ИДЕИ:

(І) Човек просто съществува, но не само такъв, какъвто се схваща сам, а и такъв, какъвто иска да бъде и защото се схваща едва след като вече съществува. Това е първият принцип на екзистенциализма: човек се самоопределя едва след наличието на този порив към съществуването, затова човек не е нищо друго освен това, което сам се направи. Това именно се нарича субективност и затова нека ни упрекват под това име. Но какво друго се стремим да кажем по този начин освен това, че човекът има по-голямо достойнство от камъка или от масата? Просто твърдим, че човек първо съществува, т.е. че човек е първо това, което упътва към бъдещето и което осъзнава, че проектира себе си в него. Човекът отначало е проект, който се преживява субективно, а не някакъв мъх, плесен или цветно зеле; преди този проект нищо не съществува; на небето нищо не е написано и човек ще бъде това, което е неговият битиен проект. Само че той няма да е просто онова, което е искал да бъде, защото под искане обикновено разбираме някакво съзнателно решение и то за повечето от нас се появява след онова, което човек вече е направил от себе си. Аз мога да искам да се присъединя към някаква партия, да напиша книга, да се оженя – всичко това е само проява на един по-изначален избор, по-спонтанен от това, което обикновено наричаме воля. Но ако съществуването наистина предхожда същността, тогава човек е отговорен за това, което е той. По този начин първото дело на екзистенциализма е да даде във владение на човека изцяло онова, което той е и да стовари върху него цялата отговорност за собственото му съществуване. Но когато казваме, че човекът е отговорен за самия себе си, ние не искаме да кажем, че човекът е единствено за собствената си индивидуалност, а че е отговорен за всички хора… Всъщност, сътворявайки човека, който се стремим да бъдем, всяко наше действие в същото време създава и образа на човека такъв, какъвто преценяваме, че той трябва да бъде. Когато избираме да бъдем това или онова, ние в същото време утвърждаваме ценността на онова, което избираме, защото никога не можем да изберем лошото; онова, което избираме, е винаги доброто и нищо не може да бъде добро за нас, без да бъде добро за всички…

Достоевски беше написал: “Ако Бог не съществуваше, всичко щеше да бъде позволено”. Това е изходната точка на екзистенциализма. Наистина всичко е позволено ако Бог не съществува, и следователно човек е изоставен, защото не намира нито в себе си, нито извън себе си нещо, на което да се опре. Преди всичко той не намира оправдание. Ако съществуването наистина предхожда същността, никога не бихме да оправдаем каквото и да е, прибягвайки до някаква дадена и неизменна човешка природа; казано по друг начин, няма детерминизъм, човекът е свободен, човекът е свобода. Ако, от друга страна, Бог не съществува, ние не можем да намерим в самите себе си ценности или заповеди, които да узаконяват нашето поведение. И така, ние нямаме нито зад нас, нито пред нас притежавани ценности, оправдания, извинения. Ние сме сами, без оправдания. Това имам предвид когато казвам, че човекът е осъден да бъде свободен. Осъден, защото не той е създал себе си, а, от друга страна, все пак свободен, защото, веднъж захвърлен в света, той е отговорен за всичко, което прави.

Човекът без подкрепа и помощ е осъден постоянно да създава човека. Човекът е бъдещето на човека.

Нашата изходна точка е субективността на индивида…

Човекът не е нищо друго освен това, което сам се направи.

Човек първо съществува, намира се в света, явява се в него, и след това се определя…
(Жан-Пол Сартр)

(ІІ) Когато се поддавам на изкушенията, аз действам съгласно с подтика на външни обекти, но когато се упреквам за тази слабост, аз слушам само моята воля; аз съм роб чрез моите пороци и свободен чрез угризенията си. Чувството че съм свободен се заличава в мен само когато се покваря и когато най-после допускам гласа на душата да се надига срещу закона на тялото…

Човече, не търси повече твореца на злото; този творец си ти самият.
(Жан-Жак Русо)

(ІІІ) Човек винаги прави само това, което той иска, и все пак прави това по необходимост. А обяснява се това, че той вече е това, което той иска: тъй като от това, което той е, необходимо произтича всичко, което той някога прави. Ако разглеждаме неговата дейност обективно, следователно, от външна страна, то ще разберем аподиктически, че тя, като действие на всяко естествено същество, трябва да бъде подчинена на закона на причинността в цялата му строгост; напротив, субективно всеки чувства, че той винаги прави само това, което той иска. Но това само доказва, че неговата дейност е чиста проява на неговото собствено същество. Затова същото би почувствало всяко, даже и най-низше, същество на природата, ако то би могло да чувства…

… Който не обича самотата, не обича и свободата: човек е свободен единствено когато е сам…

Всичко съществуващо трябва да притежава съществената за него своеобразна природа, по силата на която то е това, което е, която то винаги изразява, проявите на която се предизвикват по необходимост от причините, като при това самата тази природа съвсем не е дело на тези причини и не може да бъде модифицирана от тях. Но всичко това е справедливо относно човека и неговата воля в същата степен, както и относно всички останали същества в природата. И той притежава есенция (същност) за екзистенцията (съществуването), т.е. съществени основни свойства, които именно образуват неговия характер и за своето откриване имат нужда само от външен повод. Да се очаква, че човек при един и същ повод веднъж ще постъпи така, а друг път съвсем иначе, би било равносилно на очакването, че едно и също дърво ще роди това лято вишни, а следващото – круши. Свободата на волята при най-близко разглеждане е екзистенция без есенция: това значи, че нещо е и при това все пак е нищо, а това отново значи, че то не е, т.е. получава се противоречие…

Въпросът за свободата на волята действително е пробният камък, с помощта на който дълбоко мислещите умове може да се различат от повърхностните, или пограничен стълб, където едните и другите се разотиват в различни страни: първите защитават необходимостта на дадена постъпка при даден характер и мотив, последните, заедно с мнозинството, се придържат към свободата на волята.
(Артур Шопенхауер)

(ІV) Автономия e следователно основанието за достойнството на човешката и на всяка друга разумна природа…

И така, аз казвам: всяко същество, което не може да постъпва другояче освен под идеята за свободата, е тъкмо затова действително свободно в практическо отношение, т.е. всички закони, които са неразривно свързани със свободата, важат за него също така, като че ли волята му би била обявена свободна също сама по себе си. Аз твърдя, че трябва необходимо да придадем на всяко разумно същество, което има воля, също и идеята за свободата, единствено според която то да постъпва. Защото в такова същество ние си мислим разум, който е практически, т.е. има каузалност с оглед на обектите си. А е невъзможно да си мислим разум, който по отношение на съжденията си да приема със собственото си съзнание ръководство от другаде, защото тогава субектът би приписвал определянето на способността си за съждение не на разума си, а на някой подтик. Той трябва да вижда в самия себе си създател на своите принципи независимо от чужди влияния, следователно трябва като практически разум или като воля на едно разумно същество да бъде смятан от самия себе си за свободен; т.е. волята на това същество може да бъде собствена воля само под идеята за свободата и трябва следователно от практическо гледище да се придаде на всички разумни същества…

Разумното същество се причислява като интелигенция към интелигибления свят и само като действаща причина, която принадлежи към този свят, нарича каузалността си воля. От друга страна то съзнава себе си все пак и като част от сетивния свят, в който постъпките му се срещат само като явления на онази каузалност, тяхната възможност обаче не може да се разбере въз основа на тази каузалност, която не познаваме, а вместо нея онези постъпки като принадлежащи към сетивния свят трябва да се разберат като определени от други явления, а именно от желания и склонности. Всички мои постъпки значи като на член само от интелигибления свят биха били напълно съобразни с принципа на автономията на чистата воля; като на част само от сетивния свят те би трябвало да бъдат взети изцяло като съобразени с природния закон на желанията и склонностите. (Първите биха почивали върху върховния принцип на нравствеността, вторите на щастието.) Тъй като обаче интелигибленият свят съдържа основанието на сетивния свят, следователно и на законите му, значи с оглед на волята ми (която изцяло принадлежи на интелигибления свят) е непосредствено законодателствуващ и значи трябва също и да се мисли като такъв, то аз като интелигенция, при все че, от друга страна, съм същество, принадлежащо към сетивния свят, все пак ще позная себе си като подчинен на закона на интелигибления свят, т.е. на разума, в който идеята за свободата съдържа този закон, и значи като подчинен на автономията на волята, следователно ще трябва да смятам законите на интелигибления свят като императив за мен и постъпките, съобразни с този принцип, като длъжности.

И така категорични императиви са възможни чрез това, че идеята за свободата ме прави член на един интелигибелен свят; поради това, ако бях само такъв, всичките ми постъпки по всяко време биха били съобразни с автономията на волята, тъй като обаче същевременно се възприемам нагледно като член на сетивния свят, те са длъжни да бъдат съобразни с нея…

Практическата употреба на обикновения човешки разум потвърждава правилността на тази дедукция. Няма човек, дори най-лошият злосторник, стига само да е свикнал в други случаи да си служи с разум, който, когато му посочат примери за честност в намеренията, на постоянство в следването на добри максими, на съчувствие и на всеобщо доброжелателство (и при това свързани с голямо пожертване на изгоди и удобство), да не поиска и той също да може да бъде такъв. Той обаче не може да осъществи това в себе си само поради склонностите и подтиците си, при което все пак му се иска едновременно да бъде свободен от такива досадни на самия него склонности.

С това той доказва значи, че се пренася мисловно с една воля, която е свободна от подтици на сетивността, в един съвсем друг ред на нещата от този на своите желания в полето на сетивността, тъй като от онова, което му се иска, той може да очаква не задоволяване на желанията, следователно не едно задоволително състояние за някое от действителните си или други мислими склонности (защото с това би загубила превъзходството си дори идеята, която го кара да му се иска), а само една по-голяма вътрешна стойност на личността си. Но той вярва, че е тази по-добра личност, когато застава на становището на член на интелигибления свят, към което неволно го принуждава идеята за свободата, т.е. за независимостта от определящи причини на сетивния свят, и където той има съзнанието за една добра воля, която съставя според собственото му признание закона за неговата зла воля като член на сетивния свят; закон, чиято важност той признава, като го престъпва. Моралното: длъжен си, е значи едно собствено необходимо искане на човека като член на един интелигиблен свят, и то се мисли от него като дълг само дотолкова, доколкото той разглежда себе си едновременно като член на сетивния свят.
(Имануел Кант)

КАЗУСИ:

(І) Аристотел пише така: Този, който по природа принадлежи не на самия себе си, а на друг, и при това е все пак човек, той, по своята природа, е роб.

● Това негово “принадлежи не на самия себе си” дали не трябва да се разбира по-широко, а не просто като “собственост на някой друг” (както обикновено го разбират)?
● Оттук не следва ли, че роб в истинския смисъл е човекът, който не принадлежи на себе си, а на “нещо друго”?
● Не се ли оказва, че роби в този смисъл може да има и в наше време, нищо че “робството отдавна е забранено”?
● Може ли някой да бъде “роб по душа”, един вид с “робска душа”, с душа, която е нещастна ако не е подчинена на друг, душа, която не разбира свободата и затова не я иска? Може ли тогава на такъв да се “забрани” да бъде… какъвто е? Дали такъв друго не може да бъде?
● А забелязали ли сте около вас да съществуват хора с “душа на слуга”? Има ли хора, на които е приятно да слугуват на някой друг, които иначе не си представят своето съществуване?
● Да бъдеш “слуга по душа” (или “роб по душа”) – това “природно обусловено” ли е, или е… “заслуга” на самия човек, който сам е постигнал такава участ? Могъл ли е да го иска или то е станало “независимо от него”?
● Може ли човек да бъде “роб на своето тяло”? Или пък “роб на самия себе си”? Това не е ли по-лошо робство от онова, което е имало по времето на Аристотел (когато хората по рождение са били или свободни, или роби)?

(ІІ) “Свободният човек, поставен между две блюда, еднакво отдалечени и еднакво привлекателни, по-скоро би умрял от глад, отколкото да забие зъби в едното от тях” (Данте) Това е първоначалния вариант на т.н. “парадокс на Буридановото магаре”, формулиран по-късно от Буридан за… магаретата (“Едно магаре, поставено между две еднакво отдалечени и еднакво привлекателни купи сено, неизбежно ще умре от глад.”). Шопенхауер привежда този “парадокс” във версията на Данте, присмивайки се на Буридан за неговите магарета (последният обичал да дава примери най-вече с магаретата!). Шопенхауер тълкува “парадокса за Буридановото магаре” като потвърждение на истинността на неговото разбиране, свеждащо се до това, че “свободна воля няма”, че “всичко става по необходимост”, че постъпките на човека необходимо произтичат от неговия неизменен характер и само се провокират от обстоятелствата (сиреч при дадените обстоятелства човек винаги би постъпвал все по един и същ начин, в строга зависимост от характера си!).

