Category: Дискусия

Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите

Няма по-свято нещо на света освен милото Отечество всякому.

Человек де е първи път видял небесната светлина, привързан е на него място като от някоя си очарователна сила, която го тегли непрестанно тамо, щото може се каза, че тая сила става в него като един единствен нагон. Всеки, който се е за малко време отдалечавал от месторождението си, познава тая сладка наклонност, която с никакви речи не може се изказа пристойно.

Человеците, доде са още живели в диво състояние и са се преселили от един предел на други, скитающи се, не са усещали толкова тая наклонност към месторождението си; но откак са почнали да се заселват и да живеят постоянно на едно място, да си правят къщи и покъщнина, да зидат храмове, да се молят Богу, да си сеят лозя, градини, ниви и пр., оттогава тая наклонност се е преобърнала веке в силна любов и в техните сърца е станала една страст, щото всеки да предпочита да жертвува и живота си, отгдето да пропусти другиго да потъпче милото му месторождение и Отечеството му.

Человек же, който се скита от едно място на друго, оставя месторождението си пусто и не ще да знай нищо за общото си Отечество, той е подобен на едно безсловесно животно, което живей на света само и само да се прехрани. Такива человеци са укорени от сичкия свет и назовават се с презрение скитници!

Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труди се с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни Отечество България и да уникакви нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!

Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му се допуща да преселва българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!

Във видинската бедна област тия народоубийци са успели да придумат и измамят много челяди и във Видин се е отворила явна канцелария, де ходят тия окаяни Българе да се записват за преселение в Русия, като им дават и нещо си пари да ги заловят по-добре и като ги заплашват лъжовно чрез подкупниците си и от страна уж на турското правителство, че ако не се преселят в Русия, щат ги пресели после насила в Азия. Лъжа лукава! Само да измамят простаго народа да се пресели.

Длъжност свята към милото ни Отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчителско монголско правителство, и какви вечни мъки ги чакат, ако са тия излъжат и идат да влязат в нейните железни нокти. Но преди да дойдем на този предмет, нужда е да покажем вкратце нашим братям какви неприятелски сношения е имала още от стари времена с наши праотци и как тя сякога старала да ги завладей, какви же злини им нанесла досега за награда и що са тия кръстили и първите начала образования й дали.

Послушайте, братя Българе, а особено вие от Видинска област! Русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.

Българите са ги най-напред покръстили, дали са им писменост, Свещеното писание и първото образование.Това е познато беки от целия свят и техните учени го признават. Но какво благодарение са отдали тия на българите за това благодеяние! Ето:

Разорили и завладели Волжското им пространство и порусили досущ тамошните българи, като им наложили насила езика си.

До времето Великаго Симеона, Царя Български, южните страни на Русия, които днес назовават Малорусия, са били населени от българи, съставяли са част от Българското обширно царство, но и тия са паднали в руските мъчителски ръце и днес са досущ порусени. Освен историята, коя свидетелствува, техният език, песни и обичаи са още живи доказателства за това. Те още не приемат да се назовават и руси!

Руското царство от времето на княза им Светослава (969-976) е почнало да се усилва и да напада явно на българите. Той, Светослав, като го бяха наели със заплата Българете да дойде да им помогне против византийците и против царя им Петра, Симеонова сина, защото той, руският княз Светослав, щом влезе в България, почна да плени и да граби и поиска му се даже да я завладей, щото ония, които го бяха призовали на помощ, обърнаха се против него, изгониха го от България с помощта на Византийците и най-после Българите в Южна Русия, на Днепра река, избиха му всичкото всичкото войнство и него самого.

От время же того Светослава до время Великаго Петра Българите никакви приятелски сношения не са имали с Русите. Великий Петър Първи е почнал да мисли как да разпространи влиянието си в България и той е начнал да интригува против Влахо-Богданските князе, кои бяха до него време Българи, а именно против Кантимира, Молдавского княза. Той, злочестивий княз, измамен от руската злоба и лъжлива политика, биде принуден да остави Молдавското княжество и да побегне в Русия, отдето намалко остана да го предадат неприятелите му на турците!

От тях времена, като почна да слабей Турция, Русите започнаха често да минуват Дунава и да разоряват бедното ни Отечечество. Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е претърпяло нашето бедно Отечество. От една страна, необузданото тогавашно нередовно турско войнство е пленило, клало, грабило и робило Българите, а от друга страна, руските войски, още по-свирепи и по-немилостиви от Турците, опустошавали са лозя, ниви, грабили овце, говеда и горили Българските градове и села! А кога са се връщали, или победоносци или победени, карали и отвличали са насила по няколко хиляди български домородства и заселвали са ги в обширните си пустини! От тях времена се нахождат чак в Харковската губерния множество заробени Българи, които още не са си изгубили съвсем езика; тия са днес крепостни роби, които ги продават притежателите им (спахии) един другиму си като овци и говеда!

В 1812 г., кога бяха минали руските войски в България и бяха достигли до Шумен, от една страна, Русия издаде прокламация на български език (печатана в Букурещ) и възбуждаше Българите да станат против Турчина, а от друга страна, гореше градищата и селата им и насила прекарваше няколко си хиляди челяди през Дунава!… В тех времена са изгорени от Русите Разград, Арбанашко велико село, Свищов, Русчук и други много градове и села, които развалини и разсипни още до днес се виждат!Много же старци помнят и проповядват с кървави сълзи тях времена.

В 1828 г., когато Дибич премина Балкана и достигна до Одрин, пак същото последва. От една страна, подбудиха някои си Българи да вземат участие в боя и да се смразят с Турци, а от друга – немилостивите Руси си свършиха работата, опустошиха като скакалци тия места, отдето поминаха, отвлякоха пак няколко хиляди домородства Българи в пуста си Русия.! Множество от тях разорани села в Руманя* (Романя, Руманя – Тракия, Южна България, Румелия. Бел. ред.) и от тая страна на Стара планина се още и до днес се виждат в бурен и трънак обрасли!

В 1854 г., пак щом минаха Силистра, не забравиха да издадат прокламация, подписана от Паскевича, и искаха да побуждат Българите да се дигнат против Турчина, а от друга страна, бяха приготвили и закони, по които да владеят Българя, ако черна съдбина бе я покорила тям. Но щом се видяха победени, не забравиха да се ползуват от обичайния си лов и тъй отвлякоха пак със себе си тринайсет хиляди домородства в Бесарабия.

Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни Българи, че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото Отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде отдавна и от това, щото тя ни в един си договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобства за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие. На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала за оръдие и православната вяра и ползвала се от по-набожните и простодушните Българи, които в тях времена са гледали на нея като на един спасител!* (Ами днес какво правят? Всеки човек, българин, който мисли надалеч и разсъждава, бил изменник според тях. “С нас е народът”, казват те, т.е. онези, които не знаят руския камшик. З.С.)

Тя най-много е противодействувала, в последните дни, и на нашия свещен за духовенството въпрос и употребила е всички лукави средства да унищожи това народно искане, та да останат Българите пак под гръцко-фенерското духовно робство; защото тя знай, че ако българите добият независимото си свещенство, то не ще й веке допусти да мами и разорява българский беден народ, както е досега струвала и днес струва.

Сега веке, откак я победиха Европейците под Севастопол и й откриха слабостите пред цял свет, тя обърна веке друга политика и с пари и лъжи мами простодушните Българи в мирни и тихи времена да се преселят в нейните омразни пустини, да ги зароби вечно!

