Category: Богатство

13.2.Готовността за свобода

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.2.Готовността за свобода

Светът е един и единен, но той се оживотворява от реалността на духа – и само така изобщо става свят, т.е. озареното от светлината на Духа, о-свет-еното от истинската светлина на Бога, носителя на всяка светлина, на всеки живот и на всички възможни светове. Светът е бляскав, но не за тази външна сияйност става тук дума: светът е преизпълнен с възможности, невидими и несбъднали се, които ентусиазират жадния за дейност, за дела и постижения индивид. В зримото, бляскавото за очите, човекът – ако е верен на себе си, на собствената си възможност да бъде автентично съществуващ – съзира бъдното, нестаналото все още състояние на света, което може да бъде постигнато само чрез човешка намеса, чрез прилагането на енергия от страна на живи индивиди, опитващи се да надраснат както себе си (своите прозаични възможности), така и неизменното иначе състояние на света, на заварения и затова винаги несъвършен свят.

Именно тук се проявява или проличава божественото у човека: човекът, подобно на своя Създател, се опитва да твори, да внася промени, дори да подобрява Божественото творение – каквото е както светът, така и самия човек. Вярно е, че много често със своята намеса в природния ред на нещата човекът като че ли повече вреди и разваля, но дори и с това демонстрира своя инстинкт към творчество и промяна, към съзиданието. При което, както личи от думата, само се преформира природно даденото, строи се нещо друго чрез използването на природен или на получен от природата материал.

Неудовлетвореността от наличния свят по някакви причини се оказва движеща сила на човешката активност. Тази неудовлетвореност може да бъде разглеждана като белег за действената човечност и като нейно начало. Доволният от всичко човек изневерява на човешкото у себе си, той сам поставя прекалено тесни граници на съществуването си, а на тази основа е тотално дезактивиран във възможността си да постигне или да направи нещо, да внесе свой дял в съществуването на света. Такъв човек, не съзнавайки свои коренни различия с така-и-така-съществуващото, сам себе си принизява до нивото само на консуматор на готови продукти и ценности, заварени или сътворени от други. В този смисъл такива хора едва ли заслужават да бъдат наричани индивиди.

Индивидът е субект и носител на активност, той е самостойност и самостоятелна действителност, която изцяло отговаря за себе си – ползвайки се от свободата си и от своята самоценност. От друга страна погледнато, индивидът е носителят на различия, той е личност, докато „приличащото“ на нещо друго не може да бъде индивид. Най-коварната форма на човешка принизеност и нищожност е тъкмо самодоволството, пълната удовлетвореност от себе си, която е корен на задоволеността от всичко друго: щом за себе си не виждаш перспектива и не оценяваш непрекъснато съществуващите нови възможности, то тогава и всичко друго ти харесва и ти се вижда достатъчно добро. Такива хора нищо особено няма да постигнат, но те при това и вредят на автентично опитващите се да постигнат себе си: когато се огледат и видят как други индивиди се възползват всекидневно от много незабележими за самодоволните хора неща и възможности, те се изпълват със завист и злоба. А на тази основа в крайна сметка стават борци за преразпределяне на добитите от други хора блага, на благата, на които те нямат никакво право поради дезангажираността си към съществуването. От този човешки тип произлиза грамадния слой на мързеливите, лентяите, некадърните – те често сами себе си са направили неспособни за нищо! – лумпените, паразитите, на вайкащите се и вечно оправдаващи се бедняци, на завистниците, мошениците, на всяка престъпна паплач, която се опитва да живее за чужда сметка и т.н.

Съвсем закономерно е, че този нисш слой започва да жадува идеала на комуната, т.е. техния елит бърза да се запише в най-близкия клуб по комунизъм, мнозина от тях стават комунисти, проповядващи изгодното само на тях „всеобщо равенство“ и проявяващи затова невиждана енергия в съсипването на чуждия – и народностния – живот. Това, че днес в България комунистите са богаташи и дори капиталисти е колосална аномалия, явяваща се плод на почти едновековното им паразитиране върху обществения организъм. То е резултат най-вече на разбойническите им подвизи през последните десетилетия – когато многократно окрадоха цялата нация и съсипаха бъдещето й за десетилетия напред. А иначе мястото им е най-долу в обществената йерархия, и те ще го заемат неминуемо когато бъдат лишени от възможността да крадат: едно здраво и нормално общество поставя всеки на мястото му. Или по-скоро той сам себе си ще постави на мястото, което наистина заслужава. Впрочем, към комунизма световната общност е крайно време да прояви същата непримиримост, каквато беше проявена към национал-социализма и фашизма: тези последните не успяха да нанесат толкова поражения и да извършат такива зверства – каквито за близо век нанесе на човечеството комунизмът.

А иначе индивидът трябва да бъде оставен сам на себе си, за да разгърне своя потенциал и да се опита да промени незадоволяващия го в подробностите, а не по принцип свят – светът друг не може и не трябва да бъде. Такъв индивид не се измъчва от нездрави страсти – да стоиш бездеен, нищо да не правиш, да се оставяш на безсилна злоба или завист и пр. – а е изпълнен с енергия, жизненост, действеност. Той твори една нова действителност и живота си, прилагайки рационални действия, той създава нов свят върху основата на даденото ни по природа. Това е светът на сътвореното от човека, света на културата, това са формите на исторически и социален живот, производството, техниката, технологията, на чисто духовните сфери на религията, философията, изкуството, областта на проникващата във всичко наука и т.н. Накрая, това е територията на опитващото се чрез човека да постигне истината за себе си битие, което синтезира всичко ценно за човека и живота. Оказва се, че светът в крайна сметка трябва да бъде превърнат в нещо достойно за човека, в човешки свят. В процеса на очовечаването на света човек впряга цялата си изобретателност и неукротимата си жизненост, цялата мощ на великата реалност на Духа, на който индивидът е само крехък, но въпреки това незаменим земен пратеник.

На превъплъщенията на човешката инициатива в перспективата на свободата и на отговорното правене на своя живот – създавайки оставащи след нас ценности, блага и постижения и така издигайки достойното за човека съществуване на нова степен – е посветена тази лекция, опитваща се да постигне задоволително за началото на Третото хилядолетие разбиране. Ще се опра на вечно значимите ценности – индивидът беше първата от тях – без които едва ли може да се постигне нещо съществено и смислено, нещо, което може практически да подпомогне човека в перспективите, които сега, след сгромолясването на комунизма, се откриват пред него.

Живеем все пак в едно вдъхновено време, в което само от нас зависи нашето бъдеще – и като индивиди, и като нация, поела вече съдбата си в своите ръце. Заех се с прилагането на философията към проясняването на съществуващия свят-и-човек, защото ни е крайно необходимо ясното разбиране за онова, което правим – и което става с нас. (Но нали ще стане само онова, което сами направим със и от себе си?!). Смятам, че само по силите на философията е да реши тази задача; едно знание и разбиране, което обаче е безсилно да повлияе за промяната на своя предмет към по-добро, неимоверно много е загубило от достойнството си. Но мъдростта, посилната за човека мъдрост – философията е поне любов към мъдростта – не само е ефективна, тя е в състояние из основи да преобрази съществуването на отделно взетия индивид. Който е разбрал благодарение на нея най-важното в живота ни: истинската ценност на свободата. Свободата е тъкмо онова, заради което животът си заслужава да бъде живее. Но разбират ли свободата ония, които цели две поколения бяха лишени от свобода, на които беше втълпявано, че индивидът е нищо, а обществото е всичко? И какво ще разберат от живота, ако все още държат на резервите си спрямо нея, които комунизмът успя все пак да насади в сърцата им?

Индивидът по начало не е друго, а първична жизненост, средоточие на могъщи жизнени сили, на които по-нататък сме длъжни да осигурим простор за разгръщане. Индивидуалната жизненост след това трябва да придобие човешка или субективна форма на проявление, което може да стане едва чрез съответното „вместване“ в потока на времето, явяващо се естественото поле за разгръщане на човешката субективност, на активността на индивида. Съществуването на човека е точно това: да се възползваш от своята жизненост, да й помогнеш да постигне самата себе си, своята неповторима човешка форма, да изпълниш отреденото ти време с дела и постижения, които да станат потвърждение на постигнатата от теб самия и собствена индивидуална същност. Сиреч, накратко казано, да сътвориш самия себе си, своята личност и бъдеще, опирайки се на даденото ти от Бога.

Бог дава на всички нас едно и също природно наследство – живот и време – а след това оставя всеки сам да се разпорежда с тези екзистенциални условия, да намери желания и потребния за самия себе си, по възможност най-осъзнат начин, за да постигне и открие себе си, своята самобитност, своята уникална същност. Значи от всеки един от нас се иска сам да сътвори свободата си като извор на онова, което е искал да бъде, желаел го е силно, искрено, съкровено, с пълна душа и сърце, с абсолютната си цялост на човешко същество – и точно затова го е постигнал, станал е това, което сам е избрал. Но тъй като не е достатъчно да се каже, че нещо е така, но и се иска да се разбере защо е така, то сега съм изправен пред задачата да разкрия идеята за свобода, скрила в себе си ония тайни, от които зависи нашата човечност.

Свободата не е факт на живота, който ни е даден в пълния му обем и непременно на всички еднакво. Свободата е завоевание или постижение на конкретния индивид, за което той изцяло е отговорен. Всеки от нас е отговорен най-напред пред себе си, пред своето бъдеще и пред Този, който ни е дал живота – и ни е отпуснал и ето този отделен ден с всичките му възможности. Това какво си станал зависи единствено от теб самия и от свободата, която си успял да постигнеш; оправдания тук не се допускат и не помагат никому. Щом като някои разбират предимствата на свободата и на свободния живот, и затова страстно се стремят към своето битие, определяно от свободата, а други нямат този стремеж, то това ни дава основание да говорим за степени на отдаденост на свободата, валидни за индивиди и за групи от индивиди. Които именно се определят от различия в желателността на същата тази свобода, а също и от различия в опитите тя да бъде адекватно разбирана и използвана.

Така например някои като че ли си присвояват свободата с всичките й предимства – и правят това тъкмо защото силно са я желали! – а други, вероятно защото не са уверени в това доколко тя им е потребна, непрекъснато се разминават с нея, проиграват и пропиляват шансовете, които тя може да даде на човека. Трети пък като че ли прекалено много се страхуват от тежестите, свързани със свободата и затова или нищо не постигат, или пък стават яростни нейни отрицатели, врагове и губители на свободното съществуване на достойния индивид. Комунизмът е най-показателния пример за това. Как да разберем тези базисни различия, които по-нататък дават своето решаващо отражение върху съществуването на индивидите и тяхната съдба – както индивидуалната, така и общностната?

Безразличието към свободата е главна предпоставка за категоричния жизнен провал, към който никой не иска, но за сметка на това мнозина старателно си подготвят. Такива хора не са, разбира се, ампутирани или осакатени откъм усет за свобода, но те не са му останали верни, изменили са на първичния порив, който е съставка на здравата жизненост. Подобно на това както всички ние се раждаме здрави (в „медицинския смисъл“), но след това правим много неща, с които рушим здравето си, по същия начин изначално всички притежаваме възможността да бъдем свободни. Имаме тъкмо предразположеността към свобода – усета, интуицията, чувството, първичния порив за свобода – но след това погубваме началната си даденост или готовност. И мнозина се оставят да бъдат завладени от коварна нерешителност, от безсилие пред високите за индивида изисквания на свободния живот, които при това сами трябва да си поставим.

Хората, на които се случва това – „сполетява“ ги, но не без тяхно участие! – по някакъв начин са разбрали, че без свобода по-лесно се живее. И затова са предпочели всичко друго, само не свободата – и изпитанията, свързани с нея. Отказът от свобода, независимо дали е съзнаван или пък е несъзнаван, т.е. е направен сляпо, не е израз на свобода и на свободна воля. Той е оставяне на във властта на природната несвобода – и точно от това се определя категоричния провал на човечността у този индивид с всичките й предимства. Отказвайки се от свободата, тези хора всъщност се отказват и от себе си като възможност да бъдеш пълноценен човек, и затова ги постига една съвсем незавидна участ. Затова един такъв отказ от свобода (фактически, а не желан, не приеман поне съзнателно) е финалния акт на усета за свобода, с който той не потвърждава себе си, а го зачерква или го погубва, лишава се от неговите възможности, от перспективите, които той носи в себе си.