● Ако разгледате версията с човека, то какво е вашето тълкуване? Кое е истинското тълкуване: примерът е в потвърждение на това, че свободна воля няма, или, напротив, че има? Кой е автентичният смисъл?
● Ще “умре ли от глад” свободният човек, или ще умре неизбежно човекът, “подчинен на необходимостта” (на своя характер и пр.)?
● А ще умре ли… гладният човек, поставен в такава ситуация? Какъв фактор в случая е гладът?
● Има ли значение дали в примера се говори за човек – или за магаре? Дали пък, противно на схващането на Шопенхауер, неговото разбиране важи тъкмо за магарета, но съвсем е неприложимо за свободния човек?
● Ако свободният човек все пак избере възможността да умре между двете апетитни блюда, то това няма ли да е потвърждение на свободата му (както и ако избере другата възможност: да си похапне!)? Може ли обстоятелството, че блюдата са “еднакво отдалечени и еднакво привлекателни” да доведе до парализа на волята му?
● Ако все пак човек избере възможността да умре в разглеждания случай, то той “по необходимост” или пък “от свобода” е умрял?

АЛТЕРНАТИВИ:

(І) Няма свобода, има съдба, налагаща се с непреодолима, “желязна” необходимост. Всичко е в ръцете на съдбата, от нас зависи малко или почти нищо. Свободата е само дума, нищо повече.

(ІІ) “Който не обича риска, се страхува от свободата” (Симон дьо Бувоар) Свободата е човешко постижение, а не “даденост”, от която “не можем да избягаме”. Съдбата е оправдание на страхливците, които нямат силата да поемат отговорността за живота си. Свободата е сила, която притежават само … “силните телом и духом”. А на слабаците е изгодно да има съдба.

(ІІІ) Човек е “отчасти” свободен, “отчасти” несвободен. Характерът ни отчасти може да се променя, но обстоятелствата ни заставят да постъпваме по един или друг начин – и тук нищо не е в наша власт. “Средата” и “обстоятелствата” са фактор, внасящ съдбовност в живота ни, а “възпитанието” и “личността” (субективността) “открехват” възможността да сме свободни, но свободата ни винаги е частична.

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.7.Човешкото е изтъкано от някаква чудна “времева материя”

И така, “проект” и “план” съвсем не са едно и също нещо. Трябва да направя нещо та проектът на моя живот да надрастне обикновения план. Кое ли е онова, което прави проекта нещо повече от плановете на моя разсъдък и ум. Планът наистина е проста разсъдлива схема на едно ощетено и затова нежизнеспособно бъдеще. От какво точно съм ощетил бъдещето си, ако го виждам и гледам на него изключително умно и разсъдливо?

Лишил съм го от жизнена достоверност най-вече. Не разсъдъкът, а чувството и интуицията трябва да ме водят по пътищата на свободата. Тъкмо те са в състояние да ме изведат до заветното бъдеще, до мен самия. Те могат и да постигнат онази пълнота на съществуването, която ми е потребна. Тяхното предимство се свежда до тяхната жизнеутвърждаваща цялостност, непостижима за плановете на разсъдъка.

Разбира се, трябва по някакъв начин да комбинирам в своите проекти както съветите на ума, така и зова на сърцето. Трябва да си дам сметка и да отговоря поне на тези въпроси: какво става с живота на ония, които слушат било само своя разсъдък, било само своите чувства? Какво те губят и печелят в единия и в другия случай?

Оттук следва, че моят жизнен проект трябва да е постигнат спонтанно-разсъдливо, т.е. в еднаква степен да е продукт както на съветите на ума, така и на повелите на сърцето. Дали е възможно изобщо това ще решавам във всеки конкретен случай – по принцип тук рецепти не могат да се дават. Във всеки случай трябва да могат – щом сме човешки същества! – да се съвместят поуките на ума с изискванията на сърцето. Те ми дават винаги несъвместими изисквания, но аз трябва да ги помирявам и синхронизирам. Нямам друг изход ако искам да съм цялостен и пълноценен човек.

На коя страна следва да “наклонявам везните” си зависи от моите моментни настроения. От това ще зависи бъдещето ми и затова трябва да бъда изключително гъвкав. Именно тук се намира извора на нерешителността, която така често ме обзема. Този е източника на моите безпокойства, от които спасение няма – поне докато си жив.

Избирайки себе си, аз с това избирам и съществуването, което ще ме доведе до мен самия. Или пък нещата стоят наопаки и съвсем другояче: избирайки дадено съществуване, аз с това съм избрал и себе си? Оттук пък следва, че това, което ще бъда (желаната същност) зависи и се определя тъкмо от съществуването, което съм избрал. Моята индивидуална човешка същност е мое лично и отговорно творение – което постигам съобразно съществуването, което съм избрал. Избирайки своето съществуване, аз с това вече съм избрал и себе си – поне като проект, като една само желана, възможна и “проективна” (нестанала) същност. Оттук следва, че в ситуацията на избор съм “нищо”, което само иска да бъде “това и това”. Или пък, възможно е, винаги съм нереализирала се същност, винаги, всекидневно съм на път към себе си, всеки миг, по тази причина, съм така неудовлетворен от себе си.

Това наистина е крайно абсурдно: моето “съм” да е нищо, от което може да стане всичко, но ще стане “само това” – и нищо друго! А тогава моят избор от какво се определя? Той, вероятно, се определя от моята изнесеност в бъдещето, макар че сега съм само едно “най-претенциозно нищо”.

Това обаче предопределя един случаен, от нищо необусловен, “хвърчащ във въздуха” избор. Без да осъзная как е станало се оказвам във властта на обикновения каприз. Аз мога да бъда всичко, но ще стана само това, което ще стана – подобна непреодолима ситуация е най-голям и жесток абсурд. Абсурдът пропива и просмуква живота ни – и ние не можем да се отървем от него по същия начин, по който не можем да избягаме от сянката си.

Такава една свобода всъщност е отказ от свободата. Това усещане за непреодолимост на случващото се е предоставяне на себе си и на своя живот във властта на безжалостната съдба. Какво следва от тази възможност? Не излиза ли, че аз и в ситуацията на избор въпреки всичко съм “нещо” (макар и особено, необикновено “нещо”!), съобразно което ще избера “само това” – и нищо друго?

Това питане поставя непрекъснато под въпрос моята свобода. А всъщност свободата ми е винаги “подвъпросна”. Тя може би се свежда до самата тази прословута “подвъпросност”. Свободата, няма как, винаги е проблем пред живеещия – и особено пред искащия да живее автентично и пълноценно. А как живеят онези, които не съзнават тази подвъпросност, тази проблематичност на свободата за човека? Но едва ли е свобода една такава безвъпросна свобода…

Впрочем, как вървя към бъдещето си? – мога ли да се запитам и така? Може би именно свободата е тази, която ме изнася напред в моето бъдеще, позволява ми да забягна в него? Ако нямах свобода, то това би означавало да си остана все същия, т.е. човек без бъдеще. Но ако пък моето минало определя изцяло бъдещето ми, то тогава какво е станало с моята свобода?

В някакъв смисъл това означава, че свободата е независимост на човека от собственото му минало. Но възможно ли е съвсем да не се влияя от миналото си? Та нали това минало съвпада с мен, нали това минало съм аз самият? Такава една възможност – да не различавам себе си от своето минало – не е ли всъщност гибелна и страшна?

Свободният разполага така с настоящето си, че го употребява само в оптиката на предстоящото. Ако живея така, че настоящето ми се изживява “само по себе си”, т.е. независимо от бъдещето, то тогава няма как бъдещето, моето желано “да бъде”, да дойде при мен. Но ако пък подчиня бъдещето си на своето настояще, то какво ще излезе от това? Тогава трябва да внимавам за това моето желано бъдеще по някакъв начин да произтича от моето настояще. Или, наопаки, настоящето ми следва да зависи от моя копнеж по желаното бъдеще? Дали само тогава ще бъда онова, което аз самият съкровено искам? Дали само тогава ще получа бъдещето, което заслужавам, което сам съм заслужил? Мога ли да смятам, че някое друго бъдеще е може да е мое?

Главното е да съм загрижен да заслужа бъдещето си. Не трябва да се стремя именно към него. Много неща не зависят само от нас. В такъв случай е без особено значение дали настоящето е дошло от бъдещето ми, или пък моето бъдеще е произлязло от това, което правя сега. Ала в кой от двата случая аз постигам власт над бъдещето си?

Този момент е най-важният в търсенето на автентичната свобода. Може би точно до това се свежда свободата: тя е “нещото”, което ми дава власт над бъдещето. Свободният живее не според онова, което е, а само според онова, което ще бъде. В някакъв смисъл автентично свободният жертва настоящето си заради своето бъдеще. Бъдещето за свободният е неговият основен и доминиращ жизнен модус. Безразличните към бъдещето си не могат да бъдат свободни. Свободният се познава по загрижеността си спрямо своето бъдеще.

Точно в това е цената, която плащам за свободата си. Дали не е прекалена тази цена аз не зная. Но губя ли нещо при това? Нима ориентираното към бъдещето настояще е загубено? А не е ли, обратно, тъкмо спечелено? Ако изживявам настоящето си без да го проецирам спрямо бъдещето, ако го откъсна от бъдещето си и го “употребя” само за себе си и за “този единствен миг”, то такова живеене освен че е безперспективно, е и безотговорно.

В крайна сметка бъдещето ли произлиза от миналото, или миналото следва от свободно избраното от мен бъдеще? Оказва се, че загадката на свободата е дълбоко свързана с моите реакции спрямо времето. И тайнството на живота за човека се свързва с неговите необходими отношения към времето и свободата.

На основата на казаното съм длъжен да направя извода, че човекът е времево същество. И също, че човешкото битие е битие на свободата (Сартр). Човешкото е изтъкано от някаква чудна “времева материя”. И по тази причина без да разбирам времето и без да се ползвам от него аз не мога да съм свободен човек. На тези и други мои въпроси е посветена моята книга ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО с подзаглавие “Изкуството на свободата”. Развил съм и съм осмислил възможно най-прецизно тия въпроси в упоменатата книга, което ме освобождава от потребността наново и още по-изчерпателно да ги разглеждам и тук.

Но още по-важно е да разбера как правя свободата си. Наистина съществува едно безценно за човека изкуство на свободата, в което трябва да съм достатъчно вещ и умел – щом като искам да бъда не какъв да е, а пълноценно живеещ човек. За това как мога да стана посветен в изкуството на свободата говори именно книгата ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО. Да си преследвач на времето означава да си вещ в изкуството да се живее. Човек трябва да живее не как да е, а съвсем човешки – и автентично. Ето защо ако не овладея това изкуство до съвършенство аз съм загубен. А пък ако не намеря някой ден и на някой ъгъл свободата си то тогава за какво ли съм изобщо живял?

(Следва)

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.6.Субективно-екзистенциалната диалектика на освобождаването

А може би самият живот е свобода? Само за човека ли важи това или е закон “за всичко живо”? Как да разбера живота си без разбиране на свободата? Изглежда трябва да приема, че разбирайки свободата си, аз се прониквам от разбиране и на живота. Но как да си представя “несвободно живеещото”?

Изглежда “несвободно живеещото” съществува напълно зависимо, изцяло под контрол, под властта на нещо друго. То не прави това, което само иска, а е принудено да прави това, което се иска от него от някой друг. Също така, вероятно, несвободно живеещото просто не знае какво иска – и затова е във властта на слепите си желания, на своите инстинкти. Да искаш свободно – това значи, че искаш някак си независимо от желанията си. Да се дистанцирам от желанията си и една в една такава независимост да постигна свобода – този ли е пътят към свободата?

Но свободата е желание за свобода, порив на искащия да бъде свободен. Защо обаче това желание да е така привилегировано в сравнение с останалите? Нима в свободата си аз постигам независимост тъкмо… от себе си? Но нали моите желания съвпадат с мен самия?! Ако се откажа от желанията си, то какво тогава ще остане от мен самия?

Свободата ми открива възможността да надмогна своята природа. Онова, което живее според при-рода-та си, не е свободно. Например, не познават свободата животните, те не са свободни. Те са под неумолимата власт на инстинктите си. Следователно ако живея като животно, сиреч съвсем несъзнавано и импулсивно, то тогава съвсем не съм свободен.

