода“, именно като реакции тук-там в интернетните форуми и блогове. А иначе нищо: някой да се е възмутил, някой да е показал гражданска ярост и непримиримост?! Не, няма такова нещо: даже вечно дежурните „интелектуалци“ на нацията от рода на Гранитски, Пантев, Дърева, Недялко, Веждито и пр. са млъкнали в необяснима почуда! Ето защо аз смея да твърдя, че тази неспособност за изразяване на нормална човешка реакция и емоция е страшен дефект, широко разпространен в мнозинството от душите на сънародниците ни – и на младите, и на старите – и че именно нему се дължат всички останали прояви и симптоми, водещи в крайна сметка дотам, че няма противодействие. Или на това, че сме неспособни да акумулираме и противопоставим поне известна минимална гражданска сила на безобразията, с които е изпълнен животът ни.

Българинът по принцип бил търпелив, и това някои извратеняци даже го тълкуват, представете си, като „национална добродетел“! А всъщност истината е съвсем друга: тази търпеливост означава притъпена способност за вживяване и чувстване, потисната способност за емоционална човешка реакция. Българинът често мълчи и мучи като говедо и това е единственото, на което е способен. Ние в мозинството си не умеем да даваме израз на емоциите си, даже и когато може би сме гневни, не умеем да дадем външен израз на гнева си. Това е ужасен дефект, който стои в основата и в корена на много други наши недостатъци. Оня, който постоянно потиска изявата на реакциите си, става все по безчувствен и все повече и повече губи човечността си. Защото тъкмо способността за емоционално реагиране е факторът, който може да даде начален тласък на всички останали човешки реакции: осмисляне, съзнание, действие. Парализираната ни способност за гражданско действие се дължи в крайна сметка на неспособността ни спонтанно и свободно да даваме израз на емоциите си, дължи се на толкова силно разпространената безчувственост, овладяла душите на мнозинството от нас. Това пък, че не обичаме или не ни се удава да се замислим, за да проумеем какво наистина и всъщност става с нас, също в корена си се дължи на неспособността да активираме душата си за умствена дейност или активност. Това, че често сякаш сме заспали непробудно и си похъркваме, и то в обстоятелства, при които други народи скачат възмутени и излизат на улиците, пак се дължи на посочената вече причина за емоционална „запушеност“. Ето затова ми се струва, че ако намерим начин да пробудим заспалата способност за емоционални реакции в мнозинството от нацията ни, то това ще доведе до отпушването на блокираната в недрата на душите ни енергия, която после по естествен начин ще се излее във външни действия, в гражданска активност. А пък, знайно е, точно на тази основа можем стъпка по стъпка и да станем един ден и действително, сиреч истински свободни.

Та затова, приятели, и Румен Петков, и Доган, и Дмитриевич, и Гоце, и останалите техни следовници си позволяват да се държат така арогантно и безочливо с нас и пред нас: ами защото усещат, че сме такива, че не сме способни истински да се възмутим, да скочим и да им поискаме най-решително всички вересии. Всеки ден ни скубат и крадат, всеки ден се гаврят с нас, а ние нищо: прозяваме се, мълчим, най-много глухо да роптаем и мърморим, но нищо повече. Ето корена и причината за това, че сме ги допуснали да си правят каквото им скимне: не те толкова са виновни, а ние сме виновните за тяхната нечувана и невиждана арогантщина! А в основата на всичко стои по мое мнение тази неспособност да даваме човешки, човечен, естествен, спонтанен, свободен и пр. емоционален израз на ония вътрешни реакции, които все пак, няма как, се пораждат, а пък после остават блокирани вътре в душите. И затова българинът е по-склонен сякаш вътрешно да се пръсне, а не да избухне, да реагира съвсем човешки, да се възмути, ама не с половин уста, ами истински, да скочи да иска сметка на безобразниците, да се постарае да направи така, че те да се разтреперат пред неговия гняв, предусетили неотстъпчивостта и непримиримостта ни. Не, няма такова нещо, ние в мнозинството си мълчим, поради което и управниците ни са се разгащили до крайна степен. И поради което обществото ни все повече се обезчовечава. А това, повтарям, е страшно и ужасно, то вещае и идването на истинския кошмар ако не намерим сила да променим ситуацията, в която живеем. А всичко идва с вътрешния поврат, с поврата в емоциите и в душите ни, а после също и в мислите, и в действията ни.