Отказът от свобода – ние тук не можем да се вглъбяваме в пълнотата на неговите екзистенциални основания – е корен на постепенно пораждаща се и все по-засилваща се ненавист към свободата, определяна от чувството за лишеност, от битийната непълнота, в която един такъв индивид неумолимо попада. А след това на тази почва само завижда на ония, които с всичко, което правят, се изпълват все повече с могъщата субстанциалност на живота, определян от свободата.

Общо взето още тук можем да кажем, че хората се делят на два екзистенциални типа според отношението си към свободата – на влюбени в нея и на изпълнени със злоба към нея. А между тях, между тези два полюса, се лута многочислената посредственост, изпълнена с недоверие и поради това с невисоко мнение за свободата, или пък просто с безразличие, със сляпа дезангажираност към тайнството на свободата. Всеки обаче в крайна сметка получава заслуженото, подценяването на свободата се заплаща скъпо и прескъпо (независимо дали го съзнаваме, все пак плащаме и лихвите!), а оплакванията тук наистина са съвсем неуместни.

Затова ако, да предположим, пред Страшния съд нещо ще ни питат или ще ни държат отговорни, то съобразно с казаното още сега може да предположим, че въпросът към всеки смъртен ще бъде този – защото в него се съдържа всичко! – а именно: „Ти какво направи със свободата си?!“.

(Следва)

12.2.Битието винаги е битие-в-истина

ЛЕКЦИЯ ДВАНАДЕСЕТА: Същността на истината

12.2.Битието винаги е битие-в-истина

Още великият Платон, говорил за битието дори твърде поетично, е отъждествявал битие и истина, понеже пък, от друга страна, битието според него не е друго освен идеята, същността. Около нас е изпълнено с всякакви, в огромната си част неистинни съществувания, съществувания, които са далеч от умиротвореността и хармонията на автентичното битие. Неотделимостта на истината от битието като такова показва и дори доказва онтичната пълнота на истината, а също и това, че битието дължи своя потенциал именно на тъждеството си със самата истина.

Ако се сметне от някой, че истината е извън битието, то това е най-дълбоката основа на всеки един нихилизъм, на релативизма, а именно на разбирането, че всяка истина е съмнителна, относителна дотолкова, че в крайна сметка се оказва, че за истина изобщо не бива да се говори. Някои намират някакво особено остроумие и дори изтънченост в една такава теза и не се посвеняват да я обявят за най-модерна, за връх на самата модерност. А всъщност тя е свидетелство и добър атестат за немислене…

Защото ако истината е извън битието, сиреч едва по-късно трябва да бъде “внасяна” в него, сътворявана в един чисто субективен произвол, то, първо, ние дръзваме да поставим себе си, своята суетност над истината, и, на второ място, се мъчим да обосновем онова, от което тръгваме, а именно, че истина не съществува. Та нали първоначално я постулираме като намираща се извън битието, а след това стигаме пак до изходната си точка, т.е. въртим се в кръг, с други думи доказваме, че… желязото било желязно, а че дървото – дървено. Някои в науката, впрочем, друго освен това едва ли и правят…

Такива не се смущават от парадокса, че нямаме никакво основание даже да говорим за истина, след като сме я турили още в самото начало в разреда на несъществуващите неща. Пита се, откъде ще имаме представа за нещо, наречено “истина”, след като такова, по принцип, изобщо и изначално не съществува?! Аз затова написах по-горе нещо за немисленето – един доста коварен и досаден в същото време дефект, характерен за съзнанието на мнозина…

Но ето че възниква, поне от формална гледна точка, и един такъв въпрос: ако истината е “в” битието, тя цялото ли битие обхваща – или само някои негови “части”? И после: ако истината обхваща само някои негови “части”, то това не означава ли, че другите “части” на битието са “неистинни”? Не следва ли оттук, че те пак съществуват, но “неистинно”? Такова съществуване не е ли коренно различно от съществуването-в-истина?

Тези въпроси се дължат на смесването на битие със съществуване: битието е именно съществуващото в истината, истинно съществуващото, то е образеца на всички непълноценни и неистинни съществувания. Ето на това основание нямаме право да говорим, че някакви части на битието били неистинни – това важи само за сфери на съществуващото. А сред съществуващото, както вече имахме възможността да изясним най-обстойно, е налице смесване и взаимно проникване на битие и на небитие, в него са налице непрестанни преходи от едното към другото. В съществуващото, в този наш тукашен живот и свят, от друга страна погледнато, има и прекалено много лъжа, фикции, заблуди, илюзии, зло и т.н. Ето че самото зло се оказва, че е такова заради своята онтична непълноценност, дължаща се на непричастност спрямо истината; лъжата е лъжа на същото това основание, грозното даже е такова благодарение на това, че се намира в рязък дисонанс с внасящата навсякъде хармония и умиротвореност истина.

Битието като такова е единно, то всъщност е тъкмо единното. Това означава и за сетен път потвърждава базисната констатация, че битието е истина, а истината е битие, т.е. че истина и битие съвпадат, са тъждествени. Това, накрая, означава, че битието не е друго, освен истинно съществуващото, т.е. битие е винаги “битие в истина”.

На това основание можем с право да смятаме, че щом нещо съществува, то винаги носи своята истина в себе си. Т.е. доколкото нещо съществува, то дължи съществуването си на истината, заложена в неговите недра. Защото истината не е друго освен неговата същност, неговата идея. А казахме, че идея (същност) и истина съвпадат, са едно и също нещо. Платон, твърдящ, че идеята е тъждествена на битието, го е твърдял неслучайно, това негово допускане блестящо се доказва от цялата по-нататъшна одисея на човешкия дух, на културата, на философията в нейните най-възвишени възходи и постижения.

Щом като истина и битие са едно и също нещо, а по същия начин и битие и идея са тъждествени, то се оказва, че битието е “утроба” или лоно както на истината, така и на идеята (същността). Безусловно трябва да се приеме едно такова основополагащо твърдение. Но какво обаче следва от него?

На първо място трябва да признаем, че истината сякаш “носи” в себе си битието. Но всяко битие ли е точно такова, т.е. е тъждествено на истината? Това не се ли отнася само за абсолютното битие, за “битийната пълнота” и изпълненост с истина?

Самото битие като такова има една строга йерархия на своите сфери и нива. Пълно и абсолютно съвпадение на битие и на мислене, на истина и на битие е характерно тъкмо за най-мощното по потенциал битие – Божието битие. Или свръхбитието, което наричаме или обозначаваме с думата Бог. Оттук следва, че всяко друго битие е от Бога, е такова благодарение на благоволението на Абсолютното Битие. Другояче казано, всяко битие “произтича” от Божието Битие. Ето на това основание се стига до твърдението, изразено така ясно и по най-възвишен начин от Христос, изрекъл думите: “Аз съм Истината, и Пътя, и Живота…”. Оказва се, че битие “извън” истината няма. Какво ли означава всичко това? Може ли да го “асимилира” съзнанието на обикновеният човек, обременено и изпълнено най-вече с извлечени от този материален свят представи и впечатления?

Разбира се, на ония, които се чувстват съвсем неуютно в пространството на чистата мисъл и идея, в което се озовахме, няма да им е лесно да осмислят и възприемат всичко това. Но то е една провокация към мисълта, благодарение на която могат поне отчасти да станат причастни на споменатото царство на свободната и чиста мисъл.

Може да се тръгне от ето такива въпроси, например: Дали не е необходимо да приема, че “съществуващо” не винаги означава “истинно съществуващо”. Какво е съществуващото според идеята, същността, истината? Не означава ли, че не всяко битие е абсолютно? Не следва ли също, че “еманацията” (“изтеклото” от Абсолюта!) на истинното битие “отчасти” е истинна, “отчасти” – неистинна?

Да, така е, защото при “изтичането” и разпростирането тук, в този свят, на чистите същности, съдържащи се в битието като такова, се стига до тяхната деградация, до принизяването им, до вселяването им в много по-нисши по ранг сфери на съществуващото. Тук, в този свят, както още Платон твърдеше, имаме работа със “сенки” и “копия”, а не със същности и чисти истини, не с идеи. Това е добре да се има предвид и то много може да подпомогне опитващия се да разбере всичко със своя ум.

Ето защо всяко съществуващо по някакъв начин е “смесица” на истина и неистина, на битие и небитие – и дотолкова не е абсолютно, дотолкова е само “относително”. Тогава именно се оказва, че всяко съществуващо така или иначе се стреми към своята истина. Истината се оказа, че е битиен идеал на съществуващото, на всички съществуващи неща. Тя е онова, което ги дърпа към съвършенството. Разбирате ли сега какво означава за човешки същества да се безразлични към истината. Това е изневяра към тяхната същност и човечност, то е свидетелство за такава непростима онтична непълнота, която в религията се нарича грях.

А иначе съм длъжен да приема, че всяко съществуване е “на път” към своята идея, но… “все още не е пристигнало там”. “Частиците” или по-скоро искриците абсолютност-истинност-битийност-същностност-и-пр., разпръснати в съществуването, са тъкмо онова, което поражда неговата жизненост, пълнота, реалност.

Ето например аз като “съществуване” и като “съществуващо” – истинно битие ли съм – или… “не съвсем”? Ако съм “битие-в-истина”, то това до какво би довело? Нямаше ли да означава, че аз съм… “абсолютен”, че съм “съвършен”, че пребивавам в “онтичната пълнота”, за която само може да се мечтае?

Аз, впрочем, едва ли съм достигнал и едва ли някога ще достигна своята идея, едва ли ще се отъждествя изцяло с нея. Същността, която тя олицетворява, е мой вечен идеал, недостижим като хоризонта. Но и мамещ в далечината като хоризонта, там, където изгрява и залязва Слънцето – но хоризонта обаче никой и никога няма да стигне. Ние сме смъртни и в същата степен несъвършени същества. Ала благодарение на причастността си към истината сме в достатъчна степен и богоподобни.

Ето защо аз – пък и всеки друг човек – просто “пътувам” към истината за себе си. Аз през целия си живот съм на път към самия себе си, към своята оригинална и лична човешка идея. Мога да се надявам, че съм се приближил в някаква степен до “битието-на-съществуващото-наречено-човек”, но ако си въобразя, че съм се слял с него, то това означава, че съм обявил себе си за Бог. На мен лично ми е доста чуждо едно такова кухо самомнение, разпространено иначе особено много сред най-непълноценно живеещите, сиреч сред неизброимите пълчища на немислещите…

Да живея в съгласие с истината-за-себе-си е най-висшето, на което мога да се надявам. По какво се отличава такова едно съществуване от това да живея без нея ли? Ами ако се опитам да разбера какво означава да живея в раздор с истината, съответстваща на моето битие, то това ще хвърли светлина и върху горния въпрос. Аз най-напред трябва неуморно да се опитвам да разбера кое е подобаващото за битието на човека. Ако пък ми се е случвало да се опитвам да живея в дълбоко противоречие с него, трябва да направя зависещото от мен да не се повтарят такива случаи – те водят само към небитието, те не са друго, освен подхлъзване към лъжата и смъртта. Аз трябва да направя всичко, което е в моите сили, та да се предпазя от това сам и непрекъснато да подготвям своя провал. Истината е моята пътеводна звезда в тази посока.

Но как да разбера – “изцяло”, “напълно”, “несъмнено” – коя точно е истината на моето битие? Мога ли да не допусна разминаване с нея? Как да изостря онова духовно “сетиво”, което ми дава самата истина? Как да си проправя път към истината на битието на съществуващото – именно като цялост! – от която, изглежда, зависи и “моята” истина?

Въпросите тук също нямат край – човек докато е жив, все търси и все не намира утеха. Но това не значи, че са блажени и за завиждане са само ония, които не търсят. Оня, който търси, той ще намери – който похлопа, нему и ще се отвори. Ала битието така или иначе е нашият дом, а пък истината е главен разпоредител в него. Без истина не се живее, а само се вегетира. Едно такова презряно съществуване не бива да е участ на живия човек, надарен с безсмъртна – и божествена – в същината си душа. Нашето богатство е в душите ни. Онова, именно богатството, което никакви молци не го ядат…

(Следва)

Съдбата на всеки кумир е да бъде сломен

41.Съдбата на всяка именитост е да бъде потъмнена. Съдбата на всеки кумир е да бъде сломен. Колкото и парадоксално да се вижда това, истинската слава е безименна, безлична, безвестна, безшумна, самотна. Истинската слава е да слушаш вътре в себе си глас тайнствен, който да говори, че си изпълнил бляскаво своята земна мисия. Истинска слава е да чувствуваш, че Онзи,който те е натоварил с мисия, е доволен от тебе, че той одобрява твоите замисли и усилия да служиш на човечеството, че той държи сметка за безкористността на твоите трудове. Безсмъртност дава Бог – не я дават човеците. А безсмъртното име е част от безсмъртността.