А как, впрочем, живеят животните? Природосъобразното в техния “начин на живот” не е обаче за завиждане. Ако искам да бъда човек, то аз трябва ли да победя животното у себе си. Мога и трябва да направя това, нищо че съм преди всичко друго живо същество, т.е. “животно”.

Тази моя животинска природа обаче е по-силна от всичко друго. Човекът си остава в края на краищата едно животно – в някакъв смисъл обаче. Това ме унижава – защото съм човек, който не бива да губи своето човешко достойнство. Ако приема, че въпреки всичко си оставам животно, то тогава от свободата ми не остава почти нищо.

Вярно е, наистина, че без свобода по-лесно се живее, но какво от това? Получава се така, че избралият свободата е избрал именно по-трудното. Направил го е обаче неслучайно, има смисъл заради свободата да понесеш известни неудобства и жертви. Трудната човешка участ е хилядократно по за предпочитане пред непосредствения, пред лекия живот. Това обаче едва ли всички го разбират. Някои няма да го разберат никога.

Много от хората “умно”, “рационално” и “разсъдливо” все пак избират по-лекото и по-приятното. Значи ли това, че са се отказали от свободата? Защо го правят, защо жертват свободата си? Нима ги е страх от свободата? Или изобщо не са склонни да я изберат, и то с всичките й трудности и неудобства?

Може би тези хора даже не подозират, че свободата е тяхна възможност. Но тогава може да се приеме, че всички сме свободни – понеже сме… хора. Често си мислят, че свободата на човека му се дава по рождение, тоест “в комплект” с живота. Де да беше така. Впрочем, слава Богу, че не е така.

Истината обаче е, че човек трябва сам да постигне свободата си. Той трябва да я сътвори, да я извика към битието от нищото. Човекът като човек трябва сам себе си да направи свободен – тази е човешката орис и участ. Възможно е това, мнозина са го постигнали, защо пък и аз да не го постигна? Убеден съм, че тази задача е по силите на смъртния човек – какъвто неизбежно съм. Не е вярно, че вървейки към свободата си, по пътя на свободата всъщност вървя против волята на Бога. Защото Бог все пак ни е дал шанса да изберем свободата. Оставил ни е ние сами да си го отвоюваме. И така е показал най-голяма милост към нас, човеците…

Но може ли свободата да бъде обичана? В свободата аз избирам себе си – това е особено важно: аз най-напред избирам себе си. Ако първо “избера себе си”, то следва, че след това ще ми се наложи и да направя себе си – именно като свободно същество, като човек, овладян от тайнството на свободата. Да стана какъвто съм се избрал и да постигна себе си – това е задачата на живота ми.

В такъв случай трябва да съм задължен на свободата изключително много. Тя всъщност ме прави човек. Човешкото, човечността си дължа на нея. И аз трябва за това да съм й пределно благодарен – защото за мен тъкмо от нея зависи всичко останало.

Аз сам себе си да поставя в пълна зависимост от свободата – това е главното в моето предназначение. Да стана нещо като… “роб на свободата” си! Или да бъда фанатик на свободата! Това е единствената зависимост, която трябва да допусна. Защото без нея и свободата ще ми убегне. Но това всъщност означава, че в свободата аз поставям себе си в пълна зависимост единствено от себе си. На това именно се дължи сладостта на свободата, нейната примамливост за човека. То е достатъчно за да я обичам най-всеотдайно.

Ако се откажа от своята свобода, от какво всъщност съм се отказал? Излиза, че отказът от свобода е отричане от себе си. Значи тъкмо благодарение на свободата аз намирам себе си. Това съвсем не е малко, заради него аз поемам всички трудности, които ще се изправят пред мен по пътищата на свободата.

Излиза, че лекото и лесното за човека са гибелни, водят до неминуем провал. Очевидно е обаче, че в живота си аз трябва да избягвам провала – и да се стремя към успех.

Но едва ли е възможен за човека успехът без свобода. Без свобода всичко, дори и постигнатото с мои усилия, се обезсмисля най-решително. Как тогава да се откажа от свободата си? Свободата за мен в такъв случай си остава най-желаното. Тя е това, без което не може. Животът ми се обезсмисля тотално без свободата – ето защото мнозина са били готови да дадат живота си за нея. Техният пример вдъхновява завинаги влюбените в свободата като същност на живота за гордия човек.

А какъв искам да бъда? Началото на свободата е тук, когато човек се запита: а какъв искам да бъда? От отговора на този въпрос зависи и останалото. За да бъда “нещо” или “някой”, аз най-напред трябва да съм наясно какво искам – не може да е другояче. Ако си отговоря на този въпрос, то това значи, че аз вече имам проект за себе си, който съм длъжен да реализирам в своето бъдеще. Това е предпоставката и за останалото.

От моето да бъда – ще бъда! – зависи бъде-ще-то ми. Само така мога да прозра, да погледна в бъдещето си. Мога и да поставя бъдещето си под личен контрол, в зависимост само от мен. Изборът на моето бъдеще е всъщност избор на самия себе си. Тук е и смисъла на свободата, това е и решението на нейната загадка.

Аз ще бъда онова, което силно искам, моето бъдеще е онова, което сам си направя – дали не е тъкмо така? Въпросът за бъдещето – това ли е главното във въпроса за свободата? На мен не ми е все едно какво ще бъде моето бъдеще – не е ли тук извора на моята свобода? Бъдещето ми може да бъде “всякакво”, но какво точно ще бъде зависи само от мен – дали това мое убеждение не ме тласка към свободата?

Аз винаги имам много възможности за своето бъдеще, но от тях трябва да избера само една – точно оттук идат коварствата на свободата. Как да се откажа от всичко друго и сам да се огранича само до това бъдеще – това е най-трудният избор. Откъде обаче да взема решителност да подчиня живота си точно на това бъдеще? Как да го направя свое?

Всичко може би е по-просто: мое бъдеще ще бъде онова, което най-силно искам – и при това зная защо го искам. Но не следва оттук, че аз трябва да живея “по план”. Едва ли може да се “планира” тъкмо бъдещето – и живота. Ако го допусна, то би означавало, че ще убия именно живото у мен, ще погубя не друго, а своята жизненост.

(Следва)

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.5.Самосъзнанието за свобода

От всичко казано по-горе следва, че свободата е самобитие, битие, което само себе си създава, или – което е същото – свободният човек е самобитност, самостоятелност, „самост“, личност и раз-личност, сама себе си постигаща. Т.е. човекът сам себе си – като човек, не като живо същество! – непрекъснато прави и създава.

За да прави това, за да върви ефективно към себе си, и при това да съхранява и потвърждава свободата си, човек най-напред избира себе си, бъдещето си на свободен и самодеен човек. Първоначалният избор на свободата всъщност е оставяне на живата спонтанност-автономност на волята. А след това човек на тази почва остава верен на своя избор – поне до момента, в който не е разбрал провала си и затова не е изправен пред потребността от промяна, от нов кардинален избор на самия себе си.

Ние можем безкрайно или поне много пъти да избираме себе си, макар че едва ли тази възможност е нещо, от което често се възползваме; но свободата изисква винаги да я виждаме пред себе си, т.е. да не сме проникнати от чувството за обреченост и безсилие – за да не се окажем в примката на абсолютната власт и на неспособността си да бъдем други. Избрал в свое лице „този човек“, индивидът постига увереност в избора си чрез непрекъснато осъществяваните моментни или частични избори, в които неизбежно личи кой е този, който ги прави, какво той наистина иска, какво този човек в резултат ще бъде, т.е. какво бъдеще той заслужава. Затова първичният избор на себе си, за който тук става дума, е избор на проект за едно битие, което искаме да бъдем, а другояче казано, е избор на бъдеще, което ще бъде само ако ние го извикаме тук при нас от небитието, само ако му придадем битие и по този начин придърпаме желаното бъдеще при себе си – или пък сами отидем при него (от друга страна погледнато).

Във всяка постъпка или действие човек – дори и да не го иска или съзнава! – показва себе си, но той показва не друго, а своята вярност към себе си, към решението си да бъде „той самият“, а не някой друг. (Макар че във всеки момент и във всяко действие човек може и да изневери на себе си, да се откаже от себе си, да се промени, да се опита да стане друг и пр.) Усещането за откритост към всяко бъдеще е тъкмо усещане за свобода. Човек е свободен само когато може да бъде друг, но въпреки това не иска да стане такъв и затова остава верен на себе си, а значи и потвърждава първичния избор на себе си, избора, благодарение на който е това, което е – и иска да бъде. Ако липсва подобна откритост и съзнание за нея, то на тяхно място идва усещането за обреченост, което само потвърждава невъзможността да бъдеш друг, неспособността да се променяш, да постигаш или поне да искаш друго бъдеще, да искаш нещо по-добро от това, което си и т.н., т.е. с това само демонстрираш несвободата си.

Говорейки за избор, искане, дори съзнание за свобода, аз нямам предвид, че свободата е мислене и разсъдливо съпоставяне на възможности, чрез които ние изявяваме някаква своеобразна проницателна пресметливост. На всеки е ясно, че предимствата на свободата не могат да се изчислят, тук дори и перфектното знание на висшата математика на никой не може да помогне. Подобни сложни реалности от типа на реалността, свързвана със свободата, не се поддават нито на изчисления, нито пък на вериги от логически изводи, нито на обмислящо всичко докрай извеждане, нито на пресмятане или пък на някаква претенциозна, но гола разсъдливост. Не е открит и няма да бъде изобретен „алгоритъм на свободата“ и е безсмислено да го очакваме, да се надяваме на него. Онези, които се опитват да надхитрят свободата, скоро са разочаровани: те пресмятат „плюсове“ и „минуси“, но скоро разбират, че сметките им съвсем не излизат. Това е така, защото свободата не може да се постигне само на основата на една човешка и душевна сила (разсъдък, ум, интелект), напротив, тя израства на почвата на човешко-душевната и субективна цялост на индивида, на всички сили и на целия потенциал на душата и човека (чувствителност, въображение, съзнание, интуиране, усет, импулсивност, памет и пр.). В кардиналния избор “да бъда или да не бъда” свободният човек залага и се опира тъкмо на себе си, на своята цялост, на своята индивидуалност и уникалност – и само тогава наистина е свободен.

Вътрешната, постиганата само в пределите на душата свобода, става искрата, от която лумва нейната светлина, светлината на автентичната и сама себе си потвърждаваща във всичко свобода, свободата на пълноценно живеещия човек. Свидетелство дали е налице подобна автентичност е именно импулсивността, другояче казано, спонтанността на свободното съществуване (и на стоящия в корена му избор!), неговата непринуденост и желаност от всички душевни сили на човека – без съпротивата на нито една от тях. Следователно трябва да се вземе предвид настроеността на душевно-личностната цялост на човека да приеме и да поддържа неговия първичен избор, да му дава импулси за живот, здравина и твърдост. Това съвсем не означава, че свободният не познава колебанията, съмненията, безпокойствата, нерешителността и пр. Напротив, познава ги, и то много добре, нещо повече, истинското безпокойство и автентичната нерешителност са възможни само на почвата на автентичната свобода (извън нея всичко е коренно различно!). Но свободният човек умее да се справя с тях в позитивна насока, не да ги побеждава, а да се импулсира от тях, да черпи вдъхновение и нови сили. Той е постигнал умението да извлича от тях сила, да не им позволява да го заразяват със слабост.

И така, свободата е човешка способност за концентриране на енергията на индивида в една точка, способност за натрупване, а не за разпиляване. Тя акумулира жизнена сила, а не я изразходва без остатък. В този смисъл свободата е изкуство, таланта за което си го даваме сами, сами себе си надаряваме с умението си да бъдем свободни (или се лишаваме от нея, т.е. стигнали сме дотам да предпочитаме несвободата си пред свободата. По рождение сме еднакво несвободни, но в същото време сме и свободни в потенция: пред нас са еднакво открити както перспективата на свободата, така и тази на самолишеността от нея; ние сами избираме какво да станем или да бъдем. Впрочем, ние всеки ден наново се раждаме за свободата си, пробуждаме се за нея – или пък във всеки миг й обръщаме гръб, проспиваме всичките си възможности.

Оказва се, че свободата е категоричния отговор на загадката на съдбата, „всеки сам е ковач на съдбата си“ (Клавдий) – опирайки се на своята свобода, на свободата си, която е успял да завоюва или постигне. Оплакванията срещу „зла съдба“ не се приемат: защото те не са друго, а самоокайване, не знаещо какво прави, самооправдание, което цели да прехвърли на нещо друго собствената вина. А значи в крайна сметка е опит за подмяна на смисъла, опит за подмяна, който е в основата на винаги неуспешните (в очите на свободните хора) попълзновения да прехвърлиш другиму собствената вина – явяващи се отличителен признак на несвободните, на отказалите се от свободата.