Българите, кои се излъгаха и отидоха в 1828 лето, като усетиха какво робство ги чака, по-голямата част останаха във Влашко и Богданско и оттамо се върнаха назад още преди танзимата* (Танзимат – реформи, започнати от султан Махмуд) в Турско, во время султана Махмуда, който изпроводи тогава и едного си чиновника с пари да им помогне. Това бе издействувал покойний нняз Стефан Богориди* (Княз Стефан Богориди, 1770-1859 г., – голям български благодетел от Котел. Внук на Софроний Врачански и историк на самия Георги Раковски. С изключителни заслуги по българския църковен въпрос. На негово собствено място и с негова помощ е построена желязната църква “Свети Стефан” в Цариград. Бел. ред.). Също и ония, които бяха минали в 1854 лето, подпомогнати от Парижкия мир. Къде отивате вие, мили братя, Видински Българи! Знайте ли вие Русия каква е? Знайте ли какво робство и вечни мъки ви чакаттамо? Защо се не посъветувахте с ония Българи, които са били тамо, да ви разкажат къде и в каква яма искате да се хвърлите? Ето какви злини ви чакат тамо:

Като се преселите от този въздух (хава), на когото сте родени и научени, с вашите жени и малки дечица, доде идете на онова място, половината ви ще измря и погина по пътя, а доде привикнете на тез блудкави и горчиви пустинни води, Бог знае колко ще останете! Това е веке знайно от цял свет, че кога человеци или животни си менят въздуха, на когото са се родили и научили, трябва непременно да пострадаят с живота си. Земете за пример татарите, които са пред очи ви, и вижте колко са измрели и колко още мрат откак са се преселили! А те са дошли на добър и здрав въздух, на плодовита и весела земя; ама вие, като идете в ония диви пустини, дето няма ни вода студена, ни шума зелена, ни трева цветовита, на едно пусто от бозалък* (Бозалък – вид едра трева. Бел. ред.) покрито диво поле, дето не може человек нито една трънка да види израсла! Сички в такова едно място ще се разболейте и повечето от вас ще измрат! Какъв тежък грях вие, мили Българи, земате огторе си? Можете ли да понесете вий този грях? Вие ставате убийци на децата си, на домородствата си! Можете ли вие в тех голи и диви пустини тутакси да направите къщи, да набавите покъщнина и да се закриляте от оная свирепа и люта зима, която става по тех диви места и ще ви найде без покрив? Я! Смислете за колко години и с какви разноски и трудове можете направи ония къщи, покъщнина и потребни прегради, които сте тук нашли от баба и дядо, или сте сами с толкова мъки направили? Ами отде ще земете и вещество (кересте) за тях, като тамо е пуста и страшна пустиня и не растат нито тръне, както казахме? Тамо не ви остава друго, освен да изкопайте дупки в земята и да живейте като къртици (слепи мишки), или да си изкопайте гробове и да се закопайте живи! Де остават вашите хубави лозя, ливади, ниви и райски градини? Де остава оная зелена и гъстолистна шума, оная гъста гора и прохладните й сенки? Няма веке да видите, не ще ги сънувате насъне и ще си оплаквате дните!

Тия пари, що ви обещава и ви дава сега лукавото руско правителство, за да ви измами, са нищо при такива потребности и нужди, които ви чакат тамо, и те са твърде лесно разносят. С тех пари Русия ще ви завърже с железни вериги тъй силно, щото като станете нейни черни робове, ще ги заплащате вие и потомците ви с кръвта и с живота си? А ето как ще ви настанят, щом идете тамо: Ще ви продадат и споделят на някои си спахии (помещики), които като ви определят по една част земя да си направите по-прости и по-бедни още и от цигански колиби, ще ви карат насила с кнута (бич руски) деня и нощя да им работите като коне, само за едно облекло и за една прехрана? Кожи необработени и черен като земя хляб! Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за Вас! Тамо няма уплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся помръдна никъде!

Я! Смислете, мили българи, какъв тежък грях навличате на себе си, като отивате сами самоволно да заробите домородствата си? Де оставяте дядови си и бащини си гробове? Техните души и сенки щат ви преследова дето и да идете и щат ви всякога мъчи душевно, като ви говорят:

“О, неблагодарни синове! Де оставихте нашите кости? Кой ще да ни прелива и посещава гробовете, като вие ни оставяте! Ние сме ви родили и отхранили, оставили сме ви домове, лозя, ниви и други домашни потребности, а вие, о, неблагодарни синове, оставяте сичко да запустей и отивате в оная пуста и омразна земя, за да си пъхнете вратовете в железен ярем! Каква нужда, какви насилия ви накарват на това скитничество? Знайте ли вие, че ние сме претърпели повече от четиристотин години, от Делии, от Кърджалии, от Капсъзи* (Капсъзин – безделник, нехранимайко, разбойник. Бел. ред.), от убийства и грабежи – и пак сме увардили бащино си свято огнище. А вие днес, кога веке сичко се преобърна в мир и тишина и настанаха добри времена, за голи само обещания, що ви прави Русия, бягате и се преселяте, ставате убийци на сами себе си, на жените и децата си! О! Вашите души и на онзи свят щат ся казни за това във вечните мъки и в пъкъла! А телата ви ще теглят на тойзи свят от руското робство и с кървави сълзи ще прекарате злочестий си живот”.

Не е ли срамота за вас, о видински Българи! Да ви заменят с Татарите и да правят с вас трампа, като с някои си коне или волове! Я! Вижте ги тех Татари в какво бедно състояние ги е докарала немилостива Русия! Те, мислите, от добрина ли са се преселили от тамо? Не можете ли, окаяни, да разсъдите дотолкова и да разберете, че и вас ще ви докарат още в по-жалостно и по-окаяно от тях състояние! Те, като ги гледате, просят и чакат други да ги прехранят и досега са измрели половината им! Не ще ли изпатите и вие същото? Но те се намериха между вас, народ земеделски и работлив, ами вие в руските диви и голи пустини, при кого ще прибегнете и от кого ще поищете нещо си?…

От каква неволя се преселявате? Я размислете, преди петнайсе години какво е било в България, а сега какво е. В царстването на Султана Абдул-Меджида от ден на ден се ублажава състоянието на раите и ако по негде си още са останали некои злоупотребления, тия не стават по царска воля, но тия полека-лека щат се изтреби и изглади. В кое же царство не се нахождат злоупотебления, чинени от чиновници? В Русия чиновниците най-големи свирепства и варварщини чинат над бедния народ и мислите ли че то сичко дохожда до царските уши? Никога!

А в Русия освен голите и дивите пустини, както казахме по-горе, чака ви онова тежко робство, от което никога не можете се веки отърва!

Можете да кажете, че ви заплашват и вие затова се преселяте: това е една ваша най-голяма слабост, ако вие с едно голо и просто заплашване оставите бащино си свято огнище, къщи и покъщнини, имане и добитък, такава плодовита и благоразтворена земя, която нашите онези храбри и славни праотци с толкова кърви са добили и бранили и преславно име оставили – да оставите сичко това блаженство и да идете на пусти места, дето ви чака най-голяма бедност и още вечното робство! Тая ваша постъпка, ако я направите, от всякого ще се укори и вие ще бъдете укорени и поругани от цял свят.

Никакво заплашване, никакво насилие не треба да ви поколебай от местата ви, на които сте се родили и отхранили, на които сте нашли толкова добрини от славните си прадеди и на които лежат и почиват нихните кости. Никой не може да ви насили да оставите имането си, но и ако такова нещо си се опитат да ви направят, което никога не вярваме да бъде, вие треба като юнаци да предпочетете да пролейте кръвта си над гробовете на дедите и бащите си, а не да бегате като жени и мършави человеци.

Треба да знайте още, че Н.В.Султана не допуща, а и европейските сили не оставят такива насилия да станат над християните; тия времена веке минаха, когато се допущаха такива беснила. Примерът нека бъде на това нам Сирия, дето щом се появи такова нещо, Султана и европейските сили тутакси изпратиха войски в помощ бедним Християнам, умириха сичко и наказаха с най-люта смърт убийците християнски. А що треба Сирия за пример, и вие сами, Видинските Българи, знайте и помните още, че преди няколко години, щом се появиха и между вас размирици, Н.В.Султана и другите сили не оставиха необузданите некои си Турци да ви изколят и мъчат, тутакси се сичко умири и оттогаз насам не можете го отказа, във ваша видинска област много по-добре стана и не ви веке тъй мъчат спахии и други Турци, както е било от по-преди.