42.Нека славолюбецът не забравя, че земният валяк е пясъчно зрънце в безконечните световни простори. Нека славолюбецът не забравя, че земният валяк ще бъде обитаем и Има още

Трябва да бъдем силни, за да подкрепим правото си

28.Ние често казваме хубаво вместо добро: хубава мисъл, хубави слова, хубави обноски, хубаво дело, хубави нрави, хубава душа. Доброто не е друго освен хубавото в областта на морала.

А хубавото що е? Блясък, сияние на истинното; великолепие, очарование у истинното. Връзката между доброто, хубавото и истинното – това е връзката между морала, изкуството и знанието. Тая връзка е неразрушима. Има още

Добро да правиме на всяка стъпка можем

СЪРЦЕТО И УМЪТ

Сърцето и Умът в борба вечновековна
делят човешкото злощастно същество…
И чак когато легнеме в нощта гробовна –
отърваме се от това старинно зло…
Сърцето и Умът в борба са всевековна!

Разсъдъкът студен ни казва: ”Дим е всичко –
наука, вяра, труд, изкуство, идеал!… Има още

“Защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ…”

В последните столетия преди Рождество Христово Юдея се намирала току-речи постоянно под тежкото иго на иноплеменници.

Изпод владичеството на персийците тя минала под властта на Александър Велики, а след неговата смърт – под владичеството на египтяни, сетне на сирийци, а след кратковременна независимост – под властта на римляните, които обложили юдеите с данък и за цар поставили Ирод.

Страдайки под чуждо иго, юдейският народ се утешавал с надеждата за скорото идване на Спасителя или Месия – Христа, обещан от всички пророци. Пророчествата ясно определяли и времето, и мястото на Неговото раждане. Има още

Лудвиг фон Мизес: Опит върху печалбата и загубата

1. Произход на печалбата и загубата

При капиталистическа организация на обществото предприемачите са безусловно и изцяло подчинени на властта на потребителите. Ако не успеят да произведат по най-добрия начин това, от което потребителите се нуждаят най-много, предприятието натрупва загуба, а собственикът в крайна сметка престава да бъде “предприемач”. Други, които знаят по-добре как да угодят на потребителите, го заместват на пазара.

Ако хората можеха да предвиждат правилно бъдещото състояние на пазара, предприемачите нямаше нито да печелят, нито да губят. Те биха купували всички нужни фактори за тяхното производство на цени, които още в момента на покупката напълно отразяват бъдещите цени (които пък отразяват бъдещите желания на потребителите) на крайните продукти. Това не оставя място нито за печалба, нито за загуба. Това, което позволява съществуването на печалбата, е фактът, че предприемачът, оценил бъдещите цени на стоката или услугата по-правилно от останалите, успява да купи някои от факторите за производство на по-ниски – от гледна точка на бъдещото състояние на пазара – цени. Така общите разходи за производство – включително и лихвата по инвестирания капитал – изостават от цената, която предприемачът получава за продукта си. Тази разлика наричаме предприемаческа печалба.

От друга страна, предприемачът, който сбърка в оценката си за бъдещото състояние на пазара, плаща по-висока – пак от гледна точка на бъдещето – цена за факторите за производство. Общите му разходиза производство надвишават цената, на която може да продаде продукта. Тази разлика наричаме предприемаческа загуба.

Така печалбата и загубата се създават от успеха или провала при адаптирането на производството към най-належащите нуждина потребителите. Когато това приспособяване се постигне, печалбата и загубата изчезват. Цените на факторите за производство достигат такива стойности, при които общите разходи за производство съвпадат с цената на продукта. Печалбата и загубата са вечен феномен именно защото непрестанната промяна в стопанските процеси създава нови и нови неравновесия, и съответно – нужда от приспособяване.

2. Разликата между печалба и други доходи

Много от грешките относно естеството на печалбата и загубата са причинени от използването на термина “печалба” за обозначаване на остатъчния доход на предприемача.

Лихвата по инвестирания капиталне е част от печалбата. Дивидентите за акционерите – също. Дивидентите представляват всъщност лихвата върху капитала плюс печалбата (или минус загубата).

Пазарната стойност на извършената от предприемача работа по ръководене на предприятието е квази-заплата, но не и печалба.

Ако дадено предприятие притежава ресурс, за който може да поиска монополни цени, то реализира монополна печалба. Но това не е предприемаческа печалба в истинското значение на думата. Още по-голямо е объркването, когато се смесва предприемачеството с технологичното подобрение и иновациите.

Несъвършенството, отстраняването на което е основна задача на предприемача, може често да се дължи на факта, че новите технологии не са използвани в пълна степен, така че да задоволят потребителските желания. Това обаче не винаги е така. Промяна в информацията, и особено относно потребителското търсене, може да изисква приспособяване, което няма нищо общо с иновации или подобряване на технологията. Предприемачът, който просто увеличава производството на дадена стока без каквато и да е смяна на технологията, е не по-малко предприемач от този, който измисля изцяло нов начин на производство. Предприемачът се занимава не само с експериментиране на нови технологични методи, но и с избор измежду множеството налични методи, така че да задоволи най-добре търсенето при най-нисък разход.

Дейността на предприемача се състои във взимане на решения. Той решава как ще се използват факторите на производство. Всяко друго действие, което предприемачът може да върши, е случайно допълнение към основната му функция. Често лаиците бъркат това с управлението на технологичните или административните дейности в едно предприятие. Така се стига до грешния извод, че не акционерите и спекулантите, а наетите управители са истинските предприемачи. Първите са само паразити, които прибират дивидентите.

За всички е ясно, че не може да има създаване на блага без човешки труд. Но не е възможно това да става и без капитал, т.е. предварително създадени средства за производство. Капиталът е оскъден, т.е. не достига за производството на всичко, което бихме искали да създадем. Оттук произлиза и икономическият проблем: как да се използва капиталът така, че да се произвеждат стоки и услуги, които задоволяват най-желаните потребности. Не трябва да има случай, при който едно благо не се произвежда, тъй като нужните ресурси се изразходват – т.е. пропиляват – за задоволяване на не толкова силна нужда. Решаването на този проблем при капитализмае работа на предприемачите.

Има едно наистина просто правило за различаване на предприемачите от не-предприемачите. Предприемачите са тези, които понасят загубата от грешно използвания капитал. Докато предприемаческата печалба лесно може да се обърка с други доходи и ползи, то при загубата такава неяснота няма как да съществува. ***

3. “Вотът” на пазара

Предприемачите не са нито “перфектни”, нито “добри” в някакъв метафизичен смисъл. Те дължат положението си единствено на факта, че се справят по-добре от останалите. Те създават печалба не защото просто са умни, а защото са по-умни и по-сръчни от останалите. Те не са безгрешни и често се провалят. Никой няма право да се възползва от грешките на предприемачите като твърди, че хората биха били обслужени по-добре, ако предприемачите са били по-умели и предвидливи. Ако някой е можел да се справи по-добре, няма причина да не го е сторил. ***

Пътят към предприемачеството, без да отчитаме държавната намеса, е отворен за всички. Тези, които знаят, как да извлекат полза от създала се възможност, винаги могат да намерят нужния капитал. Пазарът винаги е пълен с капиталисти, горящи от желание да намерят най-обещаващото вложение за своите средства или да основат партньорство с някой нов участник на пазара за изпълнение на най-доходоносния проект.

Хората често не разбират тази присъща черта на капитализма именно защото не разбират значението и последиците от оскъдността на капитала. Задачата на предприемача е да избере онзи (измежду многото технически възможни) проект, който задоволява най-належащите, но все още незадоволени, нужди на потребителите. Тези проекти, за които капиталът не достига, не трябва да се осъществяват. Пазарът винаги е пълен с мечтатели, които искат да реализират какви ли не непрактични или неработещи модели. Разбира се, инвеститорите често грешат в избора на инвестиция. Но тяхната грешка се състои именно в предпочитането на такъв проект, който не задоволява най-спешните нужди на потребителите. ***

4. Ролята на печалбата в обществото

Печалбите никога не са “нормални”. Те възникват само там, където има разминаване между производство такова, каквото е, и каквото би трябвало да бъде, за да се използват ресурсите за най-добро удовлетворяване на потребителите. Те са награда за онзи, които преодолее това разминаване; възможността за печалба изчезва, когато разминаването се преодолее напълно. Във въображаемата равновесна икономика няма печалба. При нея сборът от цените на факторите за производство, коригиран с промените на цените във времето, съвпада с цената на крайния продукт.

Колкото по-големи са тези разминавания, толкова по-голяма е печалбата от тяхното отстраняване. Разминаванията могат да бъдат наречени “прекомерни”; не можем обаче да използваме този епитет за печалбата.

Хората стигат до идеята за прекомерните печалби като сравняват печалбата с вложения капитал, измервайки я като процент от капитала. Този метод възниква като обичайна процедура в търговските дружества за разпределяне на общата печалба между партньорите или акционерите.

Не капиталът обаче създава печалбата или загубата. Капиталът не “поражда печалба”, както мисли Маркс. Инвестиционните стоки като такива са мъртви вещи, които сами по себе си не създават нищо. Ако те се използват с добра идея, възниква печалба. Ако идеята е погрешна, резултатът е загуба. Именно решението на предприемача ражда печалба или загуба. Печалбата е създание на човешкия мозък, на успешното предвиждане за бъдещото състояние на пазара. Тя е духовен и интелектуален феномен. ***

Наричайки печалбите “прекомерни” и наказвайки успешните предприемачи с дискриминационно данъчно облагане, хората нараняват себе си. Облагането на печалбата е равносилно на облагането на успешното обслужване на потребителите. Единствената цел на стопанската дейност е да използва оскъдните ресурси по такъв начин, че те да създават възможно най-голяма полезност. Колкото по-малко е ресурсът, нужен за производство на дадена стока, толкова повече от него остава за създаване на други стоки или услуги. Колкото по-успешно предприемачът постига тази цел обаче, толкова повече данъци е принуден да плаща. Увеличаването на разходите за производство, или с други думи, разхищението, се въздига в добродетел.

Най-учудващият пример за това пълно неразбиране на смисъла на стопанската дейност и естеството на печалбата и загубата е популярното разбиране, че печалбата е добавка към разходите за производство и размерът й зависи от желанието и намерението на продавача. Тази вяра кара правителствата да контролират цените. Същата вяра дава основание много правителства да сключват договори с изпълнители, според които заплащането за извършената работа е равно на разходите на изпълнителя плюс определен процент добавка. Тогава тези доставчици, които с най-малък успех намаляват разходите, получават най-голям приход. ***

Една от основните функции на печалбата е да прехвърля контрола върху капиталакъм тези, които могат да го използват по най-добрия начин за задоволяване на потребностите. Колкото повече печалба създава един предприемач, и в последствие натрупва богатство, толкова по-голямо става влиянието му в стопанската дейност. Печалбата и загубата са средството, с което потребителите насочват производството в ръцете на тези, които най-добре им служат. Всяко действие, което възпрепятства или конфискува печалбата, нарушава тази функция. Резултатът от подобни мерки е отслабване на “хватката”, в която потребителите държат стопанската дейност. Стопанската машина, от гледна точка на хората, става по-неефективна и по-малко отзивчива на сигналите на потребителите. ***

5. Пресмятане на печалбата и загубата

Същинските праксиологическикатегории печалба и загуба са интуитивни феномени и не могат да се сведат до каквито и да е междуличностни описания с количествено измерение. Разликата между стойността на постигната цел и използваните средства се нарича печалба, ако е положителна, и загуба, ако е отрицателна.

Когато съществува обществено разделение на усилията и сътрудничество, както и частна собственост върху средствата за производство, икономическата калкулация в монетарни единици е оправдана и необходима. Печалбата и загубата са изчислими само като социален феномен. Интуитивната същност на печалбата и загубата, от която в крайна сметка водят началото си, остава неизмерима в номинални единици.