Но свободата е и разгадаване на тайната на всички човешки реалности: живот, битие, достойнство, справедливост, добро, успех и провали, достижения, дела, смисъл на ставащото с мен самия и пр. – ако погледнем от гледната точка на индивида. А също и власт, история, политика, законност, човешки права, институции, държава, групова и народностна психология, стадност, прогрес, създаване и рушене, престъпление и наказание, ценности и оценка, история, пазарен строй, трагичност, оптимизъм и пр. – ако се вгледаме в човешкото от гледна точка на общността, на „всички ние“, на „другите“, на народностния живот. Всяко явление, произлизащо или дължащо се на човешка активност, е белязано със знака на свободата. То, следователно, носи в себе си смисъл, който е непостижим извън разбирането на свободата, без съотнасянето с нейното дълбоко естество.

Точно заради свободата човешките реалности са времеви и затова – исторични, затова те представляват история, която може да бъде автентично разбрана единствено на почвата на свободата, от гледна точка на свободата. Размишлявайки върху подобни човешки тоталности, ние проясняваме истината на свободата. Т.е. изпълваме се с автентично самосъзнание за нея: самосъзнание е тъкмо свободно отнасящата се към себе си човешка цялост, изпълнеността с тази последната. Тъй като свободата живее в историята (лична или всеобща), то представата за нея става плътна само чрез задълбочаването в историята като шествие на свободата и на свободния дух у човека. За свободата обаче не се иска просто да знаем или пък да сме информирани – това е почти нищо, при това е невъзможно просто да се знае, потребно ни е нещо много повече от това!

Смисълът тук е да живеем с нея, да сме отдадени на мъдростта на живота, която само свободата може да ни даде. Разбиращият свободата човек я разбира тъкмо защото той практически живее с нея, единствено в нея се чувства човек. Затова на никаква цена няма да се откаже от нея или пък да я подари на някой друг в нейната жизнена пълнота. Такъв човек е носител на смисъл и творец на ценностите на свободата, с които е пропит живота му – живот, единствено заслужаващ името човешки.

Свободата се оказа истинския principium individuationis в един двояк смисъл – като основание на човешкото съществуване (на индивидите) и като начало, носещо в себе си тяхната индивидуация (самоопределяне, самостойност, самобитност, раз-личност, неповторимост, уникалност). Това означава, че на свободата си дължим всичко, тя е корен на човешкото именно като наше собствено постижение.

Но свободата не е само чувство или самосъзнание, лежащо във вътрешността на индивида, спотаено в неговото сърце и душа. Свободата трябва да разпростре себе си и да обхване целостта на човешкото битие, да стане именно душа на съществуването във всичките му измерения. Ако свободата си остане само вътрешна, ако тя няма силата да потвърди себе си навън, в делата, постъпките, действията на искащия да бъде свободен, то такава свобода само в пределите на субективността се оказва безсилна, недействителна, измамна, ограничена, дори суетна.

Свободата обаче не заслужава такава неблаговидна участ, тя не е и не трябва да бъде самоизмъчващо се и безсилно чувство, ограничаващо индивида в собствените му граници. Вярно е, че по начало свободата е именно чувство и самосъзнание, но тя не трябва да си остане само това. А трябва да разгърне своята мощ и реалността си във всичко, до което индивидът се докосне. Свободата трябва да потвърждава себе си всекидневно, да налага себе си и така да преобразява съществуването ни.

Светът не може да остане нещо чуждо на индивида и неговата свобода, човекът трябва да преоткрие себе си в него, т.е. да го направи свободен и свой свят. Но човекът като конкретен индивид не може да владее целия свят. Макар че в някакъв смисъл автентично съществуващият индивид иска и дори постига точно това: светът, в който живея, е моят свят! Но индивидът е господар само в онзи отрязък от големия свят, който може да нарече собствен, истински свой – тъй като само в него свободата му постига своята действителност. Ето че собствеността е второто условие на истински човешкото съществуване наред със самата свобода. А собственост и свобода се намират в най-дълбоко единение, неделимост, дори пълно покритие.

Още от момента, в който индивидът се почувства овладян от дълбокото чувство за свобода и усети силата му, той вече е собственик на неоценими богатства – първото от които е превъзходството, което му дава самата свобода. Оказва се, че истинското и първично богатство е онова, което е скрито в нашите гърди, него именно молци не го ядат, то е извора, от който изтичат всички други богатства. На него най-вече трябва да сме собственици в най-възвишения смисъл на тази дума. Някои обаче се чувстват длъжни да се представят за скромни и затова непрекъснато се преструват, че се гнусят от думи като богатство или собственост, собственик и пр. От какво всъщност тези „чисти души“ се гнусят?!

Да, истинското и първично богатство е онова, което е скрито в нашите гърди. Щом като човек разбере това, на него му остава само чрез действия да превърне предимствата си – основаващи се на неговата раз-личност! – в нещо налично, от възможно да го направи действително, зримо, реално, като власт и господство в своя свят.

(Следва)

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.4.Свободният и несвободният живеят в различни светове

Известно е, че преди 2000 години Пилат Понтийски, току-що чул думите на Христос („Аз съм пътят, и истината, и животът…“), си позволил с насмешка да запита: „А що е истина?“. С тези думи римският консул, преситен от живота, всъщност искал да каже, че няма истина, че лично той не вярва в никаква истина. Често и днес може да съзре подобно отношение не само към истината, но и към свободата: че тази последната е просто куха дума, зад която нищо не стои, в която не си струва да се вярва, понеже трябвало да бъдем здравомислещи, реалисти и пр. Тези, които мислят така, всъщност правят същото като Пилат: нямало истина на свободата, в свободата не намирали никаква истина и т.н. Тук обаче може да се отбележи: не само че такава истина на свободата съществува, но и тъкмо благодарение на нея е възможна всяка друга истина, касаеща битието на човека. Следователно в свободата като истина на човешкото битие се крие разгадаването на всички други истини, без които човекът едва ли може да живее смислено и пълноценно.

Автентичното съществуване на човека – щом можем да се изразяваме така, то значи в случая се опираме на неговата истина! – не е друго, а битие на свободата. Това означава, че извън свободата ние съществуваме неавтентично, а за неавтентично съществуващите свобода наистина не съществува, те не подозират за нея, не я познават – и затова не я признават. Отношението към свободата затова е определител за това как съществува този или онзи човек: според това как разбираш свободата ти по съответния начин и живееш, а живееш както разбираш свободата си – другояче не е възможно да бъде. Оттук всеки лесно може да си представи какво представляват и колко струват „истините“ на подобни неавтентично съществуващи хора: тяхната собствена неавтентичност (неистинност) е основанието да смятат, че не съществува истина на свободата и че ние нямаме право да говорим за нея. И в това свое убеждение те, разбира се, са напълно искрени, те другояче не могат да мислят, всичко друго за тях е невъобразим абсурд.

Но щом като истина на свободата (като глобална, основополагаща, фундаментална истина) не съществува, то оттук следва, че не съществува и всяка друга истина. Значи по този начин тези хора фактически признават и несъстоятелността на всички свои истини, в това число е на „истината“, че истина на свободата не съществува. Онзи, който казва: „Няма истина!“ (подобно на твърдението на Пилат), с това всъщност попада в собствения си капан. Защото ако няма истина, то как тогава да се смята, че казаното от него е истина?! Един вид по-добре би било да каже: „Няма никаква друга истина освен истината, че истина на съществува!“, но малцина са способни на смелостта да кажат такъв абсурд. От това най-леко разсъждение, което току-що изразих накратко, следва, че след отпадането на всички истини на претенциозната неавтентичност остава само признанието, че автентичното съществуване има за свой корен тъкмо свободата. И то именно с всички ония истини, които тя носи в себе си, с истините, които тя ни дава. Впрочем, съвсем не е случайно, че Христос, заявявайки „Аз съм истината, и пътя, и живота“, е провокирал забележката на Пилат, разочарованият от свободата римски чиновник, който по-скоро от свободата се дразни, а не толкова от истината. Точно затова учението на Христос най-точно може да се определи като религия на свободата, а, съответно, цивилизацията, основана на неговата истина, може да се нарече универсум на свободата. Но ето че установихме, че истина и свобода съвпадат, а без свобода не може да се живее според истината, също както и без истина не може да се живее свободно.

Следователно доколкото сме близки и открити към посилната за човека автентичност на съществуването, дотолкова свободата ни се разкрива в цялото си тайнство, а ние без особени доказателства разбираме както едното, така и другото, както самата автентичност на битието за човека, така и истината на свободата с цялото онова съзвездие от истини, които произлизат от двете най-значими положения. Още тук може да се каже, че свободата се разбира непосредствено и в някакъв смисъл със сърцето, че разбиращите я не се нуждаят от обяснения, доказателства и убеждаване, че за тях безсъмнено е ясно, че само с истината на свободата – и дори с мъдростта на свободата – може да се живее човешки, т.е. и според достойнството на съществуващото, наречено човек. Ето защо свободата е трудно да бъде изразена с думи: думите като посредник са негодни за изразяване на естеството й, на думите свободата се изплъзва, чрез тях тя е неуловима, те в някакъв смисъл се разминават с естеството й – естество съвпада с истина! – и затова не проясняват, а по-скоро затъмняват и объркват. Онзи, който иска да му се обясни по-понятно що е свобода, с това всъщност признава, че съвсем не я разбира. Който пък разбира, той не се нуждае от обяснения, той чувства всичко със сърцето, с цялата си душа и дух.

По същия начин не е възможно да се разкаже понятно и за живота, не само за свободата. Понятността изисква животът и свободата да станат в най-съкровеното си естество общодостъпни чрез някаква чудновата всеобяснимост, общопонятност, достижимост само чрез думите, теориите, разсъдъка. Свободата обаче по същината си е субективна и само на тази основа дори свръхсубективна, докато теорията и науката се задоволяват с една плоска обективност, в която субективното е елиминирано без остатък, изведено е „извън скобите“. Ако можеше да се изобрети наука за свободата (подобно на „наука за живота“, „наука за щастието“, „наука за доброто“, красотата и пр.), подходяща за учене и механично усвояване, то това по парадоксален и чудноват начин мигом би направило всички свободни! Включително и ония, които не искат да бъдат свободни, което пък е самоунищожаване на идеята за свобода. Защо това е така всеки може да разбире: подръчно-техническото използване на свободата автоматично произлиза от научно изразимата й форма, задаваща една неизменна същност, която позволява мултиплицирането й. Другояче казано, науката за свободата неизбежно превръща самата свобода в прост признак на една независимо от нас съществуваща действителност.

Докато свободата по идея е не нещо друго, а постоянно откритата пред човека възможност сам да прави съществуването си, при това по избран от него самия начин. От друга страна противоречието иде и от това, че свободата става “нещо” и действителност само чрез лежащото в основата й действие – конкретно определено при това, т.е. такова, зад което застава тази личност. Докато пък допускането на една извън действието съществуваща действителност, касаеща човека, е абсурд. Ако можеше да бъде така, то Бог просто би „вградил“ свободата в човека като независещ от него механизъм – подобно на пружината на часовника! – което би лишило човека от лична заслуга за свободата си с всичко, произтичащо от това: ценност и смисъл на действието, вина за направеното, радост от постигнатото, отговорност за всичко, което ни се случва, търсене на своето бъдеще и пр. Ако хората бяха по природа и по инстинкт свободни, то свобода ли е това?! Или всъщност е по-скоро нейн край и гибел?

Всяко действие на конкретен човек може както да твори (или поне демонстрира) свободата в нейната чиста спонтанност, така и да я унищожава и убива – както като възможност на сега ставащото, така и като постоянна действителност, като гола обреченост на „механизма-човек“ да бъде свободен независимо дали го иска или не. Ако си бяхме свободни по начало или по същност (подобно на това както предметът е просто и само „предметен“, а животното – изцяло „вживотнено“!), то тази „свобода“, от която не можеш да избягаш и която ни преследва и владее без остатък (подобно на хомота, стягащ волския врат) не е нещо, към което бихме се стремили. Напротив, тя скоро би станала непоносима, би предизвиквала само погнуса или скука. Ето защо Божията мъдрост е направила човека изцяло отговорен за своята свобода, превърнала е свободата в лично достижение и смисъл на съществуването, от който можем както да се възползваме, така и да отхвърлим. И по този начин както да придобием себе си, така и да се погубим.