Ние се надейме че ще дойдете в съзнание и щете послуша гласа на един ваш съотечественик, който ви казва и съветова сичко това от чиста българска душа, и ако сте се някои си записали да идете в пуста и варварска Русия, ще се откажете от тая лудост, която ще ви зароби с децата ви и жените ви вечно. А ония, които са ви на това излъгали и наклонили, ще ги изгоните из помежду си, като подкупени оръдия руски и като черни предатели милаго ни Отечества* (Както днес ония, които са получили звонковата монета от консулатото и ходят да лъжат простите хорица. З.С.).

С надежда, че щете послуша тия спасителни за вас речи и щете престане отсега нататък занапред да се селите или разбегвате по чужди земи, оставам ваш съотечественик, молитвующ ви здраве и вразумление от Бога.

Автор: Георги Раковски

(Източник)

Рецензия на книгата на Ангел Грънчаров “Страстите и бесовете български”

Книгата “Страстите и бесовете български” представлява поредица от есета за съвременна България. Предназначена е най-вече за младото поколение, което е връстник на прехода към свободата и демокрацията.

Авторът Ангел Грънчаров претендира книгата му да се разглежда като кратка народно-психологическа история на съвременна България. Би следвало да се замислим това е история или е по-скоро принос към изучаване на българската народо-психология или по-точно към философията на българския дух, макар че “реалната история” и човешките страсти и подбуди за нея не могат да бъдат в противоречие.

Отмина времето на т.нар. “класово-партиен подход” в историческите изследвания, който на преден план историците извеждаха тезата за “ролята на народните маси в историята”. Днес все по-често модерните историци поставят акцент върху ролята на личността. Към такова именно тълкуване ни насочва авторът на настоящото изследване, съветвайки ни как да разкрепостим духа си и да се пречистим морално. Засяга се спецификата на българския преход към демокрацията, изключителните трудности, които се свързват с липсата на решителност у мнозинството за смело поемане на изпитанията на свободата.

Авторът показва дълбока съпричастност към “евро-американския жизнен космос, основан върху безусловното признание на най-великата за човека ценност на свободата”. Написаното ни насочва към размисъл по въпроса за свободата – как я възприемаме ние и другите народи, знаем ли какво да правим с нея, борим ли се за нея и пр.
В това отношение се чувства едно неоправдано недоверие у автора към Историята, която според него описвала фактите, без да ги анализира и интерпретира, с което не бихме се съгласили. Освен всичко друго има и помощни исторически дисциплини, като например Българската етнография, която изучава бита, нравите, обичаите, фолклора и т.н. Вече не съществува само марксистка историография, както и никога не е съществувала само такава.

Що се касае за турското робство, не е важно какво точно се изпитва в спомена за него, а трябва реално да отчетем историческата ситуация. Дали говорим за търсенето на истината като основен път към самоосъзнаването? Категорично не бихме се съгласили с това, че думата “робство” издава национална комплексираност, нито с това, че през турското робство не се посягало брутално върху частната собственост. Тогава защо първите форми на антиосманската съпротива през 15-16 век са били именно икономически – от отвеждане на стадата, укриване на реколтата и пр. Понятието “частична несвобода” би трябвало да се смени с “частична свобода” и с единственото право българинът да бъде свързан със земята и да произвежда.

Всяко едно владичество или робство – било то византийско, турско или комунистическо – има своите измерения и характеристики и не бива за сметка на характеристиката на което и да е от тях да отхвърляме характеристиката на другото.

Необходимо е по-внимателно да подхождаме към българската душевност, към желанието за свобода. Дали съседните балкански народи, сърби, гърци са се освободили сами – по въпроса може да се спори! Или… имахме ли друг изход след Втората световна война освен да приемем комунизма безропотно?!

Или… това, че сме създали и приели демократична конституция в 1879 не е по причина, че и “преди не сме били роби”. Тук трябва да се отчитат външните влияния, балкански и европейски, които налагат Русия да се съобрази и с възрожденския идеал, и с идеалите на Левски, Каравелов и др.

С това, че “бащите на българската демокрация са успели да изнамерят монархията като единствен лек срещу кражбите” също не е лесно да се съгласим. Ако се замислим – формата на управление на България след Освобождението е определена от Великите сили, както и статутът на българската държава. Може би причината не е само във формата, а и в съдържанието – т.е. при една парламентарна монархия, която функционира добре, се наблюдава сигурност, защитеност по принцип. Ако формата беше република, но със спазване на реда и законността, тогава хората също щяха да се чувстват свободни!

Иначе авторът ни насочва във вярна посока по въпроса за отчуждението на българина към държавата още в годините на османската власт, което се пренася в отчуждение към собствената държава след Освобождението.
Малко по-внимателно трябва обаче да осмислим ролята на исторически личности като Фердинанд, Цар Борис Трети. Вярно е, че Фердинанд съдейства за модернизацията на България, че династията “внася цивилизационния дух на Европа”, но не бихме могли да се съгласим безрезервно, че Цар Борис Трети има “неоценими исторически заслуги пред България и българите за заякчаването на българската свобода и демокрация”. Защото това по същество е един авторитарен режим, за който са характерни, безспорно, диктаторските методи на управление. Когато царят “с помощта на верни офицери успява да се справи с превратаджиите (става дума за “деветнадесето-майците”), той не възстановява парламентарното управление, както се опитва да ни внуши г-н Грънчаров, а разчиства пътя към личния си режим, използвайки партийните боричкания, правейки безпартийни правителства и така до 1940 година, м. февруари, когато на власт идва проф. Богдан Филов като министър-председател.

Не бихме се съгласили с едно такова твърдение, че едва ли не докато е бил жив Цар Борис Трети задържал злото – комунизмът! – а след смъртта му то вече не можело да бъде удържано. Комунизмът идва на щиковете на Червената армия и това е резултат от множеството споразумения дори със западните съюзници.

Що се касае до Альоша, то никой не бива да твърди, че той е комунист! Той е символ на обикновен съветски войник, командван от комунистите. Да не забравяме отношението на Сталин към обикновените войници, които се връщат от плен след войната. Много от тях са били разстрелвани още на пристанищата – като недостойни за извоюваната свобода!
Изводът, който се налага, е, че Историята наистина изисква едно по-задълбочено осмисляне и анализиране на фактите, без опит за налагане на точно определено мнение, както наистина беше преди 1989 година.

В раздел втори “Абсурдите на дирижирания рай” авторът разглежда историческите корени на комунизма и отправя критика на комунистическите идеи от средата на 19-ти век, които безспорно нанасят непоправими беди и поражения на човечеството през 20-то столетие. Критикува се насилието като средство за постигане на целите от комунистите, посегателството върху свободата, върху човешката инициативност. Много точно е схванат коренът на злото от психологическа гледна точка: пълна неадекватност и тотално неразбиране на живота и свободата, от което произлиза всичко останало, а в основата на абсурдното желание “да живеем в комуна”, по което се разпознава комунистът, стои неговата екзистенциална непълноценност, ощетеността му спрямо жизненост, таланти, дарове, способности, душевни и телесни качества и т.н. Авторът убедително отговаря на въпроса дали тези хора са мнозинство или са малцинство на различните етапи на историята ни.

Засегнат е въпросът за цензурата, за посегателството върху свободата изобщо. “Говоренето по времето на комунизма – сочи авторът – не беше като сегашното, то не служеше за това да кажеш нещо. То служеше за обратното: нищо да не кажеш, но с много думи.” Така често като се позовава на реалностите от близкото минало и със средствата на сарказма авторът на тази книга показва стремеж да преодолее чувството за обърканост сред младите по въпроса “Добре ли се живееше при комунизма?!” Давайки много примери с конкретни ситуации и преживявания, А.Грънчаров показва потискането на свободата и чудовищния край на индивидуалността. Разказът е завладяващ, той прави читателя съпричастен към случилото се.

Авторът често пита ще бъде ли разрушен комунизмът, който сравнява с гнилия Картаген, и настоява да мислим за това какъв може да бъде приносът на всеки един от нас. Без да дава отговор, а само индиректно подсказвайки отговора и подбуждайки ни към размисъл – и евентуално към конкретни действия.