Разбирането, че в условията на пазарна икономика печалбата на предприемача се определя от аритметични операции, е подвело мнозина. Те не осъзнават, че важните елементи, които влизат в печалбата, са именно плод на субективното очакване на предприемача за бъдещото състояние на пазара. Смята се, че тези изчисления са отворени за изследване и проверка или промяна от страна на незаинтересован външен експерт. Хората пропускат факта, че такива сметки като правило са присъщи на спекулативното очакване на предприемача за несигурните бъдещи развития.

За целите на това есе е достатъчно да обърнем внимание на един от проблемите при счетоводното отчитане на себестойността. Един от компонентите на себестойността е разликата между цената, платена за придобиване на дълготрайния материален актив, и неговата настояща стойност. Тази настояща стойност е равна на паричния еквивалент на очаквания принос, който този актив ще даде в бъдещите приходи. Бъдещото състояние на пазара, и съответно – на тези приходи – е несигурно. Те могат да се определят единствено от спекулативното очакване на предприемача. Нелепо е да се очаква някой “експерт” да замени предприемача в тази преценка. Експертът е обективен, доколкото не е засегнат от правотата на решението си. Но предприемачът залага собствените си средства при вземането на решение.

Разбира се, законът определя за своите цели размера на това, което приема като “печалба” и “загуба”. Но тази величина не съвпада с икономическата същност на печалбата и загубата и двете не бива да се бъркат. Ако данъчният закон нарича дадена величина “печалба”, в действителност той определя размера на дължимия данък. Той използва това определение на печалбата защото трябва по някакъв начин да оправдае данъчната политика в очите на обществото. Би било по-коректно, ако законодателят пропусне терминът “печалба”, и вместо него използва “данъчна основа”.

Тенденцията е данъчните закони да разширяват максимално понятието “печалба” за да увеличат бюджетните приходи. Други закони обаче работят в обратната посока. Търговските законодателства на много държави се основават на усилието да се защитят правата на кредиторите. Те целят ограничаване на дефиницията за “печалба”, за да предотвратят изтеглянето от страна на акционерите в ущърб на кредиторите на твърде висок доход (дивидент) от корпорациите. Тези две тенденции най-ясно са изразени в развитието на разбиранията и определенията на амортизацията. ***

Премахването на печалбата

1. Икономика без печалба

Тези, които приемат печалбата на предприемача като “незаслужена”, имат предвид, че тя е нечестно отнета от работниците или потребителите или и от двете групи едновременно. Подобна е идеята за предполагаемото “право върху целия продукт на труда” и марксистката доктрина за експлоатацията. Може да се каже, че повечето правителства и огромното мнозинство от съвременниците ни като цяло споделят това мнение, въпреки че някои от тях са достатъчно щедри, за да признаят необходимостта някаква част от печалбата да бъде оставена на “експлоататорите”.

Няма смисъл да се спори върху етични постулати. Те се основават на интуиция; те са субективни и своеволни. Няма обективен критерий, спрямо който да могат да бъдат съдени. Крайните цели се поставят според индивидуалния ценностен избор. Те не могат да бъдат определени чрез научно изследване или логически разсъждения. Когато човек казва: “Това е, към което се стремя, при каквито и да е обстоятелства и на каквато и да е цена”, никой не може да оспори решението му с аргументи. Но въпросът е дали наистина е вярно, че този човек е готов да плати всяка цена за постигането на въпросната цел. Ако не е готов на това, тогава вече е възможно да започнем анализ на проблема.

Ако наистина имаше хора, готови да посрещнат всички последствия от премахването на печалбата, колкото и разрушителни да са те, тогава икономическата наука не може да предложи никакво решение Но случаят не е такъв. Тези, които искат да премахнат печалбата, се ръководят от вярата, че конфискацията ще подобри материалното положение на не-предприемачите. В техните очи премахването на печалбата не е цел сама по себе си, а средство за постигане на друга цел, а именно – обогатяването на не-предприемачите. Дали тази цел може да се постигне с това средство, и дали прилагането му няма да доведе до други резултати, които да влошат положението на някои или дори на всички, са въпроси, на които икономическата наука трябва да даде отговор.

2. Последствия от премахването на печалбата

Идеята за премахване на печалбата в името на потребителите предполага предприемачът да продава стоките и услугите на цена, равна на разходите по производството. Тъй като цените на стоките или услугите, които са носели преди печалба, ще бъдат под потенциалната пазарна цена, наличното предлагане не може да задоволи всички, готови да платят по-ниската цена. Така пазарът се парализира от фиксирането на цените. Той вече не разпределя ресурсите според желанията на потребителите. Появява се нуждата от централизирано разпределение на благата, например с квоти или купони.

Идеята за премахване на печалбата в името на работниците всъщност не предполага действителното й премахване. Тя цели отнемане на печалбата на предприемача и предоставянето й на наемните работници. При тази схема рискът от загуба се носи от предприемача, докато печалбата отива за заетите. Възможен ефект може да бъде увеличаване на загубите и намаляване на печалбите. Във всеки случай, по-голяма част от печалбата ще бъде потребявана за сметка на инвестициите в предприятието. Няма да достига капитал за разкриването на нови дейности, които да посрещнат нуждите на потребителите. Движението на капитала ще бъде затруднено, като от това ще страдат заетите в старото производство, което ще трябва да се съкрати. Ако подобна схема бе осъществена преди сто години, всички иновации за този период биха били невъзможни. ***

Трето решение на проблема е да се конфискуват всички печалби в полза на държавата. Един стопроцентов данък върху печалбата означава точно това. Той ще превърне предприемачите в безотговорни администратори на предприятията. Те вече няма да се подчиняват на желанията и нуждите на потребителите, а ще са просто хора, които имат правомощията да управляват стопанската дейност според личното си усмотрение. ***

Успоредното прилагане на трите начина води до нарастващ хаос. Крайният резултат ще бъде пълно изграждане на социализъм чрез отстраняване на предприемачеството. Капитализмът не може да оцелее без печалбата. Точно печалбата и загубата принуждават предприемачите да използват ресурсите по най-добрия за обществото начин. Те предават стопанската власт в ръцете на тези, които най-успешно задоволяват нуждите на потребителите. Премахне ли се печалбата, се възцарява хаосът.

3. Аргументите против печалбата

Всички разсъждения в подкрепа на премахване на печалбата са резултат от грешното разбиране на функционирането на пазарната икономика. ***

Бизнесмените не са безотговорни тирани. Именно стремежът към печалба и избягване на загуба прехвърля властта в ръцете на потребителите. Това, което позволява на една фирма да расте, е нейният успех в обслужването на потребителите. Ако едно голямо предприятие предлага на потребителите по-лоша стока или услуга от някоя малка фирма, то няма да остане задълго голямо. Никому не вреди стремежът на бизнесмена да увеличи печалбата си, а оттам и богатството си. Предприемачът в качеството си на такъв има само една цел: да преследва максимална печалба. Голямата печалба е доказателство за добро обслужване на потребителите. Загубите са доказателство за сторените грешки. Богатството на предприемача не причинява ничия бедност; то е следствие от факта, че потребителите са обслужени по-добре, отколкото биха били без дейността на въпросния предприемач. Мизерията на милиони в бедните страни не е причинена от охолството на други; тя е по-скоро следствие от липсата на предприемачи, които да създават богатство. Стандартът на живот на обикновения човек е най-висок в тези страни, където има най-много богати предприемачи. В интерес на всички е средствата за производство да се стопанисват от тези, които знаят как да ги използват по най-ефективен начин. ***

Обикновеният надничар искрено вярва, че единствено рутинната му работа поддържа действието на обществената система и увеличението на производството. Той не съзнава, че само трудът и усилията в ежедневната му работа не са достатъчни. Умението и усърдието са напразни, ако не са насочени от предприемача към най-важната цел и не са подкрепени от натрупания от собственика капитал. ***

5. Комунизъм и бедност

Наистина, условията на живот на част от хората могат да се подобрят за кратко време чрез експроприация на собствеността на предприемачите и разпределянето на натрупаното имущество. Но подобни грабителски начинания, които дори Комунистическият Манифест описва като “деспотични” и “икономически нерационални”, саботират действието на пазарната икономика, влошават много скоро положението на всички и възпират опитите на предприемачите и капиталистите да създават богатство. Краткосрочната полза от подобни действия в дългосрочен план носи разрушителни последствия.

Историците бъркат, когато обясняват възхода на нацизма с действителни или предполагаеми трудности на германския народ. Това, което накара германците да подкрепят почти единодушно 25-те точки от програмата на Хитлер не е недоволството, а по-скоро очакванията, че тази програма ще премахне трудностите и ще им донесе щастие. Те се обърнаха към нацизма, защото загубиха интелигентността и здравия си разум. Не им достигна разсъдливост, за да предвидят бедствието, което нацизмът беше предопределен да донесе.

Голяма част от населението на света е изключително бедно в сравнение със средния стандарт на живот в капиталистическите страни. Но не бедността обяснява склонността на тези хора да приемат комунистическите програми. Те са антикапиталистически настроени, защото са заслепени от завист и от незнание, а глупостта им пречи да осъзнаят истинската причина за тежкото си състояние. Има само един начин за подобряване на материалното им положение, а именно – да се убедят, че единствено капитализмът създава богатство и просперитет.

Но социалистите не се отказват: “капитализмът създава бедност; вижте Китай и Индия”. Нито Индия, нито Китай някога са имали капиталистическа система. Тяхната бедност е резултат именно от липсата на капитализъм.

Тези неразвити страни са се възползвали от част от постиженията на капитализма без да възприемат капиталистическия начин на производство. Европейците, а напоследък и американците, инвестираха капитал в тези страни и повишиха производителността на труда и заплатите. В същото време, тези народи получиха от чужбина средствата за борба със заразните болести – лекарства, изобретени и създадени в капиталистическите страни. В резултат, смъртността, и особено детската смъртност, намаля значително. В капиталистическите страни увеличаването на продължителността на живота частично се компенсира с намаляване на раждаемостта. Натрупването на капитал изпреварва ръста на населението и така средният размер на инвестирания капитал на човек се увеличава. Резултатът е нарастващ просперитет. Съвсем друго се случва в страните, които се възползват от някои от достиженията на капитализма без да позволят развитие на пазара. Раждаемостта не намалява, или поне не толкова, че да позволи увеличаване на средната сума на инвестирания капитал. С политиката си такива страни възпират навлизането на чуждестранен и натрупването на местен капитал. Комбинираният ефект от висока раждаемост и липса на увеличаване на капитала е, разбира се, нарастваща бедност.

Има само един път към подобряване на материалното положение на хората, а именно – натрупването на капитал да изпреварва нарастването на населението. Никакви психологически разсъждения, колкото и усложнени да са, не могат да променят този факт.

6. Отричането на печалбата от морални съображения

В момента, в който се повдигне въпросът с печалбата, хората излизат от областта на праксиологиятаи навлизат в сферата на етичните ценностни отсъждания. Тогава всеки се представя в ореола на светец и аскет. Никой не се интересува от пари и материално благополучие. Всеки “служи” на съгражданите си, полагайки максимални усилия без никакъв егоистичен мотив. Всеки се стреми към по-възвишени и по-благородни цели от богатството. Никой не иска да бъде в групата на егоистичните печалбари.

Бизнесмените са обвинявани за това, че единствената им цел е да успеят. В същото време всеки – без изключение – действа така, че да постигне определена цел. Единствената алтернатива на успеха е провалът; никой не обича да се проваля. Присъщ на човешката природа е стремежът към задоволяване на потребностите и постигане на по-благоприятно състояние. Разликата между почтения човек и мошеника е в целите, които преследват, и средствата, които използват. Но и двамата искат да успеят според собственото си разбиране. Недопустимо е да се прави логическо разделение на хора, които искат да успеят, и такива, които не искат.

На практика всеки се стреми да подобри материалните условия на живота си. Общественото мнение не застава срещу усилията на фермерите, работниците, чиновниците, учителите, докторите, министрите и всякакви други професии да печелят колкото могат повече. Но когато става въпрос за предприемачите и капиталистите, това желание вече се отрича като “алчност”. Възползвайки се без никакви притеснения от всички блага, създадени от бизнеса, потребителят остро осъжда егоизма именно на тези създатели. Той не осъзнава, че с готовността си да купува продуктите създава печалбата за предприемача.