За да завърша проблема за това какво свободата не е или не може да бъде, ще кажа и това, че свободата не е нещо общо (понятие, само дума, рамка, схема и пр.), което науката и теорията предполагат, и без което не могат, което е тяхната „хранителна среда“. Напротив, тя е раждащото се в конкретния акт, в непосредствената живост на ставането, което става веднъж, еднократно, в една вечно възобновяваща се неповторимост – която обаче не е механична и принудена, а изцяло спонтанна, реализираща се в пределите на динамичната и сама себе си определящата индивидуалност и субективност. Накратко казано, свободата се ражда и потвърждава винаги наново, тя не е даденост, а възможност, която може и да стане невъзможност. А това дали ще се случи тук и там зависи само от искащия да бъде свободен Аз, при това искащ го не как да е, а истински, автентично, съкровено.

Като че ли се приближихме до идеята (не понятието!) за свобода, като че ли си проправихме път към изразяването с адекватни средства на нейната тайна. Със свободата се живее – и това е достатъчно; ако то е налице, не ни е нужно просто да говорим за нея, да говорим празни думи, които с нищо не могат да помогнат на объркания, на ненамерилия нишката към нея. Който веднъж намери тази нишка, той вече няма да изпусне или загуби. Гаранция за това е вече родилата се пристрастеност към свободното и човешко битие, от което не можем да бъдем изтръгнати дори насила.

Оказва се – съобразно с вече казаното – че свободата е чувство или усет, който, веднъж усетен и преживян, дълбоко преобразява душата и съществуването на конкретния индивид, помага му да се прероди и само така да намери себе си, своята личност и уникалност. Само на тази почва свободата става страст и настроение, но не като нещо природно или заложено, а като откритост, към която сами сме се открили, като предразположеност, към която непрекъснато сами себе си предразполагаме. При това съвсем спонтанно, непринудено, с лекота, желание, вдъхновение, с готовност, произтичаща от произтичаща от влюбеността ни в магията на съществуването – в очарованието, което животът ни дава и от което не можем да се откажем (щом веднъж сме го усетили). Свободата значи е немислима извън идеята за една вечно потвърждаваща се жизненост. Тя в някакъв смисъл е не само родствена на любовта, но и е самата влюбеност в живота. Свободата и пълната отдаденост на наслаждението от нея са израз на непрекъсната включеност в живото тайнство на живото битие, т.е. свободата е причастност и връзка с битието на един жив Бог и Дух.

Свободата в този смисъл е път и пътуване към царството на духа и Бога, истинската родина на живия човек. Тя е причастяване към тяхното велико тайнство, към тяхната неразгадана мистерия. Светът, в който живеем, и от който сме неотделима и важна част, не е противен или противоречащ на свободата, той е изпълнен със спонтанност и свобода, която обаче единствено при човека и от човека може да бъде прояснена, не просто почувствана, а на основата на чувството постигната в нейната истина, в нейната автентичност. Светът е проекция или измерение на духа, чиито творчески потенциал не знае умора или изчерпване. И ако в някакъв смисъл и някога ни се струва, че светът е инертен, неподатлив за свободата, дори враждебен на нейната сила, то това е основание да се запитаме дали в такъв случай не сме пренесли върху света собствената си несвобода, дали не сме проецирали своята инертност върху него.

Затова светът на свободния и светът на несвободния са различни, между тях има пропаст. Свободният и несвободният живеят в различни светове, светове, между които няма нищо общо. Накрая, фактът на свободата (свободата не само е възможна, но и е действителна, има я, ние можем да я правим и постигаме) е факт, удостоверяващ Божието Битие, битието на Духа – битието на Божественото у човека, на духа, носен и поносим от човека, на човешкия дух. Ние не творим духа у себе си – това не е по силите на слабия човек – ние само сме проводници и носители на един изцяло превъзхождащ ни всемогъщ Дух, явяващ се в крайна сметка родина на всичко ценно за човека. И в това число и на самата свобода, приютена в гърдите ни. Трябва ли да бъде доказвано и това? Иска ли някой по-понятно и по-силно, по-ясно и категорично доказателство?

Горко ни, ако ни се иска да ни бъде доказвано и това?

(Следва)

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.3.Не човекът притежава свобода, а свободата притежава човека

Автентичното човешко съществуване е немислимо и непредставимо „извън“ свободата. Живот и свобода за човека са неотделими, те съставляват цялост, която може да се нарече живот-и-свобода. Това, разбира се, не променя с нещо винаги откритата пред човека възможност да съществува неавтентично, т.е. в раздор със свободата, а значи и с живота-за-човека.

Тъкмо защото сме човешки същества не ни е дадена наготово една човешка същност, която по-нататък просто да проявяваме без никакво усилие или заслуга – в едно скучно, прекалено отегчително и дори тъпо съществуване, в което нищо не зависи от нас. Ние сами създаваме себе си, но и не ни е закрита възможността да вървим против себе си, против човешкото у себе си, да дегенерираме и пр. Да живееш по човешки начин – след като сам си избрал човека у себе си, бъдещето на човек, а не на нещо друго: човекът може да бъде всичко! – означава да бъдеш свободен.

Достойнството е точно в това: да бъдеш човек, т.е. свободно същество, загрижено за себе си и отговорно в пълния обем за своя живот. Едва тогава ставаме достойни – с избора си, благодарение на свободата, на битието-на-човек, не на нещо друго. Трябва да живеем така, че в наше лице човекът и човешкото да получават непрекъснато своето потвърждение, чрез нашето съществуване да постигат битието си. И тъй като човекът сам твори своето битие на човек – и само така постига високото достойнство да си човек! – в свободата, то тази наша свобода категорично потвърждава и божественото у човека. Защото Бог ни е дал възможността да постигнем сами свободата си и с това ни е направил подобни на себе си, суверенни и достойни достойни, заслужаващи подобно висше достойнство.

Свободата не се нуждае от апология, от възхвала: достатъчно е да я усещаме в гърдите си, да не се отказваме от нея, да не изменяме на този велик порив, на който дължим своята човечност, да я разбираме и ценим по-високо от всичко друго – по-високо и от самия живот, защото заслужава ли си да се живее животът без свобода! – да се вслушваме внимателно в битието-на-свободата, благодарение на което можем да постигнем и битие, достойно за човека. В този смисъл говори и съвременният мислител (Жан-Пол Сартр), написал: „Човекът е свободен, човекът е свобода… Човекът е осъден да бъде свободен“, а друг един велик философ, Георг В.-Фр. Хегел, е смятал следното: „Високото достойнство на човека се състои в това да бъде свободен“. И непосредствено след тези забележителни думи добавя: „Философите доказват това достойнство, народите ще се научат да го усещат и тогава вече няма да търсят своето стъпкано в калта право, а просто ще си го вземат обратно, ще си го присвоят“.

Ясно е обаче, че преди това да стане с цели народи, най-напред този поврат към свобода трябва да стане смисъл на съществуването на всеки отделен индивид – или поне на най-добрите. Колкото повече хора са заразени с божествения дух на свободата, пораждащ съществуване, достойно за човека – повтарям: да бъдеш човек означава да бъдеш свободен! – толкова повече и светът става човечен и човешки. Т.е. става свят, достоен, от своя страна, за човека, т.е. превръща се в един свободен свят на достойни хора. Такова едно съзнание ни е жизнено необходимо: „Човекът е по-голям от катедрала, човекът освещава действието или го лишава от святост“(Хегел). И ако трябва да вникнем в непосредствените измерения на човешкото достойнство и в неговите основания, то това може да стане най-добре чрез напомняне на казаното от Блез Паскал в неговата „Апология на християнството“:

„Човекът е победител на химерите, новото на утрешния ден, реда, от който пъшка хаосът, точката на помирение. Той е съдник на всички неща. Не е слабоумен. Не е червей, а пазител на истината, грамада от сигурност, слава, а не измет на вселената… Ако се унижи, ще го възхваля. Ако се хвали, ще продължа да го възхвалявам. Аз го помирявам. Той ще успее да разбере, че е брат на ангела.“

И още поне това, пак от него:

„Човекът е дъб. В природата няма по-як от него. Няма защо Вселената да се надига в негова защита. Една капка вода не е достатъчна, за да го запази. Дори и Вселената да го защити, той няма да е по-опозорен от онова, което не го запазва. Човекът знае, че царството му е безсмъртно, че Вселената има начало. Вселената не знае нищо: човекът е в краен случай мислеща тръстика.“

Най-проникновените думи и истини се разбират най-добре от сърцето, не с ума. Думите на Паскал са точно от този род: много често глупаците и извратените ги напушва смях когато чуят току-що приведените думи. Други пък съвсем не могат да схванат смисъла на думите на М. Хайдегер, които ще приведа по-долу, или пък все им се струва, че този смисъл не е кой знае какъв:

„Същността на истината е свободата… Свободата се определяше досега като свобода за откриването на нещо открито. Как може да се мисли тази същност на свободата? Откритото, по което се реди едно представящо изказване като правилно, е винаги откритото в една открито стояща нагласа съществуващо. Свободата за откриване на нещо открито оставя всяко съществуващо да бъде съществуващото, което самото е. Сега свободата се разкрива като оставяне на нещо съществуващо да бъде… „Оставяме нещо“ ще рече: не го докосваме повече и не смятаме да правим нищо с него…

Но „да-оставиш-нещо-да-бъде“ значи и „да-се-предоставиш-на-съществуващото“. Това отново не се разбира като просто действие, запазване, грижа или план относно срещаното или търсено съществуващо. „Да-оставиш-да-бъде“ – именно съществуващото като съществуващото, което то е – означава да се отпуснеш в откритото и в неговата откритост, в която пребивава всяко съществуващо, сякаш носещо я със себе си. Това открито западното мислене в своето начало е схващало като τα αληυεια, нескритото. Когато ние превеждаме αληυεια с „нескритост“ вместо с „истина“, то този превод не е само „по-буквален“…

Вкоренената в истината като свобода ек-зистенция е из-оставянето в откритостта на съществуващото като такова… Щом обаче ек-зистентното присъствие като оставяне-на-съществуващото-да-бъде освобождава човека за „свободата“ му, предоставяйки възможността (съществуващото) изобщо да избира и вменявайки необходимото (съществуващото), то тогава човешкото благоволение не разполага със свободата. Човекът „притежава“ свободата не като свойство, във висша степен истина е тъкмо обратното: свободата, ек-зистентното, разкриващото присъствие притежава човека и то така изначално… Така разбраната свобода като оставяне-на-съществуващото-да-бъде изпълва и осъществява същността на истината в смисъл на разкриване на съществуващото…

Една нагласеност, т.е. ек-зистентна изнесеност в съществуващото изобщо, може да бъде само „преживяна“ и „почувствана“, тъй като „преживяващият човек“, без да подозира същността на настроението, винаги е впуснат в една разкриваща съществуващото в цялост нагласа… Свободата като оставяне-на-съществуващото-да-бъде в себе си е решително откритото, т.е. нескриващото се отношение…“

Има ли тук нещо неразбираемо?! – пита се обаче човекът, в чиито гърди тази идея за свобода, нейната истина, е непосредствено жив импулс. На ония, които разбират, обяснения не са им нужни: преживяното няма как да е неразбираемо…

(Следва)

ИДЕИ:

● “Да кажеш за нещо, което е, че не е, или за нещо, което не е, че е, е неистинно, докато да кажеш за нещо, което е, че е или за нещо, което не е, че не е, е истинно…
В търсенето на истината трябва да изхождаме от онова, което винаги се намира в едно и също състояние и не търпи никакво изменение…
Най-достоверното положение е, че две противоположни едно на друго изказвания не могат да бъдат заедно истинни…
Онзи, който твърди, че всичко е истинно, прави истинно и твърдението, противоположно на неговото собствено, и по този начин прави неистинно и своето твърдение; а онзи, който твърди, че всичко е неистинно, прави и своето твърдение невярно.”
(Аристотел)

● “…Кой предмет е по-възвишен за познанието от самата истина? Но съмнението дали тъкмо този предмет не се нуждае от извинение застава неизбежно пред нас когато си спомним за смисъла, в който Пилат задал въпроса “що е истина?” – според поета:

… с изражението на придворен,
който осъжда късогледо, но присмехулно
сериозното в работата.