Буди възхищение прекомерната искреност на г-н Грънчаров в онези години и днешното признание за липсата на решимост да се тръгне открито срещу системата, за лицемерието, за празнословието, за арсенала на догматизма, който никак не е богат, напомняйки ни например как се вземаха изпитите по научен комунизъм и др. такива изразителни за същината на комунизма явления.

Авторът споделя чудесната идея, че важно за индивидите, така и за обществата и народите е да потърсят истината и свободата чрез освобождаване на мисълта. Описва реалистично трудностите на прехода в духовната сфера, в съзнанията. Не бива да забравяме, че в годините на тоталитарното общество за всеки висшист, за да получи диплома, беше задължително полагането на държавен изпит по марксизъм-ленинизъм, който представляваше комплекс от скучни дисциплини – и най-вече “учебният предмет”, наречен “научен комунизъм”. След дълги години промиване на мозъците само духовно извисен и чувстващ се свободен човек, четящ, любознателен, искрен, трудолюбив и честен би могъл да се отърси от всичко това и да се осъзнае като личност със своя позиция.

Много вярно, исторически точно и подробно е описана реформената дейност в СССР с опит за перестройка по времето на Горбачов, както и в България. Емоционално са разкрити събитията от 10 ноември 1898 година у нас. Търсят се дълбоките причини, корените за провала на СДС от самото начало, за фалша на кръглата маса, водещ дотам, че “нежната революция” у нас остана само “нежна”, но не и “революция” – и роди “нежна мутренско-комунистическа олигархия”. Разкриват се любопитни случки от зората на нашата демокрация – бурканите на прехода, с които хората оцеляваха да не измрат от глад, опашките по тъмни доби, черната борса и др. Осмива се простащината и байганювщината на новоизлюпени “демократи”, които не могат да се похвалят дори с обща политическа култура, но на всяка цена искат да бъдат на софрата, наречена “българска демокрация”.

Търси се исторически вярно обяснение на недоверието в демокрацията, която времево съвпада с икономическата криза, предизвикана от 45-годишната планова икономика. Осмива се носталгията на пенсионерите по “комунизъма”. Правилно се настоява за необходимостта да се мисли, но възниква и въпросът дали днешното поколение иска да мисли и да оценява събитията.

Реалистично са описани събитията около приемането на Конституцията през 1991 година и разцепването на СДС. Прави се опит да се обясни корупцията чрез недостатъците на основния закон, както например липсата на взаимен контрол и взаимно ограничаване на властите. Под истинска демокрация авторът разбира пряката демокрация. Дали обаче българското общество е дорасло за нея?

Въпросът остава открит, макар че не бива да бъдем песимисти и в този смисъл с известни резерви трябва да приемаме застъпената теза, че “България само формално принадлежи към западната общност, а фактически в страната господства една пропутинска арогантна олигархия”.

Опитвайки се да характеризира различни личности в СДС, авторът споделя собственото си виждане за причините, породили трудностите на прехода, като ги обяснява с особеностите на българската психология. Признавайки и собствени грешки, той ни води към мисълта, че понякога човек сам позволява да бъде подведен. За излизане от една такава ситуация човек трябва да се води от собствени здрави ценности, защото именно идеите и ценностите наистина са двигатели на историята. За това много точно е схваната необходимостта от идейното избистряне на нашето съзнание, което, разбира се, е дълъг и труден процес. Що се касае до отрицателните личности, участващи в прехода, мнението на автора би трябвало да се възприема като лично негово и всеки от нас да потърси собствено обяснение. Защото доста трудно е например да се съгласим, че ръстът на хората определя техните качества като личности или някакви други физически характеристики, за които на места се използват и нецензурни думи! Не бива според мен да се отправят лични обиди към която и да е политическа личност, защото един такъв подход също би могъл да се тълкува като личностен дефицит на прехода. Не бива да се обижда нацията, защото не всички хора са малодушници. Българската нация винаги е намирала верния път и сега ще го намери!

Трябва да имаме повече вяра в доброто и в човещината, независимо от трудностите, които преживяхме. Не може от мнението на няколко бабички на една опашка за хляб да се вади изследователска находка за българската национална душа. В този смисъл е трудно да се съгласим с някои постановки в написаното от автора.

Същевременно не може да не приемем реалистичния подход в обяснението за Виденовия разгром на икономиката, за разцеплението в СДС заради хора-кариеристи.

Авторът схваща днешната демокрация като намираща се в “най-тежка и всеобща криза”, критикува кадровата политика в СДС и онези стереотипи на съзнание и поведение, с които навремето БКП упражняваше властта.

Предлага се път на спасение към търсене на истината, достоен живот, надежда в младите, готовност за поправяне на самите себе си. Именно затова книгата трябва да се чете, независимо от личната пристрастност на автора, която той самият признава и афишира, представяйки я като неизбежна.

16 април 2008 година Стоянка Костова, историк

Операция “Змия”: змията хапе само когато е настъпена

Тази сутрин гост на Коритаров в Нова ТВ беше една останка от миналото: бившият главен прокурор Татарчев. Ето тук можете да прочете или поне да погледнете на разговора им. Аз почти няма какво да коментирам този разговор, защото лично за мен той не е интересен. Стига обаче да нямаше една интрига: Татарчев се оставя да го поизползват на стари години подобно на изтривалка за обуща. Що ли този стар човек не държи поне малко на достойнството си? Ами отговорът е прост: щото явно няма такова.

Разговорът иначе е доста дълъг и който има време за губене може и да го изчете. В него става дума за много неща: и за личното познанство на главния прокурор тогава с Иво Карамански и с кърджалийския мафиот Ерджан Рашид-Роко, и за потайни някакви срещи с Богомил Бонев, и за какво ли не друго; знайно е, старците са словоохотливи. Татарчев на тази среща е отишъл с една задача: да си каже нещо срещу Костов. Каза си го, ама се оказа, че разработката „Змия“ не била, за жалост, от времето на Костов, а била от времето на Виденов! И наш Татарчев се пообърка малко, което не му попречи да си заяви каквото имаше на ума: Костов та Костов е виновен!

А иначе вижте какво казва за Румен Петков:

Водещ: Имате ли усещането, че темата за разработка “Змия” сега се вади с цел да се отклони вниманието от скандала около Румен Петков?
Иван Татарчев: Не допускам. Лично аз считам, че Румен Петков е мъжко момче и няма да се занимава с такива неща…

И двамата, и Татарчев, и Румен Петков, са уличени в тесни сърдечни връзки с мафията и с прочути мафиоти. И двамата еднакво сърдечно мразят Костов. Изводът от този толкова прост казус е лесен, ама нека всеки да си го направи сам. Ето че сега Татарчев се размърда, целта наистина е да се пошуми с разработката „Змия“ и така да се отклони вниманието от настоящия скандал с МВР и с неговия министър. Скандал, в който се установи, че самият вътрешен министър е приятел на мафиотите. Разбра се, че Петков ще си иде, и то непременно. И притиснатият като настъпена змия министър Петков по стар свой обичай почна да вади компромати: сега пък било изчезнало делото от разработката „Змия“ срещу Татарчев! Бил го взел ген. Анатас Атанасов! И сигурно го е дал на самия Костов! Леле-мале: що не ревете бе?! Само бой требе за вас че не ревете: ще ревнете само тогава!

Само че който плюе срещу вятъра има опасност себе си да оплюе. Навремето министърът Петков извади компромат срещу самия Коритаров. Ето сега Коритаров му го връща: направи смешен довереника на министъра, именно бившият прокурор Татарчев! Опроверга Коритаров тезата – теза и на самия Румен Петков – че за всичко на този свят е виновен Костов. Забелязали ли сте, че когато сгафят яката, другарите почват да крещят в несвяст: сакън, погледнете Костов какво прави! И какво правеше навремето: да, таварищи! Ех, какво Костов правеше навремето, таварищи!