Съжалявам, че ми се наложи по-детайлно да обяснявам това, в което се убедих на основата на моите изследвания около незначителната история на онази жена. Всъщност за сетен път се убедих, че нещо вътре в нас се налага да променим, иначе сме обречени да живеем най-недостоен и унизителен живот. И няма да ни спаси и това че сме страна от Европейския съюз – никой тук не може да ни помогне ако не намерим решимост да си помогнем сами.

Ето че стигнах до описание на новите си наблюдения и констатации. В интернет ето най-показателната реакция, вижте, прочетете тия коментари. Оня ден се случи и една по-различна реакция, която също е многозначителна: един ученик щом като чу за историята, каза съвсем спонтанно, че щял да иде, да хване онзи управител за гушата, и нямало да го пуска, докато не даде парите не жената и не й се извини. Попитах го ще направи ли такова нещо за абсолютно непознат човек, каза, че ще го направи. Попитах класа дали това момче е способен на такова нещо, казаха ми: да, този е достатъчно луд, за да го направи, сигурно е, че е способен да го направи. Забележете, ключовата дума е думата „луд“! Останах като втрещен: нали си спомняте кой обесват накрая в ромата „Под игото“? Ами обесват градският луд Мунчо, който единствен в градчето се осмелил да протестира при разгрома на Априлското въстание. Ето и в наши дни само един луд се оказа, че е способен да протестира – или поне да реагира. Другите стоят отстрани и предпочитат да гледат сеир.

Впрочем, открих и още нещо: това момче се оказа, че е спортист от „силовите спортове“. Когато го попитах а не го ли е малко страх, щото оня от хотела може да се окаже че е мутра, момчето каза нещо крайно интересно: не, не може да е мутра или да е свързан с мутри, защото ако беше мутра, аз щях да го зная кой е! Оказа се, че това момче познавало истинските мутри, а пък този от хотела, щом правел така, явно е някакъв нещастник: истинската мутра била неспособна на такова кокошкарство! Облещих очи, защото момчето се увлече и добави: да, истинските мутри са пичове, и имат понятие за достойнство, и са способни да се възмущават от несправедливостите и да наказват мърлячите, които си позволявали да се гаврят тук-там с човешки същества! Наказвали, понеже у нас нямало държава, та затова мутрите често даже и раздават „правосъдие“: ето, на тия, дето им режат ушите, това било проява на възмутеното и поруганото мутренско чувство за справедливост! Ей такива интересни приказки ми изприказва това момче, а аз, уж дето съм възрастен и многоопитен, стоях с облещени очи!

Обръщам внимание на този фрагмент, защото той настина е многозначителен за това докъде сме я докарали: оказва се, че най-човечни у нас са… мутрите! Борците, биячите, може би даже и изпълнителите на „макри поръчки“ са ония, дето са способни да се възмущават, и понеже нещата са така объркани и абсурдни, се възмущават дотам, че в непримиримостта си стигат дотам да режат уши или направо глави! Раздават „правосъдие“ защото няма власт, няма правосъдие, няма, следователно и справедливост у нас! А няма власт на място, няма справедливост и правосъдие тъкмо защото ние, мнозинството, сме прекалено „благоразумни“ и по тази причина даже не умеем да се възмущаваме, камо ли пък още по-сериозно да реагираме: като зрели граждани. Обезчовечили сме се до степен да се окаже, че сред нас най-човечни са вече тъкмо мутрите! Срещу които уж всички се възмущаваме: а разбирате ли в такъв случай срещу какво всъщност се възмущаваме?!

Възмущаваме се срещу това, че мутрата, каквато и да е, може би не си е загубила инстинкта да се ядосва. Нещо съвсем просто, което ние, „изтънчените“, „интелектуалните“, „префинените“, „умниците“ и пр. сме го загубили! Мутрата била „проста“, и затуй реагирала тъй емоционално, и ние, от висотата на пиедестала си, даже им се надсмиваме! Мутрата не мислела и дори не могла да мисли, а пък ние, уж мислещите, няма пък за какво да мислим, защото щом като сме вече емоционални инвалиди, той всяка друга душевна активност е блокирана. Което и показва колко сме добри и в „мисленето“. Аз си позволявам да твърдя, че и там също сме инвалиди. Ето докъде я докарахме…

Мога още дълго да пиша, имам още доста наблюдения, но спирам дотук, понеже по случая явно и още много ще ми се наложи да пиша. Аз лично няма да мирясам и ще го поставям навсякъде, докато не се получи поне известна публична реакция. Вчера се случи и една обнадеждаваща реакция: двама ученика от 12 клас ме намериха и ми казаха, че мислили по случая с „онази жена“ и им дошла идея: дали не може поне няколко човека, дето сме възмутени, да идем всеки ден по час-два пред хотела и да протестираме! Ей-така, като си сложим надписи, обясняващи на гражданството, на забързаните граждани по улицата смисъла на нашето действие. Попитах ги: а вие лично бихте ли пожертвали малко от времето си за да протестираме? Казаха, че били готови, само да се намерят поне още двама-трима. Попитах ги а те лично биха ли намерили и други, казаха ми, че не познавали такива, ама щели да опитат.