Нещо повече, обикновеният човек не разбира колко незаменими са печалбите при насочването на ресурсите към тези дейности, които са в най-голям негов интерес. Той разглежда печалбите единствено като възможност за получателите им да потребяват повече блага от самия него, но не може да осъзнае, че основната им задача е да предадат факторите за производство в ръцете на тези, които най-добре могат да ги използват в негов – на потребителя – интерес.

Човечеството трябва да бъде благодарно на онези изключителни личности, които от любов към науката, хуманитарен ентусиазъм или религиозна вяра са жертвали живота, здравето и богатството си в името на ближните си. Но филистерите се заблуждават, сравнявайки се с пионерите на изследванията на рентгеновите лъчи или медицинските сестри, които се грижат за заразно болни. Няма нищо себеотричащо в решението да започнеш кариера в медицината; то най-често е резултат от очакването за постигане на уважавана обществена позиция и приличен доход. ***

Няма причина предприемачите да се срамуват от правенето на печалби. Глупаво звучи защитата на бизнеса с изказвания от типа: “Данните за американския бизнес са добри; печалбите не са твърде високи”. Задачата на предприемачите е да печелят; високите печалби са доказателство за успешно преодоляване на разминаване между търсене и предлагане на пазара или грешно инвестирани ресурси.

Разбира се, най-често капиталистите не са светци, отличаващи се със себеотрицание. Но критиците им също не са светци. И при всичкото ни преклонение пред действията и саможертвата на истинските светци, ние не можем да отречем, че светът би бил по-скоро мрачен и подтискащ, ако беше населен изключително и само от хора, незаинтересовани в подобряване на личното си материално положение.

7. Статичното мислене

Обикновеният човек не може да осъзнае, че условията на живот са в непрекъснато движение.През неговия поглед не се вижда промяна на външните фактори, които предопределят личното му благоденствие. Светогледът му е статичен и неподвижен и отразява стагнираща среда. Той нито знае, че миналото се различава от настоящето, нито че в бъдещето преобладава несигурността. Неразбирането на функцията на предприемача е следствие именно на неразбирането на тази несигурност. Подобно на малките деца, които взимат всичко, което родителите им дават, без да задават въпроси, така обикновеният човек приема всичко, създадено от бизнеса. Той няма представа за усилията, които са допринесли за създаването на тези блага. Той пренебрегва ролята на натрупването на капитала и решенията на предприемача. Той просто приема за даденост, че като с магическа пръчка на пазара се предлага всичко, от което се нуждае.

Подобен възглед се крие зад популярната идея за национализация на капитала. Мнозина си мислят, че когато отстранят капиталистите и предприемачите, те ще харчат целия доход на последните. В случая не е толкова важна грешката в очаквания размер на дохода, който се полага на всеки от такова преразпределение на собствеността. Много по-сериозно е внушението, че единственото, което трябва да се направи след национализацията, е да се поеме и продължи производството на различните фабрики. Така не се отчита нуждата от ежедневно нагаждане на бизнеса към непрестанно променящите се условия. Социалистът-дилетант не осъзнава, че ако имаше национализация преди 50 години, тя нямаше да доведе до същата структура на бизнеса, която съществува днес. Такива хора не се замислят за огромните усилия, които се полагат за непрестанна трансформация на бизнеса в служба на потребителите.

Дилетантската неспособност да се разберат основните проблеми на стопанската дейност се проявява не само в писанията на Маркс и Енгелс. Тя е проникнала и в съвременната икономическа псевдо-наука.

Въображаемата равновесна икономика е неотменен мисловен инструмент на икономическата теория. За да разбере функцията на печалбата и загубата, икономистът построява хипотетична, ако не и почти невъзможна, картина, в която нищо не се променя, в която утре не се различава от днес, и в която не се появяват никакви неравновесия и съответно – нужда от промяна в стопанската дейност. В рамките на тази въображаема картина няма предприемачи и печалби. Но действителността, в която хората живеят и работят, не може да пресъздаде такъв хипотетичен свят.

В този ред на мисли, един от основните недостатъци на икономистите-математици, е че те се занимават с подобна равновесна икономика, като че ли тя наистина съществува. Обсебени от вярата, че икономиката трябва да се анализира с математически методи, те концентрират усилията си в изследване на статични системи, които, разбира се, позволяват описание със система от уравнения. Но този математически подход буквално пренебрегва всякаква връзка с истинските проблеми на икономическата наука. Той навлиза в доста безсмислени математически упражнения без да добави нищо в разбирането на проблемите на човешкото действие и създаването на богатство. Това води до грешното разбиране на икономиката като наука за статични състояния, обърквайки чисто спомагателни абстракции с реалността.

Икономистът-математик е толкова заслепен от методологични предразсъдъци, че пропуска основните цели на икономическата наука. Той гори от желание да докаже, че социализмът е възможен при статични условия. Тъй като подобна статика, по собствените му признания, е невъзможна, това води до заключението, че в един невъзможен свят социализмът би могъл да бъде реализиран. Това, трябва да признаем, е забележителен резултат от сто години работа на стотици автори, преподава се във всички университети и се публикува в безброй учебници, монографии и т.нар. “научни” списания!

Статична икономика не съществува. Всички изводи, достигнати при допускане на съществуването на статични условия и статично равновесие, са безполезни при описанието на света такъв, какъвто е, и какъвто винаги ще бъде.

Алтернативата

Общество, основано на частната собственост върху средствата за производство не може да съществува без предприемачество и печалба, както и, разбира се, загуба. Премахването на печалбата, с каквито и да е методи, ще превърне обществото в безсмислена бъркотия. Крайният резултат ще е бедност за всички. ***

Важното в случая е това, че трети път няма. Не може да има не-социалистическа система без предприемачи и печалба. Усилията да се премахне печалбата в рамките на капиталистическата система са разрушителни. Те водят до дезинтеграция на пазара без да създават нищо на негово място.

Хората трябва да направят своя избор между капитализъм и социализъм. Този избор не може да бъде избегнат чрез създаване на капитализъм без предприемаческа печалба. Всяка стъпка към унищожаване на печалбата е стъпка към разпад на обществените отношения.

Избирайки между капитализъм и социализъм хората също така избират и обществените институции, които съпътстват двете системи, или “надстройката”, по думите на Маркс. Ако контролът върху ресурсите се отнеме от предприемачите, които ежедневно са подложени на плебисцита на потребителите, и се предаде в ръцете на върховния главнокомандващ на “трудовите армии” (по Маркс и Енгелс), или “въоръжените работници” (по Ленин), нито представителната демокрация, нито гражданските свободи могат да бъдат запазени. Уолстрийт, срещу която се борят всички идеалисти, е просто символ. Само че стените[2]на съветските затвори, в които несъгласните изчезват завинаги, са сурова действителност.

[1] Лекция пред Годишната среща на Обществото “Монт Пелерин”в Бювалон, Франция, 9-16 септември 1951 г. По-късно, под заглавие “Печалба и загуба”, есето е публикувано в: Planning for Freedom, South Holland, Illinois, Libertarian Press, 1952.

[2]Игра на думи: “Wall”, каквото е името на улицата,означава “стена” (бел. прев.) Начало

Фридрих Август фон Хайек: ПРИНЦИПИ НА ЛИБЕРАЛНИЯ ОБЩЕСТВЕН РЕД

Фридрих Август фон Хайек (1899-1992) e лауреат на Нобелова награда (1974), главен представител Новата Виенска школа в политическата икономия, която развива основните концепции на Австрийската школа. Един от създателите на теорията за свободния пазар като саморегулиращ се механизъм. Роден е в Австрия, но през 1930 г. става британски поданик и професор в Икономическия университет в Лондон. През 1950-1962 г. преподава в Чикагския университет, а през 1952-1968 г. – в университета във Фрайбург. Трудовете му The Pure Theory of Capital (1941) The Road to Serfdom (1944) и Denationalisation of Money (1976) са класика в съвременната икономическа наука. „Социализмът не страда от грешки, той е изцяло погрешен“ – твърди Хайек, един от най-последователните критици на „социалистическата планова икономика“. Предлагаме на вашето внимание доклад на Хайек, изнесен през 1966 г. в Япония и публикуван на много езици.

І

Тук ще използвам понятието „либерализъм“ за да обознача схващането за един желан политически ред, чието първоначално развитие протича в Англия от времето на старите виги в края на седемнайсети век до времето на Гладстон в края на деветнайсети. Дейвид Хюм, Адам Смит, Едмънд Бърк, Т. Б. Маколи и Лорд Актън могат да се разглеждат като негови типични представители в Англия. Тъкмо това схващане за индивидуалната свобода в рамките на закона вдъхновява либералните движения в Европа и полага основите на американската политическа традиция. Някои от водещите политически мислители в тези страни като Б.Констан и А. дьо Токвил във Франция, Имануел Кант, Фридрих фон Шилер и Вилхелм фон Хумболт в Германия и Джеймс Медисън, Джон Маршал и Даниел Уебстър в САЩ са изцяло негови поддръжници.

Този либерализъм трябва да се разграничава ясно от една друга, възникнала в континентална Европа традиция, също назовавана „либерализъм“, чийто пряк наследник е онова, което в САЩ се нарича така. Американският либерализъм, макар и започнал като опит за имитиране на първоначалната традиция, я интерпретира в духа на преобладаващия във Франция конструктивистичен рационализъм и поради това я развива в нещо съвършено различно, като в крайна сметка, вместо да настоява за ограничения върху правомощията на правителството, стига до идеала за неограничени правомощия на мнозинството. Това е традицията на Волтер, Русо, Кондорсе и Френската революция, от която произхожда съвременният социализъм. Английският утилитаризъм е възприел много от тази континентална традиция и появилата се в края на 19 век Британска либерална партия, образувана при обединението на либералните виги и уталитарните радикали, също е продукт на това смесване.

Либерализмът и демокрацията са съвместими, но не са едно и също нещо. Либерализмът е съсредоточен върху обхвата на правителствената власт; демокрацията – върху това кой държи властта. Разликата проличава най-добре при съпоставка на техните противоположности: противоположността на либерализма е тоталитаризмът, докато противоположността на демокрацията е авторитаризмът. Следователно по принцип е възможно едно демократично правителство да бъде тоталитарно, възможно е и едно авторитарно правителство да спазва либералните принципи.

Вторият вид „либерализъм“ всъщност се е превърнал в демократизъм и поради това, че изисква неограничена власт на мнозинството е станал по същество антилиберален. Необходимо е да се обърне особено внимание на факта, че двете политически философии, които се представят за „либерализъм“ и имат редица допирни точки, почиват върху напълно различни философски бази. Първият се опира на еволюционна интерпретация на всички културни и психични явления, както и на разбирането за ограничените възможности на човешкия разум. Вторият се основава върху това, което наричам „конструктивистичен“ рационализъм. Според тази концепция всички културни явления са продукт на целенасочен план; освен това е и възможно, и желателно да се възстановяват всички традиционни институции в съответствие с някакъв предварителен замисъл. Следователно първият вид либерализъм се отнася с уважение към традицията и съзнава, че всички знания и цялата цивилизация се градят върху нея, докато вторият вид гледа с високомерие на традицията, защото изхожда от разбирането, че един самостоятелно съществуващ разум е в състояние да проектира цивилизацията. (виж. Волтер: „Ако искате добри закони, изгорете сегашните и направете нови“)

Първият вид либерализъм е по същество едно скромно кредо, той разчита на абстракцията като на единствено средство за разширяване на ограничените възможности на разума, докато вторият отказва да признае каквито и да било ограничения и вярва, че разумът сам е в състояние да докаже доколко са необходими определени действия. (Тази разлика се проявява и в отношението на двата вида либерализъм към религията – първият е съвместим с религиозните убеждения и често е поддържан и дори развиван от силно религиозни личности, докато „континенталният“ тип винаги е бил антагонистично настроен към всички религии и политически се е противопоставял на религиозните институции.) Първият вид либерализъм, върху който тук ще съсредоточим вниманието си, не е плод на теоретични разсъждения, а резултат на желанието да се обобщят и разширят благотворните и неочаквани последици от ограниченията, наложени върху правомощията на правителствата, изгубили доверието на управляваните. Едва след като става ясно, че по-голямата лична свобода, която англичаните имат през осемнайсети век, е до безпрецедентен материален напредък, се правят опити за систематизиране на теорията на либерализма – опити, които в Англия не отиват много далеч, докато континенталната интерпретация силно променя същността на английската традиция.