Демек се опитват да се позоват на дългогодишната медийна обработка на простодушното природонаселение, на което беше дълги години най-търпеливо обяснявано от всички до една медии, че за всичко на този свят е виновен само Костов. Че Костов е злодеят, а пък всички други са невинни като ангелчета. А пък най-невинна е „Партията“, щото тя именно е и най-пострадала от Костов. Чат-пат бъркат партията с мафията. Партия, мафия, няма значение: те са едно и също нещо. Важното е, че Костов е лошият, най-лошият. На фона на злодея Костов самият Румен Петков е невинен като ангелче-херувимче.

Чатнахте ли сега защо дедо ви Татарчев с бастуна си се появи чак при Коритаров? Да ни каже, че Румен Петков е „мъжко момче“. Това пък е дума от речника на мутрите и на мафиотите. Да ви светна ако не знаете. Такива думи Татарчев ги е усвоил при личното си общуване с мафиотите. Виж, Костов не е момче, нито е мъжко изглежда. Щото просто е трън в очите на мафиотите и на другарите. Следователно…

Каква корица е най-подходяща за книгата “Страстите и бесовете български”?

Тези дни си блъскам главата над това каква да бъде корицата на новата ми книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ. Това съвсем не е лека задача – както може би изглежда на пръв поглед. Корицата е нещо твърде важно в днешно време, в което на пазара е истински потоп от всякакви книги – с какви ли не лъскави корици. За да бъде забелязана една книга вероятно зависи и от корицата – макар че много зависи също и от рекламата. За каквато аз, разбира се, нямам пари. Затова остава поне корицата да е свястна, та белким някой забележи и книгата.

Избрах три картини, които евентуално да бъдат използвани за направата на корица. Давайм ги и тук тия картини, та да ги видите. Смятам, че смислово те по някакъв начин се свързват със самия текст. Изпратих ги на един специалист и експерт, на чието мнение държа, и ето той какво ми отвърна:

Здравей Ангеле! Не искам да те обидя или засегна по някакъв начин, но ми се струва, че и трите рисунки не стават. Има нещо тягостно и нерадостно в тях – точно какъвто е и животът ни. По някакъв начин предават усещане за тежест и ангажименти и биха отблъснали читателя, обещавайки му изживявания, които би искал да си спести (не важи за много малкото грамотни хора, които биха преглътнали всяко оформление, защото се интересуват преди всичко от съдържанието). За съжаление сега се търси привлекателният ефект върху читателя – корицата би трябвало да е любопитна, по-различна, естетична, но в същото време ярко шарена,с нюанси на рафиниран кич.

Бих искал твоята корица да е по-ведра, пастелна и с ярки надписи. Минало е доста време на преход и страстите, агресията трябва да са по-скоро в надписите, а на заден фон да прозира лека идилия от миналите събития – те са осмислени и продължават да бъдат осмисляни. Корицата е важна, защото няма да продаде толкова книги, че да забогатееш, но може да осигури стотици купувачи, които са ни много важни и необходими. Първо ще инвестират определени средства и време в нашите проекти и второ, ще прочетат нещо хубаво, което би им дало сили да продължат по пътя си на мислещи същества след кратка почивка – надяваме се по-богати. Поздрави!

И ето сега аз съм крайно раздвоен. Прав е човекът, разбира си от работата, има и поглед върху пазара на книги. Вътрешно аз обаче не приемам такава позиция – въпреки разумността й: защото по начало съм антиконформист. Но този път май трябва да отстъпя, или поне да се намери компромис. Не зная какъв ще е крайният ефект от единия вариант и от другия.

По тази причина всяко мнение по повдигнатия казус за мен е безкрайно интересно. Затова предварително изказвам благодарност на ония, които напишат какво мислят. Ако някой ми изпрати подходящи картини също ще съм му много задължен. Става дума за това каква трябва да бъде корицата на спомената книга. Сега е моментът да се мисли и да се вземе вярното решение. За което ви моля да ми помогнете.

Проблем: психологическият характер на “автентично дясната” личност

Блогърът Радан Кънев се е кандидатирал за председател на районната организация на ПП “Демократи за силна България”. За мен като психолог-изследовател на политическия живот това е доста интересен казус: наскоро на БлогCamp 2008 изказах някои тези за политическите блогове и за блоговете на политиците: Блогърът като най-свободен и влиятелен политически анализатор. Та в тази връзка амбицията за политическа кариера на Р.Кънев е просто повод да развия някои свои мисли. Защото до този момент не бях имал по-сгоден случай да изследвам блогъри с политически амбиции.

За лицето Р.Кънев имам най-бегли възприятия по блога му, който чета рядко, понеже на моменти долавям в писанията му демонстративно, сиреч неискрено изтъкване на някаква уж принципна позиция, а пък аз лично органически се отвращавам от фалша. Но, повтарям, конкретният случай за мен е само повод, зад който стои нещо истински важно. Скоро ще напиша свой анализ на някои психологически моменти, свързани с личностните изяви на дясната ценностна идентичност. Тъй като от доста време ме интересува проблема за особените съвременни изяви на чисто психологическия характер на самоопределящия се като „автентичен десен“. Писал съм много за ценностите, които правят една личност дясно ориентирана, но все съм отбягвал да се занимавам по-внимателно с психологическите особености на дясната личностност, а също и с човешките типове, които в тази връзка могат да се обособят. Темата е благодатна и ето че случаят „Радан Кънев“ ми дава повода да се захвана по-определено с изследване и изложение на някои идеи, които от доста време кръжат в съзнанието ми.

Разбира се, написах в блога му кратка бележка, та да предизвикам дискусия, понеже искам още нещичко да науча за този човек и неговия психологически характер – той е интересен обект за изследване. Ето моята бележка, пък и искам да се обзаложа каква ще е реакцията на лицето Р.Кънев, но да не изпреварвам прекалено развитието на казуса. Ето моята крайно провокативна бележка:

„Автентичният десен“ е човек, за който личността на другия и нейната свобода е нещо свято; когато някой си позволи да изрази високомерно грандоманско отношение към друга личност, когато една личност може да допусне да се овладее от злобни емоции спрямо друга личност, това означава, че тук нямаме „автентичен десен“, а имаме фалшификат. Такива хора обикновено се натискат нагоре, към властта, по чисто кариеристични подбуди и са способни за постигането на целта си да мачкат личностите, които са им пречка, които са им неприятни, които ги превъзхождат. Дано кандидатът за тази „политическа позиция“ е „автентичен десен“, лично аз обаче много се съмнявам, и то на чисто психологическо основание: един дребен жест понякога говори много повече от дългогодишно амбициозно и показно поведение. Защото тогава човек се издава и безсъзнателно в автентичната си същност. Имам многогодишен опит на общуване все с „автентично десни“ лидери и кандидат-лидери и вече имам развита интуиция, пък и не само. Говоря обаче тук само за субективното си възприятие и е възможно да греша; дано! Но се съмнявам…

Не сме “мъртва нация”, заспала нация сме…

Попаднах на един текст, наречен Мъртвата нация. Това е текст, изпълнен с много верни мисли. В блога Conservative – един блог, писан от анонимен, но пък за сметка на това искрен човек. Един читател е писал в коментарите: „Този текст е чудесен и въздейства емоционално. Поздравявам те за живата и будна мисъл!“. Присъединявам се към този коментар. Но въпреки това искам да кажа нещо принципно по повод на главната идея на този човек, с която не мога да се съглася.

Ние не сме безнадеждно мъртва нация – такъв един песимизъм и нихилизъм ми е чужд – ние сме една заспала нация. Има огромна разлика да обявиш един народ за мъртъв и също така да приемеш, че той е заспал. Заспалият един ден може и да се събуди. И става дума за голямото мнозинство от нацията, а на за досущ всички – до последния българин. Никога една нация не може да се зарази с нещо до последния човек – винаги има хора, неподатливи за масовите истерии, за масовата простотия, за масовото безхаберие. Винаги има в една нация мислещи и търсещи изход хора. Може да са отчайващо нищожно малцинство – както комай е в момента – но ги има. Ето точно тези хора са действителния елит на нацията. А този човек е писал, че ние нямаме елит, нямаме също, по негова преценка, и ценности. И двете се пресилени и крайни твърдения. Имаме елит, а това, което ни натрапват за „съвременен елит“ – Гоце, Бойко, Недялко, Вежди, Панто, Левчев, Митю Очите, Гергана, Стояна, Азис, Велислава и пр. – са не българския елит, те са българският позор. Има обаче хора в тази наша нация, които са носители на здрави традиционни ценности – ето те са елита ни. Ония, дето се кипрят по телевизиите, са продукт на масовата „култура“ и те не са никакъв елит.