Тази случка, имам предвид последната, внася малко поне оптимизъм в отчайващата за съжаление ситуация, която ми се наложи да опиша. А иначе медиите, разбира се, не се принизяват да откликнат на случая с онази унизена жена. Не, няма такова нещо: те са велики, а какво си там значи някаква страдаща женица?! Нема да се унизяваме да реагираме я?! Ами майната й, да мре тази наивница ако иска, важното е ний да покажем колко сме велики; а пък като умре, ще й отделим два-три реда, защото иначе сме и великодушни и състрадателни. На хартия де, не иначе: не ни подценявайте бре!!!

Аре бегайте да дишате: и не забравяйте да си купите нашия вестник. Или да гледате нашата телевизия. Непременно го направете: ще показваме превъзходни цици! Ний се грижим за народо, за зрелищата и доброто разположение на духа; а пък за хлебеца ви се грижи Дмитриевич. Айде разкарайте се: и не слушайте ония, дето ви мътят мозъците! Те са за трепане, не някой друг – оти рушат идилията ни!

Попаднах на един текст, наречен Мъртвата нация. Това е текст, изпълнен с много верни мисли. В блога Conservative – един блог, писан от анонимен, но пък за сметка на това искрен човек. Един читател е писал в коментарите: „Този текст е чудесен и въздейства емоционално. Поздравявам те за живата и будна мисъл!“. Присъединявам се към този коментар. Но въпреки това искам да кажа нещо принципно по повод на главната идея на този човек, с която не мога да се съглася.

Ние не сме безнадеждно мъртва нация – такъв един песимизъм и нихилизъм ми е чужд – ние сме една заспала нация. Има огромна разлика да обявиш един народ за мъртъв и също така да приемеш, че той е заспал. Заспалият един ден може и да се събуди. И става дума за голямото мнозинство от нацията, а на за досущ всички – до последния българин. Никога една нация не може да се зарази с нещо до последния човек – винаги има хора, неподатливи за масовите истерии, за масовата простотия, за масовото безхаберие. Винаги има в една нация мислещи и търсещи изход хора. Може да са отчайващо нищожно малцинство – както комай е в момента – но ги има. Ето точно тези хора са действителния елит на нацията. А този човек е писал, че ние нямаме елит, нямаме също, по негова преценка, и ценности. И двете се пресилени и крайни твърдения. Имаме елит, а това, което ни натрапват за „съвременен елит“ – Гоце, Бойко, Недялко, Вежди, Панто, Левчев, Митю Очите, Гергана, Стояна, Азис, Велислава и пр. – са не българския елит, те са българският позор. Има обаче хора в тази наша нация, които са носители на здрави традиционни ценности – ето те са елита ни. Ония, дето се кипрят по телевизиите, са продукт на масовата „култура“ и те не са никакъв елит.

Значи първото ми възражение е срещу мисълта, че сме мъртва нация. Не е така и не може да е така. Второто е че нямаме елит. Не е така: това, което у нас ни пробутват за елит, не е такъв, а тези, които са наш действителен елит, ние даже не знаем и кои са, не знаем и къде са. На трето място възразявам по тезата, че нацията ни няма ценности: масовият човек може и да няма ценности, но не цялата нация. Има едно нищожно малцинство, което е приютило в сърцата си исконни български и общочовешки духовни ценности. И това не е болка за умиране – винаги е било така. Бездуховни винаги са мнозинствата, но не цели народи. Когато умре и последният човек, съпричастен към духовните ценности на нашата нация, тогава ще възтържествува духовно-ценностният вакуум, в който пребивава масата, овладяната от всякакви простотии тълпа. Но този момент е далечен. Докато един само човек има, който носи в сърцето си исконните български ценности, те не са умрели. И Свети Иван Рилски е бил един и сам в едно не по-малко трудно време. Но заради такива като него, пръснати тук и там по манастирите, България още я има.