Този въпрос включва ли тогава в себе си смисъла, който може да се смята за момент на учтивостта, и спомена за това, че целта да се познае истината е нещо, от което, както е известно, са се отказали, с което отдавна са приключили, и че недостижимостта на истината е нещо признато и от професионалните философи и логици?”
(Хегел)

● “Истина и илюзия не са в предмета, доколкото той се представя нагледно, а в съждението върху него, доколкото той се мисли.”
(Кант)

● “Има също два вида истини: истини на разума и истини на факта. Истините на разума са необходими и тяхната противоположност е невъзможна; истините на факта са случайни и тяхната противоположност е възможна.”
(Лайбниц)

● “Номиналната дефиниция на истината е, че тя е съгласуване на познанието с предмета му.”
(Кант)

● “Ние обикновено наричаме истина съгласието на предмета с нашите представи. При това имаме за предпоставка предмета, на който трябва да съответства нашата представа за него. Във философски смисъл, напротив, истината в нейния абстрактен смисъл изобщо означава съгласие на някакво съдържание със самото себе си. Следователно това е съвсем друго значение на истината от гореупоменатото. Впрочем по-дълбокото философско значение на истината се среща отчасти също и при обикновената словоупотреба; така например ние говорим за истински приятел и под това разбираме такъв приятел, чиито действия съответстват на понятието за приятелство; по същия начин говорим за истинно произведение на изкуството. В тези изрази неистинното означава лошо, несъответстващо на самото себе си. В този смисъл лошата държава е неистинна държава, като лошото и неистинното се състои в противоречието между определението на понятието и съществуващия предмет. Когато знам, че нещо съществува, тогава казват, че аз знам истината. Това е първоначалната представа за истината. Това обаче е истина само по отношение на съзнанието или е формална истина, това е само правилност. Докато истината в по-дълбок смисъл се състои, напротив, в това, че обективността е тъждествена на понятието.Тъкмо за този най-дълбок смисъл на понятието става въпрос когато се говори за истинно произведение на изкуството или за истинна истинска държава. Тези предмети са истински когато са това, което трябва да бъдат, т.е. когато тяхната реалност съответства на тяхното понятие. Така разбраното неистинско е същото, което обикновено се нарича и лошо. Лошият човек е неистински човек, т.е. човек, който не постъпва според своето понятие и предназначение.”
(Хегел)

● “Същността на истината се разкрива като свобода. Свободата е ек-зистентното, откриващото оставяне на съществуващото да бъде. Всяка открита нагласа витае в такова оставяне на съществуващото да бъде и винаги се нагласява по едно или друго съществуващо. Като отпуснатост в разкриването на съществуващото в цялост като такова свободата вече е настроила всяка нагласа по самото съществуващо изобщо… Една нагласеност, т.е. една ек-зистентна изнесеност в съществуващото изобщо, може да бъде само “преживяна” и “почувствана”, тъй като “преживяващият човек”, без и да подозира същността на настроението, винаги е впуснат в една разкриваща съществуващото в цялост нагласа… Истинското оставяне на съществуващото-да-бъде пронизва разколебаващата всичко открита нагласа и я предрешава, но и предрешава. Нагласата на човека е настроена от откритостта на съществуващото в цялост. Обаче това “в цялост” се явява в кръгозора на всекидневното пресмятане и действие тъкмо като нещо неизчислимо и неуловимо. То никога не позволява да бъде разбрано откъм винаги тук и сега откриващото се съществуващо…

… Вкоренената в истината като свобода ек-зистенция е из-оставянето в откритостта на съществуващото като такова. Все още непонятна, дори изобщо ненуждаеща се от същностно обосноваване, ек-зистенцията на историческия човек започва в оня миг, когато първият мислител питащо се поставя пред нескритостта на съществуващото с въпроса какво е съществуващо. В това питане за първи път се о-питва нескритостта…

… Заблудата е същностната противоположност спрямо изначалната същност на истината. Заблудата се открива като откритост за възможно противоборство срещу същностната истина. Заблудата е откритото място и основанието на грешката…

… В мисленето на битието проговаря творящото история освобождаване на човека към ек-зистенцията; проговаря и зашепва думите, които не са някак “израз” на мнение, а напротив – присъстват оттук нататък като дълбоко укрепена твърд на истината на съществуващото в цялост. Колко са чуващите този шепот не е важно. Кои са онези, които могат да го чуят – това вече посочва мястото на човека в историята…

Въпросът за същността на истината извира от въпроса за истината на същността… Истината означава проясняващо запазване като лъч на естването. Въпросът за същността на истината намира отговор в положението: същността на истината е истината на същността… В понятието същност обаче философията мисли обаче битието…”
(Хайдегер)

КАЗУСИ:(І) Веднъж на лекция на Хегел някакъв студент си позволил да каже на професора: “Но вашата теория, г-н професоре, противоречи на фактите!”, на което Хегел отвърнал: “Толкова по-зле за фактите!”.

● Как се отнасяте към такъв отговор на Хегел? Дали пък не го е казал само от… “професорско високомерие”?

● В действителност и наистина обаче какъв смисъл Хегел вложил в думите си? Какво точно той казва?

● Може ли фактите да бъдат “критерий на истината” в теориите? Какви ще бъдат нашите теории ако се облягат само на “голите факти”?

● А каква е ролята на интерпретацията на фактите? Как става така, че едни и същи факти дават възможност за различни интерпретации (тълкувания)?

(ІІ) Много често се говори за т.н истини на “здравия смисъл” (“здравия разум”, “здравия разсъдък”).

● Какво се има предвид? Кои и какви са тези истини?

● Как са се родили “истините на здравия смисъл”? Дали те са за предпочитане пред… “другите истини”? А кои са тези последните?

● Защо се наричат истини на “здравия” разум и разсъдък? Има ли тогава истини и на… “болния” разум и разсъдък? Дали на ония, които не разбират различното от нова, което “си знаят”, всяка друга истина не изглежда тъкмо “болна”, плод на “болен разсъдък”?

● Истините на здравия разсъдък не се ли всъщност… предразсъдъците?

(ІІІ)Някои трезвомислещи обичат да изтъкват предимството си, че вярват само в общоприетите истини.

● Какви са тези истини? Какво значи да се вярва само в тях?

● Как оценявате хората, за които други истини не съществуват? Защо на такива хора всичко различно от “общоприетото” им изглежда “субективно” и прекалено “лично”?

● Вие лично стремите ли се да нагаждате мненията си към онова, което мислят “повечето” – а най-добре “всички” хора? Ако изобщо са възможни такива общоприети мнения, то доколко те си струва да бъдат споделяни?

(ІV)“Сетивата не грешат, но не затова защото винаги съдят правилно, а защото съвсем не съдят”

● Прав ли е Кант в това свое твърдение? Нима не е “най-много истинно” онова, което… “очите виждат” (или… “ръцете могат да пипнат”!)?

● Може ли да се приеме, че както истината, така и грешките, така и илюзиите (като подвеждане към грешка), така, накрая, и заблудата принадлежат само на сферата на разсъждението?

● В такъв смисъл не се ли оказва, че винаги е прав онзи, който… съвсем не мисли (в смисъл, че той никога не греши!)? Не трябва ли в такъв случай да се предпазваме от… мисленето?

● Не се ли получава така когато ако някой каже “аз мисля така…”, то тогава винаги се намират други, които скачат и казват: “това не е вярно!”?

● Дали обикновено не е наистина така, че мнозинството трудно може да разбере онова, което някой пръв е разбрал и измислил?

● Не става ли така, че мнозинството обикновено първо отрича новото, а едва след доста време “узрява” и “израства” до приемането му?

АЛТЕРНАТИВИ:

Можете ли самостоятелно да откроите възможните разбирания за истината – облягайки се както на идеите на великите философи, така и на онова, за което казусите намекват?

ПРОБЛЕМ: Да вникнем в онова, което езикът говори; думата истина, се състои от корена “ист-“. Какво ли е това странно “ист-“?

● “Ист-“ не е ли трансформация на “ест-“ (“есть”, сиреч нашето “е”)?

● Думата “ест-ест-во” не се ли състои от същия корен – два пъти “ест-“?

● Но “ест-“ или е нали значи “съществува”? Какво следва от това?

● Форма на “е” и “ест” нали е “бъде” (славянското “быть”)? Оттук ако произлиза битие (бытие, от “быть”, “да бъде”, “бъде”), то не следва ли, че и “битие”, и “истина”, и “естество”, и “бъдеще” имат все един и същ корен? Какво ви говори това?

● Защо в “естество” има два пъти “е”, а в “истина” само един? А думата “същ-ест-вувам” не съдържа ли пак същия корен “ест-“, “е”? Какви са тези съответствия?

● А “същ-“ в “същ-ест-вувам” не е ли трансформация на “сущ-“, от сла-вянското “сущее”, сиреч “съществуващо”, “биващо”? “Същ-ност” нали също носи този корен? А думата “същ-о”?

● Доколко трябва да се вярва на езика, на “етимологическите” основания на разсъжденията?

● Прав ли е Хайдегер, твърдящ, че езикът е “дом на битието”? В такъв случай не се ли оказва, че философията не е нищо друго освен проясняване на езика като “път, водещ към битието”? Разбираме ли тъкмо собствения, родния си език?

ЛЕКЦИЯ ДВАНАДЕСЕТА: Същността на истината

12.5.Истината е вярност на битието и откритост спрямо неговия призив

Да искам да постигна “истината за истината” – това е една прекалено претенциозна задача. А също и е изключително трудна за постигане. Коректно ли е обаче да търся истината, валидна за всяка истина? Дали изобщо такава истина съществува? Да, аз в случая искам да постигна понятието за истина, да съумея да дам задоволителна дефиниция-отговор на въпроса що е истина. Трябва да съществува вярна представа за това що е истина, и точно това ще е истината за самата истина.

Да започна оттук, питайки се: а не е ли по-добре да се опитам да разбера защо нещо е истина? Нещо, “това тук”, конкретно, а не изобщо и по принцип, дали е истина – не е ли това по-вярно поставената задача? Не ми ли се налага да потърся основанията за истинността на някои твърдения, за които “се предполага” или “се знае”, че са истина? Дали по този начин по-добре ще се “ориентирам” в общата си представа за “истината като такава”?

Мога да започна търсенията си с анализ на някакъв пример за някаква “безспорна истина”. Но на кое ли “общопризнато” за истина твърдение да се спра? Не са ли твърде подозрителни относно истинността си тъкмо “общоприетите твърдения”? Как е станало така, че всички твърдо и положително знаят, че нещо е истина? Няма ли опасност само да си мислят, че е истина, а то да не е такова?

Да, всички твърдо са знаели, че Слънцето изгрява, достига зенит, залязва, следователно обикаля около Земята – но се оказало, че не е така, оказало се е, че това е заблуждение. Истината се оказала точно обратното на “общоразбираемото” и “безспорното” – и който пръв я е изказал, именно Коперник, е бил приет твърде скептично. Това е един най-известен пример, но има и други.

Ето, например, истина ли е изказването, което непрекъснато всички повтарят: “човекът е мислещо същество”? “Вярно” ли е това твърдение? Няма ли да се окаже, че то е истина само тогава, когато всички хора наистина и в действителност мислят? Но какво всъщност казах?

Казах нещо любопитно: че нещо е истина само ако то е истина. Как мога да говоря такива “празни приказки”? И ще ми помогне ли това, ако едната дума заменя с друга – за да прикрия тавтологията? Ако кажа, че едно твърдение е истина само ако то е вярно, то дали това ще ми помогне?

Често пък казваме, че нещо е истина само ако то правилно твърди това, което твърди? Или просто в пълно безсилие мълвим: “нещо е истина когато е така. Какво стои зад тези “маскиращи” безсилието ми думи? Е, истина ли е все пак това, че всички хора мислят? Ами ако някои не само че не мислят, ами и не искат да мислят?

Стига нещо да е вярно, то е истинно – какво означава това странно твърдение? Според него се оказва, че за да е нещо вярно, то аз трябва да вярвам, че то е именно “така”. Да съм уверен, че “нещо е така” – какво пък е това? Няма ли да съм уверен истински само ако зная че е така, а не просто “да вярвам”?

Изглежда е по-добре да кажа, че нещо е истина само ако се знае че то вярно твърди това, което твърди. Но каква е тази бъркотия? Не се ли заплетох повече в резултат на своите усилия да “изясня”? Как да зная, че нещо е точно така, както аз зная, мисля и твърдя? Как да зная със сигурност, че зная?

Да узная, че зная нещо – изглежда и тук съм в ситуацията да изказвам твърдение от рода на прочутото “дървено дърво”, “желязно желязо”, “стъклото е стъклено” и пр. Попадам непрекъснато в клопката, която сам поставям – за да “засека” и “уловя” истината за истината. Мъчен въпрос се оказа този.

Навярно нещо е истина само ако аз мога да проверя дали това, което казвам, отговаря на това, за което говоря. Т.е. дали отговаря на действителното положение. Зная нещо, и то ще е истинно знание само ако аз съм в състояние да извърша проверка на убеждението си. Но как да проверя, че знанието ми точно съответства на онова, за което си мисля, че зная?