Значи първото ми възражение е срещу мисълта, че сме мъртва нация. Не е така и не може да е така. Второто е че нямаме елит. Не е така: това, което у нас ни пробутват за елит, не е такъв, а тези, които са наш действителен елит, ние даже не знаем и кои са, не знаем и къде са. На трето място възразявам по тезата, че нацията ни няма ценности: масовият човек може и да няма ценности, но не цялата нация. Има едно нищожно малцинство, което е приютило в сърцата си исконни български и общочовешки духовни ценности. И това не е болка за умиране – винаги е било така. Бездуховни винаги са мнозинствата, но не цели народи. Когато умре и последният човек, съпричастен към духовните ценности на нашата нация, тогава ще възтържествува духовно-ценностният вакуум, в който пребивава масата, овладяната от всякакви простотии тълпа. Но този момент е далечен. Докато един само човек има, който носи в сърцето си исконните български ценности, те не са умрели. И Свети Иван Рилски е бил един и сам в едно не по-малко трудно време. Но заради такива като него, пръснати тук и там по манастирите, България още я има.

А най-много възразявам срещу жестоката неправда, която, увличайки се, си е позволил да изрече този човек, а именно: „… преходът роди 18 набора пълни кретени – хора негодни за нищо, пълни невежи, неграмотни, лумпени и аутсайдери, нехващали книга. Хора с много тесен умствен хоризонт, без познания за света, без фантазия. Дълбок и автентичен пролетариат…“ и т.н. Не е вярно това, разбира се, този човек съгрешава тук спрямо истината: и младите, както и другите поколения българи, са всякакви, има и лоши, има и кретени, но има и много достойни и свестни младежи. Може да не са много, но ги има. Но така е и по целия свят: най-добрите са най-малко, най-лошите (заспалите, немислещите, нихилистите) винаги са мнозинство. Да се каже обаче че всички млади у нас са съвсем пропаднали и безнадеждни е грехота: просто не е така. И не може да е така. Аз всеки ден разговарям с такива млади хора. Не знам този човек откъде, на какво основание си прави изводите. Аз всеки ден общувам с млади хора и не преставам да се удивлявам колко стойностни младежи има сред тях. Сред масата от „боклуци“ има и най-свестни момчета и момичета. Така че България и българската нация не може да са мъртви: докато има такива кадърни и умни млади хора, и България, и нацията ни, ще ги има.

А пък дори и тия, дето са „мъртви“ според логиката на този човек, те всъщност не са мъртви, а са объркани, отчаяни, опростачени, подивели, баламосани и пр., всякакви са, но не са мъртви – тази метафора е съвсем неуместна! И точно тези хора се нуждаят от християнско разбиране и подкрепа – а не от мъмрене с високо вдигнат показалец. Защото и те сами чувстват дълбоко в себе си, че нещо не е наред при тях, но щом са живи, щом са човешки същества, пък и дори да са пълни дегенерати, се нуждаят от човешка подкрепа и участие. Пък и да не разбираха какви са, тия хора не бива да бъдат отписвани: човешко е да се греши, но като има грешка, има и прошка, а пък може да настъпи и просветление, може да дойде и разкаянието. Така че е недопустимо изхвърляне това мнозинство, което по ред причини се е поддало на жестоката олигархична медийна преса, да го отпишеш от участие в съдбините на България: напротив, иска се точно с тия хора да се разговаря всекидневно, да им се помага да разберат, да се пробудят, да осъзнаят смисъла на случващото се.

Ето защо аз настоявам, че ние, българите, не сме мъртва, а сме просто заспала в мнозинството си нация. Похърква си това мнозинство, но никой не знае какви сънища се въртят в главата им, току-виж ни изненадали. Никога недей да отписваш жив човек от живота, никога никого недей да подценяваш. Във всеки момент всеки човек може да изживее вътрешен поврат към доброто, може да се пробуди съвестта му, всеки човек, дори и най-падналият, е достоен за човешко съпричастие и подкрепа. Затова аз възразявам срещу това интелигентско високомерие, което отписва мнозинството от нацията ни, и което обявява цялата ни нация за умряла. Една нация не може да умре току-така. И то нация, чиито корени са 5000 години назад в миналото на човечеството.

Та не трябва да се вайкаме и да се оплакваме, а трябва да си запретваме ръкавите и всеки с каквото може да почне да работи за промяна на плачевната ситуация, в която сме се оказали. Нивата не иска молитва, иска мотика. Аман от ревльовци. На България са нужни будители и труженици на нейната нива. Това е моето разбиране…

ФИЛОСОФСКИ НЕНАУЧЕН МАНИФЕСТ (3)

Но да продължим своя път. Дотук изводът от всичките разсъждения може да бъде само този: невъзможна е философии, построена върху идеала за обективност на науката, математиката и логиката, защото изчезва патоса, жизнеността, собствено философското в нея; открива се простор за господството в нея на посредствеността, на нефилософската индивидуалност, на ограничената субективност, на само претендиращата гола ерудиция на суетния философ. Възниква философията-хермафродит, философията „ни рак, ни риба“. Изходът може да бъде само един: философията има свой иманентен тип обективност, които е сроден, но не общ с този на изкуството. И в друго отношение – с този на митологията и религията; Само така се решава иначе неразрешимата антиномия за обективността (научността, истинността) на философските твърдения. Да видим как може да се развие този изход.

Възниква следният въпрос: ние знаем какво е обективно-истинното; какво представлява това субективно-обективно истинно, в което двата момента са в неразчленимо единство – и което се постига от философията и изкуството? Защото се появява опасността да не се окажело само субективно-истинно, което е много вредно и недопустимо. Или ако е такова субективно-истинно, то как се постига общовалидност “в себе си”, обективност, или това, което беше наречено транссубективно. Този термин не трябва да ни плаши толкова, защото и с него е “злоупотребявано”, което не е основание за забрана на неговата употреба. Транссубективното изразява само общочовешки значимото и ценното. Така че това транссубективно (в уточнения му смисъл) ще се окаже търсената обективност на субективно-истинното на философията и изкуството, което е тяхна “висша и последна цел” (Гьоте), “Фауст”).

Разбирам, че тук нечия философска съвест може да бъде силно смутена и уязвена и тя може да изрази дълго подтисканото си негодувание така: “Глупости! Но, моля ви се, какво си повелява да говори този! Та той се подиграва с нас, играейки си с понятията, и така обърка иначе ясните ни представи, че нищо не може да се разбере! Празни приказки! И т.н.”.