А най-много възразявам срещу жестоката неправда, която, увличайки се, си е позволил да изрече този човек, а именно: „… преходът роди 18 набора пълни кретени – хора негодни за нищо, пълни невежи, неграмотни, лумпени и аутсайдери, нехващали книга. Хора с много тесен умствен хоризонт, без познания за света, без фантазия. Дълбок и автентичен пролетариат…“ и т.н. Не е вярно това, разбира се, този човек съгрешава тук спрямо истината: и младите, както и другите поколения българи, са всякакви, има и лоши, има и кретени, но има и много достойни и свестни младежи. Може да не са много, но ги има. Но така е и по целия свят: най-добрите са най-малко, най-лошите (заспалите, немислещите, нихилистите) винаги са мнозинство. Да се каже обаче че всички млади у нас са съвсем пропаднали и безнадеждни е грехота: просто не е така. И не може да е така. Аз всеки ден разговарям с такива млади хора. Не знам този човек откъде, на какво основание си прави изводите. Аз всеки ден общувам с млади хора и не преставам да се удивлявам колко стойностни младежи има сред тях. Сред масата от „боклуци“ има и най-свестни момчета и момичета. Така че България и българската нация не може да са мъртви: докато има такива кадърни и умни млади хора, и България, и нацията ни, ще ги има.

А пък дори и тия, дето са „мъртви“ според логиката на този човек, те всъщност не са мъртви, а са объркани, отчаяни, опростачени, подивели, баламосани и пр., всякакви са, но не са мъртви – тази метафора е съвсем неуместна! И точно тези хора се нуждаят от християнско разбиране и подкрепа – а не от мъмрене с високо вдигнат показалец. Защото и те сами чувстват дълбоко в себе си, че нещо не е наред при тях, но щом са живи, щом са човешки същества, пък и дори да са пълни дегенерати, се нуждаят от човешка подкрепа и участие. Пък и да не разбираха какви са, тия хора не бива да бъдат отписвани: човешко е да се греши, но като има грешка, има и прошка, а пък може да настъпи и просветление, може да дойде и разкаянието. Така че е недопустимо изхвърляне това мнозинство, което по ред причини се е поддало на жестоката олигархична медийна преса, да го отпишеш от участие в съдбините на България: напротив, иска се точно с тия хора да се разговаря всекидневно, да им се помага да разберат, да се пробудят, да осъзнаят смисъла на случващото се.

Ето защо аз настоявам, че ние, българите, не сме мъртва, а сме просто заспала в мнозинството си нация. Похърква си това мнозинство, но никой не знае какви сънища се въртят в главата им, току-виж ни изненадали. Никога недей да отписваш жив човек от живота, никога никого недей да подценяваш. Във всеки момент всеки човек може да изживее вътрешен поврат към доброто, може да се пробуди съвестта му, всеки човек, дори и най-падналият, е достоен за човешко съпричастие и подкрепа. Затова аз възразявам срещу това интелигентско високомерие, което отписва мнозинството от нацията ни, и което обявява цялата ни нация за умряла. Една нация не може да умре току-така. И то нация, чиито корени са 5000 години назад в миналото на човечеството.

Та не трябва да се вайкаме и да се оплакваме, а трябва да си запретваме ръкавите и всеки с каквото може да почне да работи за промяна на плачевната ситуация, в която сме се оказали. Нивата не иска молитва, иска мотика. Аман от ревльовци. На България са нужни будители и труженици на нейната нива. Това е моето разбиране…

Гари Каспаров заяви, че президентските „избори в Русия са фарс. Бившият световен шампион по шах, а сега яростен противник на Кремъл Гари Каспаров внесе вчера в Централната избирателна комисия на Русия петиция с 5000 подписа, в която днешните президентски избори са определени като „фарс“. Информацията е на АФП.

„Не искаме да участваме в този фарс. Те вече са решили кой ще победи. Всички разбират, че изборите за нелегитимни. Резултатът вече е известен“, заяви Каспаров пред журналисти.

„Няма избори, няма парламент, няма съдилища. Има само Кремъл, който взема всички решения“, каза Каспаров, който се отказа от участие в изборите.

Освен кандидатът на Кремъл Дмитрий Медведев, за когото се очаква да гласуват между 61 и 80% от избирателите, участват още трима кандидати: комунистът Юрий Зюганов, крайният националист Владимир Жириновски и еднолично издигнатият проевропейски кандидат Андрей Богданов. Либералната дясна опозиция не можа да регистрира свой кандидат за изборите, понеже диктаторът Путин така разпореди. Друг един сериозен конкурент за властта на авторитарната путинска клика – Михаил Ходорковски – който беше заявил желание да участва в изборите, беше осъден по скалъпен процес и сега е в затвора.

(Информацията е по сайта Актуално.ком)

През тази нощ, след 1 часа, в първия час на 3-ти март, ще участвам в общо предаване на българските държавни радиостанции от София, Пловдив и Варна, посветено на 3-ти март. Разбира се, около тази дата неизбежни са полемиките, и те не трябва да се избягват или потискат: в споровете се проясняват съзнанията, в дискусиите душите ни се приближават към истината.