Либерализмът се основава на откритието, че обществото спонтанно ражда свой ред (същото откритие води до осъзнаването на факта, че съществува обект на теоретичните обществени науки). Този ред открива път за много по-ползотворна употреба на знанията и опита на всички членове на обществото, отколкото е възможно при централизирано управление; той поражда желание максимално да се използват възможностите на обществото за саморегулиране. Именно в стремежа си да формулират принципите на един вече съществуващ – макар и в несъвършена форма – ред Адам Смит и неговите последователи развиват основните принципи на либерализма, за да покажат необходимостта от повсеместното им прилагане. Тяхната теория предполага приемане на заложената в общото право концепция за справедливост, както и на принципите за господството на закона, за държавно управление, основаващо се върху закона – идеи, получили слаб отзвук извън англосаксонския свят. Тези идеи не само не са разбрани напълно извън англоезичните страни, но престават да се разбират дори и в Англия, когато Бентам и последователите му заменят английската правна традиция с конструктивистичен утилитаризъм, по-близък до континенталния рационализъм, отколкото до английската традиция.

Основната идея на либерализма е, че налагането на универсални правила за поведение в обществото, които защитават ясно очертана частна зона за всеки индивид, ще доведе до спонтанно подреждане на човешките дейности и то ще бъде много по-сложно и съвършено от който и да е друг ред, създаден чрез нарочен план. В резултат на това принудата от страна на правителството ще се ограничи до пускането в действие на тези правила като допълнение към другите функции, които може да упражнява, разполагайки с конкретните средства, поставени в негово разпореждане.

ІІ

Разграничаването на понятията спонтанен ред, основан върху абстрактни правила, които оставят на индивида свобода да използва своите знания за свои цели, и организация или мерки, осъществявани по команден път, е от решаващо значение за разбирането на принципите на свободното общество. Тази разлика ще бъде подробно изяснена по-нататък, още повече че спонтанният ред в едно свободно общество включва много организации (и най-голямата – държавата), но двата принципа на обществен ред не бива по никакъв начин да се смесват.

Първата особеност на спонтанния обществен ред е, че налагайки се със свои сили (законосъобразното поведение на членовете на обществото), той може да се окаже много по-сложно съчетание на елементи, отколкото ако е резултат от съзнателно проведен план, но въвеждайки по този начин една по-всеобхватна организация, ние в същото време ограничаваме възможностите за въздействие върху детайлите. С други думи, при така възникнал обществен ред може да се въздейства върху абстрактния характер, но не и върху конкретните елементи. Не е без значение и това, че за разлика от наложената организация, спонтанният ред нито цели, нито изисква предварително споразумение относно определени резултати, до които трябва да доведе, и като независим от всякакви конкретни цели, може да се използва и да спомага за постигането на множество разнообразни, разнопосочни и дори противоречащи си индивидуални цели. Така например пазарният ред се основава не върху някакви общи цели, а върху принципа на реципрочността, т.е. съчетаване на различните цели в името на общото благо на участниците.

Идеята за общото благосъстояние или за общественото добро в свободното общество не може в никакъв случай да се определи като сума от известни конкретни резултати, които трябва да се постигнат, а само като абстрактен ред, който, общо взето, не е ориентиран към никаква определена цел, а просто осигурява на всеки член от обществото най-добър шанс да използва своите знания за свои цели. Ако употребим термина на лондонския професор Майкъл Оукшот, бихме могли да наречем такова свободно общество номократично (регулирано от закона), за да го отграничим от несвободния, телократичен (управляван от целта) обществен ред.

Голямото значение на спонтанния ред, на номокрацията, произтича от факта, че той разширява възможностите за мирно съвместно съществуване на хората при взаимна изгода и извън малките групи, чиито членове имат конкретни общи цели или са на общо подчинение, като по такъв начин прави възможна появата на великото или отвореното общество. Този обществен ред, който постепенно се е развивал от организацията на семейството, ордата, клана и племето, дори на империята или националната държава, който създаде, ако не друго, поне началото на едно световно общество, се основава – без желанието и често въпреки желанието на политическите власти – върху правила, които са се наложили просто защото групите, които са ги съблюдавали, са имали по-добър успех. Този ред е съществувал и се е развивал дълго преди хората да осъзнаят съществуването му и да разберат как действа.

Спонтанният пазарен ред, основан върху реципрочността или взаимната изгода, се описва като икономически ред, като върху вулгарния смисъл на понятието „икономически“ великото общество се поддържа в равновесие почти изцяло от онова, което наричаме икономически сили. Да наричаме обаче този ред „икономика“ – така, както говорим за национална, социална или световна икономика – е неправилно: това може да ни подведе и обърка. В тази грешка се коренят повечето социалистически опити за превръщане на спонтанния пазарен ред в целенасочено управлявана организация, обслужваща една приета със съгласие система от общи цели.

Икономиката в тесния смисъл на думата (стопанство, ферма, предприятие и дори финансовата администрация на цяла държава) всъщност представлява организация или съзнателно предприети действия за постигане на система от цели, като се използват определени ресурси. Тя се основава върху съгласувани решения, като относителната важност на противоречивите цели определя как ще се използват ресурсите.

Спонтанният пазарен ред, възникнал от взаимодействието на множество такива икономики, e нещо съвсем различно и това, че двете неща се назовават със същото име, е истинска беда. Убеден съм, че така хората биват постоянно подвеждани и че се налага създаването на нов технически термин. Предлагам да наричаме спонтанния пазарен ред каталаксия, по аналогия с термина каталактика, нееднократно предлаган за заместител на понятието „икономика“. (И каталаксия, и каталактика произхождат от старогръцкия глагол katallattein, който означава не само „разменям“, „обменям“, но също и „допускам в общността“ или „превръщам един враг в приятел“.) Най-важното за каталаксията е, че като спонтанен ред, нейното устройство не зависи от ориентацията и към определена йерархия от цели и следователно тя не осигурява такава последователност от действия, при която по-важното идва преди по-маловажното. Това е основната причина за критики срещу каталаксията и би могло да се каже, че повечето социалистически искания се свеждат до превръщането на каталаксията в истинска икономика (тоест безцелният спонтанен ред да стане целенасочена организация), за да е сигурно, че най-важното никога няма да бъде пожертвано заради по-маловажното.

Следователно, като защитници на свободното общество, трябва да покажем, че именно защото не въвеждаме единна скала от конкретни цели и не се опитваме да наложим определен възглед за важното и маловажното при управлението на обществото, членовете на свободното общество имат възможност да използват своите индивидуални знания за постигане на индивидуални цели.

Разпростирането на мирния ред извън рамките на малката целенасочена организация става възможно чрез налагането на независещи от целите („формални“) правила за поведение и прилагането им в отношенията с други хора, които не преследват същите конкретни цели, нито имат същите ценности, а споделят само нуждата от прилагане на абстрактните правила – правила, които не налагат задължителни действия (предполагащи конкретни цели), а просто забраняват нарушаването на защитената сфера за свободни действия на всяка личност. Следователно либерализмът е неотделим от институцията на частната собственост, както обикновено назоваваме материалната част на тази защитена от външна намеса индивидуална сфера.

Макар либерализмът да предполага спазването на правила за поведение и очаква да се формира желаният спонтанен ред само при условие, че тези правила се спазват, той се стреми и да ограничи правомощията на правителството да упражнява принуда при въвеждането на тези правила, дори и когато става дума за положителни задължения, като например правилото гражданите да участват във въвеждането на тези правила. Либерализмът следователно е тъждествен с изискването за законност в класически смисъл, според което упражняването на принуда от страна на правителството е стриктно ограничено и е сведено до спазването на общовалидните правила на закона, превърнати в уеднаквени правила за поведение. (Тук „законност“ отговаря на немското matterieller Rechtsstaat, което, за разлика от простото formelle Rechtsstaat, изисква само всеки акт на правителството да е законосъобразен, независимо дали законът съдържа общи правила за поведение.)

Либерализмът признава, че има определени услуги, които по различни причини спонтанните сили на пазара не могат да произведат или ги произвеждат неадекватно и поради това е разумно правителството да разполага с определени ресурси, за да предостави на гражданите такива услуги. Това изисква ясно разграничаване между правомощията на правителството да упражнява принуда със строго ограничени от правилата за поведение мерки и изключване на произвола и, от друга страна извършването на услуги чрез свободно използване само на ресурсите, определени за тази цел, които то няма право да монополизира, нито да използва чрез принуда.

ІІІ

Показателно е, че такова схващане за либералния ред възниква единствено в страни, където на справедливостта се гледа като на нещо, до което се стига чрез усилията на съдии или учени, а не като на подредба, произволно наложена от определена личност или инстанция. Древна Гърция и Рим са добър пример в това отношение, също и съвременна Англия. Това схващане си пробива много трудно път в страни, където правото е схващано преди всичко като продукт на преднамерено законодателство, и е претърпявало неуспех навред, където са действали едновременно правният позитивизъм и демократичната доктрина – и двете не познаващи друг критерии за справедливост освен волята на законодателя.

Либерализмът наследява от теорията за общото право и от още по-старите (предрационалистични) теории за естественото право, а и сам подразбира, едно схващане за справедливостта, което прави разлика между правилата за индивидуално поведение, неотделими от „управлението на закона“ и необходими за изграждането на спонтанен ред, и, от друга страна, всички конкретни разпоредби на една власт за целите на организацията. Такова разграничение се прави изрично в правните теории на двама от най-големите философи на модерната епоха – Дейвид Хюм и Имануел Кант, но след тях никой не му е отделял нужното внимание и затова то е напълно непознато в днешните теории за управление на обществото.

Основните особености на това схващане за справедливостта са а.) за справедливост може да се говори само по повод конкретни човешки действия, а не във връзка с някакво състояние на нещата, независимо дали то е или би могло да бъде наложено от някого; б.) правилата на справедливостта са предимно забранителни, с други думи – изходната категория е несправедливостта, а целта на правилата за поведение е да се предотвратят несправедливите действия; в.) несправедливостта, която трябва да се предотврати, е навлизане в защитената от намеса зона и правилата на справедливостта трябва да се прилагат, за да се възстанови нейната неприкосновеност; г.) правилата за поведение, отрицателни сами по себе си, могат да се развиват чрез постоянно прилагане на всякакви други правила от този род, които обществото е наследило.

Тези четири основни точки ще бъдат разгледани по-подробно тук.

а.) Правилата за поведение могат да изискват от индивида, когато взема решение, да има предвид само такива последици от своето действие, каквито е в състояние да види. Конкретните резултати на каталаксията за конкретната личност обаче са непредсказуеми и след като не са последица от нечии планове или намерения, безсмислено е да назоваваме справедлив или несправедлив начина, по който пазарът разпределя стоките между хората. Именно това обаче се стреми да прави така наречената „социална“ или „разпределителна“ справедливост, в чието име либералният законов ред постоянно се разрушава. По-нататък ще видим, че досега не са открити, нито могат да бъдат открити критерии за „социална справедливост“ и затова – за разлика от правилата за поведение – те се въвеждат произволно по волята на властимащите;

б.) Никое конкретно човешко действие не е напълно определено извън конкретната цел, към която е устремено. Свободните хора, на които ще се позволи да използват свои собствени средства и собствени знания, за да преследват собствени цели, не трябва да бъдат принуждавани да се подчиняват на правила, които категорично им нареждат какво трябва да правят, а само на правила, които им казват какво не бива да правят. Следователно правилата за поведение само обозначават рамките на допустимите действия, но не предписват какво трябва да прави човек в даден момент. (Някои изключения са действията за спасяване или защита на човешки живот, за предотвратяване на катастрофи и други подобни – в тези случаи правилата на справедливостта изискват положителни действия. Тук не е мястото да се разпростираме върху действието на подобни правила в системата.) Общо отрицателният характер на правилата за справедливо поведение и съответното централно място на забраняваната несправедливост, са били често забелязвани, но много рядко са изследвани логическите им последици;

в.) Несправедливостта, която правилата за поведение забраняват, е нарушаване на неприкосновената зона на свободата на отделния индивид и е необходимо със сигурност да се установи обхватът на тази зона. От времето на Джон Лок насам е прието тя да се описва като собственост. (Самият Лок я определя като „животът, свободата и собствеността на човека“.) Това обаче е твърде тясно и чисто материалистично тълкуване на защитената зона, защото тя обхваща не само материални неща, но включва и разнообразни претенции и очаквания по отношение на околните. Ако обаче понятието собственост се схваща (както при Лок) в този широк смисъл, то законът като правила за справедливо поведение, и институцията собственост наистина са неделими.