Да проверя съответствието на знание (мисъл) с “нещото” (предмет, вещ, явление) – на което моето знание съответства, за което се отнася, наистина е доста трудна работа. Защото аз не мога ли да “наложа едно върху друго” мисъл и “немисъл”, т.е. вещ. Но вероятно вътре във вещта има нещо, което наподобява тъкмо мисълта, което аз трябва да разпозная. Възможно е да е точно така.

Ако такова нещо наистина съществува, то тогава аз ще мога да осъществя желаната процедура, а именно да “сложа едно върху друго” знанието и същността на предмета – и те да съвпаднат изцяло. Това именно, същността, е търсеното нещо, което “наподобява” мисъл. Същността е “мисъл в потенция”, която само очаква да бъде “уловена” и превърната в знание. Кое ли е това съзнание, което е мислило нещата преди да бъдат създадени – и така е заложило в тях една “мислима същност”, която аз пък улавям в познанието и съзнанието си?

Вече открихме, че битие и мислене си съответстват, че мисленето е “гръбнак” на битието. Дали тогава истината не е тъкмо съответствието на битие и мислене? Може да се окаже, че нещо е истинно само ако неговото битие (същност, идея) строго съответства на самото себе си, т.е. на мисълта, “закотвена” в неговите недра. Но ако по принцип, т.е. по битие всяко нещо е истинно и друго не може да бъде, то как тогава стоят нещата в сферата на съществуването? Там истина и неистина, а и битие и небитие, както е известно, са примесени, поради което са трудно разграничими, а истината затова е скрита и “потулена”.

Затова ситуацията в пределите на битието е образец за съотношението между мисъл, истина и битие в сферата на съществуването – където нещата не просто “битийствуват”, пребивават в своята неизменна истина, но и са се отказали от нея, отдавайки се изменения. Ако истината не е само “човешка представа” и “изобретение”, а нещо повече от това, то се оказва, че тя е неотнимаемо битийно свойство. Истината е най-значим онтичен и онтологичен признак. В такъв случай истината не зависи от мисленето, а, напротив, мисленето следва истината. Именно оттук следва, че към всяка истина трябва да се отнасяме със смирението, което дължим на самото битие.

В някакъв смисъл истината отговаря на битието – нека да осмислим и тази хипотеза. Дали е вярно, че битието държи “заключени” своите тайни? Човекът – а ние също сме причастни на битието! – се опитва да се добере до тях. Как да “предразположим” битието да се разкрие пред нас? Можем ли да накараме битието да проговори само своята тайна?

Но ако истината наистина отговаря (“отговаря”?!) на битието, то как да разбирам това? За какво “говоря” и“говорене” става дума тук? Как така битието и истината да “говорят” и “отговарят”? И защо истината трябва сама да ни се разкрие, т.е. едно битие да преодолее скритостта си пред друго битие, човекът?

Наистина, може пък някога битието на истината – или истината на битието! – да “проговори” и да разбули скритостта си пред човека. Велик момент е това! И тогава човекът ще се изпълни със същността на истината. Съзнанието му ще се овладее от нея. Ще се почувства свободно: да, истината само освобождава. Без истината затова сме наникъде. Без истината пребиваваме в свят на илюзии и сънища. Истината безпощадно унищожава такъв един ефимерен свят и здраво ни привързва към реалността. Наистина на истината дължим всичко.

По тази причина трябва да приема, че истината не е нищо друго освен от “нескритост”, т.е. откритост, която сама себе си разкрива в отговарянето. Мой учител и наставник в тази насока е Мартин Хайдегер, великият немец, мислил най-настойчиво по тези въпроси. И по тази причина постигнал най-много, задълбочавайки се в същността на истината. Но за да стане така, че едно битие отговаря на друго битие, трябва преди това то да е било смело запитано от него. Мога ли да приема, че с това се приближих до проясняването на загадката на самата истина?

Дали ми се разкри тук същината на истината: тя сякаш отговори за себе си, чувайки моите питания относно нейната същност! И щом (ако) е станало така, то следва, че аз (като битие) вече съм овладян и от истина, касаеща и моето собствено битие.

Истината сама ни се разкрива, тя ни призовава и говори, а от нас се иска само да я чуем, “да си отворим ушите” – да, точно така е! Оттук следва, че ние пребиваваме в неистина тогава, когато един вид сме си “запушили ушите”, не чуваме нейния могъщ призив. Останали сме глухи за “саморазкриващата се нескритост” на битието на съществуващото, което ни зове да се овладеем от неговата истина. Който иска да се доближи още по-плътно до същността на истината, изразена по един дълбок и най-вълнуващ начин, нека да се зачете в книгите на великия Хайдегер – те вече са преведени и на български език.

И значи съществуването в неистина се ли поражда от тази “онтологична глухота”, която често овладява човека. Коварно нещо е тя. Въпросът за истината, оказва се, се свежда до това да “изострим” слуха си – за да чуем зова на битието, което чрез истината иска да ни направи верни на неговата мощ. Истината е вярност на битието и откритост спрямо неговия призив – това постигнахме тук като разбиране по вечно актуалния въпрос за истината. Загатнахме само, лекичко открихме покривалото. Истината е добре забулена, иска се голяма дързост да откриеш покривалото. Само боговете изглежда го могат.

Но на нас често ни стига и само предчувствие за истина. Достатъчна ни е верността спрямо нея. Истината е “проклет въпрос”, по който не само Пилат се е изказвал съвсем некомпетентно. В днешно време всички единодушно крещят: “Няма истина, има много истини, всеки си има своя собствена истина, а пък някой по-хитри даже си имат по две и три свои си истини!”. Всички работят упорито за сеенето на пълен скептицизъм и на нихилизъм спрямо истината. Всичко било относително и се определяло дори от “интереси”. Нека да си говорят каквото искат. Това е заболяване на духа, подобно на бесовщината. Ала ако направим нещо за да останем настрани от тази маниакална лудост на нашето време, то това значи, че сме близо до истината, че сме й останали верни. И това съвсем не е малко. Напротив, то може да ни даде всичко останало.

(Следва)

ЛЕКЦИЯ ДВАНАДЕСЕТА: Същността на истината

12.4.Фатално важното съществуване-в-истина

Защо ми е така познат този въпрос? Дали защото често си го задавам, или заради нещо друго? Разбира се, точно този въпрос задал Пилат, римският консул, на Христос – когато последният изрекъл: “Аз съм истината, и пътя, и живота”. Защо ли Пилат толкова спонтанно възкликнал така? Дали не се е опитвал с тях да затвори устата, да обезсърчи Христос? И е искал, това поне е сигурно, да го подиграе, да му се надсмее: “Няма истина, смешнико, за каква истина говориш, такова нещо като истина не съществува!”. Ето това всъщност с репликата си казал Пилат. Успял ли е, или съвсем не е знаел какво казва – и какво прави?

Какво всъщност стои зад думите на Пилат? Какво е искал да каже – и какво “наистина” е казал? Римският консул, “преситен от живота”, с тези думи не си ли позволява да се подиграва на Христос? Той, изглежда, твърди, че знае, че няма истина. Какво иначе ще означава неговото нагло: “А що е истина?”?

Добре, Пилат е убеден, че “няма истина”, той има право да мисли каквото си иска. Но ако “наистина… истина не съществува”, то тогава той самият няма право да смята за истинно и своето убеждение. Иначе излиза, че иска да каже нещо съвсем абсурдно, а именно: няма истина, никаква истина не съществува, ала само с изключение на истината, че няма истина! Ако е така, то има ли Пилат в такъв случай правото да смята за истинно и своето убеждение?

Но ако е вярно, че няма истина, то тогава нищо не е истина! Това се отнася и за пилатовото убеждение и мнение. Пилат, без да мисли, се е осмелил да изрече страшен абсурд, всъщност той произнася една превъзходна глупост. Как е възможно да се каже такава глупост? Ами когато човек не разбира какво казва, когато не усеща, че е под властта на крайно глупаво заблуждение, той си приказва каквото му дойде на устата – мили като воденица, и то все глупости, примерно като “телевизионния идол” бай Вучков…

Пилат не осъзнава, че е по-добре нищо да не каже – отколкото да каже… нищо. Той със своето безцеремонно и нагло налагано мнение изобщо не казва нищо, по-добре щеше да е ако си беше замълчал. Но глупост немирна трае ли?!

Но ето че без да иска Пилат пък помага на нас, търсещите истината, ровещите се в опити да се доберем до нейната същност. От казаното вече следва, че по никой начин не може да се смята, и дори не може да се изрече, че няма истина. Оказва се, че истината така или иначе винаги съществува. Оказва се, че без нея не може. Без истината всичко се обезсмисля, нещо повече – всичко пропада в небитието.

Истината – това трябва особено дебело да се подчертае – не зависи от нашето “признание”. По-скоро ние зависим твърде много от това дали “признаваме” истините, от които се определя живота ни. Ние зависим от истината, а не тя от нас – това е главното. Истината ни превъзхожда във всяко отношение, тя не зависи от нашия каприз – както мнозина си мислят. Но те всъщност не умеят да разграничават мнение от истина. Да имаш мнение не значи, че това си е “твоята” истина. Няма “твоя” и “моя” истина: ако нещо е истина, то е истина за всички.

Щом като поне една и най-малка истина е нужна, за да твърдим каквото и да било, то оттук излиза, че е възможна и всяка друга истина. С думите “няма истина”, претендиращи да са истина, се открива самата възможност за истината, за всякаква друга истина. “Парадокс” ли е това, или е… самата истина?

Ако не съществуваше убеждението, че има истина, то ние не бихме могли изобщо нещо да изречем. Истината и неистината са еднакво възможни, но не са равнопоставени в онтологическо отношение: истината винаги е за предпочитане. Истината има огромна ценност за човека. От истината зависи всичко. Истината, макар и непризнавана, преследвана, гонена, тъпкана, унижавана, изкривявана, изопачавана, в крайна сметка винаги тържествува. Лъжата пък може и да шества необезпокоявана в този свят – и из душите на наивниците – но накрая побеждава само истината. Затова от нас обаче се иска нещо крайно просто: да разберем кое какво е, да различаваме истина от неистина. Това не значи, че от мен зависи истината. Означава просто, че аз съм длъжен да намеря път към истината, да се приобщя към нея, да се почувствам съпричастен към нейното велико тайнство. Без истина не се живее – или се живее така, че това не заслужава да се нарече живот. Но не истината зависи от мен, а аз изцяло завися от нея. Никога не трябва да забравям нещо толкова ясно и просто, но затова пък така фатално важно.

Но все пак как да различавам истина от неистина? Мога ли поне това да постигна? Защото иначе и наистина фатално важното съществуване-в-истина ще ми се изплъзне. Онтологичната пълнота на моето, на твоето, на всяко съществуване зависи от причастността ни към онтологичната мощ на истината. Истината се оказва, че е алфата и омегата на всичко съществуващо. Неистински съществуващото се е подхлъзнало към провала и ще отлети неминуемо в небитието. Само онова, което се прикрепя към истината, ще оживее и ще постигне нещо. Макар често да ни изглежда тъкмо наопаки – че в този свят преуспяват лъжците и измамниците – това е само на повърхността. Оказва се, че точно те са тъкмо най-провалилите се – в един истински, по-дълбок, в един същностен онтологичен смисъл. Затова и тяхното съвсем не е за завиждане…

(Следва)

ЛЕКЦИЯ ДВАНАДЕСЕТА: Същността на истината

12.3.Само свободата ни открива път към истината

А неистинно да съществува нещо какво ли е? То явно няма да съществува според истината за битието си, а тъкмо според неистината. Някак си сякаш съществува според лъжата, съществува лъжливо, фалшиво, ефимерно и пр., т.е. по-скоро съществува според небитието, отколкото според битието. То пак някак си е, но по-скоро не е, отколкото е – в истинския смисъл на тази дума. Ако това нещо е човек, то неистинно съществуващият човек съществува в рязко разминаване, в дисонанс с идеята за човека, с представата за истинно и пълноценно съществуване на човека. Един такъв мнимо – “наужким” – съществуващ човек, разбира се, е крайно нещастен и провалил се човек. Но рядкост ли е един такъв вариант, или всекидневно се сблъскваме с него?

Ето тук с необходимост трябва да си зададем поне тези въпроси: възможно ли е да се съществува без фундаментална причастност с битието си? Може ли да се съществува, “бидейки непричастен” не към какво да е, а тъкмо към своето битие? Да си причастен на… небитието, и при това все пак “някак” да съществуваш – нима това не е абсурд?