Мисля, че тук не мога да се измъкна иначе, освен като покажа разликата между субективизма и произвола във философията и изкуството и постиганата от тях транесубективна значимост на тяхната като че ли изцяло субективна истина. “Няма субективни истини! – крещи и не се отказва да отрича онзи. „Няма, съгласен съм – ще отговоря – те само ни изглеждат такива, но ако са дълбоко и истински субективни, те разчупват тези рамки и постигат, снемайки в себе си външно-обективното, транссубективната значимост и ценност.“ Казахме вече, че транссубектизността съществува само в духа, в човешкия дух. Субективизъм в неговата едностранчивост – без снето външно-обективното – и произвол във философията и изкуството е само капризът и формалната игра, когато субектът се отдава на нямащата значимост в себе си употреба на изразни средства, изхождайки само от своя по-скоро емпирически, но в никакъв случай не трансцедентален – и транссубективен – характер. Т.е. постъпвайки като ограничен и не знаещ какво иска, към какво се стреми индивид. Този субективизъм и произвол няма съществена – още по-малко пък общозначима – истинност в себе си; той е празно и суетно занимание на необуздано и непродуктивно въображение. Но това не е основание да бъде изцяло отречен: той има оправдание само за това, че е страстно и мъчително търсене на себе си, на човешкия дух в себе си, той е едно налучкване на транссубективното и жадуван и криволичещ път към него. Защото транссубективното не се удава никому изведнъж, по наследство или по рождение: то е идеал, който мами в далечината, към които мъчително се стремим, но който никога не ще успеем да изразим изцяло. Доближаването към философията и изкуството във високия им смисъл е възможно само чрез непрекъснато преодоляване на субективизма и произвола в тях; тези последните са патерици, чрез които философът и художникът се учат да стъпят на краката си. Когато проходят, когато стъпят на територията на транссубективното и следователно започнат да творят истински, те вече не са им нужни и веднага ги захвърлят. Блажени са тия, които го постигнат! И колко нещастни са тези, които цял живот им е отредено да ходят с патерици! А сред тях са и някои „наши“ изцяло научни философи. „Моля ви се, но той ни обвини в субективизъм! Нас, които така силно, на думи, го ненавиждаме!“

Но и обратното е още по-лошо. Имам пред вид парадоксите, до които стига позитивистичният и много претенциозен гносеологизъм във философията и в изкуството.Изкуството се отърва от него едва чрез безмилостната борба, която доведе до краха на натурализма на “леля Зола и Ко” (израза е, мисля, на Бодлер) през 19-тия век. Философите, изглежда поради инертност, все още продължават да си патят от този криворазбран гносеологизъм. Те дори се разделиха на партии: „гносеологизатори“ и „онтологизатори“! Но същината на работата не е там!

Едва преди няколко години ледовете се пропукаха и те видяха, че трябва да се отчитат и ценностните – т.е. транссубективните – моменти във философското знание. Но го признаха само на думи и, едва признали го, го разделиха: възникна аксеологията, никому ненужната наука за ценностите. Не проумяха, че ценностното отношение не е привилегия само на изкуството, но е признвание и на философията. Не е късно да го проумеят и сега. Ценност (транссубективност) и мисъл – плод на познавателно отношение – чувство и разум, но в слято синтетично единство – това е истинската територия на философията, стига тя да иска да се върне до своето понятие, да остане вярна на себе си, за да не се срамува, за да не е повече безразлична на хората, сива и бездушна.

Следователно е назряла необходимостта от преоценка във философията. Дошла е също необходимостта за създаване на нова, собствено философска позитивност и научност. Изкуството безсъзнателно върви, с малки отклонения, по своя път и остава вярно на себе си. Но видяхме колко неправилно се трактуваше досега научността във философията: по мярката на обективността на позитивното естествено-научно знание. Но се оказа, че тази позитивност е негодна за философията. Нещо повече – между тях има коренна противоположност. Защото това научно знание е знание за външното, обектите, разглеждани безотносително спрямо субективното, чийто дял в истината се свежда до минимум, за постигането на обектна адекватност, обектна „обективност“. В същото време философското знание е знание за корелацията „субект-обект“ в неразчленимото й единство и синтез, знание за света на обектите, но съотнесено и пречупено през призмата на нуждите, жизнения смисъл, интересите на субективното (като транссубективно), т.е. отражението, но и дейността, смисъла, значимостта на външния свят за субекта. Т.е. философията е поглед върху света от човешка позиция, с човешки очи; тя не е и не трябва да бъде свеждана до безстрастния, студен и смразяващ поглед на едностранчивата и ограничена чисто научна позитивност. И това трябва да бъде разбрано, но не на думи, а провеждано във философските изследвания. Ето, аз в моето, наистина ненаучно, съчинение правя опит да покажа, че това все още е възможно.
Но за да не се досети някой да ми отправи най-жестокия упрек – че съм забравил принципа за класовост и партийност във философията, нека сам помисли: с изложената от мен позиция засилва ли се, или се отслабва този принцип? Разчитайки на научната му съвест (ако я има), вярвам, че ще предпочете да си замълчи…

Но изчезва ли в тази трактовка познавателната функция на философското знание, принесена в жертва на ценностното човешко отношение? От казаното, убеден съм, не може сериозно да ми се отправи подобен упрек. За да не се „самоцитирам“ – често срещана научна практика – просто трябва да се прочете внимателно още веднъж всичко дотук и да се проумее.

Оказа се, че философското знание е особен тип знание. И ако това се осъзнае и започне да бъде провеждано, философията ще се върне към собствените си първоизвори: тя отново ще стане човешка мъдрост, личностно-транссубективно проникновение в жизнения смисъл на тайните на битието, а философствуването ще се превърне в ценностно ориентирано и страстно търсене на човешка мъдрост, изхождащо от една чиста и безкористна любов към нея. Философията като самопознание на човешкия дух – ето го рационалното в Хегеловите “приумици”. По този начин философствуването отново ще съживи Сократовия дух и ще придобие статуса на общочовешки-значима екзистенция. Това последното е ненаучен термин, който не изразява обаче толкова вредно съдържание: живот, посветен не на самия себе си, а на едно насочено към бъдещето и идеала проникване в неговите тайни, за разгадаването на тези тайни в услуга на целия човешки род. Защото на този свят най-вече животът и човекът са „тайни, които трябва да бъдат разгадани (Достоевски). Трябва да се улови трайното, оставащото, субстанциалното в мимолетното течение на живота, на вечното в в изплъзващите се моменти на жизненото време. А това може да го направи само философът, но не иначе, а като дух…

Така аз си позволявам да издигна, пък макар и в ненаучна форма, неновата идея за един нов синкретизъм на философското знание. Което значи, че то трябва да може да свързва в нерушим синтез, в неразчленимо единство и познание, и ценностно преживяване, знание и жизнен смисъл на света.

Защото само така философията може да стане жизнена, да възвърне първооткривателския си патос и творческото се дръзновение. Защото кому е необходима студена, безразлична към човека, прекомерно „позитивистична“ философия?! Философия, за която хората не подозират, че съществува. Или пък имат само неприятни спомени от нея: когато им се е налагало да я изучават…

Да философствуваш не означава да познаваш света като цяло – това е невъзможно, ние не сме богове. А и не си струва: „Нали си имаме наука?!“ (Достоевски). Да философстваш означава да проклинаш света, да гориш и да се жертваш за един човечен, уютен свят, да проправяш пътя към човешко съвършенство и да се бориш за един свят, построен “по законите на красотата” (Л.Живкова). А на някои им се видя, че е много лесно да се философства и като насекоми се нахвърлиха върху тялото на философията! Може би за по-голямо парче хляб! Наивници! Та тя не ви познава!!!

Видяхме, че без същностна реформа в нашите разбирания ще продължава да се развива безразличието на хората към философията, някогашната „наставница“ на народите. Виновни за това са някой припознали се в себе си философи. Философията не е и не трябва да бъде безплодно витаене в царството на безжизнени абстракции. Тази черупка трябва да бъде строшена! Укорите и насмешките на хората над философията са отплата за това.

Как философията може да възвърне доверието към себе си?

Чрез съзнанието за необикновената отговорност на всеки философ пред философията. Той не трябва да си позволява неща, които унизяват нейното достойнство. Всеки трябва да стои на висотата на своето призвание (ако го има) и да се чувствува отговорен за философията. Такава е повелята на времето! А който разбира, че няма такова призвание, да си намери друго занимание. Нейният кокал не е толкоз тлъст. Не е нужно да се насилваш да станеш това, което не си. Това е празна работа. Разумното е: „Стани това, което си!“ (Гьоте) Не можеш да бъдеш философ само по професия. Философският дух не можеш да го вземеш назаем; той не може да се компенсира с нищо друго: или го имаш, или го нямаш, ако държиш на себе си, занимавай се с това, за което си роден…

Казвам това – макар да е силно, а за някои обидно – защото към философията се е създало интересно отношение. Ако за изкуството всички поне считат, че без талант не може (макар и там да се навъртат гении, които навеки ще си останат непризнати), то за философията мълчаливо предполагат, че не е толкова фатална липсата на дарба и призвание за философия. Оръжие на философствуването е живият език, но някои рицари, без да го владеят, си позволяват неблагоразумието така да го размахват, че ще се изпорежат целите. Други пък си извадиха очите! И най-вече: не допускат някой да се усъмни, че в техните ръце то е опасна и безполезна играчка, на която нямат право.