г) Невъзможно е да се реши дали дадено правило за поведение е справедливо, освен ако не се разглежда в рамките на цяла система от сходни правила, повечето от които трябва да се приемат като неподлежащи на обсъждане:ценностите могат да се проверяват само в съпоставка с други ценности. Проверката на справедливостта на едно правило обикновено (от Кант насам) се описва като „възможност за универсализация“, т.е. възможността правилото да се прилага при всички случаи, предвидени в него („категоричен императив“). Това означава, че приложено към всички конкретни обстоятелства, правилото не влиза в конфликт с други приети правила. Проверката в крайна сметка се състои в установяване на съвместимостта или непротиворечивостта на цялата система не само от гледна точка на логическата й съгласуваност, но и от гледна точка на възможността за възникване на конфликт в системата като цяло. Ясно е, че само необвързаните с цел („формални“) правила издържат на тази проверка, тъй като са правила, развити първоначално в малки, свързани с конкретни цели групи („организации“), които по-късно са разширявали своето приложение спрямо все по-широки и по-широки групи и накрая дотолкова са се универсализирали, че са станали валидни за отношенията между всички членове на отвореното общество, които нямат общи цели и просто се подчиняват на едни и същи абстрактни правила, като в процеса на развитието си правилата са се изчистили от всякаква връзка с конкретни цели.

Може да се приеме, че развитието от племенната организация, с подчинени на общи цели членове, към спонтанния ред на отвореното общество, където хората могат да преследват свои собствени цели, е започнало, когато за пръв път един дивак е оставил някакви блага на границата на територията на своето племе с надеждата, че някой член на друго племе ще ги намери и ще остави в замяна други блага, за да подскаже, че желае размяната да се повтори. От първото установяване на такава практика, преследваща сходни, но не общи цели, започва хилядолетен процес, който освобождава правилата за поведение от обвързаността им с конкретни цели и дава възможност те да обхванат все по-широк кръг лица, с перспективата да се въведе универсален мирен ред в света.

ІV

Естеството на тези универсални правила за справедливо поведение на индивида, които либерализмът предполага и се стреми да усъвършенства, беше доста замъглено поради объркването им с другата част от закона, която се занимава с организирането на властта и я направлява при разпореждането с оставените в ръцете й ресурси. Характерно за либералното общество е, че частните лица могат да бъдат принудени да се подчиняват само на правилата на частното и на наказателното право, постепенното изместване на правилата за поведение от правилата за организиране през последните 80 или 100 години е един от главните пътища за разрушаването на либералния ред. В този смисъл един немски учен (Франц Бьом) съвсем справедливо нарече наскоро либералния ред Privatrechtsgesellschaft (общество на частното право).

Разликата между реда, на който служат правилата за поведение на частното и наказателното право, и реда, предлаган от правилата за организиране на публичното право, става най-ясна ако приемем, че правилата на поведение ще определят даден ред от действия само в комбинация с конкретни знания и цели на действащите индивиди, докато правилата на организация на публичното право пряко поставят конкретните действия в перспективата на определена цел или по-скоро предоставят на някой авторитет или инстанция правото за организиране бе подсилено от погрешното идентифициране на онова, което често се нарича „правов ред“, с ред на действие, който в една свободна система не е напълно обхванат от системата закони, а просто предполага наличието на такава система като едно от условията за съществуването си. Обаче не всяка система от правила за поведение, която осигурява еднаквост на действията (както често се тълкува понятието „правов ред“), осигурява ред на действията или безконфликтност на разрешените от
правилата действия.

Постепенното налагане на схващане, имащо за основа публичното право, вместо правилата за поведение от частноправен и наказателен и наказателноправен характер, е процесът, чрез който либералните общества постепенно се превръщат в тоталитарни. Тази тенденция е най-добре разкрита и подкрепена от „дворцовия юрист“ на Адолф Хитлер Карл Шмит, който настоятелно призовава за подмяна на „нормативното мислене“ на либералното законодателство с друга концепция, която вижда основната задача на закона в „изграждането на определен ред“ (Konkretes Ordnungsdenken). Исторически погледнато това развитие става възможно поради факта, че едни и същи изборни институции поемат две различни функции – да определят правилата за индивидуално поведение и да дават разпореждане относно организацията и провеждането на държавното управление. В резултат на това се изменя и съдържанието на понятието „закон“, което в старото схващане и в израза „управление на закона“ означава само правило за поведение, еднакво приложимо по отношение на всички, а впоследствие започва да означава изобщо организационно правило и дори всяко конкретно нареждане, одобрено от конституционно определен законодателен орган. Такава представа за управлението на закона, която просто изисква заповедта да бъде издадена по законосъобразен начин, а не непременно да бъде акт на справедливост, еднакво приложим спрямо всеки (това, което немците наричат Formele Rechtsstaat, естествено вече не осигурява защита на индивидуалната свобода.

Ако характерът на конституционната уредба в повечето западни демокрации прави възможна тази промяна, движещата сила, която определя посоката на промяната, е все по-ясното разбиране, че прилагането на единни или еднакви правила спрямо индивидуалното поведение на хора, фактически различаващи се помежду си в много отношения, неизбежно води до нееднакви резултати за отделните хора и че за да се намалят чрез правителствени действия тези несъзнателно постигани, но неизбежни различия в материалното положение на хората, е необходимо спрямо тях да се прилагат не едни и същи, а различни правила. Така се появява едно ново и съвсем друго разбиране за справедливостта – онова, което обикновено се нарича „социална“ или „разпределителна“ справедливост. Това разбиране не се ограничава в рамките на правилата за поведение на отделната личност, а се стреми към определени резултати за определени личности и действа само в рамките на организация, подчинена на конкретна цел, но не и при независим от такава цел спонтанен обществен ред.

Разбира се, понятията „справедлива цена“ или „справедливо разпределение на доходите“ са много стари. Заслужава да се отбележи обаче, че две хиляди години размисъл на философите върху смисъла на тези понятия не са довели до правило, което би ни позволило да определим какво е справедливо при един пазарен ред. Наистина група учени, които най-настоятелно са се спирали на този въпрос – изследователите от края на средновековието и началото на модерните времена – накрая стига до определението, че справедлива цена или заплата е тази, която се формира на пазара, без да се влияе от измама, насилие или привилегия, която се формира на пазара, без да се влияе от измама, насилие или привилегии. С това те отново се връщат към правилата за справедливо поведение и приемат за справедлив всеки резултат, получен като последица от справедливото поведение на всички заинтересувани лица. Това отрицателно заключение от всичките разсъждения за „социална“ или „разпределителна“ справедливост е, както ще видим, неизбежен резултат, защото понятие като справедливо възмездие на труда или справедливо разпределение имат смисъл само в рамките на организация, чиито членове действат по команда за постигането на обща система от цели, но нямат никакъв смисъл при каталаксията или спонтанния обществен ред, където такава обща система от цели липсва.

Както вече видяхме, едно състояние на нещата не може да бъде справедливо или несправедливо просто като факт. Само съзнателните действия, които са довели или биха довели до това състояние, могат да се определят като справедливи или несправедливи. При каталаксията, при спонтанния пазарен ред, никой не може да предвиди какво ще получи всеки участник и резултатите за отделните индивиди не зависят от нечии намерения нито пък някой отговаря определени хора да придобият определени блага. Следователно може да се зададе въпросът дали съзнателният избор на пазарния ред, като метод за насочване на икономическите дейности с непредсказуеми и в голяма степен зависещи от случайността печалби, е справедливо решение. Не може обаче да се поставя въпросът дали, след като веднъж е взето решението за въвеждане на каталаксия, конкретните резултати за конкретните хора са справедливи или не. Това, че идеята за справедливост въпреки всичко толкова често и с такава охота се прилага при разпределянето на доходите, се дължи изцяло на погрешното антропоморфично схващане за обществото като за голяма организация, а не като за спонтанен ред. Терминът „разпределение“ в този смисъл е също толкова подвеждащ, колкото и терминът „икономика“, тъй като той също подсказва, че нещо идва като резултат от съзнателно действие, а не от действието на силите на спонтанния ред. Никой не разпределя доход при пазарния ред (което в рамките на една организация би трябвало да се прави) и да се говори за справедливо или несправедливо разпределение е просто глупаво.

По-малко подвеждащо в този смисъл за „разпръскване“, а не за разпределение на доходите. Всички опити за осигуряване на „справедливо“ разпределение очевидно трябва да се насочат към превръщане на спонтанния пазарен ред в организационен ред – с други думи, в тоталитарен ред. Именно този стремеж към ново схващане за справедливост доведе до разнообразните стъпки, чрез които организационните правила („публичното право“), целящи да накарат хората да насочат усилията си към конкретни резултати, започнаха да изместват правилата на спонтанния ред и правилата за справедливо индивидуално поведение и така постепенно бяха подкопани основите на спонтанния ред. Идеалът управляващите да използват властта си като принуда в името на една „положителна“ (разбирай „социална“ или „разпределителна“) справедливост обаче води не само до разрушаване на индивидуалната свобода, което според някои не е прекалено висока цена, но се оказва и мираж или илюзия, които не могат да се осъществят при никакви обстоятелства, защото предполагат съгласие за йерархията на различните конкретни цели, а това в едно голямо общество е невъзможно, тъй като членовете му не се познават и нямат достъп до едни и същи факти. Понякога се смята, че искането на повечето хора за социална справедливост, че този идеал има определено съдържание. За съжаление много е вероятно това да се окаже поредният мираж и както винаги резултатът да излезе съвършено различен от обещанията му.

Невъзможно е да се въведат правила, определящи колко „е редно“ да притежава всеки, освен ако не изработим някакви всеобщи представи за относителни „достойнства“ или „нужди“ на различните индивиди, за което няма обективни мерки, за да е възможно централно разпределение на всички стоки и услуги. Това би означавало всеки индивид, вместо да използва своите знания за своите цели, да изпълнява някаква повинност, наложена му от други, и да получава възнаграждение в зависимост от това доколко добре, по преценка на другите, е изпълнил тази повинност. Това е метод за определяне на трудовото възнаграждение, подходящ за затворена организация, например една армия, но е несъвместим със силите, поддържащи спонтанния ред. Трябва да стане ясно, че пазарният ред не предполага някакво тясно съответствие между субективните достойнства и индивидуалните нужди и възнаграждения. Той действа на принципите на комбинираната игра на умения и шанс, при която резултатите за всеки индивид силно зависят от
обстоятелствата и понякога са изцяло извън неговия контрол, както обсега на неговите умения или усилия. Всеки получава възнаграждение в съответствие със стойността на конкретните услуги, които е предоставил на конкретни хора, и не е задължително тази стойност да има някаква връзка с достойнствата, а още по-малко с нуждите му.

Всъщност понятието „ценност за обществото“ е безсмислено, защото дадена услуга може да има стойност само за определени хора и да не интересува никой друг член на обществото. Виртуозът цигулар предлага услуга на група хора, футболната звезда предлага своята „услуга“ на друга група, а майсторът на лули задоволява потребностите на съвсем различни потребители в сравнение с клиентите на производителя на парфюми. Самото понятие „ценност за обществото“ е също толкова нелегитимно като антропоморфичен термин при свободния пазарен ред, колкото и описанието на този ред като „единна икономика“ в буквалния смисъл на думата, тоест като даденост, която“третира“ хората по справедлив или несправедлив начин или която „разпределя“ благата между тях. Резултатите от пазарния процес за конкретните индивиди не са резултат от нечия воля нито пък могат да бъдат предвидени от поддръжниците или пазителите на такъв ред. Но не неравенството на възнагражденията, нито тяхната диспропорция по отношение на заслугите, нуждите, усилията и т.н., нито най-сетне другите несъответствия, изтъквани от социалните философи, а исканията за защита срещу незаслужено отнемане на вече завоювани позиции оказват най-силно въздействие върху реалната политика и водят до постепенното разрушаване на еднаквите правила за справедливо поведение и изместването им от „социален“ закон, който има за цел установяване на „социалната справедливост“. Пазарният ред се изкривява преди всичко от усилията на някои групи да се предпазят от загуба на своите досегашни позиции и когато днес се призовава към намеса на държавното управление в името на „социална справедливост“, най-често става въпрос за защита на съществуващото в момента положение на някоя група. По този начин „социалната справедливост“ се превръща в нещо повече от искане за защита на нечии интереси – създават се нови привилегии, например на селянина се обещава „паритет“ с индустриалния работник в името на социалната справедливост.