Такова съществуване е ефимерно, а тази ефимерност се дължи на фаталното разминаване с подобаващото за своето битие, сиреч с истината за него. Разбира се, такова едно разминаване не може да е в пълен обем, да е цялостно, понеже ако изцяло липсва отношение към истината, то и самата възможност за съществуване тогава би била съвсем проблематична. Всяко нещо, доколкото съществува, го дължи на съотнесеността си със своята истина, а доколкото не съществува, е в рязък дисонанс с нея, понеже е влязло в отношение не с битието си, а с небитието. А небитието значи разпад, унищожение, развала. Такива хора, заели двойнствено отношение към истината на човешкото съществуване, се движат по плоскостта на лицемерието, на фалша, на неискреността, на несубстанционалността. Ето че можем да направим още тук извода, че само истината осигурява на съществуващите неща, и особено на човешкото съществуващо, едни най-яки и здрави субстанциални опори. Това е така, понеже истината носи в себе си първозданната същност или идеята на това нещо, а пък тази същност е просто проявление на самата субстанция, лежаща в основанията му. Лишен от субстанциални опори – намиращи се именно в отношение към духовната същност и природа на човека, човешкото и на човечността – човек се мята като листото, носено на всички посоки от вятъра есен. А човекът се нуждае от път, и то свободно избран, и отговорно поет…

Как ли се съществува според неистината или според “истината отчасти”? Каква е тази онтична непълноценност и извратеност? Как изобщо могат да съществуват неща, “отпаднали” от битието си? Възможно ли е истината някому да е съвсем безразлична? Тези въпроси си струва да бъдат осмислени: защото ето, примерно, човекът, потънал в грях, наистина е отпаднал от битието си, той, нещо повече, е въстанал против своята идея и против замисъла на своя Божествен Създател. При такъв човек двете негови половини – духовната и физическата – не са постигнали своята хармония, а се намират във вражда, в рязък дисонанс, от който този човек се раздира. Точно на такива хора истината им е станала съвсем безразлична, понеже съзнанието и душата им е пленена от неистината. А неистина може да е всичко непълноценно в битийно и субстанциално отношение като измамата, лъжата, злото, користта, използвачеството, несвободата, коварствата и подлостите от всякакъв род, глупостта, простащината, грозното и прочие. Доколкото ги има, доколкото са налице, те го могат само благодарение на известна минимална съпричастност с истината и с битието, но доколкото са подгизнали от злоба, от лъжа, от разврат и от безнравственост, това го дължат на отдадеността си на наистината и на небитието. Ето защо, изглежда, човек трябва да основе живота си на един най-базисен избор, свързан с въпроса кому да служи: на истината и на битието ли, или на неистината и на небитието. В единия случай нещо печелиш и от нещо се отказваш, и в другия е така – сам решаваш обаче коя и каква да е твоята орис и участ. Никой друг не може да избере вместо теб, даже и самият Бог те е оставил сам да избираш и решаваш, защото, изглежда, надеждата му е сам да прегърнеш истината и битието. Та нали ако някой друг или самият Бог беше избрал вместо нас, то тогава всичко, понеже е несвободно, се е обезценило: ценно е само онова, което сам си избрал, което е твоя заслуга или постижение.

Битието като такова е мярка за съвършенство, защото, бидейки идея, то е и самото съвършенство. Следователно доколко нещо е съвършено, дотолкова е според битието си. А доколкото е несъвършено, дотолкова то е израз на небитие, на неистина. Но нали всяко нещо в този свят е винаги “отчасти” съвършено, “отчасти” несъвършено? Казваме: “Няма идеални неща!”, но вярно ли е това? И защо е така?

Да, в този тук свят на идеалите не им е мястото, те тук не могат да съществуват, понеже тук е място и свят на тленното, на преходното, на мимолетността. Идеалите обаче, или духовните неща, така или иначе, са нещото, което привлича към себе си, та да можем да се отказваме от несъвършенството и да копнеем по съвършенството. Този е най-дълбокият темел на всеобщия стремеж към съвършенство, който се наблюдава във всяко създание, твар, съществувание в този тук наш несъвършен и пълен с изненади и коварства свят. Разбира се, стремежът към съвършенство и за издигане над смъртността, мимолетността, преходността, ефимерността, е характерен най-вече за свободния човек, който не допуска падението да е роб на своята природа, на своята физическа същност, на своите инстинкти, страсти, нагони, на своето, накрая, така жадно за удоволствия тяло. Но за съжаление мнозина хора тук, около нас, всекидневно не правят друго, освен просто за обслужват тялото си, което е пряк път към опорочеността и падението: само хармонизирането на физическо-телесно-биологичното с душевно-духовно-идейното е начинът за надмогване на опорочеността, неизбежен иначе резултат на нашата двойнственост. Ние, живите човешки същества, не сме идеални, и това не е фатално, на нас обаче ни стига да се стремим към по-висшето, и да побеждаваме онова, което ни дърпа към животинско-природното; човекът така или иначе е дух и доколкото е такъв, дотолкова той може да причастен на битието и да е победил опасността от деградиране в лоното на небетието и на неистинността.

Тук обаче има нещо любопитно: “съвършено” и… “свършено” – случайно ли е това подобие на двете думи? “Съвършеният” е… “свършен” – така ли? Какво, впрочем, е “свършеното”? Казваме: “свършен човек”, какво означава? Нима означава, че е “окончателно станал”, “завършен”? “С(ъ)вършеното” – кое е то? Как да разбирам корена, а именно “върша”? Не е ли равностоен на правя?

“Вършенето” е действието, докато бездействието води дотам да си “свършен”, да си се изчерпал, да си изхабен. Действието е залог за разкриването на жизнения и ценностен потенциал на стремящия се човек. Тези теми съм ги разгледал най-обстойно в своята книга ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА, което ме освобождава тук от необходимостта да тълкувам всичко наново.

Светът е изпълнен с неща, които съществуват както според истината си, така и според неистината си – и в двата случая само “отчасти”! В него има “белези” както на истина, така и на неистина. Кое свидетелствува за битие и истина, и кое – за небитие и за неистина вече показахме. Ето защо човек има ясни знаци и ориентири, които могат да го направляват към истинното и доброто.

А какво се получава когато се “смесят” истина с неистина, битие с небитие вече също беше изяснено. Съществуващото е единственият отговор, а пък съществуващото е сплав на битие с небитие, на истина с неистина. Как да открия следите, водещи право към битието и истината в един свят, в който те са трудно различими? – това е един въпрос, по който милиони човешки същества всекидневно търсят и се питат. Да, в този свят истината и битието са “забулени”, скрити са под покривало, но се иска известен усет и преданост към субстанциалното в нашите собствени недра, та да се държи вярната посока. Трябва просто да се пазим от прекаляване и от извратеност, трябва да привикваме да се отвращаваме от лъжата и от глупостта, а и в същата степен да се възхищаваме на доброто, на истината, на красотата и на светостта – пък и да се стремим към тях, понеже те именно са наш чист и възвишен човешки идеал. Какво повече му е нужно на човека освен този така здрав и верен ориентир.

Човекът, индивидът е този, който трябва да “разбули” истината и битието, той е този, който ще вдигне покривалото. Всеки може да постигна това. Как да го направя – това е загадката, разрешима само лично, индивидуално, тук общи предписания няма. Всеки трябва да намери свой изстрадан отговор. Дали то е по силите ми? – се пита неувереният човек. Няма ли опасност да се подведа като приема, че онова, което е само “було”, е същност и истина, а това, което е истина и битие, за мен да си остане невидимо, неразбрано? Имам ли опит, по който да мога да съдя, че такава подмяна ми се е случвала? Рядко или често съм се “подхлъзвал” в тази насока?

Това са неизбежни и необходими въпроси. Такива въпроси бушуват в гърдите на небезразличните към истината човешки същества. Точно те им помагат да с(постигнат, съхранят и умножат своята човечност.

Но как точно си представям все пак “неистинно съществуващото”? Ето, например, тази чаша вода – “истинна” ли е, или е “неистинна”? Какво в случая означава “неистинен”? Нима неистинното е “фикция на съзнанието”? Как така? Мога ли да различа “фикция” от “реалност”, “сън” от “наяве”?

Неистинно съществуващото е онова, което “може да бъде”, но все пак “не е”. Онова, което то е, не е докрай изявено, недостатъчно е разгърнало себе си. Може ли това обаче да се случи с “нещата”, на вещите? Моята чаша с вода “напълно” ли е това, което е – и може да бъде?

Вещите едва ли могат да бъдат упреквани за възможно несъответствие, след като причината за тяхното съществуване е извън тях самите. Щом като нещо не отговаря на себе си, но при това не може да отговаря (не може дори и да… говори!), нему не може да му се приписва “от-говор-ност”. Щом като основанието за съществуването на нещо е извън самото него, тогава то ако е неистинно съществуващо, е и същевременно невинно. За неговата истинност трябва да се погрижи нещо друго. Оттук иде “несъответността” на вещите със… самите себе си, със своето понятие и идея. Този е и корена на неистинността, на непълноценността на “материално съществуващото”, чиято същност винаги е “изнесена” извън самото него. Все пак нали никога не съм видял някъде и някога… “чаша сама по себе си”, “чашност” и пр.?

Но само онова, което може и иска да се погрижи за своята пълнота и пълноценност, е “на път” към своята истинност. Колкото повече тази способност и този порив е налице, толкова повече съответното нещо е по-близо до себе си, т.е. до идеята и до истинността си. Излиза, че само онова, което има душа – и затова може да почувства недостига, да се отврати от него! – може да “пътува” към своята истина. Сиреч към самото себе си. И понеже то разчита на себе си, не чака да бъде “водено” към своята идея и истина, това нещо не само е одушевено, но е и свободно.

Оказва се, че именно свободата открива пътя към истината. И оттук следва, че само човекът е в такава ситуация – на път към себе си. Да избира себе си, да се стреми свободно към своята истина, да е неудовлетворен от съществуването си, да копнее по пълнотата на битието – това е само човешка участ.

Оттук следва, че всичко друго и “нечовешко” пребивава в “полуистинност”. А доколко е истинно, то дължи истинността си на нещо извън самото него. Това е от ясно по-ясно: нима, например, нещата в света не дължат част от истинността си на човека, който вместо тях се е наел с тяхното познание, с “разбулването” на същността им?

В този смисъл човекът се е заел с нещо божествено: да помага на божиите творения, да се опитва вместо тях да достигне до тяхната истина, да “довършва” сътвореното от Бога. Но това, че нещата и съществата в природата “не знаят” за своята неистинност – и истинност! – може би им дава и известно предимство пред човека. Може и да се окаже, че в някакъв смисъл те са по-близо до Бога – до техния творец. Тяхната безсъзнателна преданост на Твореца обаче едва ли трябва да е идеал за човека. Човекът трябва да се приближава до своя Творец съзнателно и благодарение на свободата си. Вещите в някакъв смисъл са безкрайно по-далече от Бога – защото не се и опитват да насърчават Божия импулс. Ето защо именно човекът, изглежда, е най-скъпото творение на Бога.

Нещата и съществата в природата даже не подозират за неистинността си, не се измъчват заради това, не искат и затова не могат да бъдат “нещо повече” от това, което са – това не е предимство на “безсъзнателното съществуване”, нищо че външно изглежда че е такова. То обаче е и изневяра спрямо истината, пък макар и безсъзнателна. Истината няма как да не възроптае като съзерцава подобна сляпа оставеност на неистината. Истината на този свят си пробива път само благодарение на човека – ето тази е великата мисия на човека на този свят.

Ала, от друга страна погледнато, и “нещастността” на човешката участ се дължи най-вече на съзнанието, че можем да бъдем “нещо повече” от това, което сме. Да искаме своето “да бъде”, да не се оставяме на “това, което е”, да не се задоволяваме с онова, което “е било” – ето този е извора на нашата вечна онтологична неудовлетвореност, която ни съпровожда до гроба.

Усетът за време е затова е най-концентриран израз на човешкото. Заради него ние не можем да намерим мир и покой тук, на земята. Тази е нашата неотменима човешка орис. Човекът е безпокойство – това пише съвременният тълкувател на човечността Жан-Пол Сартр. Това наше вечно безпокойство ни дава същевременно и неизмеримо превъзходство пред всичко друго – живо и неживо. Радва ли ни се Бог, като ни гледа така неудовлетворени от съществуването си? Едва ли, но е сигурно, че не скърби: само чувстващите неудовлетвореността си са търсещи и намиращи. Бог неслучайно ни е направил такива: дал ни е възможността винаги да сме несъгласни даже със самите себе си. Но не ни е принудил да сме такива: това пак е наш избор, то е наша отговорност. То е наш най-съкровен отговор на призива на самото битие…

(Следва)