А ние имаме съдбовна нужда да открием какви сме, с какво имаме право да се гордеем, а от какво следва да се срамуваме. Иска се, потребен ни е реализъм, защото да живеем с омайващи приказки и басни относно себе си и нашата национална съдба не подобава за един зрял, свободен и европейски народ. Аз, разбира се, от своето разбиране няма да отстъпя, а него съм го изразил в ето тези свои есета, които са публикувани и в книгата ми БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА:

Таз свобода нам не ни е дар!, “Руски троянски кон” ли сме, “Задунайская губерния” ли сме, що сме?!, Русофилски оргии из Българско, Да обичаш България не означава непременно желание да я харижем на Русия, Младите ще ни изненадат, но с какво ли обаче?!, Лудницата “атакуваща България” в нейната най-възхитителна прелест, Да върнем България на… руснаците, Сценка, взета от самия живот, Дали пък не ни управляват всъщност канибали?!, Да си възвърнем националното самоуважение: подписка, От всичко по две: и два национални празника си имаме даже и др. Всъщност тези неща съм ги писал през миналата година по повод на 3-ти март. И понеже почти нищо оттогава не се е променило, те звучат достатъчно актуално, дори още по-актуално в светлината на новата, още по-голяма близост на управниците ни с путинова Русия, това ме освобождава от потребността сега отново да пиша по същия повод. Разбира се, ще напиша, а ето, и ще кажа нови неща през тази нощ, в предаването на Българското национално радио.

Защото си представям каква гнусна пошлост на подлизурковщината ще ни залее във връзка с т.н. „Година на Русия в България“. Нашите сегашни управници не пропускат повод да козируват пред Путин и Русия и да засвидетелстват готовността си да изпълняват всякакви заповеди от Москва. Последна грижа на тия е българското национално достойнство – съмнявам се, че те изобщо разбират какво означава това. Ето защо ни се налага на нас, гражданите, да защитим достойнството си. А това може да стане като без снизхождение показваме и „опаката страна“ на нашата „вековна славяно-православна историческа близост и дружба с Матушката Русия“, която кара да туптят така учестено сърцата на ония, които са готови на всякаква подлост само и само да угодят на кремълските си господари. Към които, безспорно, отново са на добре платена служба, защото русофилите у нас никога не са вършили предателствата си спрямо българския национален интерес безкористно, ей така, само от „добро сърце“; знае се добре, че най-вече московското злато е сърдечната причина за тяхната неудържима любов към „братушките“.

Аз пък, а надявам се, и мнозина други сънародници, предпочитаме да сме „българофили“, които няма да продадат България никому. Нашата България и сега има нужда от поборници за българското национално достойнство, каквито навремето са били и Левски, и Ботев, и Стамболов, и Захари Стоянов, и мнозина други автентични патриоти. Които не са виждали нашата България в ролята на презряно кученце, което умилително джафка и се умилква около краката на Големия Брат – каквато се мъчеха да я направят угодниците на Кремъл ето вече 130 години. Не успяха да ни харижат завинаги на Русия, не успяха да превърнат Отечеството в руска Задунайская губерния цели 130 години (в близо 50-те години комунизъм обаче успяха!), а пък сега хептен няма да успеят въпреки обречените си старания: България вече е в Европейския съюз!

Този именно – България в Европейския съюз! – е кошмарът на нашите национални предатели. Българското национално достойнството може да бъде защитено само там, в семейството на свободните и демократични народи на Европа. А не като се прегръщаме с управниците на деспотичната империя накрая на Европа, в която азиатщината засега тържествува – и където демокрацията беше наново посечена. Българските демократи не сме „русофоби“ само защото вярваме, че и в Русия един ден ще има демокрация, защото знаем, че и Русия един ден ще стане свободна европейска нация и държава. И сме приятели на европейски ориентираните руски десни политици, които сега са в немилост пред авторитарния режим, но рано или късно, когато и руският народ се пробуди, ще победят.

Защото знаем, че световната експанзия на свободата е неудържима – независимо от попълзновенията на братската руско-българска мафия и олигархия, която живее с най-анахронични представи за света, която е толкова абсурдна, че вече даже не е и от този свят, и от този век. Сега е 21 век, (не)уважаеми таварищи Путин, Медведев (точно днес руснаците уж го „избират“ за президент!), Гоце Първанов, Серьожка Дмитриевич, вашата любима 1950-та година отдавна е отминала!