Тук е особено важно да отбележим, че се правят опити едни и същи сили, пускани в ход навремето, при заемането на защитаваните позиции, да се насочват в името на справедливостта срещу групата, която сега се опитва да ги заеме, като защитаваната позиция нито е по-заслужена, нито по-честно спечелена от очертаващите се в перспектива по-нискостояща, а запазването й може да стане само като се отнеме на други групи възможността за издигане. При пазарния ред фактът, че някаква група е постигнала определено положение, не й дава правото да претендира, че е справедливо да го запази, защото тази претенция не може да се защити с еднакво приложимо за всички правило. Целта на икономическата политика на едно свободно общество следователно никога не може да бъде осигуряването на определени резултати за определени хора и успехът й не може да се оценява чрез сумиране на стойността на конкретните резултати. В този смисъл целта на това, което се нарича „общество на благоденствието“, е принципно погрешна – не само защото не може да се изчисли никакъв смислен сбор от удовлетворението, осигурено на различните хора, а и защото основната идея за максимално задоволяване на нуждите (или максимум социален продукт) е уместна само при същинската икономика, която обслужва единна йерархия от цели, но не и при спонтанния ред на каталаксията, който няма общи конкретни цели.

Смята се, че понятието „оптимална икономическа политика“ (и всяка преценка дали дадена икономическа политика е по-добра от друга) предполага максимално натрупване на реален обществен доход (което е възможно само в стойност и поради това предполага неправомерно сравняване на полезността за различните хора), но всъщност не е така. Оптималната политика в една каталаксия може да има и би трябвало да има за цел увеличаване на възможностите всеки произволно избран член на обществото да си осигури висок доход или, което е едно и също, увеличаване на възможностите, независимо от това какъв е неговият дял в общия доход, реалният еквивалент на този дял да бъде толкова голям, колкото човек сам успее да го направи.

Това може да се постигне независимо от разпръскването на доходите, при условие че всички стоки се произвеждат от хора или организации, които са в състояние да ги произвеждат по-евтино (или поне не по-скъпо) от всички други хора или организации, които не ги произвеждат, и се продават на цена, по-ниска от тази, която би могъл да предложи за продажбата им някой, който не ги произвежда. Явно е, че това положение не предполага така наречената „перфектна конкуренция“, а пазар без вътрешни бариери, пазар, който е в състояние да даде информация за своите възможности. Трябва също да се подчертае, че тази скромна и постижима цел досега не е осъществена напълно, защото във всички времена и навсякъде правителствата са ограничавали достъпа до някои професии и са толерирали лица и организации, които пречат на другите да навлязат в тях.

При един оптимален вариант в производството на всяка комбинация от стоки и услуги би трябвало да се прилагат всички познати методи, защото именно чрез пазарния механизъм по-добре отколкото по всеки друг начин най-пълно се мобилизират и оползотворяват разпръснатите знания на членовете на обществото. Но до това би могло да се стигне само ако позволим делът на всеки индивид от общите блага да се определя от пазарния механизъм с всичките му рискове, защото само при пазарно определяне на доходите всеки се насочва към оптимално производство. С други думи, нашият дял от общия продукт на обществото е неограничено голям, а същевременно, както хиляди останали членове на обществото, ние сме постоянен обект на въздействието на пазарните сили и следователно наш дълг е да приемаме промените в доходите и положението си дори и когато те са неблагоприятни за нас и се дължат на обстоятелства, които не сме могли да предвидим и за които не можем да отговаряме. Идеята, че сме „спечелили“ (в смисъл, че морално сме заслужили) дохода си, когато сме имали просто късмет, и че имаме право на този доход дотогава, докато го печелим също толкова честно колкото и преди, е изцяло погрешна. Всички, и бедни и богати, дължат доходите си на изхода от една смесена игра на умения и шанс.

Крайният резултат от тази игра се получава само защото сме се съгласили да участваме в нея. А след като сме се включили в играта и сме се ползвали от нейните резултати, ние сме морално задължени да приемаме тези резултати дори и когато те са неизгодни. Няма съмнение, че в модерното общество всички, освен най-бедните и онези, които при друго общество биха се радвали на законни привилегии, получават благодарение на това, че са възприели този метод, доход много по-висок от онзи, който биха получили иначе. Разбира се, няма причина едно общество, богато поради това, че е пазарно, да не осигурява извън пазарния механизъм минимална сигурност за всички, чиито доходи паднат под определен стандарт. Тук искахме само да докажем, че справедливостта не позволява „коригиране“ на резултатите от пазара и че справедливостта или прилагането спрямо всички на едни и същи правила изисква всеки да вземе това, което му дава пазарът, при условие, че е действал честно. Справедливостта съществува само по отношение на индивидуалното поведение; няма „социална справедливост“ изобщо.

V

Тук не е възможно да се анализират задачите на държавното ръководство за управление на гражданите. За тези функции, чието изпълняване се заплаща, тук ще кажем само, че трябва да се осъществяват по правилата, валидни за гражданите, и че държавното управление не би трябвало да монополизира дадена услуга, а да осъществява своите функции, без да нарушава спонтанно установения ред в обществото, като необходимите средства се набират по правила, еднакво валидни за всички. (Това според мен предполага общо намаляване на данъчното бреме върху отделното физическо лице, защото използването на данъчните механизми за преразпределяне е оправдано само при аргументите, които изложихме.) В останалата част от изложението ще насочим вниманието си към някои от функциите на държавното управление, за чието изпълнение управляващите получават не само пари, а и власт да налагат правила за индивидуално поведение.

В този текст има място само за една от насилствените функции на държавното управление – запазването на пазарния ред. Тя включва осигуряване по законодателен път на условия за съществуването на конкуренция, необходима за поддържането на пазарната ефективност. Ще разгледаме този въпрос накратко – първо от гледна точка на предприятието и после от гледна точка на работната сила.

По отношение на предприятията първото, на което трябва да се обърне внимание, е, че е по-важно държавното управление да се въздържа от подпомагане на монополите, отколкото да се бори с тях. Това, че днес пазарният ред се разпростира само върху част от икономическите дейности на хората, до голяма степен се дължи на нарочните ограничения на конкуренцията от страна на държавата. Съмнително е дали, ако управляващите системно се възпротивяват на създаването на монополи и поддържането им чрез защитни тарифи и закони за патентите, изобретенията и конкуренцията, ще остане елемент на монопол, който да е достатъчно силен, та да изисква специални мерки за борба. Не бива да се забравя: първо, че монополните позиции са винаги нежелателни, но често са неизбежни по обективни причини, които не можем или не желаем да премахнем, и второ, че всички контролирани от държавата монополи се превръщат в монополи, закриляни от държавата, и се запазват дори когато съществуването им вече е неоправдано.

Сегашните виждания за антимонополна политика са до голяма степен погрешни поради прилагането на схващания, изведени от теорията за идеалната конкуренция, които са нерелевантни при отсъствието на определени условия, довели до създаването на тази теория. Въпросната теория показва, че ако на даден пазар броят на купувачите и на продавачите е достатъчно голям, за да бъде невъзможно някои от тях съзнателно да влияят върху цените, стоките ще се продават по цени, равни на пределните разходи за производството им. Това обаче не означава, че е възможно и желателно навсякъде да има големи маси хора, които да продават и купуват една и съща стока. Неразумна е идеята в случаите, когато не можем или не желаем да създаваме такива условия, производителите да се задължават да се държат така, сякаш наистина съществува реална конкуренция, защото не знаем какво би било поведението на участниците в пазара нито каква цена би се образувала, ако съществуваше такава конкуренция. Там, където не съществуват условия за идеална конкуренция, все пак остават много важни и забележителни неща, които конкуренцията може и трябва да бъде заставена да постигне – условията, описани тук. Това ще стане, ако държавата (или който и да било друг) бъде
възпрепятствана да забранява на когото и да било да упражнява желаната от него професия или занятие.

До такова положение можем да стигнем ако, първо се премахнат всички споразумения за ограничаване на търговията, без изключение (те не бива да се забраняват, а само да се обявят за недействителни), и второ, ако всички дискриминационни или предприети с друга цел действия по отношение на фактическите или потенциалните участници в конкуренцията, имащи за цел да ги накарат да спазват определени правила на пазарно поведение, се формулират като правила, по силата на които участниците в пазара трябва да отговарят за нанасяне на щети. Струва ми се, че такава скромна мярка ще създаде много по-ефективни закони, отколкото ако се предвидят забрани или наказания. Не бива да се правят никакви изключения, когато всички ограничения за търговията се обявяват за невалидни, защото както показва опитът, всяка по-амбициозна формулировка се допълва с толкова много изключения, че ефективността й
силно намалява.

Премахването на ограниченията и защитата на хората от всякакви опити да бъдат наложени такива ограничения чрез насилие или съзнателна дискриминация е още по-важно, когато принципът се прилага по отношение на труда. Монополизмът, който застрашава действието на пазара, днес е много по-сериозен в сферата на работната сила, отколкото в сферата на предприемачеството, и запазването на пазарния ред ще зависи преди всичко от това дали ще съумеем да поставим тази тенденция под контрол.

Причината е, че развитието на събитията в тази област непременно ще принуди държавата – и това вече е налице с много правителства – да предприеме два вида мерки, напълно деструктивни по отношение на пазарния ред: опити авторитарно да се определят доходите на отделни групи (по пътя на това, което се нарича „политика на доходите“) и усилия за преодоляване на трудностите при осигуряването на средства за работна заплата чрез инфлационна финансова политика. Но понеже такова отбягване на реалния въпрос с помощта на временни монетарни мерки води до постоянно увеличаване на същите трудности, тези палиативни действия отлагат, но не решават глобалния проблем. Паричната и финансовата политика са извън темата на тази статия. Споменахме за свързаните с тях проблеми само за да изтъкнем, че техните фундаментални (а в сегашното положение – неразрешими) дилеми не могат да се преодолеят чрез монетарни мерки, а само чрез възстановяване на пазара като ефективен инструмент за определяне на заплатите.

В заключение можем да обобщим основните принципи на либералното общество, като кажем: в либералното общество всички функции на държавното управление, свързани с упражняване на принуда, трябва да се ръководят от повсеместното прилагане на онова, което аз наричам трите големи отрицания: МИР, СПРАВЕДЛИВОСТ и СВОБОДА. Това прилагане изисква при изпълнението на разпоредителните си функции държавното управление да се ограничава до налагането на такива забрани (формулирани като абстрактни правила), които могат да се прилагат еднакво за всички, и да очаква чрез прилагането на един и същ подход спрямо всички членове на обществото принос от тяхна страна за покриване на разходите, непринудителни услуги то може да предостави на гражданите заедно с материалните и духовни ресурси, намиращи се в негово разпореждане.

Ние сами ли сме си виновни за нашата печална българска орис?!

Парите са мръсно нещо, особено… когато ги нямаш. Човечеството не е измислило начин да се живее без пари, напротив. Живеем във време, когато са издигнати в култ. За мен те са просто средство за живеене. За мен поговорката “Кой каквото си направи никой не може да му го направи” май не е общовалидна и подлежи на преосмисляне. Като много други български поговорки като ”Учи мама за да не работиш” и т.н.

Беше време когато заплатата ми беше 120 лв, а свободният наем за квартирата 100 лв. С оставащите пари трябваше да се грижа за себе си и сина си. Нито медицинският труд беше остойностен, нито пък имаше частна практика, т.е. странични доходи няма, а и с 12 часови дежурства трудно се намират време и сили да се занимаваш с нещо допълнително. Тогава единственото възможно място за добре платена работа се яви държавата Либия, която признава дипломите ни. Има още