И още нещо, вече последно. Има огромно различие между философски образования – „надута ученост“! – и философски мислещия и имащ философски дух субект. Отсъствието на втората способност е непоправим недостатък и дефект.

Та това беше моето прекалено претенциозно и изцяло ненаучно мнение за философите. Да ме прощават уязвените самолюбия; показах страст в мнението си, но кой и къде е доказал, че истината трябва да бъде безстрастна и студена?! Опитах се и да дам кураж на онези, които се чувствуват отговорни и призвани за философия. Пожелавам им дързост и несломима енергия по пътя, който им предстои да из вървят. И така необходимата вяра в себе си и в човешкия дух в себе си. Защото всичко, което правим, е в името на философията и заради човека. Дошло е време философията отново да се върне при човека. И тя ще го направи!

(Забележка: Ако е вярно, че и върху мислите има право на собственост, то признавам, че в тази статия няма нито една моя мисъл. Дори и маниера не е мой. Но ми се струва, че е важно съществото на мислите, а после иде това чии са те, кой ги е изказал пръв. Нямам обаче самочувствието на плагиат: написах всичко това не за себе си.)

Пловдив, 10 юни 1986 г.

(Край)

Полемиките около 3-ти март и нашето национално достойнство в “годината на Русия в България”

През тази нощ, след 1 часа, в първия час на 3-ти март, ще участвам в общо предаване на българските държавни радиостанции от София, Пловдив и Варна, посветено на 3-ти март. Разбира се, около тази дата неизбежни са полемиките, и те не трябва да се избягват или потискат: в споровете се проясняват съзнанията, в дискусиите душите ни се приближават към истината.

А ние имаме съдбовна нужда да открием какви сме, с какво имаме право да се гордеем, а от какво следва да се срамуваме. Иска се, потребен ни е реализъм, защото да живеем с омайващи приказки и басни относно себе си и нашата национална съдба не подобава за един зрял, свободен и европейски народ. Аз, разбира се, от своето разбиране няма да отстъпя, а него съм го изразил в ето тези свои есета, които са публикувани и в книгата ми БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА:

Таз свобода нам не ни е дар!, “Руски троянски кон” ли сме, “Задунайская губерния” ли сме, що сме?!, Русофилски оргии из Българско, Да обичаш България не означава непременно желание да я харижем на Русия, Младите ще ни изненадат, но с какво ли обаче?!, Лудницата “атакуваща България” в нейната най-възхитителна прелест, Да върнем България на… руснаците, Сценка, взета от самия живот, Дали пък не ни управляват всъщност канибали?!, Да си възвърнем националното самоуважение: подписка, От всичко по две: и два национални празника си имаме даже и др. Всъщност тези неща съм ги писал през миналата година по повод на 3-ти март. И понеже почти нищо оттогава не се е променило, те звучат достатъчно актуално, дори още по-актуално в светлината на новата, още по-голяма близост на управниците ни с путинова Русия, това ме освобождава от потребността сега отново да пиша по същия повод. Разбира се, ще напиша, а ето, и ще кажа нови неща през тази нощ, в предаването на Българското национално радио.

Защото си представям каква гнусна пошлост на подлизурковщината ще ни залее във връзка с т.н. „Година на Русия в България“. Нашите сегашни управници не пропускат повод да козируват пред Путин и Русия и да засвидетелстват готовността си да изпълняват всякакви заповеди от Москва. Последна грижа на тия е българското национално достойнство – съмнявам се, че те изобщо разбират какво означава това. Ето защо ни се налага на нас, гражданите, да защитим достойнството си. А това може да стане като без снизхождение показваме и „опаката страна“ на нашата „вековна славяно-православна историческа близост и дружба с Матушката Русия“, която кара да туптят така учестено сърцата на ония, които са готови на всякаква подлост само и само да угодят на кремълските си господари. Към които, безспорно, отново са на добре платена служба, защото русофилите у нас никога не са вършили предателствата си спрямо българския национален интерес безкористно, ей така, само от „добро сърце“; знае се добре, че най-вече московското злато е сърдечната причина за тяхната неудържима любов към „братушките“.

Аз пък, а надявам се, и мнозина други сънародници, предпочитаме да сме „българофили“, които няма да продадат България никому. Нашата България и сега има нужда от поборници за българското национално достойнство, каквито навремето са били и Левски, и Ботев, и Стамболов, и Захари Стоянов, и мнозина други автентични патриоти. Които не са виждали нашата България в ролята на презряно кученце, което умилително джафка и се умилква около краката на Големия Брат – каквато се мъчеха да я направят угодниците на Кремъл ето вече 130 години. Не успяха да ни харижат завинаги на Русия, не успяха да превърнат Отечеството в руска Задунайская губерния цели 130 години (в близо 50-те години комунизъм обаче успяха!), а пък сега хептен няма да успеят въпреки обречените си старания: България вече е в Европейския съюз!

Този именно – България в Европейския съюз! – е кошмарът на нашите национални предатели. Българското национално достойнството може да бъде защитено само там, в семейството на свободните и демократични народи на Европа. А не като се прегръщаме с управниците на деспотичната империя накрая на Европа, в която азиатщината засега тържествува – и където демокрацията беше наново посечена. Българските демократи не сме „русофоби“ само защото вярваме, че и в Русия един ден ще има демокрация, защото знаем, че и Русия един ден ще стане свободна европейска нация и държава. И сме приятели на европейски ориентираните руски десни политици, които сега са в немилост пред авторитарния режим, но рано или късно, когато и руският народ се пробуди, ще победят.

Защото знаем, че световната експанзия на свободата е неудържима – независимо от попълзновенията на братската руско-българска мафия и олигархия, която живее с най-анахронични представи за света, която е толкова абсурдна, че вече даже не е и от този свят, и от този век. Сега е 21 век, (не)уважаеми таварищи Путин, Медведев (точно днес руснаците уж го „избират“ за президент!), Гоце Първанов, Серьожка Дмитриевич, вашата любима 1950-та година отдавна е отминала!

За или против легализирането на проституцията

PROSTITUO – от лат. “безчестя”, “позоря”

Всички знаем коя е професията, считана за най-древна. Мнозина от нас се усмихват дяволито и натискат клаксона, когато минават покрай някое улично сборище на проститутки. В интернет и вестниците е пълно с обяви за компаньонки и “специализирани” салони за масаж. Не са малко хората сред нас, които открито и не чак толкова открито говорят за посещенията си при проститутки у нас и в чужбина (в това число и публично известни личности, които не се притесняват от тази част от живота си и дори я споделят пред медиите).

Всичко това е така, но в обществото ни битува едно доста закостеняло отношение по този въпрос. А може би това е поредната фалшива морална поза? Лесно е да се каже: “Аз съм против проституцията!”. Има още

Каквито са избирателите, такива са и избраните

Ето – в техния оригинален текст – принципите, върху които почива философията на историята у великаните на мисълта, западноевропейските историци: Гизо, Шатобриан, Авг. Тиери, Мине, Тиер, Мишле, Токвил, Кине, Дюрюи, Ренан, Тен, Барант, Ф.де Куланж.

1.La liberte politique nait de la morale. Политическата свобода изхожда от моралната свобода.

2.La question sociale est une question morale. Социалният въпрос е морален въпрос.

3.Avant de changer la loi, il faut changer les hommes. Преди да променим закона, трябва да променим хората.

4.Les lois n`ont quelque chance de durer que lorsqu`elles sont conformes aux moeurs. Законите биват дълготрайни само Има още